Лий Голдбърг
Г-н Монк и златната треска (27)

21. Г-н Монк оправя света

Върнах се да пренощувам в собствената си мотелска стая, която Монк беше почистил щателно заради мен, докато бях на вечеря.

Сигурна съм, че го направи в опит да ми се реваншира, но мен ако питате, чакаше го още много работа в това отношение.

Покатерих се в леглото, без да си правя труда да сваля вонящите си хирургически дрехи и бързо заспах.

Но спах неспокойно, измъчвана от различните си наранявания, и се събудих в седем сутринта, схваната и с адско главоболие от прекаляването със захарта.

Бързо си взех хапчетата и ги прокарах с малко вода „Съмит Крийк“ и шепа „Уийт Финс“, за да притъпя болката и да успокоя главоболието си.

Именно тогава забелязах колко силно вонях и колко лепкава беше кожата ми. Отчаяно се нуждаех от душ, но не очаквах с нетърпение усилието и болката, които щеше да включва изпълнението на това намерение.

Но нямаше как да го избегна. Не беше нужно да сте чувствителни като Монк, за да ме сметнете за отблъскваща на вид и мирис.

Дори аз не можех да понасям да съм близо до себе си.

Затова се приготвих за предстоящото изпитание. Бавно се изправих до седнало положение и отидох в банята да направя каквото трябваше.

Няма да ви отегчавам с подробностите, но нека просто да кажем, че вземането на душ и обличането включваха всевъзможни препятствия, физически извращения и високи, груби ругатни.

Когато най-после излязох от стаята си в мотела в девет и половина, открих Монк. Стотълмайер и Дишър да ме чакат търпеливо във фоайето отпред, Дишър дори беше така любезен да отиде обратно до стаята ми, да донесе куфара ми и да го сложи в багажника на колата ми. Предполагам, че той също се опитваше да се реваншира за лошото си държание.

Групово решихме да пропуснем закуската в полза на решението да обядваме рано някъде по пътя. Що се отнасяше до Монк и мен, колкото по-скоро се измъкнехме от Трабъл, толкова по-добре.

Качих се в колата си с Дишър. Монк настоя да пътува със Стотълмайер по причини на безопасността. Смяташе, че ще е опасно в една кола да пътуват трима души и че ще е много по-добре да са по двама във всяка.

Очаквах това, но мисля че освен тона Монк се страхуваше, че мога пак да му се нахвърля по пътя, ако пътува с мен.

 

 

На излизане от града спряхме в историческото общество да оставим дневника на Абигейл Гътри.

Дорис Търло беше много доволна да ни види и четиримата. Разбира се, беше научила всичко за случилото се предната нощ. Паралелите между престъпленията, които Монк разкри, и случаите на Артемис Монк, не й бяха убягнали. Нито пък приликите между мен, Стотълмайер и Дишър с хората в живота на Артемис Монк.

— Сякаш между миналото и настоящето е създаден някакъв баланс — каза Дорис. — Това е почти съвършена симетрия.

— Харесва ми тази идея — каза Монк. — Струва ми се правилна.

— Каква изненада — каза Стотълмайер.

— Някои биха го нарекли съдба — каза Дорис.

— Знаете ли какво е станало с Артемис Монк и Абигейл Гътри? — попита Стотълмайер, като изучаваше дагеротипната снимка на Артемис Монк на стената.

— През 50-те години на 19 в. и доста голяма част от 60-те — да. Има още няколко дневника от Абигейл Гътри, които разказват приключенията им през този период — каза Дорис. — Но — което не е изненадващо — после историята свършва изведнъж.

— Защо не е изненадващо? — попита Дишър.

— Златната треска била приключила и повечето златотърсачи и миньори се преместили да си търсят късмета на други места, като Невада и Аляска — каза тя. — А ставало все по-трудно и по-скъпо да се добереш до златото, което било останало. Повечето градчета, възникнали по време на Златната треска, западнали и изчезнали, и Трабъл едва не се присъединил към тях. Така че за Монк нямало много работа като оценител на злато, а той изкарвал прехраната си именно като такъв. Разследването на престъпления било повече хоби.

— Е, това беше много интересно и информативно. Приятен ден — каза Монк и се отправи към вратата.

— Затова те се преместили в Сан Франциско, след като се оженили — каза Дорис.

Монк спря като закован.

— Монк се е оженил за асистентката си? — каза Дишър, явно развеселен. На Стотълмайер също му беше забавно. На мен — не.

— Така се говори — каза Дорис.

— Така ли? — рече ухилено Стотълмайер.

— Не разполагам с брачно свидетелство или нещо такова, за да го потвърдя — каза Дорис. — Но е доста добре известно. Мисля, че асистентката му, госпожа Монк, се споменава в други разкази от този период.

Стотълмайер се обърна към Монк, който изглеждаше съкрушен. Можех да му съчувствам.

— Ако наистина искате да запазите важния баланс между миналото и настоящето, знаете какво трябва да направите — каза Стотълмайер.

Прииска ми се да имах под ръка пържен картоф, чаша вода или голям пай със сметана, за да замеря Стотълмайер. Но нямах. Всичко, което можех да направя, беше да му отправя най-гадния поглед, който успях да докарам, което, сигурна съм, ме накара да изглеждам така, сякаш на всичкото отгоре страдах и от запек, което само го развесели още повече.

Даже и Дорис се хилеше като глупачка.

— Това е изцяло извън сферата на възможното — каза Монк.

— Съгласна съм — казах.

— Сигурна съм, че и Абигейл Гътри си е мислела същото — каза Дорис. — Но любовта намира начин.

— Ще трябва да намери друг начин — казах и се отправих към вратата, която Монк ми отвори.

— Съгласен съм — каза той.

И излязохме.

— Миналото си е минало — казах. — То няма нищо общо с нас.

— Освен това няма доказателства, че Артемис Монк и неговата асистентка са се оженили — каза Монк. — Това са просто скандални слухове.

— Защото не се е случило — казах.

— Не би могло — каза Монк.

— Защо не?

— Защото това щеше да разстрои съвършения баланс.

— Какъв съвършен баланс?

— Онзи, който са имали те — каза той. — И който имаме ние. Не бих направил нищо, за да го наруша.

Спрях до колата си:

— Защо, господин Монк?

— Защото означава твърде много за мен.

Със здравата си ръка посегнах и го прегърнах. За моя изненада, той не се скова или възпротиви. Дори ме потупа леко по гърба.

Точно тогава Стотълмайер и Дишър излязоха от сградата на историческото общество. Дишър започна да тананика: „Ето, невястата иде“. Обещах си, че ще го накарам да си плати за това. Още не знаех как, но щях да намеря начин.

— Монк направи ли ти вече предложение? — попита ме Стотълмайер.

— Продължавайте така и аз ще ви направя нещо много неприятно — казах, а после се обърнах отново към Монк: — Прощавам ви.

— Благодаря ти, Натали — каза той, очевидно много облекчен.

— Но си вземем почивка за останалата част от седмицата — казах. — Може би и другата седмица.

— Защо? — попита Монк.

— Защото имам изкълчено рамо и наранена лява ръка — казах, като се опитвах да не се раздразня и да проваля момента на разбирателство, който бяхме имали току-що. — Имам нужда да се възстановя.

— Можеш да се възстановяваш при мен — каза той. — Ще имаш нужда някой да се грижи за теб.

Бях трогната:

— Бихте направили това?

— До известна степен — каза той.

— Какво значи това? — попитах.

— Ще правя за себе си това, което ти не можеш да правиш за мен.

— А нещата, които аз не мога да правя за себе си?

— Не ги прави — каза той. — Проблемът е решен.

— Не мисля, че това ще проработи — казах.

Стотълмайер се обърна към Дишър:

— Чуй ги само. Вече звучат като стара семейна двойка.

— Винаги са звучали така — каза Дишър, като заобиколи до шофьорското място на колата ми. — Аз ще карам пръв. Вие може да ме следвате.

— Не — каза Стотълмайер, като отиде до шофьорското място на колата си. — Мисля, че е по-добре ти да следваш моята кола.

— Защо? — попита Дишър.

— Защото аз съм с официална полицейска кола, а ти — не — каза Стотълмайер. — Ако превиша малко скоростта, ти също можеш да го направиш.

— Няма ли да проработи по същия начин, ако вие сте зад мен, докато аз карам с превишена скорост?

— Не — каза Стотълмайер.

— Защо не? — попита Дишър.

— Защото аз така казвам! — отсече Стотълмайер, като се качи в колата и затръшна вратата.

— Ще я видим тази работа! — каза Дишър, като се качи в колата ми и тресна вратата.

— Онези двамата вечно спорят — каза Монк, като клатеше глава неодобрително. — Могат да научат от нас едно-две нещица за сътрудничеството и взаимното уважение.

— Например? — казах.

— Че аз съм прав през цялото време — каза Монк. — А ти си права през останалото.

— Вероятно сте прав — казах.

— Знам, че съм — каза той и се качи в колата, очевидно доволен от себе си и сигурен, че вселената отново е уравновесена.

Може би имаше право и за това.