Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и златната треска

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

ISBN: 978-954-783-152-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1423

История

  1. — Добавяне

12. Г-н Монк изслушва една теория

Келтън превишаваше доста ограничението за скоростта, но аз не изоставах от него, уверена, че никой няма да ме спре за глоба, докато го следвам официално.

Мислех си за историята на Слоукъм и въпросите, които тя повдигаше. След известно време се обърнах към Монк:

— Имам теория.

— За какво?

— Как е извършен обирът — казах. — Да предположим, че Слоукъм казваше истината. Мисля, че Де Росо е бил подстрекателят, но не и активен участник.

— Какво означава това?

— Познавал е влаковете, но не е имал криминален опит. Затова е вербувал хора, които са имали такъв, и ги е оставил да си свършат работата, докато той е наглеждал операцията.

— Бил е мозъкът, а не мускулите — каза Монк.

— Да — казах.

— Като ситуацията с нас — подхвърли той.

Не бях съвсем сигурна как да приема това. Дали намекваше, че не съм умна? Бях почти сигурна, че не беше така, но след като ме беше нарекъл вонящо торнадо от мръсотия, бях леко докачлива.

— Тъй като не е можел да им плати за помощта — още нещо, което може да се свърже с вас — той е трябвало да измисли друг начин да ги убеди да работят за него. Затова е изложил на риск безопасността си и тази на семейството си. Но смятам, че изобщо не е било рисковано, тъй като напълно е възнамерявал да изпълни почтено сделката.

— Дотук звучи логично.

— Не е нужно да звучите толкова изненадан — казах. — Аз имам и мозък, и мускули. Знаем, че вагонът за залагания е бил притиснат като в сандвич между вагон-ресторанта и товарния вагон. Слоукъм и Гилман са били във вагон-ресторанта и мисля, че третият човек е бил в товарния вагон.

— Но ти казваш, че не е бил Де Росо — рече Монк. Кимнах:

— Де Росо е бил някъде другаде. Не знам къде. Може би в някой от пътническите вагони. По идея третият е трябвало да се върне в товарния вагон и да скрие златото в тайно отделение. Смятам, че Де Росо е имал някакъв хитър план да разтовари златото на гарата право под носа на полицията. Но планът така и не е стигнал дотам. Имам две теории какво е станало после.

— Значи имаш три теории — каза Монк.

— Имам една теория с два теоретични изхода.

— Теория с подтеории — поправи ме Монк.

— Има ли правило срещу това в детективската професия?

— Мръщят му се.

— Вие затова ли се мръщите?

— Не се мръщя — каза Монк. — Това е лицето ми в нормално, спокойно състояние.

— Какво значение има колко теории имам? — казах. — Просто се замерваме с нестандартни идеи.

— Категорично не замерваме нищо, било то заедно или поотделно — каза Монк. — Нито сега, нито когато и да било.

— И така, ето теория номер едно — казах, пренебрегвайки възражението му. — Онова, което се е объркало, е че третият човек е решил да измами останалите и да вземе златото за себе си. Когато Де Росо се е появил в товарния вагон…

— Как Де Росо се е озовал там, без да мине първо през вагон-ресторанта? — прекъсна ме Монк.

— Минал е над него — казах. — Покатерил се е и е минал отгоре по покрива.

— Докато влакът се е движел? — попита невярващо Монк.

— Бил е опитен влаков служител — казах. — Те го правят непрекъснато.

— Сериозно?

— Никога ли не сте гледали уестърни или трилъри за влакови обири?

— Това са филми — каза той.

— Сценаристите вземат идеи от реалния живот и тръгват оттам.

— Обясни ми тогава „Магьосникът от Оз“ — каза Монк. — Къде в истинския живот можеш да намериш летящи маймуни, пеещи плашила и „дъвчащи“.

Продължих упорито, без да обръщам внимание на въпроса му.

— Значи Де Росо се появява в товарния вагон, открива какво прави третият човек, и следва борба. Накрая третият човек хвърля Де Росо от влака.

— Какво е станало със златото?

— Третият човек е скочил с него — казах.

— В две торби с връзки отгоре?

— Може би е сложил златото в нещо друго и после е скочил. Може би е изработил внимателен предварителен план и в гората го е чакала скрита кола, и е бил отдавна изчезнал, преди хората да започнат да търсят златото.

— Нека изясня това — каза Монк. — Де Росо е блъснат от влака и умира. Третият човек е скочил от влака с две торби злато и е оцелял.

— Може би третият човек е планирал да скочи на някой завой или нещо подобно, където влакът е трябвало да забави ход — казах. — Не знам. Не съм експерт по влаковете.

— Само дето си сигурна, че хората могат просто да се разхождат по покрива на вагон-ресторанта, докато влакът препуска с бясна скорост по релсите.

— Виждала съм хора да се бият с хватки от кунгфу върху движещи се влакове — казах. — Мисля, че Стивън Сегал го прави.

— О, тогава трябва да е възможно — каза Монк. — Кой е Стивън Сегал?

— Никой — казах.

— Каква е втората ти теория за това как се е объркал планът?

— Всъщност имам три теории за това.

— Каза, че имаш две.

— Е, току-що ми хрумна друга. Както и да е, втората ми версия е, че Де Росо е паднал, докато е вървял по покрива на вагон-ресторанта, и изобщо не е стигнал до товарния вагон — казах. — Третият човек не е знаел каква е останалата част от плана, или кои са другите двама крадци, затова се е възползвал възможно най-добре от една лоша ситуация, като е скочил от влака със златото.

— И оцелял — каза Монк.

— Очевидно — отвърнах. — Ако е загинал и златото се е разпиляло навсякъде, нямаше да водим тази дискусия.

— Каква е третата ти теория?

— Това е всъщност втората теория с малка добавка — казах. — Третият човек е скрил златото в тайното отделение на товарния вагон, както е било планирано, и е успял да слезе от влака, преди полицията да разбере какво става.

— Полицията е претърсила влака за тайни отделения и не е открила никакви — каза Монк.

— Може би третият човек е изсипал златото и след това е разглобил тайното отделение.

— И е направил всичко това, без някой да забележи?

— Сигурно — казах. — Защото му се е разминало безнаказано.

— Това е ужасна теория.

— Имате ли по-добра?

— Не — каза Монк. — Защото на мен не ми хрумват теории. На мен ми хрумват решения.

— Е, тогава да чуем решението ви.

— Още нямам такова.

— Тогава теорията ми може да е вярна.

— Коя? — каза той. — Ти имаш четири.

— Имам една с три възможни изхода — казах. — Решението може да е един от тях, или съчетание, или четвърти изход, който още не ми е дошъл на ум.

— С други думи, може да е нещо съвсем друго — каза той.

— Да — казах.

— Мисля, че си права — каза той.

— За какво?

— Нещо съвсем друго е.

До този момент бяхме последвали Келтън в жилищен квартал, датиращ още от петдесетте години на двайсети век, с домове, които изглеждаха като намиращи се в космическата ера ресторанти за бързо хранене. Домовете имаха остри ъгли, плоски покриви, фасади от вулканични скали, прозорци, високи от пода до тавана, и автомобилни заслони вместо гаражи. Къщата на Гейтър Дънсен се забелязваше лесно заради паркирания под навеса за коли „Тъндърбърд“ модел 1964.

От разстояние изглеждаше сякаш къщата и имотът на Гейтър са покрити със сняг. Но когато приближихме, видях, че бяха бели камъни — блестящи късове от насечени доломити, разстлани по земята, алеята за коли и покрива. Тук-там през камъните надничаха сухи, бодливи храсти, но иначе изглеждаше сякаш къщата бе построена насред мраморна кариера.

Келтън паркира полицейската си кола на чакълената автомобилна алея зад „Тъндърбърд“-а, вероятно за да попречи на някого да избяга с колата.

Паркирах на бордюра на улицата. Към предните стъпала водеше бетонна предна алея, което беше истински късмет за мен, защото иначе Монк можеше да поиска да го пренеса през камъните до вратата. Той не обича неравните и нестабилни повърхности.

— Нека тук аз водя — каза Келтън. — Гейтър отдавна е известен с проявите си на насилие.

— Предполагам, затова го наричат Гейтър, а не Пухчо — казах.

Опитвах се да звуча остроумно и закачливо, но се получи катастрофално плоско. Келтън не се забавляваше и беше напълно делови.

— Трябва да предположим, че е въоръжен и опасен, затова ще действам според процедурата. Ясно? Искам вие двамата да се отдръпнете извън обсега на потенциалната огнева линия, докато преценя, че няма опасност.

Келтън се качи по стълбите, а после застана вдясно от входната врата.

Последвах примера му и стъпих върху камъните и извън обсега на огневата линия на предната врата. Монк остана на бетонната алея, но се наведе към мен толкова плътно, колкото можеше да стигне, без да се прекатури.

Келтън протегна лявата си ръка и почука на вратата. Държеше дясната си ръка върху приклада на оръжието си. Направих знак на Монк да застане до мен. Той поклати глава. Бихте си помислили, че съм поискала от него да върви бос по горещи въглени.

— Кой е? — изкрещя груб глас от вътрешността на къщата.

— Гейтър Дънсен? — попита Келтън.

— Кой се интересува?

— Шефът на полицията в Трабъл. — Отговорът беше искрен и въпреки това прозвуча като наперена, заядлива реплика, която Уокър, Тексаския рейнджър или Мръсния Хари биха могли да изрекат.

Гейтър отвърна подобаващо. Стреля и проби дупка в предната врата, изстреляният напосоки куршум разби десния, намиращ се откъм страната на пътника прозорец на колата ми и възлизащата на петстотин долара част от застрахователната ми полица не покриваше подобни щети.

Стрелнах се да се скрия зад „Тъндърбърд“-а. Монк понечи да ме последва, после се поколеба, с един крак вдигнат над камъните, а другият — все още стъпил здраво на предната алея. Изглеждаше сякаш демонстрира стойка от бойно изкуство.

Гейтър стреля отново.

Страхът на Монк да не бъде прострелян надви страха му от неравни повърхности. Той се сниши и притича до колата, където се сви до мен.

Келтън се провикна към нас:

— Стойте където сте.

Той се сниши, завъртя се в поза за стрелба пред вратата, стреля два пъти, после се втурна в къщата.

Чухме още стрелба. Един от страничните прозорци на къщата се пръсна и късчета от него се пръснаха в камъните. Ако се съдеше по звука, стрелбата изглежда се придвижваше към задната част на къщата.

Монк издърпа едно камъче от шева на дясната предна гума на „Тъндърбърд“-а, после надникна покрай нея да огледа лъскавата хромирана скара. Дръпнах го обратно зад колата.

Чу се нов изстрел, след него — още два в бърза последователност, а после — обезпокоителна тишина. Единственият звук, който чувах, беше пищенето на ушите ми от стрелбата.

Двамата се изправихме бавно и надникнахме навън към къщата. Нагоре и надолу по пресечката хората започваха предпазливо да се появяват от домовете си да видят какво става. Чух сирени в далечината.

Келтън излезе от къщата, като държеше пистолета до тялото си. От лицето и ръцете му течеше кръв от няколко малки порезни рани, причинени от прехвръкнали късчета дърво и стъкло.

— Мъртъв е — каза Келтън.

Забързах през камъните към него, докато той сядаше на изтривалката пред вратата. Монк се върна на тротоара, после тръгна по предната алея и дойде при нас.

— Добре ли сте? — попитах.

— Би ли ми дала една от онези кърпички?

Бръкнах в чантата си и му дадох една. Той отвори пакета и внимателно попи раните по лицето си.

Монк ни подмина и влезе в къщата. Подадох на Келтън още няколко кърпички и забързах след Монк. Нямах особено желание да виждам какво има вътре, но това беше част от работата ми.

Къщата имаше открито разположение с много малко стени, разделящи стаите. Вместо това ниски плотове, шкафове за книги и мебели служеха за определяне на границите на различните пространства.

От дневната се влизаше в кухнята и някакъв коридор. Имаше модерно изглеждащ диван, кожено кресло, огромен телевизор с плосък екран и преобърната масичка за кафе, осеяна с дупки от куршуми. Голяма купа чипс, сос, кесия препечени свински кожички и няколко бутилки бира бяха разпилени по пода. В коженото кресло имаше две дупки от куршуми.

Монк протегна ръце пред себе си, с дланите навън, сякаш можеше да почувства топлината, излъчваща се от жаравата на неотдавнашното насилие. Усетих мириса на чесновия сос, парливия мирис, останал след стрелбата, и лекия металически мирис на кръв.

— Щеше да е хубаво, ако същевременно бяха почистили — каза Монк, като пристъпваше внимателно, за да избегне храната по пода.

— Мисля, че е трудно да стреляте един по друг, ако в същото време държите метла и лопатка за смет.

— Гейтър е седял на дивана, похапвайки чипс, когато полицейският началник е почукал на вратата. Грабнал е пистолета си, преобърнал е масата за прикритие и е дал първите два изстрела — каза Монк. — Можел е да разчисти масата, преди да я преобърне. Щяло е да отнеме само миг.

— Сигурно е бил объркан — казах.

Монк кимна:

— Гейтър вече се е местел на втората си позиция, когато Келтън ненужно е прострелял креслото.

Той тръгна към кухнята и ниската комбинация от кухненски плот и бар, която я отделяше от дневната. Видях, че прозорецът над кухненската мивка е разбит.

— Гейтър се е прикрил зад кухненския плот и отново е открил огън — каза Монк. — Келтън е стрелял в отговор и е уцелил прозореца. Гейтър е стрелял в отговор и Келтън се е снишил към пода. Гейтър е тръгнал надолу по коридора.

Представях си действието, докато Монк го описваше. Почти виждах как се разиграва пред мен като някаква призрачна сцена.

Монк тръгна надолу по коридора и надникна в спалнята. Спря на прага и наклони глава на една страна, после на друга.

Застанах зад него и надникнах над рамото му в стаята.

Едър мъж, точно шест фута висок и почти наполовина толкова широк, лежеше по гръб на пода, с разперени отстрани край тялото ръце. Беше плешив, с татуировка на алигатор, която се простираше около шията и върху главата му. Носеше потник, бермуди и джапанки. Точно между очите му имаше дупка от куршум, а цялата стена зад него беше опръскана с кръв.

Радвах се, че бяхме пропуснали обяда, иначе в този момент можех отново да видя своя.

Монк приклекна до тялото. Отново бях поразена от противоречията в поведението му. Той се отвращаваше от размазаните пеперуди върху предното стъкло на колата ми, но не трепваше, докато оглеждаше човек, чийто тил беше отнесен от изстрел. На мен ми се струваше абсолютно нелогично. Но имах достатъчно добра преценка за собствената си личност, за да знам, че мисля за хиляден път за това познато противоречие само за да отвлека вниманието си от кръвта.

Не действаше.

— Устите му са напукани — каза Монк. — Кървят.

— В главата му има дупка от куршум и стената е оплескана с мозъка му, а вие се тревожите за напуканите му устни?

— Дали ги е дъвчел или ги е чоплел по време на престрелката?

— Хората правят така, когато са подложени на стрес — казах. — Престрелките са стресиращи ситуации.

Монк погледна под леглото:

— Ето пистолета му. Трябва да се е плъзнал там долу, когато той е паднал.

— Нужно ли е наистина да сме тук, господин Монк? Не може да се каже, че има нещо загадъчно в това как е убит Гейтър Дънсен. Бяхме точно отвън, когато се случи.

— И именно там би трябвало да сте точно сега — каза един глас. Обърнахме се и видяхме двама униформени полицаи, застанали зад нас, с извадени пистолети. На мен ми приличаше на престараване.

— Можете да приберете тези пистолети — стрелбата приключи — казах. — Началник Келтън не ви ли съобщи това?

— Вън — каза твърдо полицаят. — Веднага.

— С удоволствие — казах и излязох бързо навън.

Монк ме последва, без изобщо да бърза.