Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Необикновеният г-н Монк

(Из дневника на Абигейл Гътри)

Трабъл, Калифорния, 1856 г.

Не само работата му като оценител на злато или чистотата му привличаха вниманието към Артемис Монк. Той имаше трайни, особени мнения за начина, по който трябваше да се правят нещата, и ги изразяваше при всяка възможност.

Например смяташе, че трябва да се обяви за незаконно златотърсачите да се хранят от същите съдове, които използваха за промиване на златоносен пясък.

Смяташе, че присъствието на коне по улиците трябва да се забрани и те да бъдат връзвани за стълбове извън града, така че да не цапат обществените пътища.

Смяташе, че всички дъски на тротоарите трябва да са поставени на равни разстояния едни от други и да се пазят чисти.

Смяташе, че от хората трябва да се изисква да се къпят всеки ден и да носят чисти дрехи.

Смяташе, че плювалниците, и плюенето изобщо, трябва да се обявят извън закона.

Смяташе, че всички сгради трябва да са еднакво високи и напълно симетрични, в противен случай подлежат на незабавно разрушаване.

За нещастие на Монк, никой друг не споделяше тези убеждения. Но тъй като беше важен човек в града, с течение на времето между него и гражданите неохотно бяха постигнати известни компромиси.

Шериф Уийлър караше всички да почистват след конете си, като прибираха с лопатка фъшкиите и ги изсипваха в кофи, които трябваше да бъдат изпразвани на определено място извън града. Беше ужасно неудобно, но колкото и да роптаеха гражданите по въпроса, истината беше, че хората, особено жените с дългите си поли, оценяваха чистите улици.

Търговците бяха помолени да поддържат участъка от тротоара пред къщите си чист и спретнат. Ако не го правеха, Монк скоро се озоваваше там и го правеше сам, което никога не беше добре за бизнеса, тъй като той имаше навика да гони клиентите, които не отговаряха на неговите стандарти за чистота.

Плюенето на тютюн беше ограничено до плювалниците в кръчмите и залите за игра на комар, където Монк и без друго не беше добре дошъл, тъй като ненавиждаше пиянството и можеше на мига да забележи подправени зарове, изкривено колело на рулетка, или белязани карти. Нито управата, нито клиентите искаха той да се навърта наоколо, за да им развали забавлението.

На никого не му се нравеше да спазва дори тези правила, но се страхуваха, че Монк, най-точният, честен и безгрешен оценител на злато, когото бяха срещали, може да напусне Трабъл, ако се ядоса твърде много, а щеше да е много по-трудно да преживеят това, отколкото компромисите, които бяха постигнали.

Следователно хората в Трабъл добре си даваха сметка за често пъти вбесяващите странности на Монк и се съобразяваха с тях. Някои хора обаче се опитваха да се възползват от тях, което ме води до един конкретен случай.

Роджър Юинг, заможен собственик на хотел от Сан Франциско, искаше да вложи част от печалбите си в обработване на златни мини, и беше хвърлил око на една в Трабъл.

Най-лесният начин за добиване на злато е промиването на пясък от открити наноси, което представлява пресяване на нанос от чакъл, пясък или глинеста пръст в старо или действащо корито на поток за частици злато. Всичко, нужно за това, беше съд за пресяване, здрав гръб, и много късмет. Това беше „бедняшка мина“.

Но успееш ли веднъж да изстържеш онова, което беше лесно да се вземе, трябваше да се впуснеш в търсене на златото, потънало надолу през утаения земен пласт до здравата основна маса, където то се натрупва и създава онова, което златотърсачите наричат „доходоносна жила“. За достигането до доходоносната жила, ако изобщо я има, е нужна доста тежка работа и, ако се наложи да заприщиш или отклониш някой поток за тази цел, значителни финансови ресурси — и именно това е моментът, в който на сцената се появява един заможен човек като Роджър Юинг.

Лут Аспър разработваше широка ивица от открит нанос недалече от Трабъл от няколко месеца. Добивът на злато от нея беше постоянен, макар и не особено качествен. Говореше се, че бил стигнал до момента, в който, ако наистина искал да изследва потенциала на участъка си, трябвало да вложи далеч повече усилия, отколкото вече бил вложил. Проблемът бе, че златната му треска беше преминала и той копнееше за изоставената си юридическа практика и съпругата, която беше оставил във Филаделфия.

Аспър пусна слуха, че иска да разпродаде всичко и скоро Юинг пристигна в Трабъл да провери участъка лично.

Юинг не се оставяше да го правят на глупак, както бързаше да каже на всички, с които се срещаше, и това ми подсказа, че най-големият му страх е да не го приемат като такъв.

Затова не смяташе да приеме честната дума на Аспър по който и да е въпрос. Реши да се появи без предизвестие, за да огледа златоносния участък на Аспър. Освен това доведе собствени златотърсачи да вземат проби от открития нанос на произволно избрани места, за да избегне всякаква възможност Аспър да го измами и да подправи изкуствено добива.

И нае Монк да извърши оценяване на място.

Юинг, напълнял от охолен живот, с дълги щръкнали мустаци със завити краища и цилиндър, любезно предложи да ни откара до участъка на Аспър с наетата си двуколка, но Монк настоя да върви пеш, което — както забелязах — изненада и обиди клиента ни.

Колкото и умен да се изкарваше Юинг, проучването, което беше направил за Монк, очевидно не се простираше отвъд потвърждаването на репутацията му като честен, точен и обективен човек, иначе нямаше да се смути от отказа. Беше общоизвестно, че Монк не яздеше коне, нито пътуваше зад тях, нито пък зад каквито и да е други животни. Предпочитаната му форма на придвижване бяха собствените му два крака и локомотивите, които пътуваха по предварително определен и равен път. Освен това харесваше велосипедите и съвършения баланс, който се изискваше за карането им, но те бяха непрактични в повечето ситуации.

По пътя си към участъка на Аспър се придържахме възможно най-много към износените коловози, така че пътуването не беше трудно, само дълго, особено в сухата горещина. Но въпреки неудобствата се радвах поне веднъж за разнообразие да съм извън околността и далече от града.

Монк беше нещастен. Той избираше внимателно всяка стъпка и държеше ръцете си близо до тялото от страх да не се блъсне в нещо.

— Мразя природата — възропта той.

— Как може някой да мрази природата?

— Защото в природата има твърде много природа — каза Монк. — Навсякъде има природа. Тя е напълно извън контрол.

— Бог я държи под око.

— Тогава сигурно лесно се разсейва — каза Монк, като посочи към няколко храсти и дървета. — Погледни там. Земята е покрита с всевъзможни листа, смесени заедно. Нетърпимо е. Някой трябва да почисти това.

— Бог го прави, по свой собствен начин — казах. — В крайна сметка листата изгниват и стават част от почвата.

— „В крайна сметка“ е много дълго време и включва гниене — каза Монк. — Гниенето е лошо.

— Какво му е лошото на гниенето?

— Гниенето е гнило — каза той. — Би ли яла нещо, което е изгнило?

— Не — казах.

— Е, ето ти: Природата е една прогнила каша. Но това е само началото. Ако откъснеш очи от нея за секунда, тя ще те убие. Тръни, насекоми, плесен, червеи, птици, влечуги, диви животни, бушуващи реки, бездънни клисури, безводни пустини, сняг, плаващи пясъци, търкалящи се тръни, мъзга и кал. Гниене, отрова и смърт. Това е природата.

— Цяло чудо е, че изобщо излизате от колибата си — казах.

— Храбростта ми превъзхожда здравия ми разум — заяви той.

— Това трябва да е — казах.

Участъкът на Аспър се намираше в старо корито на някогашен поток с високи брегове от двете страни. Имаше много камъни и участъци със сухи храсти, където теренът още не беше разкопан и претърсен за злато. Половин дузина златотърсачи бяха приклекнали в един поток, който лъкатушеше из имота. Промиваха пясъка, който изсипваха в съдовете си от различни места на участъка.

Юинг ги наблюдаваше, като дъвчеше една пура, с вече обгоряло от слънцето лице. Беше ясно, че не е свикнал да прекарва навън дълго време. Той беше канцеларски плъх.

Същото не можеше да се каже за Лут Аспър, който ни чакаше на пътеката, когато се приближихме, с ловна пушка, която държеше в сгъвката на ръката си. Имаше сурово, ъгловато лице, пронизителни и твърди като кремък очи, и тъмната кожа на човек, прекарал повече време на слънце, отколкото на сянка. Косата и брадата му бяха спретнато подрязани, вероятно за да направи по-добро впечатление на Юинг.

Аспър докосна периферията на шапката си и ми се усмихна, когато приближихме.

— Добро утро, госпожо Гътри. Двамата с господин Монк внимавайте къде стъпвате. Тук гъмжи от гърмящи змии.

Монк ме погледна. Лицето му беше пепеляво.

— Не ми казахте нищо за гърмящи змии.

— Защо мислите, че наричат това Хребетът на гърмящите змии? — попита Аспър.

— Наистина ли? — каза Монк.

Аз го знаех, разбира се, но бях решила, че е най-добре да не споделям това късче информация с Монк преди пътуването.

— Тези колоритни имена обикновено не значат нищо — казах. — Мислех, че имат предвид начина, по който потокът се вие като змия през пейзажа.

— Ще умрем — каза Монк.

— Не и докато аз ви следя — каза Аспър. — Знам, че се страхувате от змии и други подобни, господин Монк. Именно затова нося тази ловна пушка. Ще ви пазя.

Юинг измарширува до нас:

— Радвам се, че най-сетне сте тук.

— Искам да си отида у дома — каза Монк.

Юинг протегна ръка към нас и ни показа една стъкленица, в която, по моя преценка, имаше около пет щипки злато:

— Това е всичко, което изкарахме досега от цялото това промиване.

Монк разгледа праха:

— Това е злато и то не в твърде голямо количество. Радвам се, че ви услужих.

Той се обърна и понечи да си тръгне, но аз го спрях:

— Сигурна съм, че господин Юинг иска да ни покаже още нещо — казах.

— Господин Монк може със същия успех и да си върви — каза Юинг. — Този земен участък не е твърде обещаващ.

— Защото гледате все на погрешните места — каза Аспър.

— Това са професионални златотърсачи и оценители — каза Юинг.

— Те са скитници и отрепки, които не биха могли да намерят вода, дори да стоят в поток, иначе сега щяха да разработват собствени богати участъци, вместо да работят за вас — каза Аспър. — Най-добрите добиви очевидно са там.

Аспър посочи камъните и храстите вляво.

— Район, който, сигурен съм, вие сте посипали щедро със златен пясък в очакване на пристигането ни — каза Юинг и се обърна към Монк. — Вие сте експертът. Кой район ви изглежда добър?

Монк направи няколко крачки напред, наклони глава, разпери ръце пред себе си и се завъртя в кръг на няколко места, като спираше от време на време, за да изопне плещи, да се наведе, да се изправи отново и да се люшне настрани.

— Какво прави? — попита Юинг.

— Изучава пейзажа за издайнически геоложки и металургични черти — казах.

— Това го схванах — каза Юинг. — Но защо изпълнява подобие на индиански танц за призоваване на дъжд?

— Протяга се — казах. Това беше нагла лъжа. Не знаех какво прави. — Измъчват го мускулни спазми в гърба от всичките часове, които прекарва седнал в лабораторията си.

— Затова ли ходи пеш навсякъде? — попита Юинг.

Кимнах:

— Точно така. Това го отпуска.

Монк се завъртя, приклекна и надникна в няколко сухи храсти и камъни в основата на хребета. Обърна се към нас:

— Мисля, че това ще е добро място. — Монк се отправи към храсталака. — Точно тук можете…

Аспър се втурна напред, изблъска Монк настрани и стреля в храстите: звукът от изстрела отекна високо от скалите.

— Какво правите, по дяволите? — каза Юинг.

Аспър тикна ловната си пушка в храстите и когато я издърпа отново, върху цевта беше преметната мъртва гърмяща змия. Беше най-голямата гърмяща змия, която бях виждала.

— Спасявам господин Монк от гадна изненада — каза той. — Ако там е имало още гърмящи змии, сега вече са изчезнали.

Юинг повика хората си и те започнаха с лопати да трупат пясък в съдовете си от участък, който Монк беше избрал, и да се връщат при потока.

Монк беше потресен. Той се приближи със залитане до двуколката на Юинг и се покатери отзад, възможно най-далече от конете.

— Ще се оправите ли, господин Монк? — попитах.

— Просто искам да поседя тук — каза той. — На безопасно разстояние от природата за известно време.

Аспър огледа с възхищение мъртвата змия:

— От нея ще стане страхотен колан.

След известно време Юинг се приближи с широка усмивка на лицето, като държеше един от мокрите съдове.

— Погледнете това — каза Юинг, като говореше с нисък глас, така че Аспър, облегнат на едно дърво на десетина метра от нас, да не може да го чуе.

Монк надникна в съда и аз направих същото. Моят Ханк си беше мечтал да получи пълен съд със злато като този. На дъното на съда сигурно имаше златен пясък на стойност петдесет долара.

— Какво ви говори това? — каза Юинг. — Мислите ли, че там, откъдето дойде това, има още?

Монк се смъкна от двуколката, хвърли поглед назад към зъбера и след като се взира в него за миг, наклони глава и изопна плещи:

— Сигурен съм, че има.

Юинг кимна със задоволство, спотаи усмивката си и се приближи до Аспър. Отидохме при тях.

— Консултирах се с господин Монк. Този участък не отговаря на големите ви хвалби — каза Юинг. — Но можех и да рискувам с него, ако цената, която сте готов да приемете, не беше толкова възмутително висока.

Аспър се ухили и подпря пушката си на дървото.

— Играете ли покер, господин Юинг?

— Въздържам се от алкохол и хазартни игри — каза Юинг.

— Добре че е така, защото щяхте да си изгубите ризата. Мога да видя всичките ви карти по лицето ви — каза Аспър. — Доста препълнен ще да е бил този съд, който сте занесли на господин Монк.

— Изглеждаше по-обещаващо от другите — каза Юинг.

— Целият този парцел не е нищо повече от обещание, което чака да бъде изпълнено. Ако имах вашето богатство, господин Юинг, и не мечтаех за Филаделфия всеки път, щом затворя очи, щях да се хвана за този участък и да не го пусна, докато не изкарам и последната люспица злато от него. Продавам ви го за цена далеч под онази, която ще изкарате от земята, след като си отида, само за да мога да си отида у дома. Най-добре да се съгласите на това предложение или ще намеря някой друг, който ще склони.

Монк изпищя, блъсна Аспър настрани, грабна ловната му пушка и стреля по дървото: тримата отскочихме тромаво секунда преди куршумите да ни направят на решето. Бесен, Аспър изтръгна пушката от ръката на Монк.

— Полудял ли си? Можехме да загинем?

— Точно затова го направих — каза Монк. — За да ви спася.

— От какво? — изкрещя Аспър.

— От една мравка — каза Монк.

— Затова я застреляхте? — каза Аспър.

— Готвеше се да ви пропълзи на главата — каза Монк.

— Не можахте ли просто да ни помолите да се мръднем? — каза Юинг.

— Щеше да скочи върху някой друг.

— Мравките не скачат — каза Аспър.

— Това е все едно да кажеш, че златото не расте по дърветата.

— Не расте — каза Аспър.

Монк пристъпи и присви очи към дървото:

— Тогава защо тази кора искри от злато?

Юинг и аз отидохме при Монк и огледахме ствола на дървото. Наистина, по дървото проблясваха златни петънца.

Аспър се обърна и затича към коня си. Но един от хората на Юинг го нападна, преди да успее да стигне дотам и го прикова към земята. Всички с изключение на Аспър, който беше по очи в пръстта, се обърнаха да погледнат Монк за обяснение.

— Какво става тук, по дяволите? — попита Юинг.

— Ако изпратите няколко души нагоре по онзи хребет — каза Монк — ще намерите чувал, пълен с мъртви гърмящи змии, и един от хората на Аспър, който тъкмо бяга.

— Говорите пълни безсмислици — каза Юинг.

— Ето какво е станало — каза Монк. — Лут Аспър не е носел ловната пушка, за да ни пази от змии. Сачмите са били размесени със златен прах. Аспър просто е чакал някой да се приближи до един от хребетите, за да може да се престори, че вижда змия. Веднага щом той е стрелял с ловната пушка, един от неговите хора е метнал мъртва змия през ръба, за да я намери.

Юинг кимна намръщено:

— Било е само измамен план да подобри изкуствено съдържанието на участъка си, да го направи да изглежда по-богат, отколкото е в действителност, и да измъкне от мен по-висока цена.

— Боя се, че е така — каза Монк. — Предназначението на змиите е било също и да ме смутят, за да не мога да се концентрирам.

Юинг се намръщи и се обърна към хората си:

— Вържете Аспър и го хвърлете отзад в двуколката ми. Ще го заведем при шерифа. Изглежда, че пътуването ми дотук беше напразно.

— Не бих казал това — рече Монк и отведе Юинг настрана, за да поговорят насаме. Не чувах какво казваха, но видях, че Юинг кима.

След миг Юинг се отправи обратно към Аспър, когото двама мъже връзваха здраво.

— Ще ти дам избор, Аспър, и той важи само за трийсет секунди — каза Юинг. — Можеш да ми продадеш този участък на цената на обратния път до Филаделфия и обещанието да не се връщаш никога в Калифорния, или можеш да отидеш в затвора, където най-вероятно ще те обесят.

— Ще взема билета — каза Аспър.

— Помислих си, че може би така ще направиш — каза Юинг. — Припиши ми участъка сега и да приключваме с въпроса.

Монк си тръгна. Забързах след него, доста объркана.

— Какво казахте на господин Юинг?

— Казах му, че на Аспър не му е било необходимо да фалшифицира участъка — каза Монк. — От онова, което мога да преценя, като гледам обгорения цвят на тези хребети, те са богати на железен оксид и манган, които са вероятни показатели за наличието на кварц с ниско съдържание на злато. Сигурен съм, че парцелът струва колкото той твърди, а вероятно и повече.

— Смятате ли, че Аспър знае това?

Монк поклати глава:

— Ако знаеше, нямаше да си прави труда да забърква този план.

— Това е поетична справедливост — казах. — Но ако парцелът на Аспър е наистина толкова богат на злато, колкото се хвалеше, какво ви насочи към мисълта за плана?

— Той стреля по змията, преди да довърша онова, което се канех да кажа — рече Монк.

— А именно?

— Мислех си, че това е добро място за построяване на колиба, защото беше единственото място в този парцел, където вероятно не би могло да се намери никакво злато.