Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и златната треска

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

ISBN: 978-954-783-152-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1423

История

  1. — Добавяне

5. Г-н Монк и експресът „Голдън Рейл“

Музеят на Златната треска се помещаваше в бившата железопътна гара на градчето. Беше претъпкан с типични предмети от периода, например везни и измервателни инструменти за претегляне на златото, и всевъзможни свързани със занаята на златотърсачите принадлежности — от лопати и търнокопи до широк асортимент от съдове за промиване на пясък, златарски корита и вани за промиване, използвани за отделяне на златото от пръстта.

Стените на музея бяха покрити с десетки оригинални дагеротипи, фотографии, скици, картини и документи, които илюстрираха мърлявия, тежък пограничен живот на златотърсачите от 1849 г.

Имаше каруца, кабриолет, дилижанс и напречно сечение на миньорска колиба в пълен размер.

Имаше също и няколко безвкусни диорами с манекени, издокарани в дрехи от времето на Дивия Запад и представени как строят колиби, промиват пясък за злато и копаят в мините.

Единствените експонати с очевидна парична стойност бяха кварцовите камъни с известно съдържание на злато, златните късчета и проблясващата купчина златен пясък в една от стъклените витрини.

Основната атракция на музея обаче беше машината на огромен парен локомотив и един от пътническите му вагони. Това беше, според информацията, написана на табелка пред експоната, „прочутият“ „Голдън Рейл Експрес“.

— Тук беше убит Мани — каза Келтън. — Нападателят се е криел зад влака и го е ударил в гръб с търнокоп.

— Намерихте ли оръжието? — попита Монк.

— Било е взето от златотърсаческата диорама ей там. — Келтън посочи диорамата в далечния край на музея.

Диорамата изобразяваше брадат, трътлест златотърсач, приклекнал зад няколко камъка, изучаващ скалите, докато непокорното му магаре подръпваше една измъкнала се връзка на работната му дреха.

Не бях експерт по история на Калифорния, но диорамата не ме впечатли с историческа точност. Създаваше ми повече усещането за история, преработена в стила на Дисни, която превръщаше миньора в обичлив образ от анимационен филм и придаваше на магарето човешки качества, за да създаде хумористична скица от един изолиран момент от скучното златотърсачество.

— Нямаме съдебномедицински отдел, затова се обадих до криминологичната лаборатория на щатската полиция, за да проучат местопрестъплението — каза Келтън. — Търнокопът е бил почистен, разбира се, и тъй като това е музей, през който са минали стотици хора, пръстовите отпечатъци и нишките водят до задънена улица.

— Мани имаше ли определено разписание за патрулиране? — попита Монк.

Келтън кимна:

— Обикаляше около сградата на всеки час. Пътьом трябваше да прокара картата, удостоверяваща самоличността му на охранител, през специално четящо устройство, което отчиташе времето на патрулирането. По този начин директорът на музея може да е сигурен, че Мани не е прекарал работните си смени заспал на рецепцията.

— Как е влязъл натрапникът, без да задейства алармата?

— Мисля, че е влязъл по някое време през деня като обикновен посетител и се е скрил някъде в музея, като е останал там чак докато е минало времето за затваряне. Използвал е електронната карта на Мани, за да си тръгне в два часа и трийсет и две минути сутринта, така че да не задейства алармата и когато си тръгва. Намерихме електронната карта отвън до вратата. По нея няма отпечатъци, разбира се.

— Какво показват охранителните камери?

— Няма камери — каза Келтън. — Персоналът на музея е смятал, че една аларма и охранител са достатъчни. Не е като да съхраняваме тук скъпоценните камъни от кралската корона или „Мона Лиза“.

— Ами златото? — Посочих към витрината с късчетата злато и златния прах. — Трябва да е ценно.

— Може и да струва няколкостотин долара — каза Келтън. — Не си струва да убиеш човек заради него.

— Хората убиват за много по-малко всеки ден — казах.

— В Сан Франциско или Бостън — отбеляза Келтън. — Но не и тук.

Монк протегна ръце пред себе си, определяйки рамките на сцената с палците и показалците си като филмов режисьор, който определя границите на кадър. После започна да накланя глава ту на една, ту на друга страна, направи малък пирует и започна да обикаля из музея, изпълнявайки нещо като тромав, бавен балет.

Келтън го наблюдаваше.

— Какво прави?

— Проучва местопрестъплението — казах. — Аз наричам това „Монк Дзен“.

— Действа ли?

— Още не се е провалял — казах. — Е, какво се е случило според вас?

— Имам няколко теории, които проучвам. Едната е, че убийството не е имало нищо общо с провален обир или с музея. Целта е била да убият Мани.

— Защо да го правят тук, а не в къщата му или докато отива или се връща от работа? — попитах.

— За да направят случилото се да изглежда като обир — поясни Келтън.

— Но убиецът не е откраднал нищо — казах.

— Това е един от проблемите с тази теория. — Келтън отново хвърли поглед към Монк, който сега надничаше зад влака.

— Е, какви са другите ви теории, господин началник? — попитах.

— Може би убиецът се е стремял към нещо тук, което не е струвало много пари, но има огромна сантиментална или колекционерска стойност за него или онзи, за когото е работел.

— Как смятате да разберете това?

— Помолих директора на музея да проучи историята на експонатите, за да разбере дали някой от тях е свързан с някакви спорове — освен влака, разбира се.

— Този влак ли? — попита Монк, като излезе иззад него.

— Това е „Голдън Рейл Експрес“ — каза Келтън.

— Е, и? — попитах.

— Прочутият „Голдън Рейл Експрес“ — каза Келтън.

— Никога не съм чувала за него.

— Нито пък аз — каза Монк.

— Наистина ли? — каза Келтън. — От начина, по който говорят за него тук, предполагах, че всички в Калифорния знаят за него.

— Ще ми се да беше така — каза някой зад нас. Обърнахме се и видяхме закръглен мъж в риза за голф и памучни панталони, който вървеше към нас. Приличаше на праскова, на която са изпълнили желанието да стане човек. Придружаваше го униформен охранител. — Тук щеше да е претъпкано с туристи през цялото време.

— Това е Едуард Рандизи, директорът на музея — каза Келтън. — А това е Боб Горман, нашият местен автомонтьор… Е, поне беше.

— Боб се съгласи да постъпи на работа като наш нов охранител — каза Рандизи.

— Наистина съжалявах да науча за Мани, но тази работа беше благоприятна възможност, която не можех да пропусна — каза Горман. Беше висок и дългурест, с толкова голяма адамова ябълка, че имаше вид, сякаш се опитва да преглътне бейзболна топка.

— Не се тревожи, Боб, разбирам — каза Келтън. — Това е Ейдриън Монк, консултант към отдел „Убийства“ в Полицейското управление на Сан Франциско, и сътрудничката му, Натали Тийгър. Ще ти бъда признателен, ако им окажеш пълно сътрудничество и им предоставиш неограничен достъп до музея.

— Разбира се, шефе — каза Рандизи. — Тук съм през целия ден, с изключение на времето за обяд от дванайсет до един, когато съм в закусвалнята, а Боб ще поеме нощната смяна, като започне от тази вечер.

— Ще донеса на работа с мен двуцевката на чичо ми — каза Горман. — Ако някой от ония дрогирани поклонници на дявола тръгне след мен, ще ги пратя в ада с двете цеви.

— Какво ви кара да смятате, че Мани е убит от „дрогиран поклонник на дявола“? — попита Келтън.

— Така чух — каза Боб.

— Звучи ми логично — каза Монк.

Всички се обърнахме към него.

— На какво основание? — попитах.

— Начинът, по който живеят тези хора — каза той.

Насилих се да се усмихна:

— Господин Монк се шегува.

— Не се шегувам — каза той.

Смушках го с лакът.

— Е, кажете ми, господин Рандизи, какво прави този влак толкова прочут?

Рандизи се усмихна и потри с удоволствие ръце, отпрати Боб Горман, и после започна да ни разказва историята.

— „Голдън Рейл Експрес“ бил частен път за богатите и изтъкнатите, по който стигали от именията си в Сан Франциско до златните си мини в Централна Калифорния. Трабъл бил последната спирка по линията — каза той. — Но инцидентът, който щял да направи влака прочут, се случил почти сто години по-късно.

Рандизи явно се наслаждаваше на възможността да говори за влака, докато ни водеше нагоре по стъпалата и през кабината, покрай изпоцапаната със сажди пещ, където машинистът е изсипвал въглищата задвижвали парния двигател.

„Голдън Рейл Експрес“ останал частен в продължение на още близо десетилетие след края на златната треска, а после бил открит за обществото. В крайна сметка маршрутът бил съкратен и стигал само до отсечката от златоносната област между Сакраменто и Трабъл. Влакът продължил да се движи, като пътниците му започнали силно да намаляват, до 1962 г. когато последното му пътуване било ознаменувано с игра на покер с високи залози с гърне златни монети на стойност над сто хиляди щатски долара по онова време, като награда.

Играта била демонстрация с рекламна цел, замислена от някакъв предприемач, за да привлече внимание и инвеститори за мащабен жилищен проект, който искал да построи извън Трабъл. Планът бил целият влак да бъде разглобен и предаден за скрап след последното си пътуване.

Нещата не минали според плана.

„Голдън Рейл Експрес“ бил ограбен по средата на пътуването от поне трима мъже, престорили се на пътници. Те покрили лицата си с маски и отмъкнали от всички във вагона за залагания парите им и цялото гърне със злато. По време на обира загинали двама души — един охранител, който бил застрелян, и кондукторът, който паднал от движещия се влак. Тъй като влакът изобщо не спрял по време на престъплението, било направено заключението, че крадците са били сред пътниците.

Екипажът и всички пътници били претърсени, когато слезли от влака в Трабъл, Двама от крадците били заловени, защото имали в джобовете си няколко от отличителните златни монети. Били осъдени и пратени в затвора с присъди между петнайсет години затвор и доживотна присъда, но така и не разкрили кои били съучастниците им в заговора и какво е станало с всичките пари и злато.

Полицейското разследване се основавало на теорията, че трябва да е имало един или повече съучастници, които скочили от движещия се влак с плячката или подхвърлили торбите на съучастник, който бил вече на земята, и че торбите били заровени, за да ги приберат по-късно.

С тази теория имало много проблеми. Мнозина вярвали, че при скачането от движещия се влак съучастниците щели да се наранят тежко или да загинат, и че тежките чували са щели да се разкъсат и отворят при удара в земята, като от тях навсякъде се разпръснат банкноти и златни монети. Но всичко, което открили покрай релсите, били оръжията на крадците и маските им. Един пръстов отпечатък, снет от един от пистолетите, съвпаднал с тези на един от двамата заловени мъже.

В изминалите оттогава близо петдесет години, десетки хиляди хора са обхождали маршрута и околността в търсене на съкровището. Така и не се появила дори една от монетите.

— По идея влакът трябваше да бъде изваден от експлоатация след онова съдбоносно пътуване, но благодарение на огромната популярност, предизвикана от обира, „Голдън Рейл Експрес“ продължи да действа в продължение на още две десетилетия като туристическа атракция, преди най-накрая да бъде спрян от движение — каза Рандизи. — Беше разпродаден за скрап, но не и преди целият влак да бъде разглобен и щателно претърсен, инч по инч, за скрити отделения. Не бяха намерени никакви. Успяхме да запазим локомотива като най-важен експонат на нашия музей.

— Какво е станало с предприемача и жилищния проект? — попитах.

— Фалирал, преди проектът да може да бъде построен — отвърна Рандизи. — Златото, изгубено при обира, било негово.

Монк изопна плещи и наклони глава на една страна, после — на друга.

— Златото така и не било открито?

Рандизи поклати глава и се усмихна:

— Може би вие ще успеете да го намерите.

Никакви „може би“ нямаше по въпроса. Монк се беше хванал на въдицата. Сега нямаше да си тръгнем докато не разкриехме и двете мистерии, та дори ако едната от тях беше почти на петдесет години.

— Къде мога да науча повече за „Голдън Рейл Експрес“ и двамата мъже, които са го ограбиш? — попита Монк.

— Ще трябва да говорите с Дорис Търло, специалистката по история на нашия град. Дорис ръководи историческото общество и търговската камара от Бокс Хаус в края на улицата — каза Рандизи. — Няма как да я пропуснете. Сградата е съвършено квадратна.

Монк примигна силно:

— Съвършено квадратна?

— Дори прозорците — каза Рандизи. — Това е любопитна забележителност в този град от повече от сто и петдесет години.

— Трябва да я видя. — Монк се отправи към вратата.

Келтън застана пред него.

— Отивате да разглеждате забележителностите? — каза Келтън. — Мислех, че сте дошъл тук да предложите съдействието си по разследването на убийството.

Монк го заобиколи и продължи да върви. Келтън и аз го последвахме.

— Трябва да накарате персонала на музея да направи инвентарен списък на офисите и бюрата, не само на колекцията — каза Монк. — Може би откраднатото не е било нещо от изложените предмети. Може да е някоя папка или лична вещ, принадлежаща на някого от служителите.

— Ще накарам Ед Рандизи да се заеме право с това — каза Келтън. — Някакви други мисли или наблюдения?

— Казахте, че Мани е убит с търнокоп от златотърсаческата диорама и че убийството е станало до влака.

— В това няма нищо загадъчно — каза Келтън. — Това е факт, поне според екипа криминалисти от щатската полиция.

— Но диорамата е от другата страна на музея — каза Монк, като излизаше през вратата.

— Какво общо има това с каквото и да било? — попита Келтън, като забързано излезе след него на тротоара.

— Защо убиецът е отишъл чак дотам за оръжие, когато е имало други, по-близко намиращи се предмети, които е можел да използва?

— Може би се е криел в диорамата, докато стане време за затваряне, затова е грабнал търнокопа, защото му е било най-удобно.

— Може би — каза Монк, като се отправи решително надолу по улицата, като гледаше в краката си, за да е сигурен, че стъпва точно на тези дъски, на които трябва. — Но ако убиецът е дошъл тук с намерението да убие Мани, защо не е носел оръжие със себе си?

— Не знам — каза Келтън. — Изглежда, че нищо не пасва.

— Всичко пасва — каза Монк. — Това е естественият порядък на нещата. Просто ни липсват няколко парчета. Ще ги намеря.

Хванах Келтън под ръка, като го забавих, за да оставя Монк да ни изпревари малко и да не ни чуе.

— Можете да приемете това като гаранция, господин началник. Господин Монк няма да може да продължи, ако не разреши загадката.

— Да продължи с какво?

— С живота си — казах. — Убийството на Мани Файкема ще е единственото, за което ще е в състояние да мисли, докато не го разкрие. Няма да се откаже, дори ако това означава да отседне в град, пълен с пияници и дрогирани поклонници на дявола.

Не виждах никакъв смисъл да споменавам, че Монк щеше да се заеме и с разкриването на обира на „Голдън Рейл Експрес“. Това престъпление не беше сред приоритетите на полицейския началник Келтън.

— Това се казва отдаденост — призна Келтън.

— Това се казва обсебеност — поправих го аз. Той сви рамене.

— Всичко, което върши работа. Ако ме извините, ще изпия няколко мартинита и ще принеса в жертва няколко кози на олтара на Сатаната. След това ще уредя настаняването на двама ви в мотела. Една или две стаи?

— Две, определено две — казах. — И номерата на стаите трябва да са четни.

— Разбира се. Ще ви настигна по-късно — каза той и се отдалечи. Загледах го за миг. Надявах се, че ще ме настигне скоро.

Монк беше стигнал до Бокс Хаус и беше спрял, за да й се възхити. Рандизи беше прав — трудно беше да я пропуснем. Беше хижа от дървени трупи с квадратни прозорци и обгръщаща я от всички страни веранда, която се крепеше от четири стълба от всяка страна. Не само това — колибата беше напълно симетрична, с по два прозореца от всяка страна и заден край, който изглеждаше точно като гледащата към улицата фасада.

Знам това, защото колибата беше заобиколена от паркинг и последвах Монк, докато той я обикаляше от всички страни, за да й се възхити. Също по тази причина знам, че имотът също беше квадратен, а всеки ъгъл беше отбелязан с по едно дърво.

— Това е произведение на изкуството — възхити се Монк, когато се приближихме до входната врата.

Той спря да преброи дънерите. Бяха четен брой — от основите до покрива. А квадратните прозорци бяха разположени така, че най-горният и най-долният край на рамките се допираха до дънери с четни номера.

— Изящно, нали? — каза той.

— Твърде много прилича на кутия — казах.

— Няма такова нещо като „твърде приличащо на кутия“ — каза той. — Това е все едно да кажеш, че нещо е твърде съвършено.

Монк отвори вратата и аз го последвах вътре. Беше като миниатюрна версия на музея, пълна със златотърсачески сечива и стари фотографии. Бяха изложени също и брошури, памфлети и книги, посветени на Трабъл и околността.

На рецепцията седеше жена на шейсетина години. Фризурата й наподобяваше кошер и носеше огърлица от перли като на Уилма Флинтстоун, също и очила, окачени на тънка верижка на врата й.

Очите й се разтвориха широко, когато ни видя. Изправи се бавно и с треперещи ръце сложи очилата си.

— Добър ден — каза Монк. — Вие ли сте Дорис Търло?

Тя кимва нервно.

— Господин Монк? — каза Дорис с потрепващ глас. — Това наистина ли сте вие?

— Самият аз — каза той. — И дойдох тук заради вас.

Тя нададе лек писък и припадна.