Димитър Спространов
Охридска пролет (7)

VII

— А бе, синко, да не си болен? — Нейко челеби изгледа Илче и в гласа му се долови насмешка.

— Защо, тате? — учудено попита синът.

— Чудно, да се прибереш толкова рано? — Челебията вдигна рамене.

— Рекох и аз да се прибера един път като хората — отговори момъкът и се приближи до баща си.

Нейко челеби беше седнал на миндерчето в къта и бавно пушеше от дългия си кехлибарен чибук. Той клонеше към шестдесетте, но годините му още не личаха — изглеждаше сравнително по-млад. Кръглото му месесто лице беше добре охранено и младежки розово. Посребрените му коси бяха слабо накъдрени, а под рунтавите му тъмни вежди гледаха малките му подвижни очи — в погледа им имаше нещо присмехулно и надменно. Гъсти мустаци скриваха въздебелите му чувствени устни — личеше, че обича добре да си угажда и до насита да зоба от грозда на удоволствията. В движенията му, в цялата му осанка имаше нещо улегнало и важно — той познаваше цената си и не я криеше. Челебията бе наследил от баща си доста имот, но не се задоволи с него, а като се поотвориха пътищата и търговията с Битоля и Солун стана по-свободна и по-сигурна, почна да търгува с кожи. Постепенно богатството му порасна — познаваше работата си, търгуваше предпазливо, разумно и никога не губеше. Беше спечелил приятелството и доверието на първите турци в града, умело използуваше тия си връзки и това също му помогна да затвърди благосъстоянието си. Лошите езици говореха, че давал и пари под лихва, но тайничко, „само за услуга“, и то само на люде, за които беше уверен, че ще му ги върнат. А и предварително добре опичаше работата си, като удържаше лихвата от главницата, когато я броеше. Сега, като видя Илче да се прибира по време, което беше необичайно за него, помисли, че син му ще иска пари — напоследък му искаше доста често и по тоя повод се бяха спречкали. Не му харесваше неговият разпуснат и разгулен живот, но се утешаваше с мисълта, че всичко е до време, надяваше се, че младото вино ще прекипи, ще се умори от лудориите и немирствата си и ще си легне на брашното. Не беше ли същото и с него — походи си, полудува и след време се смири. И като поглеждаше сина си, зачака да види какво ще му каже, но понеже той не бързаше, за да превари излишни разправии, бащата сам мина в настъпление:

— Ако идваш за пари — не давам! Аз да ги печеля, а ти да ги пръскаш — няма да го бъде! Седни на дюкяна — каквото изкараш, твое да бъде. Време е вече да се заловиш за работа — строго, почти сърдито рече Челебията.

— Не идвам за пари — някак си уклончиво отговори Илче.

Очите на Челебията се разтвориха и учудено попита:

— Е, кажи тогава каква е работата? — той смукна от кехлибарената цицка на чибука си.

Илче седна на едно столче до баща си и несъзнателно почна да си играе със сребърния ланец на часовника си. Най-после като че ли се престраши, хвърли бегъл поглед към Челебията и каза:

— Искам да се оженя.

Челеби Нейко беше вдигнал чибука си, за да смукне още един път от приятния, ароматен скеченски тютюн, но чибукът за миг остана увиснал във въздуха. Той очакваше всичко друго от сина си, но не можеше да предположи, че Илче, който обичаше и да си походва, и да си попийва, така скоро и лесно ще се реши да се откаже от ергенлъка си и ще поиска да свие свое гнездо и свой дом. Но той бързо овладя изненадата си — лицето му остана затворено, само в очите му блесна присмехулно пламъче и угасна.

— Е, нека е хаирлия… Доста се поналудува… Всичко до време… — наставнически каза бащата.

— И аз така ще река — всичко до време…

За Челебията беше ясно, че за да му заговори Илче за женитба, или бе сгазил лука някъде и нямаше отърване, или се е увлякъл в някоя мома и заслепен от страст, е решил да се задоми. Той познаваше необуздания нрав на сина си и знаеше, че когато си наумеше нещо, не се спираше пред никакви пречки, за да го постигне, затова направо попита:

— Коя е момата?

— Бисера.

— Бисера Фиданчева, дъщерята на златарина?

— Тя.

Челебията пое дълбоко от чибука си и пусна кълбо дим. Клепките му се отпуснаха, присвиха и така през присвитите клепки продължаваше да следи синкавия дим, като че ли не го занимаваше нищо друго освен това малко синкаво облаче. Настъпи тягостно мълчание — на Илче му се видя цяла вечност, най-после той чу гласа на баща си:

— Момата е добра, хубава, но не е за нас.

— Защо бе, тате?

— Защото не е от нашата черга.

Илче се засегна от отказа на баща си, от пренебрежителния тон, с който говореше за Фиданчевци, но сдържано, с молба в гласа каза:

— Баща й е златар, занаятът му е чудо, не са от най-богатите в града, но не са и от най-последните.

— Като си решил да се жениш, трябваше да ми кажеш — аз да ти избера мома от род, от коляно, да бъде достойна за нас. Не може коя и да е да бъде снаха на Нейко челеби — с достойнство и подчертана гордост каза старият човек. — Моми има и у Стрезовци, и у Филипчивци, само да река, ще ни дадат и керката на бояр Лигдо. Те са ни достове, лика-прилика, а ти коя си избрал — Бисера Фиданчева.

— И да поискам от тях мома, няма да ми я дадат.

Челото на Челебията се набразди и той подвикна:

— Защо бре? Да не си сакат?

Илче сопнато отговори:

— Сакат, не сакат — това е… Нея съм си избрал, там ме тегли сърцето.

— Сърцето, сърцето… Не ставай ахмак — сърдито извика бащата. — Хубост до време — момата е като цветята: прецъфтява и повяхва. Гледай ти богатството, имота — те са за цял живот… Пълен ли ти е кемерът, всичко можеш — и младичка да си намериш, по сърце… — Челебията тихо се засмя и понамигна.

Илче се направи, че не разбра намека на баща си, и вместо с предишния умолителен глас отсече твърдо:

— На нас ни дал господ и пари, и имот — искам да си взема мома, която да ми харесва, не парите и имотът са за цял живот, а жената.

— Казах ти — не е за нашата къща!

— Или Бисера, или никоя друга! — сопна се младият човек и почна да крачи из широката горница.

— Ти ли ще ми заповядваш?

— За моите работи аз сам ще решавам.

— В тая къща аз съм господарят.

— Но няма да бъдеш господар и на сърцето ми. — Илче се спря за миг и гневно изгледа баща си.

— Сърце… дрипа… — старият се засмя и цялото му туловище почна да се тресе. — Ще ме умориш от смях… Ти ще решаваш, когато се научиш да печелиш пари. Една аспра не си припечелил.

— Е, ти си ги печелил, а аз ще ги ям — нагло подхвърли синът. — Рекох — Бисера и никоя друга.

Нейко челеби не очакваше от сина си такава твърдост и упоритост. Той почна да почуква с чибука по лявата си длан и дълбоко се замисли. Вярно беше, че керката на Марко Фиданче не беше за тях, но можеше ли да бъде уверен, че ако поискат някоя мома от първите семейства в града, ще им я дадат? Всички познаваха сина му като разтурен момък, който обичаше да си попийва, да се повесели, не се залавяше за никаква работа и не обещаваше да бъде добър домакин и домосед. И после, може би беше по-добре да го задоми — тогава белким се прибере, белким изостави лошите си навици и тръгне по правия път. Ако му откаже, току виж, че се отпуснал още повече и удари съвсем през просото. По-разумно беше да склони, да му намери една скромна, прибрана мома, добра къщовница и стопанка, която дано успее да го привърже към дом и челяд. Той се поизкашля и примирително каза:

— Е, щом като толкова настояваш, няма да вървя срещу волята ти… Аз за твое добро…

Илче самодоволно се усмихна — познаваше избухливия нрав на баща си — поопъне се, повика и най-после се съгласи, почти никога не му отказваше в нищо. Така стана и сега. Илче настойчиво попита:

— Ще пратиш ли стройници?

— Ще пратя.

— Ами ако ги върнат?

Нейко челеби вдигна рамене и презрително се усмихна:

— Стройници на Нейко челеби не се връщат… Това е чест за Фиданчевци… Ще ми целуват ръцете и отгоре, и отдолу…

Тая увереност на баща му не успокои Илче и той замислен каза:

— Увърта се друг…

— Кой е?

— Ангел Момир.

— Може ли да се мери с нас, с тебе? Ти бъди спокоен… Татко ти ще я уреди тая работа — Челебията се потупа по гърдите. — Имай я в кърпа вързана.

Илче, радостен и доволен от думите на баща си, приведе глава и смирено каза:

— Благодаря ти, татко — но по устните му заигра едва доловима усмивка.

Баща му долови тая усмивка и наставнически рече:

— Ще те оженя, ама да не ме посрамиш? Ще трябва да се откажеш от табиетите^[1] си.

— Омръзнаха ми и веселбите, и лудориите — махна с ръка Илче.

— Дано да е така — погледна Челебията сина си и недоверчиво поклати глава.

Илче почна весело да си подсвирква — не очакваше, че така лесно ще склони баща си да му поиска Бисера, а там за „табиетите“ му рано беше да мисли — времето щеше да покаже. Размени още няколко думи със стария и излезе, за да отпразнува своя успех. Той смяташе работата наистина за свършена и се отправи към циганската махала. Вървеше и тихо си подсвиркваше весело, игриво маане.