Димитър Спространов
Охридска пролет (42)

XLII

Доктор Костадин Робев бутна вратата на кожарската работилница на старейшината на кожарския еснаф Коста Карадимчев. Работилницата беше разделена на две — в едно голямо помещение работеха работниците, а в друго по-малко, преградено от по-голямото с дъсчена преграда, седеше господарят. Оттук той ръководеше работата — следеше за усърдието на калфите и чираците, водеше обширната си преписка с Липиска и Беч, където пращаше сурови и обработени кожи, тук посрещаше и приятелите си. И двете помещения изпълваше тежката парлива миризма на нафталин и щавени кожи, тя сякаш се беше просмукала и от самите предмети. Отначало тя бодваше посетителя, струваше му се, че ще се задуши, но постепенно свикваше с миризмата и не и обръщаше внимание. В голямото помещение едни от калфите и чираците приготовляваха готовите кожи за износ — посипваха ги с нафталин, внимателно ги нареждаха и свиваха в големи бали, други стягаха стока за местния пазар — шиеха кожуси от бели овчи кожи, скъпи пухкави елеци и рунтави калпаци. Първите чевръсто премятаха ортомите^[1] около балите и ги връзваха с девет възела, другите пъргаво прекарваха конеца през меката, да ти се поиска да я погалиш, лисича или самурена кожа. Работилницата изпълваше тихият говор на работниците, долавяше се свистенето на въжетата и едва уловимото бръмчене на конците като бръмченето на комари.

Докторът прекоси голямото помещение, калфите и чираците го изгледаха с любопитство и дружелюбно му се усмихнаха — мнозина бяха ходили при него да ги лекува и всички го познаваха, уважаваха и обичаха. Карадимчев, петдесет, петдесет и пет годишен мъж, седеше приведен над голям тефтер с дебела кожена подвързия и записваше в него някакви сметки. Той вдигна очи и го погледна изпод очилата, които едва се крепяха на дългия му, орлов нос. Кожарят свали очилата си и весело се провикна:

— Е, екимине, какво да обърна? Как така се накани? — Той подстана и подаде на госта дългата си жилеста ръка.

Докторът извади чиста, бяла кърпа, за да се предпази от острата миризма, която го парна и сякаш стисна за гърлото, и отговори:

— Път ми падна, та рекох да се отбия.

— Добре си сторил.

Карадимчев беше уверен, че гостът му не идва току-така, но не възрази. Той знаеше, че като му дойде времето, Робе ще му каже каква нужда го е довела при него. Размениха обикновените въпроси: „Как са дечинята“, „Как сте по дома“, за „алъш-вериша“. Като изчерпаха тия въпроси, които се повтаряха при всяка среща като ритуал и бяха проява на вежливост към госта и домакина, Робев вдигна към Коста тъмните си умни очи:

— Слушай, Карадимче, наминах да те видя, ама и друга работа ме доведе при тебе… Как да ти кажа — не е нито лека, нито весела.

— Говори, говори — добрите работи не са нито леки, нито весели — позасмян, отговори кожарят, но и озадачен от подстъпа на госта си.

— Коста, с теб ще бъда откровен, направо ще ти кажа защо идвам. Лоша им е работата на затворените — могат да намажат и въжето. Обвиняват ги, че били във връзка с Китан войвода — Робев беше се понавел напред и говореше с половин глас.

— Халал им вяра… Казват, че основали някаква завера да прогонят турчина — смигна с око Карадимчев. — Та какво?

— Шакир бей подшушнал, че ако му се пуснат сто лири, щял да гледа да им спаси главите.

Карадимчев бутна феса си и с възмущение каза:

— Така е, турска работа, за едного сватба, за другиго брадва… И той е като другите, уж каймакамин, а то рушветчия, разбойник.

— Думата ми е — поговори с люгето от съвета на еснафа… Трябва да съберем някоя и друга пара, да отпуснат нещо…

По челото на кожаря се надиплиха няколко бръчки и малко припряно каза:

— Никакъв съвет, никакъв еснаф!… Нали си ги знам — ще почнат да умуват, един ще каже едно, друг — друго… Сто баби — хилаво дете… — Той замълча, отключи чекмеджето на масата, в което си държеше парите, събрани през деня, а вечер ги прибираше със себе си у дома, отброи няколко златни монети и ги подаде на доктора: — Вземи това от мене… десет лири… И никому нито дума.

Докторът го изгледа изненадан от неговата отзивчивост, зарадван, че началото беше добро, и искрено развълнуван каза:

— Благодаря ти, Карадимче… А ако някой те попита давал ли си ми пари, ще кажеш, че си ми дал за новото училище. Нали общинарите решиха да построим ново училище на името на свети Климента… На тебе ти казах истината, защото те знам кой си и какъв си.

— Добре, добре… За новото училище… Ама и Китан да е жив и здрав, поуплаши турците, поразплака им майката — и кожухарят, доволен, широко се засмя, смехът му проехтя из цялата работилница.

Докторът стана, поблагодари на тежкия еснафлия още един път и на раздяла му подхвърли:

— Разбрахме се, нали — нито дума…

— Бъди спокоен… Пък ако потрябват още, аз съм насреща — и той изпрати госта си до вратата.

Докторът дълбоко пое дъх, струваше му се, че ако още малко би поседял в кожухарницата, би се задушил. Той леко си подсвиркваше — първият опит беше добър, ако така отговореха и другите на молбата му, всичко лесно и скоро щеше да се нареди. От Коста Карадимче трябваше да отиде в бакъдрджийската работилница на Огнен Лозанче, на горния край на чаршийската улица. Той бавно премина през чаршията, отговаряше на поздравите, чинни и приветливи, спираше тук и там да поразмени по някоя дума със стари, добри познати и приятели. Даваше вид, че не е излязъл по работа, а просто на разходка — отиваше да си пие кафето под чинарот. Най-после стигна до бакърджийницата, отдалече долетя до него тракането на чуковете и пухтенето на меховете.

Той прекрачи прага на дюкяна и към него се отправиха повече от десетина двоица очи. Събрани на едно място работеха всички — и калфи, и чираци, а в един ъгъл на работилницата работеше сам стрико Огнен Лозанчев. Разгърден, препасан с кожена престилка, той държеше в лявата си ръка железни клещи, с които придържаше бакърена плоча, нажежена до червено, а с дясната стоварваше върху нея голям железен чук. Чукът падаше върху наковалнята и отскачаше. Шумът беше невъобразим и режеше ушите — при кожухарите човек можеше да се задуши от тежката миризма, а тук — да оглушее от ударите на чуковете и тежкото, задъхано пухтене на меховете. Калфите и чираците изковаваха от медните плочи сахани, тепсии и гюмове. Под техните удари, ловки и уверени, металът се извиваше и придобиваше най-различни форми. Върху изчуканите сахани и тепсии сръчните ръце с малки остри длета дълбаеха красиви шарила — кенар от звездички или венец от гранки и листа.

Като влезе докторът, шумът за миг позаглъхна. Той поздрави и се отправи към господаря. Стрико Огнен се позасуети, поогледа се и подаде на доктора едно триного столче, което винаги имаше подръка за гости като Робева. Той погледна ръцете си, черни и потни, спря да бие по медната плоча и кимна в отговор на поздрава:

— Пойли, седни овде, пък гледай да не се изцапаш — нашият занаят не е като твоя.

— Искам да поговоря с тебе — гостът многозначително погледна Лозанчева, не искаше да говори пред работниците.

Медникарят отгатна мисълта му, едва сега се сети да обърше ръцете си о престилката, и рече:

— Говори… Нямай страх… Ние сме едно с момчетата.

Стрико Огнен беше затворен в себе си, малко своеобразен, чудак, но не беше лош човек. Познавайки нрава му, докторът реши и с него да говори открито, без заобикалки:

— Лозанче, пари ми трябват.

— Знам, при мен идваш само кога е за пари — позасмя се Лозанчев, дланта му мина по изпотеното му чело и остави черна диря.

— Не думай така, Огнен.

Бакърджията посегна към медната плоча, завъртя я без нужда в ръка и каза:

— Е, не се люти… Пари… Кесат^[2] станаха… Мъчни са времената — занаятът не върви, западна… Ингилизката стока, дето я пращат, ни изяде…

— За народна работа ги искам.

— Знам, знам… — рече Огнен Лозанчев и подхвърли медния къс, той падна на пода, иззвъня и звънът му се сля с общия звън в работилницата. — Като си ми дошъл на крака, няма да те пусна с празни ръце. За каква народна работа?

— За новото училище — отговори докторът без колебание.

— Колко да дам?

— Колкото сърцето ти откъсне и кесията позволява — позасмя се Робев и се загледа в черното петно по челото на медникаря. — Ама аз не съм дошъл да искам от тебе… Да поговориш с еснафа.

Лозанчев замахна с ръка:

— Еснафът… Остави го… Той си е отделна работа… Ще дам нещо от дюкяна… Тия работи аз ги решавам с калфите и чираците — и като се обърна към работниците, се провикна: — Момчета, господин Костадин Робев е дошъл да иска пари за народна работа…

Настъпи тишина — замлъкнаха чуковете, престанаха да звънят саханите и тепсиите. Мехът изпусна дълга, проточена въздишка. След трясъка и звъна, които изпълваха работилницата, тишината беше почти осезаема, сякаш се чуваше дишането на людето в нея. Работниците прекратиха работата — едни прекараха длани по потните си чела, други запалиха цигара. Един от калфите, висок, едър като дъб, стъпил здраво на крака, като че ли се беше срасъл за земята, се провикна:

— За завераджиите ли?

Докторът го измери с поглед и отсече:

— За царски душмани пари не събирам.

— А, докторе, не думай така — пристъпи напред един от чираците, със светъл къдрав перчем на главата. — Какви ти царски душмани, за род и вяра се борят люгето.

— За сиромашта, за народа страдат — обади се друг.

— Московците биха турците… Горна Бугария е свободна, сега е нашият ред — провикна се друг момък.

Лозанчев обшари с поглед работниците си, понамръщи се и престорено строго се провикна:

— Хайде, хайде, такива приказки не искам да слушам в работилницата… Докторът иска парите за ново училище.

Калфата, който пръв се бе обадил, се поусмихна, позамахна с чука си и издума:

— Е, като сте рекли за училище, за училище да бъде… Ще дадем, дума да не става.

Плътният глас на чирака със светлия перчем изпълни работилницата:

— Иска ли питане — аз давам три гюндюлука.

— Ашколсун бре, Петре — най-старият от чираците похвали другаря си. — Аз ще река, за да не остане хатър никому, да не речем, тоя дал повече, оня по-малко, да отсечем всеки по три надници.

— Така ще бъде най-добре.

— Всички да отсечем по три надници — чуха се гласове.

— Арно, така да бъде — рекоха и други.

В работилницата настъпи оживление — калфите и чираците се раздвижиха, гласовете им се лиснаха навън. Над общия говор и гълчава се издигна гласът на чорбаджията:

— Съгласни ли сте?

— Съгласни сме — отговориха всички.

Отзивчивостта на калфите и чираците, решението им да откъснат от залъка си по три надници за народната работа трогнаха доктора. Той, винаги спокоен и въздържан, сега развълнуван каза:

— Благодаря ви, момчета. Щом като нашата земя ражда такива юнаци като вас, що отделят от залъка си за народното добро, ще дочакаме по-добри дни… — подчерта той думите си и работниците разбраха скрития им смисъл. — Нали има една приказка — помогни си сам, та и господ да ти помогне.

— Така, така, господин Робев.

— Сами, сами ще си помогнем — отговориха в хор очернените от дима и саждите, с изподраскани ръце люде.

Костадин Робев стана да си върви. Лозанчев го изпрати до вратата, сложи ръка на рамото му и прошепна:

— Това беше от дюкяна, от калфите и чираците… Да се научат да дават и те за народни работи, за себе си… Няма да ги оставя, ще им наваксам хака… Познавам им хала… И с еснафа ще говоря… Ела утре у дома да пием по ракия — и от моето сърце ще се откъсне нещо за новото училище — и той дяволито смигна с око. — Това, което прави дясната ръка, не трябва да знае лявата… — наставнически рече медникарят и се отправи към огнището.

В работилницата заудряха чуковете, зазвъняха котлите и саханите, запъхтя духалото и тая бодра, весела песен изпрати доктора.

За няколко дена той обиколи всички старейшини на еснафските сдружения, посети и някои от по-заможните граждани — едни го посрещаха въздържано, двоумяха се, молеха го да почака малко, докато решат, и най-после отсичаха, никой не му отказа — нали беше за училище, за народна работа? Но че събира пари, не остана тайна, мълвата се разнесе из града и у дома му почнаха да го навестяват граждани, които не бе споходил, чувствуваха се засегнати, искаха и те да дадат своята лепта за новото училище, да помогнат на народа си.

Една вечер на пътната врата на Робевата къща силно, неспокойно се заудря. Докторът сам излезе да отвори — пред него се изпречи една баба, пребрадена с черна забрадка. В здрача едва я позна.

— Добър вечер, бабо Йованице Филдиш. Какво те носи при мене? Да нямате някой болен в къщи?

Но старата жена, вместо да отговори на въпроса му, сърдито попита:

— А бре, Робе, ако сум сиромашка, да не сум егюпка?

Докторът остана изненадан от тоя въпрос и от сърдития глас на баба Йованица.

— Защо се лютиш?

— Как да не се лютя. Да събираш пари за дечинята, а мен да отминеш.

— За кои дечиня?

— За Ангела Момир, за Марко златаря, за Климе Рудар.

Робев я прекъсна:

— Не събирам пари за тях, а за училище…

— Арно, арно — по-меко каза бабата. — Така да бъде… Ето и от мене една бяла меджидия — и тя му подаде бялата сребърна пара.

Докторът се поколеба за миг, но посегна и взе меджидията, нямаше защо отново да наскърбява старата жена.

— Благодаря ти, Йованице Филдишева.

Тя не го чу и припряно заговори, сякаш обсебена от своя мисъл:

— Пък да знаеш — помня и Димитри Миладина, той учеше децата ми, когато гърците искаха да ни вземат училището. Тогава аз спрях аскера, като му викнах — за това училище ние сме продали обеците и ризите си, как смеете да ни го отнимате… Не ме изплашиха, не се побоях от ножовете им… И ни го дадоха…

— Знам, Филдишевице, знам.

— Аз съм посрещала и дядо Натанаила, владиката, в къщата ми е идвал, с най-хубавото си сладко съм го черпила, от муренки^[3] беше. И аз плаках с всички оригяни, когато го изпращахме… — Тя замълча, сякаш уморена от бързото си, припряно говорене, и извика: — Сърцето ми е старо, но е бугарско. — Тя сви пестник и заудря гърдите си. Врътна се и като се опираше на стапчето си, се скри в здрача.

Докторът остана на пътния праг на старата къща и дълго гледа след Йованица Филдишева.