Димитър Спространов
Охридска пролет (35)

XXXV

— Илче бре, защо закъсня? — попита отец Андроник госта си. — Снощи те чаках.

Илче се отпусна на постелята, задъхан и изпотен от дългото и бързо ходене. Той изгаряше от желанието час по-скоро да сподели с някого това, което беше видял. Радваше го и мисълта, че най-после ще може да премахне от пътя си Ангела Момир, да отстрани и Марко златаря и Бисера щеше да бъде негова. Дива радост изпълваше сърцето му и го караше да припка към манастира — подсвирваше си, подвикваше весело на хрътката и крачеше нетърпеливо към св. Пречиста. Не чувствуваше умора, но като влезе в килията на игумена, сякаш краката му се подкосиха и намери за по-добре да се излегне на одъра му. Той се загледа в кандилцето, което мъждукаше пред иконостаса, и като замахна с ръка, отговори:

— Снощи не можах да дойда… Ратаите ме задържаха…

— Ратаите… Знам, знам… — прекъсна го домакинът и двусмислено се усмихна.

— Що знаеш?

— Някоя булка те е задържала — и Андроник смигна дяволито, беззвучно се засмя и брадата му затрепера като брадата на козел.

Илче се понадигна, наклони се към игумена и тайнствено каза:

— Тоя път не улучи… Седни, седни да ти кажа…

— Що има, Илче? — отец Андроник седна до госта на постелята и зачака, устремил в него малките си хитри очи. Ухили се, по устните му заигра сладникава усмивка — мислеше, че гостът ще му разкаже една от ония женски истории за някоя булка или измамена мома, каквито често му разказваше. Той особено обичаше да слуша тия истории — те гъделичкаха сладострастието му.

В здрача се разнесе като шепот гласът на Илче:

— Бяха ли в манастира трима нашенци, оригяни, с едно момче?

— Бяха — отговори Андроник и додаде: — Не ми харесаха… Момчето е едно такова… дебелоглаво… — искаше да каже „бугарче“, но се сети навреме и замълча, за да не обиди госта си — за него и той беше „дебелоглав бугарин“.

— Момчето ли? Старите са по-дебелоглави от него… Крушата не пада по-далеч от корена… Какъвто бащата, такъв и синът — някак си многозначително каза Илче. — А знаеш ли с кого се срещнаха на Светата вода, там, сред планината?

— С кого? — игуменът се понаведе към него да чуе по-добре.

— Никога няма да се сетиш.

— Говори де, не ме мъчи!

— С Китан.

— От Топола ли? Тоя, дето забягна в гората? Тоя, дето казват, че убил кехаите на Оломана, дето пали чифлиците и кулите на беговете ли? Виж ти, виж ти! — учудване и радостна нотка трепна в гласа на игумена. — Познаваш ли го?

Илче се понамръщи, неприятен му беше тоя въпрос, и неохотно отговори:

— Познавам го… — и сякаш за да се оправдае за това нежелано познанство с такъв царски душманин, продължи: — Веднъж го срещнах у Робета, екимина… Но сега, като го познах, каза, че не бил той, отрече… Уж бил някой си Лазо от Илино… Той е, той е… Очите не ме лъжат…

— После? Какво правеха?

— Говореха си… Взех си сбогом и си тръгнах…

— Не почака ли да видиш какво ще стане после, къде ще отиде Китан?

Илче тихо се засмя — смехът му, глух, дрезгав, изпълни килията:

— Не съм толкова прост… Скрих се в гората…

— Е?

Младият човек извади кесията си с тютюн и почна да свива цигара, сякаш искаше да поизмъчи малко събеседника си.

— След малко Китан и Ангел Момир станаха, подкараха единия кон с две вреки и поеха нагоре по пътеката… Почаках да се поотдалечат и тръгнах подире им… Криех се зад буките и ги проследих…

— Кучето не те ли издаде?

— Вързах го за едно дърво.

— Не си глупав. Къде отидоха?

— Вървяха дълго, все нагоре, нагоре, после кривнаха направо през гората.

— Не вървя ли докрай след тях?

Илче смукна от цигарата си, позамълча и бавно отговори:

— Достраша ме… Наближихме едно усое, гората се поразреди, нямаше къде да се крия… Пътеката минаваше през едни карпи — страх да те хване…

— Тю бре, язък… — с укор извика калугерът. — Трябваше да вървиш докрай…

— Оттук е лесно да се каже… А ти да беше на моето място… — малко сърдито отговори Илче и попипа силяха си, сякаш искаше да провери да не е загубил нещо скрито в него. — Притулих се зад една скала и зачаках да се върне оня… Ангел… Колко време беше минало, не знам, най-после се зададе и какво да видя — водеше коня, ама вреките ги нямаше.

Отец Андроник ококори очи:

— Нямаше ли ги?

— Нямаше ги.

Игуменът стана и мина няколко пъти из килията — той крачеше с бърза, отсечена стъпка като лисица в клетка.

— Когато се връщаха, нали пътят минава край манастира, и аз рекох да ги причакам, да ги проследя… Хвърли ми се в очите — вреките на петия кон ги нямаше… Помислих си: къде ли са ги оставили? Ти какво ще кажеш?

— Много просто… Донесли са я храна, я нещо друго на оня разбойник Китана и момчетата му… И Ангел Момир, и тия, дето бяха с него, са като Китана царски душмани — със злорадство каза Илче.

Отец Андроник се приближи до одъра и седна. Той поглади брадата си и каза:

— Като отминаха Марко златарят и другите и се прибирах в килията си, виж какво намерих — той бръкна в джоба на подрасника си и в ръката му блесна къс метал.

— А, патрон.

— Да, патрон… Ясно е, че във вреките е имало патрони за пушките на тия разбойници… Но има и друго… — бавно продължи игуменът. — Преди няколко дни едно от овчарчетата на манастирските кози ми каза, че му се загубила една коза. Тръгнало да я дири — тук коза, там коза — козата я няма… Само се загубило, попаднало в някаква дива, пуста местност… Само карпи, както ти казваш, и изведнъж — хорски говор… Не му се вярвало, какво ще дирят в тая пустош люде. Надало ухо… Пропълзяло и какво да види — под канарите в планината пещера, оттам идвали гласовете… А на стотина чекора пред пещерата зад една шубрака — скрит човек.

— Човек ли? — трепна Илче.

— Въоръжен — с пушка, със силях, а в силяха — пищови.

Илче позамълча и поклати глава:

— Така, така… Значи, там се крие Китан с людето си — в пещерата.

— Казах на овчарчето да се навърта натам и ако забележи нещо ново, да ми донесе… Още не е слязло… — доверително прошепна игуменът.

— Арно, арно си направил… — също прошепна младият човек. Ръката му отново потършува в силяха, напипа нещо и устните му сви доволна и злорада усмивка.

Замълчаха — всеки преценяваше какво беше чул и какво беше казал. Вечерта беше разпуснала тъмните си коси. Тя надникваше през решетчатия прозорец и в килията се разстилаха сенки. Във вечерната дрезгавина предметите бяха загубили очертанията си, сякаш бяха станали безплътни и потъваха в дрезгавината. Кандилцето мъждукаше на иконостаса и безпомощно се бореше с настъпващия мрак. Сенките връхлитаха и притискаха светлината, готови да я угасят, но тя не се даваше, осветляваше лицата на отец Андроник и на Илче — дългите коси на калугера се сливаха със здрача, свитите му устни очертаваха сурова гънка. В очите му проблясваше живото въгленче, а брадата придаваше на лицето му нещо зловещо, дяволско. На челото на младия човек беше паднал един черен кичур, сключените му вежди скриваха тъмния му, злорад поглед. И двамата напомняха злокобни привидения.

От здрача, като че ли идваше от преизподнята, долетя гласът на отец Андроник:

— Какво смяташ да правиш?

Илче забави отговора си и промълви:

— Аз съм верен поданик на султана.

— Ще трябва да кажем на Оломан бег, той дири Китана под дърво и камък — отново прошепна калугерът.

— Като сляза в чифлика, ще му пратя хабер… — рече Илче.

И игуменът, и гостът говореха тихо, почти шепнешком, като заговорници, които замислят някое престъпно дело.

Илче, за да отклони разговора, каза високо:

— Жаден съм, хайде да вечеряме.

— Всичко е готово — и пъстървата, и пиленцето, и винцето.

— От тригодишното?

— От него.

— А другото, дето бяхме говорили?

— Кое?

— Булката?

— Петрана ли?

— Петрана.

— Тука е. Нали си и наредил… Отскубнала се е от чифлика…

Илче сниши глас:

— Искам тя да ни прислужва.

— Всичко ще бъде, както трябва… По кошуля… Игрива е като мренка, сладка — като прясна погача… По кошуля, по кошуля… — в тишината се разнесе дрезгавият, сладникав смях на калугера.

— А бе, отче игумене, нали сега са Петрови пости? — младият човек рече да позакачи малко отца Андроника.

Той замахна с ръка:

— Остави, пости… Постите са за селяните, те съгрешават от сутрин до вечер, те да постят… Постите не са за нас, божиите служители… Ние и денем, и нощем му четем молитви, кадим му тамян… — отговори монахът и отново се чу тихият му дрезгав смях.

Илче скочи, почна да крачи от ъгъл в ъгъл и самодоволно потърка ръце — добре, много добре се нареждаха работите… Бисера ще бъде негова…