Димитър Спространов
Охридска пролет (39)

XXXIX

— Пойли, пойли, Момирице — Нейко челеби покани нечаканата гостенка. Очите му я гледаха изпитателно — тя години наред не беше пристъпвала прага на къщата му.

— Добър ден — отговори Ракида. Тя не беше предишната, макар и възрастна, но здрава и запазена жена — затварянето на сина й сякаш я беше смазало, състарило за няколко дни. Изглеждаше подгърбавена, попарена. Изпод кърпата, с която беше превързала главата си, се подаваха побелелите й коси — белината им изпъкваше повече спроти черния цвят на забрадката.

Нейко челеби се отпусна на миндера в голямата горница за гости, настани се по-удобно и като захапа чибука си, промърмори през зъби:

— Е, какво те носи при мен?

Ракида приседна на крайчеца на един стол и издума:

— Нуждата, челеби.

— Кажи да чуя каква ти е болката?

Старата жена оправи една дипла на роклята си и отговори:

— Както си чул, Ангеле мой го затвориха… За какво, за що, не знам. Намина край дома една кадъна, наша далечна позната, и ми донесе хабер от Шакир бей, каймакамина — Ангеле щял да намаже въжето, ама ако съм му дала сто лири, щял да му спаси главата…

Челебията пусна ново облаче дим, погледна през него жената и провлечено попита:

— Че аз какво мога да ти помогна?

— Можеш, можеш, челеби… На Ангеле мой малко му се пообъркаха работите, откакто Оломан бег му задигна стадото… Не му знам сметките, но у дома пари няма… — тя замълча, като че ли искаше да чуе какво ще рече Челебията, но той продължаваше да си пуши чибука. Най-после процеди:

— Е, та какво?

— Да ми дадеш сто лири турски… Нали ти рекох, толкова искал Шакир бей.

Нейко челеби подскочи от мястото си:

— Какво? Сто лири? Ти луда ли си? Откъде да ти ги намеря? Нямам, нямам.

— Имаш, имаш, Нейко. Кемерът ти е пълен с жълтици, червясал си от пари. — За първи път Ракида вдигна глава и го погледна остро, настойчиво. — И ако нямаш, можеш да намериш. Ти си мъж, а какво мога аз сама жена, сирота вдовица?

— Нямам! — замахна той с ръка, сякаш искаше да прогони Момирица.

Ракида оправи забрадката си и простена:

— Думата е за живота на Ангеле, на сина ми.

— Не мога да ти помогна.

— Имай милост… — проплака жената. — Ти сърце нямаш ли?

Челебията стана, изправи се пред Момирица и размаха ръце:

— И да имам, няма да ти дам. Син ти е приятел на царски душманин, а който е приятел на царски душманин, сам е против султана. Разбра ли?

Ракида подскочи като ужилена и стрелна с очи Челебията:

— Дали син ми е виновен, или не, не знам. Но ако е вярно това, що говорят, че се е борил за род и вяра, ще се гордея с него. По-арно да си царски душманин, отколкото ибрикчия на турците.

— Син ти е разбойник и на разбойници не помагам.

Думите на Челебията сякаш зашлевиха старата жена. Тя се изправи като ударена, настръхнала. Забрадката й падна на раменете и откри побелелите й коси. Тя гневно му хвърли в лицето:

— Ти си разбойник! Не ти искам твои пари, а мои пари, на мъжа ми.

Нейко челеби се присви от тия думи, сякаш върху него се стовари пестник. Очите му почнаха да мигат, плахи, изпитливи, но той бързо се окопити:

— Твои пари, на мъжа ти? Нищо не му дължа.

— Дължиш му, дължиш му! — извика Ракида. — Преди да вдигнат Йон, стопанина мой, ми каза, че ти си му поискал сто лири назаем, имал си нужда, и той ти ги дал на четири очи. Нали понякога търгувахте заедно? И ти си подсторил турците да го затворят, като почна Руско-турската война, за да изгние в Канлъкуле, та да не му върнеш стоте лири. Дай ми ги сега, за да спася главата на чедото си.

Нейко челеби почервеня цял, лицето му покриха тъмновинени петна. Очите му се изблещиха, щяха да изскочат от орбитите. Той още по-силно размаха ръка:

— Какво, дължал съм на Йон, на мъжа ти? Нищо, нищо не му дължа. Заптисаха го, защото и той като сина ти беше царски душманин, чакаше московецът да дойде тука. Какъвто бащата, такъв и синът.

— Дай ми парите, душегубец, толкова майки и вдовици си разплакал.

— Нищо няма да ти дам… Махай се, махай се! — изпаднал в ярост, се развика Челебията и замахна с ръка, но ръката му се изви и пъхна в яката на елека му, сякаш не му достигаше въздух. Той разкъса копчето на ризата си и падна на миндера, а чибукът му се търколи на земята.

— От бога да си го намериш! — стрелна го с ръка Ракида и като оправяше забрадката си, прегърбена, смазана, излезе от горницата.

Старата жена напусна отчаяна, убита къщата на Нейкови. Тя едва пристъпяше, краката и тялото й тежаха. Погледът й беше замъглен, нищо не виждаше пред себе си — беше угаснала и последната й надежца. „Сто лири, сто лири… — си шепнеше тя. Откъде да ги намери, за да спаси главата на Ангела?“ Пред очите й се мержелееше бесилото — две греди, през тях прехвърлена трета и под тях… Ангел, чедото й… Не, не… „Господи, помогни ми, не ме оставяй и ти, свети Клименте…“ Той, Златниот, ще й помогне… И понеже надеждата никога не угасва в човешкото сърце, една спасителна мисъл я осени — да отиде при доктор Робета, ако няма пари, то поне със съвет ще й помогне… Поразведри се пред очите й, надежда стопли душата й и забърза към къщата на Робевци — дано да си е вкъщи…

Докторът посрещна старата жена и от пръв поглед разбра, че е разстроена, без думи отгатна болката й. Подкрепи я по стълбите и й помогна да седне. Тя с няколко думи, като се прекъсваше, му разказа за патилата си — как бе я посрещнал и прогонил Челебията.

Робев поклати глава и тъжно се усмихна:

— Такъв си е, нали го знаеш? Душата си дава, но пари не дава.

— Бог да го убие! — проплака старата жена.

Домакинът леко сложи ръката си върху ръката на жената:

— Успокой се, Ракида, тук клетви не помагат… Друго трябва…

— Кажи, кажи какво да сторя… Ще загубя чедото си… Главата му, главата му да спасим.

— Ще я спасим — макар да не вярваше много на думите си, твърдо и самоуверено каза докторът.

Доктор Робев след прибирането на другарите му от Заверата сам живееше в постоянна тревога, чакаше всеки миг и него да затворят. Но той с нищо не издаде тревогата си пред злочестата майка, както не я издаваше и пред близките си — в живота му нищо не беше се променило. Той редовно обикаляше болните си, помагаше, където го повикваха, и по-често от по-рано отиваше да си пие кафето под чинарот. Поръчваше си синджирлия кафе, каквото обичаше, запалваше цигара, разговаряше с турците, насядали около него, и надаваше ухо да чуе какво се говори — все можеше да научи нещо за съдбата на Китан и момчетата му, за задържаните…

— Как, как ще я спасим? — изохка майката.

— Аз ще намеря пари… Ще поговоря и с Шакир бей, нали сме приятели, лекувам децата му…

— Костадине, докторе…

— Всичко ще се нареди… Да не губим надежда… — спокойно каза Робев, като че ли имаше пред себе си тежко болен, комуто искаше да вдъхне вяра, че ще оздравее. — А ти да пишеш на Наум Момир в Солун да дойде тука. Той има връзки, близък е на руснаците… — понижи гласа си докторът. — Може да помогне…

Лицето на старата жена просветля и тя радостно прошепна:

— С руснаците… Ще кажа на Бисера тя да му пише какво зло ни найде, да го помоли да дойде…

— Пишете му, пишете му веднага… А за другото не бери грижа… И пари ще намеря… и с каймакамина ще приказвам…

Ракида бавно се изправи, но сега стойката й беше по-твърда. Тя, обнадеждена, се усмихна:

— Докторе, да си ми жив. Светна ми пред очите… И да не направиш нищо, сполай ти за добрите думи…

Домакинът я изпрати до пътната врата и й каза още няколко топли, ободрителни думи. Старата жена се поизправи и по-бодро закрачи към дома си, а чехлите и потропваха по обраслия с трева калдъръм.