Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
spas1996 (2015)
Корекция и форматиране
taliezin (2017)

Издание:

Автор: Димитър Спространов

Заглавие: Охридска пролет

Издател: Български писател

Град на издателя: София

Година на издаване: 1961

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 28.02.1961 г.

Редактор: Спас Кралевски

Художествен редактор: Магда Абазова

Технически редактор: Любен Петров

Коректор: Славка Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1574

История

  1. — Добавяне

На светлата памет на дедите ми Наум и Ангел Спространови, работили и страдали за свободата на Македония

авторът

I

Ангел Момиров оседла коня си и го изведе на двора пред бащината си къща. Той провери дали новото, гиздаво седло е добре стегнато, като се помъчи да прекара дланта си през колана, но не успя. Прегледа юздата да не стяга и убива животното, хвърли поглед на своя любимец Дорчо и остана доволен — породистият арабски жребец беше негова гордост. Сбруята лъщеше на пролетното слънце, мънистата, втъкнати в дългите плитки на гривата, блещукаха като звезди. Конят, неспокоен, почти настръхнал, очакващ да го възседне господарят му, нетърпеливо ровеше с крак. Ангел приятелски потупа коня по шията, животното почувствува топлата милувка на стопанина си и леко изцвили.

На прага на къщната врата застана Ракида, майката на младия Момир. Ранното слънце блесна в очите й и я заслепи — тя вдигна ръка, за да се засълне от него, и се обърна към сина си:

— Синко, закъде се стягаш?

— Ще отида до село Топола, до бачията.

По състареното лице на жената се изписа тревога.

— Немой, синко, нали виждаш какви са времената — не са за ходене по друмища и кърища.

— Ех, нано, докато е турско, все така ще бъде — въздъхна младият левент и стисна юмрук. — Скоро за нас няма да има харни времена.

Ракида се опита отново да разубеди сина си:

— Стой си в къщи… Да беше намерил поне другар, да не си сам из пътя.

— Къде ще намеря? — свъси вежди Ангел. — Кой се решава да излезе сега от града. Докато Дорчо е под мене и пищовът в кобурите на седлото ми, от нищо не ме е страх, те са най-добрите ми другари.

— Е, като си рекъл — върви… Нека господ и Златниот, нашият свети Климент, да ми те запазят — рече старата жена и се прекръсти.

Ангел обърна коня с очи към слънцето, потупа го още един път по врата, сложи крак на стремето и му се гътна. Жребецът се опита да се изправи на задните си крака, но усети здравата ръка на ездача и леко изскочи от широките порти — подковите му заискриха и зазвъняха по каменната настилка на улицата.

Ракида изпрати с поглед сина си, нали беше едничката й радост след като Йон, стопанинът й, я остави — хубавец, гиздосия. Тя бавно се обърна и подгърбавена, с тежка стъпка влезе в къщи.

Приятно грееше пролетното слънце. То се оглеждаше в прозорците на старите къщи, накацали по хълма на Самуиловата крепост, гмуркаше се в тихите води на езерото и запалваше в тях наниз от светлини и багри. По прозорците грижливите домакини бяха поставили саксии с цветя. В градинските лехи подаваха чела бели и червени лалета, радваха погледа нацъфтели трендафили, а над каменните огради разперяха клони ябълките и бадемите. Те бяха разтворили своите цветни пъпки и сякаш над града се разстилаше розова мъгла. В далечината, извишили се на възбог, се открояваха Галичица и Петрино — те сякаш се навеждаха и нашепваха нещо на езерото. Нещо бодро и радостно имаше в тая пролетна утрина.

Радостно беше и на сърцето на младия Ангел Момиров. Той не взе направо към Горна порта, а избиколи, за да мине край къщата на Бисера — искаше му се да я види, да я зърне, макар отдалече, преди да продължи пътя си. Искаше да й се порадва, пък и тя да види как играе сбруята на коня му, под който земята трепери, да види и самия него като истукан на жребеца, едно с коня. Ето и дъбовата порта, и чимшира в градината, и нацъфтелия трендафил до оградата, където понякога вечер тихо си приказваха. Той задържа коня — негли тя усети, че той минава, може би сърцето ще й подскаже. На двора нямаше никого — за миг слънцето помръкна, не му се усмихваха повече цветята в градината. Изведнъж на прозореца на втория кат се размърда синьото перде, мярна се някаква моминска снага и една бяла ръка трепна като гълъб на прозореца — Бисера, това беше тя, неговата свидна люба. Сърцето й беше подсказало, че той минава, и тя надникна, за да му пожелае добър път. Той отнесе спомена за моминската снага, за ръката, що трепна като гълъб, и отново радост изпълни душата му — в притихналата утрина се разнесе неговата игрива песен.

Градът остана зад конника — скри се старата крепост, изчезнаха тополите край пътя. Отначало той вървеше край езерото и се упиваше от блясъка му, от синевата му — небето се оглеждаше в гладката му повърхност. Но неравният, занемарен междуселски път зави наляво и залъкатуши към първите гънки на планината. От двете му страни се разстилаха неизорани, запуснати ниви. Край малките рекички, които бързаха към езерото, се редяха изоставени бостани и зеленчукови градини, а сред тях се гушеха изтърбушени от времето колиби. Войната с московците беше отминала, но турците, вместо да се укротят, бяха станали по-люти от по-рано и селските стопани не се решаваха да работят малкото земя, която имаха. Ако имаше някоя разорана и посята нива, тя беше на някого от беговете. Тук и там стърчаха техните каменни кули, настръхнали, грозни, накацали като грабливи птици. Тъжна, нерадостна беше тая гледка — не се виждаше жива душа. Някъде в далечината излая куче и всичко пак замря. Ездачът пришпори коня си — поиска по-скоро да срещне хора, да не бъде сам сред това пусто, мъртво поле.

Ангел стигна мястото, където обикновено напролет дядо Недан Моисов и людете му изкарваха своето и неговото стадо. Той остана изненадан, като не намери никого. Колибата на овчарите беше запазена, доскоро в нея беше горял огън — имаше недогорели и загаснали цепеници, разхвърляна слама за постел и овчи тор, но хора нямаше — хората си бяха отишли и, изглежда, прибрали в селото. Той озадачен подкара към Топола — там живееха дядо Недан и челядта му.

Селото беше разположено в полите на планината. Прилупените му къщурки със сламени покриви приличаха на дървеници, впили се в каменния скат. Улиците му бяха криви и прашни. В дворовете се мяркаха бялата забрадка на някоя жена или почти голи дечурлига, по ризка, които припкаха и се ровеха в прахта. Конникът се канеше да влезе в селото и да се отправи към къщата на дядо Недана, когато забеляза, че на горния край на Топола има бачия и по близката ливада бе пръснато стадо — оттам някой му махаше с ръка. Взря се — млад човек, когото не можа да познае.

Ангел приближи стадото — срещу него се втурнаха няколко едри космати песа и го посрещнаха със стръвен, ожесточен лай. Непознатият, който му махаше с ръка, изтича да разгони кучетата и ги успокои с дружелюбни викове. Дочул кучешкия лай, от колибата на ливадата, около която бе пръснато стадото, излезе възрастен мъж на около петдесет, петдесет и пет години, плещест и набит. Гъстите му светли коси се спускаха на дълги витки зад главата, а под свъсените му вежди гледаха две будни ясни очи. Мустаците му се спускаха надолу като ресите на мамули. Като видя конника, по лицето му се разля приветлива усмивка и се провикна:

— А, ти ли си бре, Момирче? Било късмет пак да се видим.

— Аз съм, дядо Недане. Рекох да те навестя — зимата мина… — весело отговори Ангел и додаде: — Виж какво слънце е грейнало.

— Китане, я подръж коня на госта — подхвърли Недан и се обърна към младия човек, който, след като бе прогонил кучетата, се приближи до тях.

Ангел трепна, като чу името на овчаря, очите му се разтвориха изненадани и ги изпълни топло, радостно чувство.

— А, ти ли си, Китане — възмъжал си, станал си юнак и половина — и му подаде ръка. — Прощавай, отдалече не можах да те позная — не очаквах, не сме се виждали от години.

— Аз съм, Ангеле.

— Кога се върна?

— Има няколко дни.

— Ще ми разкажеш как прекара в Солун.

Китан позамълча и сдържано отговори:

— Ще ти разкажа.

Баща му се поусмихна многозначително и рече:

— Я в Солун, я по-далеко…

Момиров не обърна внимание на тия думи и се загледа в Китана — той беше плещест, набит като баща си, но изправен, левент. Русите му коси светеха, грееха на слънцето, мустачките му бяха грижливо засукани. Под хубавите му вежди гледаха същите умни очи, но нещо остро, дръзко имаше в тях. От цялата му снага лъхаше мъжество и самоувереност.

Китан се обърна към госта:

— Ангеле, и ти не си останал по-назад от мене — израсъл си като ясика, а очите ти стрелят под черните вежди. Колко ли моми не заспиват от мисъл по тебе — той дяволито се усмихна и в очите му светна искрено възхищение.

— И ти го рече… Я мислят, я кротко си спият… — каза Ангел и весело се засмя, доволен от преценката на връстника си и другар от детинството му. Дядо Недан от години гледаше овцете им. Той беше доверен човек на баща му и понякога, когато отиваше в града, взимаше със себе си и Китана, отсядаха у дома им и оттогава се знаеха — бяха играли заедно на ашици и ходили да се къпят в езерото.

— Не го задявай — на свой ред се засмя и Недан.

— Защо сте преместили търлото? — попита Ангел и учудено погледна бащата и сина.

— Да бъдем по-близко до селото… Арнаути от Дебърца почнаха да се навъртат около стадото, а и хората на Оломан бег често ни наобикалят. Не ми харесва тая работа… — спокойно, но с известна грижа в гласа отговори старият човек и се огледа, сякаш се страхуваше да не зърне отнякъде неканените и опасни гости.

Китан свъси вежди и с ненавист каза:

— Много са се настървили след войната — същински вълци.

— Дано кучета им ядат главите — рече баща му и въздъхна.

— Ние трябва да се научим да ги трепем — със същия глас каза синът.

Ангел стрелна с поглед младия човек и тихо, като на себе си издума:

— Право думаш, Китане, сами, сами трябва… Бога ми, харесваш ми — той сви вежди, лицето му трепна и застина.

— Да отидем в селото, у дома — предложи Недан, — там ще си поприказваме по-добре.

— А стадото? — попита Ангел.

— Кучетата ще го пазят — гордо прозвуча гласът на стария човек. — Подушват чужд човек на триста чекора и само да се приближи — разкъсват го. А има и две момчета в колибата.

— Добре, да отидем — съгласи се Момиров.

Недан се провикна:

— Христо, Божине…

От колибата изскочиха две петнадесет-шестнадесетгодишни момчета:

— Кажи, дядо Недане, какво ще повелиш?

— Ние ще отидем до дома, на вас оставям стадото, ама добре да го пазите. Има всякакви вълци — и двукраки, те са по-люти от другите — отговори той и оправи мустака си.

— Ще го пазим, ще го пазим. Не бери грижа, дядо Недане — отговориха момчетата.

Макар сравнително млад на години, със запазени сили, но всички в селото, и млади, и по-стари, бяха свикнали да казват на Недана „дядо“ — това беше за тях проява на почит и уважение. Те го почитаха за неговия бистър ум и сърцатост, уважаваха го за истината, която тачеше и открито казваше, обичаха го за доброто му и отзивчиво сърце.

Китан пое коня и го поведе, след него тръгнаха баща му и гостът.

Слънцето се беше издигнало високо на небосклона. То пращаше своите галещи, благодатни лъчи и оплодяваше земята за обилна и богата жътва. Край оградите и плетищата се виждаха нацъфтели дивачки круши — накитени в своето бяло рухо, те приличаха на моми в булчина премяна. Прелитаха пчели, носеха се като малки слънца — бръмченето им изпълваше ширинето като равна, еднозвучна песен.

Влязоха в широкия двор на Неданови — каменната ограда беше тук и там полусъборена, къщата — прихлупена и неприветлива под рошавия калпак на сламения покрив. Прозорчетата бяха малки, неугледни — напомняха бойници, през които едва проникваше дневната светлина. В един от краищата на двора се намираше оборът, до него навес, под който прибираха овцете в лошо време. Пред вратата на къщата имаше лозница — през валмото от кафяви гранки слънцето плетеше светла плетеница. Под лозницата стопанинът бе сковал от груби, нерендосани дъски нещо прилично на маса, върху два кола бе заковал друга дъска и направил пейка за сядане. Дворът беше грижливо пометен — личеше пъргавата ръка на стопанката.

На прага ги посрещна едра здрава жена. Лицето й беше преди време състарено от грижи и неволи. Те бяха изплели по него мрежа от малки, едва уловими бръчици, но в хубавите й очи беше запазено нещо бодро и младежко, те гледаха смело и открито.

Недан се обърна към жена си:

— Търпено, водя ти скъп гост.

— Добре си ни дошъл, Момирче — поздрави жената и подаде на младия човек здравата си изпечена ръка.

— Как си, стрино Търпено? — попита Ангел и понечи да целуне ръката на домакинята.

Тя дръпна ръката си, малко стеснена от това внимание, и отговори:

— Арно, сполай богу — от бога сме добре, ама от хората… — не довърши и въздъхна.

— Е, тежко се живее… Знам… И за нас ще дойдат по-добри дни — каза Момиров, за да успокои старата жена.

— Е, добър е господ — да сте ми живи Китан, ти… На нас, младите, ни е надеждата — каза тя и със скрита гордост и радост погледна сина си. — Прощавай, да приготвя нещо за ручок…

— Не си прави труд… Ще си свърша работата и ще си вървя — понечи да я отклони гостът.

— Ами, така ще те пуснем — грехота е от бога и срамота от хората. — Тя се обърна, пъргаво, не за годините си, и влезе в къщи.

Седнаха под лозницата — дядо Недан и Ангел се разположиха на скамейката, а Китан изнесе от къщи едно триного столче и чучна на него. Навън беше по-весело, отколкото в тъмната неугледна стая. Слънцето се разхождаше из двора, галеше белия цвят на нацъфтелите сливки, приятно грееше и стопляше душите на тия утрудени люде. Недан свали калпака си и го сложи на масата — откри се високото му хубаво чело, по което минаваше една дълбока бразда. Един слънчев лъч, плъзнал се между филизите на лозата, освети коравото му лице. Той бръкна в широкия си червен пояс, извади оттам плоска с ракия и я подаде на госта.

— Пойли — и додаде, сякаш искаше да се извини: — С ракията си разтушвам душата.

Ангел пое плоската, загледа се за миг във венеца от дъбови листа, който майсторът бе изплел по нея, надигна я и като отпи, благослови, както му беше редът:

— Благодаря ти, дядо Недане, да е късмет со живо, со здраво пак да се видим.

— Чул те господ — рече Недан, сам отпи от ракията и подаде павурчето на сина си. Той мълчаливо го вдигна, пи и не каза нищо.

Недан отново пое плоската и пи бавно, на малки глътки, сякаш искаше да усети парливия вкус на огнената течност. Той бавно я сложи на масата, обърса увисналите си мустаци с опакото на ръката и каза:

— Ангеле, даде господ, опазихме стадото досега, не се люти, но да го държим повече в селото, не ми се иска да ти кажа право — страх ме е…

— Защо? — попита Ангел.

Домакинът поклати глава, въздъхна и угрижено отговори:

— Казах ти, почнаха да ни наобикалят арнаути, да ни спохождат Оломан бег и людете му… Не ми се харесва тая работа… Кроят нещо…

— Какво мислиш, че могат да направят? — отново попита гостът.

— Какво ли? Ще задигнат стадото — ще откарат стоката или в Дебърца, или преку Дрин… Ще изгориш и ти, и ние… — отговори Недан и сякаш за да угаси мъката си, отново вдигна плоската.

— А ти какво ще кажеш, Китане? — попита гостът младия си другар.

Китан се позамисли и отговори:

— И аз ще река като татко — покритото мляко котките не го лочат… По-арно ще бъде да докараме стоката в града.

— Съгласен съм — каза Ангел и се поотдръпна, за да се закрие от слънцето, което блестеше в очите му. — Затова и дойдох — да видя как са овцете и да помислим кога да ги приберем. Ще можете ли да докарате стадото до десетина дена? Дотогава аз ще приготвя яхъра и търлото до града, а ще гледам и да продам овцете, ако успея… Идваха търговци от Битоля.

Дядо Недан се оживи и зарадвано каза:

— Чисти я, Ангеле, стоката е като момата — за продан, а не да седи в къщи…

— И така, ще ви чакам — каза Момиров, бръкна в пояса си, извади кожена кесия и я подаде на стария човек. — А това е за тебе, дядо Недане — за труда ти, дето ми гледа стадото, пет лири… Останалите ще ти ги дам, като дойдете в града.

— Не мога да ги взема — решително каза домакинът.

— Защо, дядо Недане? — учудено го изгледа младият човек.

— Уговорено е да ми платиш хака, като ти предам стоката… Ами ако стане нещо дотогава? — отговори Недан, като се дръпна малко назад.

— Нищо няма да стане… — позасмя се Ангел и отново подаде кесията. — Вземи парите… Тъкмо съм ги донесъл — да не ги връщам… Не са времената да се носят пари…

Светнаха очите на стария човек, по лицето му се разля радостна усмивка:

— Е, като казваш… Навреме идват… Житцето ни се свърши… Каквото бе останало, бегът и него прибра… Ще ни свършат работа… Господ те праща…

Ангел, малко засегнат, бързо попита:

— Защо не се обадихте? Щях да ви пратя някоя и друга врекя пшеница.

— Не се сетихме… И после… срам ни беше — рече Недан, взе кесията и я пъхна в пояса си.

— Няма ли да ги преброиш? — попита гостът.

Недан свъси вежди, погледна строго младия човек и малко обидено отвърна:

— Да ги преброя? С татко ти така сме работили — на вяра. Когато някой от Момировци ми дава пари, не ги броя — зная, че са тъкмо. Но запомни — и татко ти не е броил парите, които аз съм му давал.

— Прощавай, дядо Недане, не исках да те обидя — каза Ангел засрамен.

В двора влезе един човек, среден на ръст, със скулесто, мургаво лице. Очите му бяха тъмни и тъжни. Облечен в изхлузено облекло, покрито с кръпки, той приличаше на просяк, На главата си носеше фес, но той бе изгубил цвета си от многото носене и вместо червен бе станал пепелнокафяв. Влезлият мълчаливо се поклони и направи темане[1] по турски.

— А, ти ли си, Риза, пойли, пойли. Ела да пиеш една ракия — дружелюбно се обърна към влезлия Недан.

— Не ми е до пиене, Недане, детето ми е нещо нефелно — тъжно отговори Риза и очите му замрежи влага.

— Добър е аллах, ще му мине… Трябва да е огница — разтрийте го малко, турнете му краката в гореща вода… Така растат децата — кога болни, кога здрави… Като кукуряк — старият човек се опита да успокои угрижения баща.

Риза поклати скръбно глава:

— Всичко опитахме — нищо не помогна и ходжата му чете, и знахарка му бая… Само в аллах ни е надеждата.

— Каквото човек не може — аллах може… Ще му мине на момчето — тежко, пропити с вяра паднаха думите на Недан.

Китан изгледа малко недоверчиво неканения гост и каза, като погледна Ангела:

— Риза е наш съсед… Един плет ни дели.

— Добре си поминуваме… Работи в кулата на Оломан бег — някак си прибързано каза Недан, сякаш искаше да успокои градския си гост.

— Оломан бег… И вие теглите от него, но и аз си знам… На тих огън ме пече… Да му ядат кучета главата! — със злоба каза турчинът и за пръв път очите му светнаха.

Недан трепна, сякаш се изплаши от думите на съседа си, изгледа го изпод вежди и рече:

— Не думай така, Риза, арен си ни е бегът… Да ни е жив…

— Да ни е жив… Докато той живее, за нас няма да има бял ден — едва чуто издума Китан и стисна пестник. — Само да ми падне…

Дядо Недан и Ангел Момиров се спогледаха, леко се усмихнаха и не казаха нищо. Риза, който бе застанал настрана, не можа да чуе заканата на Китана. Баща му, за да отвлече вниманието на съседа им, каза:

— Риза, ела, поседни малко, опитай ракията — помага за разтуха.

— Ще вървя да диря лек за болката си — скръбно отговори той.

Неочаквано в двора връхлетяха като вихрушка трима конници — начело, яхнал на охранен червен кон, яздеше четиридесетгодишен мъж. Главата му гордо седеше на широките му рамене, черните му очи имаха тъмен, студен блясък, а по дебелите му чувствени устни играеше надменна и сурова усмивка. Черна, късо подстригана брада покриваше продълговатото му остро лице. Облечен богато, на кръста му бе препасан широк силях, на който бяха затъкнати два пищова със седефени дръжки и кама с ръкохватка от ковано кавказко сребро, а през рамо бе преметнал къса пушка. Нещо строго, господарско имаше в цялата осанка на ездача. Другарите му яздеха също добре гледани коне, но те бяха по-скромно облечени, личеше, че са негови подчинени и негова охрана. Появяването на ездачите изненада дядо Недана и другарите му и те наскачаха като птици, подплашени от ястреб.

Пръв се опомни от изненадата домакинът. Той бавно свали кепето си, сякаш съобразяваше какво да каже на богато облечения турчин, направи нисък поклон и каза:

— Добре дошъл в моята къща, Оломан бег. На какво дължа тая чест?

Бегът изгледа извисоко стария чифлигар и отмери:

— Ще ти кажа. Твои ли са овцете край селото?

— Аз ги гледам — смутолеви Недан.

— Питам те чии са — трепна нетърпение в гласа на Оломан бег.

В разговора се намеси Ангел — той погледна ездача право в очите и спокойно отговори вместо запитания:

— Стоката е моя, но дядо Недан я гледа.

— А, така ли? — бавно каза Оломан бег, свъси вежди и поглади брадата си. — Кого питахте, когато пуснахте овцете да ми тъпчат земята и да ми пасат тревата?

Тримата мъже се спогледаха — те за пръв път чуваха такова нещо, нито можеха да помислят, че бегът може да предяви някакви права над земята. Дядо Недан понечи да каже нещо, но Китан го изпревари:

— Земята е на селото, бег ефенди, а тревата е дар от бога — гласът му беше твърд, а в него звучаха предизвикателни нотки.

— На селото била, а? — гневно извика бегът. — Земята е моя. Би трябвало да ви нашибам с бича си, че сте пуснали стадото без мое съгласие.

— Нямаш право и с пръст да ни докоснеш — хвърли в лицето му Китан и дръзко го изгледа.

— Нищо лошо не сме ти направили, бег ефенди — примирително каза Ангел, като едвам сдържаше негодуванието си. — Ако нещо сме сбъркали, има и грешка, и прошка.

— А ти кой си? — измери го с поглед Оломан бег.

— Аз съм Ангел Момиров от Охрид. Дядо Недан години наред е пасъл овцете ни и не е ставало дума за земята и тревата.

— Е, години наред… От мен е минавало… — махна пренебрежително с ръка бегът. — А тоя кон твой ли е? — попита той и кимна към Дорчо, който хрупаше сеното, което Китан му бе донесъл.

Отговаряйки му, Ангел върза жребеца на едно от дръвчетата.

— Мой е.

Оломан бег замълча, замисли се и бавно каза:

— Хубав кон… Чиста, арабска порода… Не ти приляга ти да го яздиш.

— Защо, бег ефенди? — попита Ангел и леко се усмихна.

— Такъв кон приляга само правоверен да го язди. — Бегът изгледа Дорчо с окото на познавач и с нескривана ревност додаде: — Да ми го продадеш.

— Не ми е за продан.

— Хубав, хубав кон — като на себе си каза бегът.

Младият човек стрелна с поглед бега и подхвърли:

— Ако приемаш — да ти го подаря.

Оломан тихо, беззвучно се заема:

— Подаръци от гяури не приемам, а каквото ми хареса, вземам си го — по устните му премина презрителна усмивка и застина. — Да си дойдем на приказката — колко брави има стадото?

— Петстотин — отговори Недан.

Бегът поглади брадата си и поклати глава:

— Петстотин… Не е лошо… Дължите ми по три гроша на брава — дето са ми тъпкали земята и пасли тревата…

Дядо Недан се присви и плахо рече:

— Що думаш, аго? Хиляда и петстотин гроша… Петнадесет лири златни… Това е съсипия… Къде да ги намерим… Нямаме пукната пара…

— Парите трябва да ми се наброят. Ако не, мислете му — бегът замахна с бича си.

Китан направи една крачка напред, изправи се и се провикна:

— Не е право, бег ефенди. Нищо не ти дължим — земята е на селото. Това е пладнешки обир.

Лицето на Оломан бег побледня, сурова гънка сви устните му и през зъби издума:

— Московците ли те научиха да приказваш така с господаря си?

— Кой ме е научил, не е твоя работа — дръзко отговори момъкът.

— Лошите езици говорят, че си бил в Горна Бугария и заедно с московците си се бил срещу правоверните — изсъска бегът и здраво стисна бича си.

Недан трепна, сянка мина по лицето му и тихо, покорно рече:

— Лъжа е… Има лоши люде — приказват, каквото било и не било. Момчето беше в Солун, там си изкарваше хляба…

— Недане, ти да мълчиш — сърдито каза Оломан бег и отново се обърна към Китана: — А ти защо не си свали кепето, като дойдох? И още е на главата ти… Ще те науча аз как се стои пред господар, гяурско куче — извика бегът и издигна бича си да зашлеви момъка през лицето.

Китан бързо отскочи назад, сграби триногото столче и го издигна високо.

— Ти си куче.

В дясната ръка на бега блесна един от пищовите му — насочи го към широката юнашка гръд на момъка. Изведнъж издрънчаха менци — някой ги бе хвърлил на земята, водата от тях с шум се изля. Пред Китана застана млада стройна девойка, тя почти цяла го закри с тялото си. Една от русите и дълги плитки на момата се бе преметнала през рамото и бе се спуснала върху гърдите й. Плитката от бързото и неравномерно дишане трепереше като жива. Под открехнатата риза с цветен кенар се виждаше бялата й шия, а под домашното платно на кошулята се очертаваха малките момински гърди. Лицето й беше бледо и решително, а сините й очи бляскаха като остриета на ножове. Тая решителност и студеният блясък в очите на девойката й придаваха някаква особена, сурова красота. Тя извика:

— Стреляй.

Бегът свали пищова си и хвърли ястребов поглед към девойката.

— Оломан бег по жени не стреля. — Погледът му се плъзна по момата и сякаш я опипа. Строгият зъл израз на лицето му се смекчи, по устните му заигра приветлива усмивка, а в очите му загоря тъмен пламък.

— Ти коя си?

— Сестра съм на Китана.

— Керка ми е, керка ми е — в скоропоговорка изрече Недан.

Бегът с пренебрежително замахване на ръката го накара да млъкне, сякаш искаше да прогони досадна муха, и попита момата:

— А как те казват?

— Звезда.

— Звезда… — някак си замечтано, като на себе си рече бегът. — Наистина, хубава си като звезда, като звезда, паднала от небето… — Той леко подръпна юздите на коня си, подкара го и подвикна на хората си: — Хайде, Емин, Сафедин…

Двамата кехаи на Оломан бег досега бяха мълчали. Те чакаха само едно замахване с пръст на господаря си, за да се нахвърлят като остървени псета върху тия мръсни неверници, вдигнаха рамене, недоволни се изгледаха и бавно го последваха.

Лицето на Оломан бег беше замислено, застинало, погледът му неподвижен, сякаш очите му гледаха, но не виждаха. Изведнъж той спря коня си пред Риза, като че ли едва сега го бе съгледал, и сърдито попита:

— А ти какво дириш тука?

— Детето ми е болно — смутолеви изплашен треперещ слугата и се сниши, като че ли искаше да се скрие в земята.

— Да вървиш при ходжата, а не да се увърташ около тия неверници — гневно извика бегът и докато някой разбере какво става, замахна с бича си и удари клетника. — Ще те науча аз тебе… — И като че ли нищо не бе станало, продължи пътя си, излезе от двора, удари силно коня и се понесе като вихър. Другарите му го последваха — и тримата конници скоро се скриха, като оставиха след себе си облак прах.

По лицето на Риза остана червена диря. Той се сви като ударено псе и бавно закрачи към дома си.

Щом неканените гости си отидоха, всички се спогледаха и си отдъхнаха с облекчение — те почувствуваха, че ги бе налетяла голяма беда, но засега бедата ги бе отминала. Недан рече:

— Избягнахме голям таксират[2].

Търпена се бе изправила пред вратата. Изтръпнала за децата си, тя бе следила всичко, което така бързо, неочаквано бе станало на двора. Майката сякаш едва сега се опомни, несъзнателно оправи забрадката на главата си и почна да кълне:

— Изедници… От бога да си го намерят… — Тя стрелна с ръка по посока на изчезналите в далечината конници.

— От бога… Бог високо — цар далеко… От нас трябва да си го намерят — издума някак си замислен, с отприщен гняв Китан.

— Да си помогнем сами, та и господ да ни помогне — каза Ангел Момиров и в гласа му прозвуча закана.

Той познаваше своеволието и жестокостта на беговете, но в града те се спотайваха и не проявяваха така открито издевателствата си, както тук, по селата. Това, на което днес бе свидетел, дълбоко го възмути, засегна и събуди всичкото му негодувание — беше оскърбено човешкото му и българско достойнство и някаква горчилка застла душата му.

Звезда беше застанала настрана и гледаше смутена и изплашена. Девойката леко трепереше — тя още не можеше да си даде сметка какво бе станало и какво бе направила. Лицето й от бяло като белите ръкави на кошулята, по които бе извезала пъстри цветя и плетеници, бавно заруменя. Тоя румен й придаваше още по-голяма хубост. Майка й се приближи до нея, с благодарност и умиление се загледа в дъщеря си и каза:

— Звездо, керко, ти спаси брата си… — тя не можа да довърши. Мъката и радостта й едва сега избиха навън и я задави плач.

Момата пламна цяла и свенливо приведе глава.

— Нано, нищо не съм направила…

— Благодаря ти, сестро. Ако не беше ти… — Китан не довърши, приближи се до Звезда и я целуна по челото.

Недан се понамръщи, за да скрие вълнението си, и подвикна:

— Хайде, дайте да обядваме. Вижте къде се вдигна слънцето.

— Сега, сега, Недане — издума стопанката и влезе в къщи, последвана от Звезда.

Мъжете седнаха отново под лозницата. Тънката плитка от клони и филизи не можеше вече да ги предпази от заякналите лъчи на слънцето — то се бе издигнало високо и сякаш се бе заковало на чистото синьо небе. Залени от светлина, близките подстъпи на планината бяха загубили от своята плътност. Върховете сякаш се бяха стопили, станали призрачни, и се сливаха със синята коприна на небето. Селото бе притихнало — появата на Оломан бег и хората му бе накарала тополчани да се изпокрият в къщите си, а мнозина бяха избягали в полето или в близката гора. Топола беше се смълчала — дори кучетата не се обаждаха и в тая тишина имаше нещо потискащо.

Неданица донесе в една глинена паница фасул, запържен с елбасански зехтин — тя го бе скътала за скъпи и редки гости, какъвто смяташе и Момирчето. В друга паница домакинята бе поставила бучка сирене и няколко глави чесън и ги сложи на масата. Край тях се появи и гаванка със сол, обла, изкорубена като гъба. Звезда донесе и пита домашен хляб — хлябът беше хубав, добре изпечен.

Домакинът подкани госта:

— Направи чест на нашата трапеза.

— Господ да придайт… Нямай грижа — всичко от хубаво по-хубаво — рече Ангел, взе една от лъжиците и загреба от фасула.

Търпена и Звезда се прибраха в къщи — не беше прието да се хранят с мъжете — и прихождаха само от време на време да донесат нещо. Когато мъжете свършиха с фасула, Звезда донесе и една паница с гъсто кисело мляко, което можеше да се реже с нож. Млякото в паницата напомняше грудка чист, сипкав сняг.

Докато се хранеха, Недан разказваше за насилията и безправието, на които той и съселяните му бяха подложени от Оломан бег. Бегът ги караше да му работят почти без пари, никога не им давал това, което било уговорено, уж му работеха нивите на изполица, а винаги по-големия дял от жътвата задържал за себе си. И само някой да се осмелеше да подири правото си — биел го до смърт. Не можела мома или млада невеста спокойно да отиде за вода и да не я задирят той или хората му. Но да било само това! Често ги отвличали и изнасилвали. Докато баща му говореше, Китан мълчаливо се хранеше и рядко отронваше по някоя и друга дума, от уважение към стария. Гостът внимателно слушаше домакина, поклащаше глава и се съгласяваше с него — и той изказва възмущението си от алчността и жестокостта на беговете.

Ангел загреба с лъжицата от киселото мляко, сякаш се сети нещо, и като вдигна глава към младия Недановец, попита:

— А бе, Китане, като дойдох, татко ти загатна нещо — я Солун, я другаде, и се усмихна под мустак. После и Оломан бег спомена там за московците? — и въпросително го погледна.

— На тебе мога да кажа — от Солун отидох във Влашко, там ме завари войната и влязох в българското опълчение. — Той замълча и някак особено додаде: — Бил съм се на връх Свети Никола.

Ангел Момиров го изгледа изненадан, лицето му трепна и с развълнуван глас можа само да промълви:

— Китане, братко — стана и го притисна до гърдите си.

Китан, сам трогнат от тоя изблик на радост и възхищение у младия си другар, се усмихна и тайнствено прошепна:

— Ела, ела да ти покажа нещо — и с твърда стъпка се отправи към плевнята.

Младите люде влязоха в плевнята. Обгърна ги полумрак, лъхна ги мирис на сено и говежди тор. Китан се пресегна и от вдлъбнатината между две греди, която закриваше една умело закрепена дъска, извади една пушка и здраво я стисна в ръката си:

— Братушките ми я дадоха… С нея съм се бил… Доста турчуля съм пратил в Мохамедовия рай — и той тихо се засмя.

Ангел взе пушката, ръката му се плъзна по нея, сякаш да я погали, и мълчаливо я целуна.

— Блазе ти, Китане, блазе ти… Облажавам те — рече той и направи усилие да сподави сълзите си.

— Имам и патрони… Триста парчета — с гордост прошепна младият домакин.

— Как ги донесе?

Китан самодоволно се усмихна и пак шепнешком отговори:

— Пушката и патроните донесох във врещи с орехи… Минавах за търговец на орехи… И аз се чудя как минах… От Горна Бугария дотук не е близо… — Той вдигна пушката, сложи я на предишното й място и грижливо прикрепи дъската. Като се гледаше отстрана, не личеше, че там се криеше такова ценно съкровище.

Момъкът се замисли, сякаш се двоумеше нещо, и изведнъж разтвори ризата си — на гърдите му имаше завързан с връв сребърен кръст. Ангел го погледна въпросително:

— Какъв е тоя кръст?

Очите на Китан загоряха и той възторжено отговори:

— Георгиевски… Кръст за храброст… Сам генералът ми го даде, там, на Шипка.

— Китане, кой като тебе — ти си се бил на Шипка — прошепна Ангел с разтреперан глас и не можа да продължи.

Младите хора излязоха от плевнята, заговорнически се спогледаха и замълчаха. Ангел вдигна глава към небосклона — слънцето отдавна бе превалило зенита и се търкаляше към планинските върхове. Сенките на дърветата бяха станали по-дълги и по-плътни. Той каза:

— Време е да вървя.

— Гост си ми, но и аз ще река — време е, пътят ти е дълъг, чакат те до града цели три часа път — със скрита загриженост каза Недан. — Пък внимавай, знаеш, времената са лоши…

— Няма нищо страшно, дядо Недане — каза Ангел и погледна големия си часовник със сребърни капаци като захлупци. Все пак знаеше, че трябва да бъде внимателен и предпазлив по пътя.

Той се сбогува с домакините, благодари им за топлото и радушно посрещане. Китан доведе коня му. Ангел го потупа по врата и го възседна.

— Довиждане.

— На добър час.

Дорчо разбра, че поемат обратния път към дома, и без да чака покана от господаря си, се пусна в лек тръс. Ангел яздеше внимателно и се оглеждаше, но не виждаше нищо обезпокоително — заобикаляха го нивите на бега, обработени от трудолюбивата ръка на селяните и напоени с тяхната пот. Тук-там се разстилаха тучни ливади, а край пътя се виждаха самотни дръвчета. Но сега, когато денят преваляше, из къра не се виждаше жива душа освен нацъфтелите дръвчета и китната пролет, която беше разстлала своите пъстри платна, нищо друго не радваше очите и душата на ездача.

Докато се движеше из малкото поле, в единия край на което се намираше Топола, Момиров смяташе, че няма никаква опасност. Той отдалече можеше да види, ако някой идва насреща му или се е притулил зад някоя падина или дърво. Но и нямаше къде да се скрие човек, мястото беше равно и открито. Трябваше да внимава, като наближи прохода, който разделяше възвишенията, издигащи се между поленцето около Топола и Охридското поле. Това беше пусто и диво дефиле със скали и зъбери, които като грабливи птици се надвесваха над пътя — Змийско гърло.

Ангел, зает с изживяното през деня, с мисълта за Бисера, която не можа да види тая сутрин, неусетно приближи прохода. Хвана здраво юздите с лявата си ръка, с дясната стисна дръжката на пищова си и навлезе в Змийско гърло. Не беше изминал и стотина крачки, от първия завой от двете му страни изскочиха двама души. Единият извика:

— Стой, гяурино.

Ангел позна в двамата нападатели Емин и Сафедин, кехаите на Оломан бег. Бегът не бе забравил Дорча и бе поискал да си вземе това, което му бе харесало. Ангел бързо вдигна ръка и прати един куршум по посока на нападателите си. Пришпори коня и Дорчо полетя като вихър. Край ушите му изсвириха няколко куршума. Той сви край втория завой и надвисналите карпи го предпазиха от куршумите на двамата разбойници. Опасността бе минала, но той продължи да препуска — намали бега на коня едва когато пред него изгряха прозорците на града и го приветствува млечната белина на езерото, заляно от лъчите на пълната едра луна.

Ангел скочи от коня, отвори дъбовите порти и влезе в широкия двор. Майка му, сякаш го бе чакала, веднага се показа на къщния праг:

— Защо се забави, синко? Да знаеш само колко съм те мислила.

— Нали се върнах — отговори синът и не довърши. С няколко думи разказа на майка си за всичко, което се бе случило през изтеклия ден.

Ракида въздъхна и прошепна:

— Зачува ми те Златниот — и се прекръсти.

Ангел отведе Дорчо в обора, разседла го, даде му зоб и се прибра в широката горница, но не му се приказваше — майката и синът дълго мълчаха.

Бележки

[1] Темане — поклон.

[2] Таксират — беда, нещастие.