Димитър Спространов
Охридска пролет (13)

XIII

Марко Фиданчев беше казал на жена си Фания и на Бисера, че тая вечер ще им дойдат гости — доктор Робе и стрико Климе Рудар, — та да почистят и понаредят като за добри гости. Както винаги, той беше спокоен и сдържан, гласът му беше безразличен — нищо особено в това, че ще им дойдат гости, и други път бяха идвали. На Бисера й направи впечатление, че татко й и майка й се спогледаха, нещо трепна в очите им и й стана ясно, че те си бяха говорили и криеха нещо. После погледите им се насочиха към нея и в тях долови умиление, нежност и спотаена радост. Тия погледи я смутиха и се попита — не бяха ли това стройниците, които Ангел трябваше да изпрати? И сърцето й изпълни неясен трепет.

Никога тя не беше се залавяла за почистване и подреждане на къщата с такова старание като тоя ден. Изтупа тъканите черги с червена основа и черни бразди, оправи покривките на миндера, нагласи перниците и откъсна няколко големи огнени трендафила от храста, до който се срещаха с изгората й. Тя сложи цветята в една висока изящна ваза от кована мед, която татко й бе направил по нейна молба и поръка — цветята привеждаха своите алени чела и сякаш свенливо се усмихваха. Ръцете й припряно, чевръсто постилаха чергите, подреждаха възглавниците, с особена нежност нагласиха трендафилите и през всичкото време тя тихо си напяваше — неопределена радост бликаше в сърцето й. Весело й беше, от време на време поглеждаше навън да види колко има още до заник. Никога денят не беше й се виждал толкова дълъг — слънцето така бавно клонеше към Мокра планина, сякаш се беше заковало на небето. Но най-после то се търколи зад планината, разстла се синкава дрезгавина и неусетно, тиха и безмълвна, пристъпи нощта. И Бисера се обърна на слух — чакаше да чуе стъпките на гостите, да тропне пътната врата — дълго, мъчително очакване. Стъпките се отекнаха в притихналата улица, тропна пътната врата и тя чу гласа на доктора:

— А бе тука има ли живи люде?

Баща й, който си бе дошъл по-рано тази вечер от златарницата, се провикна със своя плътен, малко напевен глас:

— Има, има — и стана да отвори.

Бисера го превари, изтича и отвори вратата.

— Пойлите, пойлите — ниско се поклони.

Гостите бяха празнично облечени. Те й се видяха важни, тържествени и някак особено й се усмихнаха. Дойде и майка и, която също се беше пременила — черната рокля, която беше облякла, й приличаше и я подмладяваше, правеше я по-висока и по-стройна. С продълговатото, матовобледо лице и двете големи, зелени, замечтани очи тя приличаше на по-голяма сестра на Бисера. Домакинята приветливо се усмихна:

— Добре сте дошли, добре сте дошли.

Марко покани на свой ред гостите да седнат, посочи им с ръка миндера и като се обърна към жените, малко заповеднически каза:

— Я пригответе нещо да почерпим гостите.

Те разбраха, че той иска да останат само мъжете, и мълчаливо напуснаха стаята.

Доктор Робев се настани на миндера, взе една възглавница и се облегна на нея. До него седна стрико Климе, извади броениците си и бавно почна да отмята зърната. Домакинът извади кесията си с тютюн да си свият по цигара, подаде им огън и всички запушиха. Размениха обикновените приказки за здравето, за времето, за работата. Но разговорът не вървеше — и тримата знаеха, че не е това, което ги беше събрало и за което бяха дошли гостите. Най-после докторът запали нова цигара, потърка ръце и се обърна към домакина:

— Марко, да ти кажем сега защо сме дошли.

— Дано да е за добро — въпросително го погледна златарят.

— Надяваме се — сдържано отговори гостът.

— За добро е, за добро е, ама ти ще решиш — обади се и стрико Климе.

Марко смукна дълбоко от цигарата си:

— Кажете да чуя.

Робев пусна кълбо дим, загледа се в него и рече:

— Дал ти господ керка… Знаеш, птичето не остава в гнездото, рано или късно излита… Трендафилът цъфва, за да бъде откъснат… Така и момата изхвръква от бащината си къща, посяга някоя момкова ръка, за да я откъсне…

— Така е, така е — момата е като стока за продан, все ще дойде някой да я вдигне… И не бива да се застоява — усмихна се домакинът, догадил накъде ще избие разговорът.

Стрико Климе добродушно се усмихна:

— Дойдохме да ти искаме керката… Да ти вземем птичето и да откъснем трендафила. — Той преметна едно зърно и додаде: — Стройници сме.

Марко Фиданчев позамълча, позамижа и отмери:

— Радвам се… Но кой ви праща? — подчертано продължи: — Керка си на всекиго не давам.

— Бъди спокоен… За всекиго не бихме дошли — побърза да го успокои Робев.

Стрико Климе се поизкашля, почеса брадата си и рече:

— Иска я Ангел Момир. Момчето е добро, трудолюбиво, имотно…

По устните на домакина премина сдържана усмивка:

— Няма защо да ми хвалите Ангела Момир — аз сам го познавам, знам му корена, знам и той кой е… Момчето е добро — и дума да не става.

— Е, ти какво ще кажеш?

— Да смятаме ли работата за свършена? — попитаха стройниците.

— За мен е свършена, но друг ще има последната дума — отговори Марко.

— Кой? — нетърпеливо попита докторът.

Домакинът оправи рунтавия си прошарен мустак и бавно, сякаш се страхуваше да не засегне гостите, отговори:

— Бисера. Аз няма да се мъжа, тя ще се мъжи — и тя ще реши. Не мога да насилвам волята и сърцето й… Редно е да поговорим и с майка й…

— Право е, право…

— Стопанка ти е, трябва да я зачетем — съгласиха се стройниците.

Марко Фиданчев се провикна:

— Фания, Бисера…

Двете жени сякаш бяха чакали само знак от домакина и се показаха на вратата. Бисера държеше в ръцете си поднос с купа с бяло сладко, чаши с вода и друга с лъжички. Тя бавно, с приведен поглед пристъпи към гостите:

— Пойлите.

Стройниците гребнаха от сладкото, поблагодариха. Докторът извади чиста бяла кърпичка и избърса устните си, а стрико Климе — шарено шамийче и го прекара по брадата си, която беше покапал. Девойката отново се поклони и със ситна, припряна стъпка излезе.

Марко вдигна очи към жена си:

— Доктор Робе и стрико Климе са ни дошли стройници — да ни вземат Бисера, искат я за Ангел Момир. Ти какво ще кажеш?

Щастлива усмивка се разля по лицето на Фания. Тя знаеше за срещите на дъщеря й с Ангела в двора до розовия храст, молеше бога всичко да свърши добре и се надяваше, но и някакво съмнение понякога се прокрадваше в душата й — да не би момъкът да лъже дъшеря й, да походи с нея и да я зареже. Тя прогонваше тия тревожни мисли, но червеят на съмнението продължаваше да дълбае в сърцето й. Сега, когато стройниците бяха дошли, тя почувствува как някакъв товар се свлече от раменете й и въздъхна с облекчение. Развълнувана и малко смутена, без да издава голямата си радост, на въпроса отговори с въпрос:

— А ти какво ще кажеш — ти си стопанинът, ти си бащата?

Марко отсече:

— Ангела го познавам — съгласен съм.

— Щом ти си съгласен… — отговори Фания и не довърши, гласът й прозвуча нежен и топъл, сякаш се решаваше нейната съдба.

— Ние сме съгласни, но ние няма да живеем с него — строго каза Марко Фиданчев. Очите на майката се разтвориха и в тях блесна въпрос. Мъжът й побърза да й отговори: — Да чуем какво ще рече Бисера.

Фания се усмихна, тя щеше да издаде дъщеря си — познаваше мислите й, сърцето й, но се въздържа и тихо отрони:

— Бива, бива…

Бащата се провикна:

— Бисеро.

Девойката се отзова на гласа на баща си. Тя, някак си плаха, недоумяваща, застана до вратата. Марко вдигна към нея очи и в тях трепнаха галба и бащинска обич. Той искаше да бъде строг, но каза топло:

— Бисеро, доктор Робе и стрико Климе са дошли стройници да те искат за Ангел Момир — погледът му стана дълъг, изпитателен и попита: — Ти искаш ли го?

Девойката пребледня, стори й се, че краката й се подкосяват. Лицето й почна да поруменява, докато побагравя като божур. Въпросът бе така неочакван, радост бликна в сърцето й — тя с мъка преодоля вълнението си и едва чуто промълви:

— Праща ги Ангел Момир… Моят Ангел… Щом като той ме иска, и аз го искам — гласът й заглъхна като радостен шепот.

Умните и малко замислени очи на златаря се засмяха:

— Значи, сте се разбрали? Добре, добре…

— Отдавна се имат — весело се обади и майка й и несъзнателно оправи косите си.

Доволно пламъче заигра в очите на доктора, гърленият му плътен глас изпълни горницата:

— Е, значи всичко е наред… — Той бръкна в джоба на палтото си и продължи: — Да изпълним обичая, Бисера — Ангел ти изпраща тоя нишан. — В ръката му светна нанизът пендари и сред тях грейна като месечина голямата махмудия. Той стана, приближи девойката и й подаде наниза.

— Нека е хаирлия. Честито да бъде — рече стрико Климе и в очите му светна искрена радост.

Бисера посегна и плахо пое скъпия подарък. Тя не се стърпя и сложи огърлицата на гърдите си — доста се помъчи, докато да я завърже отзад на шията под тъмните си буйни коси, пръстите й леко потреперваха. Пендарите се откроиха върху червената й рокля като големи златни звезди. Огряна от техния блясък, тя изглеждаше още по-хубава, като че ли самата беше грейнала звезда. От щастливия й унес я извади малко припреният, наставнически глас на майка й:

— Керко, я и ти да се отсрамиш…

Бисера пламна отново и бързо излезе от стаята. Тя се върна със скъпа свилена кошуля, върху ръкавите и яката на която бе извезала чудни цветя. Когато ги бе везала, тя бе мислила за Ангела и в тях бе вложила всичкото си умение, но и всичката си обич по него. Затова цветята трептяха и радваха като живи върху бялата коприна. Тя свенливо каза, но очите й се смееха:

— Дар за Ангела… Не е като неговия, но е от сърце…

— Това е важното — от сърце да бъде — одобрително рече стрико Климе и бащински я погали с добрите си замислени очи.

— Ти ще бъдеш най-добрият му дар — весело подхвърли докторът. — Дано даде господ скоро и на сватбата ви да играем.

— С благословията на Златниот и това ще бъде — тържествено и благоговейно рече стрико Климе, като сложи ръка на гърдите си.

Доктор Робев се поизправи и весело каза:

— А сега да вървим…

— Защо бързате? Чакайте да пием по едно вино — засуети се домакинята.

— Момирчето ни чака — топи се момчето като пряспа сняг на припек — отговори докторът и дяволито погледна Бисера. Тя сведе очи към земята и леко се изчерви.

Стрико Климе весело се провикна:

— Ще опитаме виното на Марко на сватбата… Не берете гайле — и ще пием, и ще попеем, и хоро ще му друснем.

— Амин, от вашите уста в божии уши — весело рече Фания.

Домакините се сбогуваха със стройниците и ги изпратиха до вратата. Още не беше хлопнала пътната порта, Бисера като птичка изхвръкна от стаята и се прибра в своята горница. Тя се изправи пред огледалото, което баща й бе донесъл армаган от Солун, и се огледа. В гладката повърхност се отрази като в чист планински извор хубавото й правилно лице. То беше по-бледо и тая бледина правеше очите й по-тъмни и по-дълбоки. Нанизът светеше на гърдите й — стори й се, че лека, приятна топлина се излъчва от него, топлината прониква в тялото й, сгрява кръвта й, кара да бие до пръсване сърцето й. Тя взе махмудията и я целуна.