Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1961 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Димитър Спространов
Заглавие: Охридска пролет
Издател: Български писател
Град на издателя: София
Година на издаване: 1961
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: 28.02.1961 г.
Редактор: Спас Кралевски
Художествен редактор: Магда Абазова
Технически редактор: Любен Петров
Коректор: Славка Иванова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1574
История
- — Добавяне
X
В трема на Момирови в огнището гореше буен огън. Пламналите дървета съскаха и пращяха, извиваха се огнени езици, хвърляха рояк искри. Пламъците хвърляха наоколо вълни от светлина — тя се отразяване в менците и гледжосаните паници, наредени на полицата. По менците се извиваха сребърни змийчета, а по глинените съдове играеха алени и сини цветя и помръкваха.
Пред малка софра, сложена край огнището, бяха седнали Ракида и Ангел и вечеряха. Пламъците от огъня покриваха лицата им с кърмъз и те изглеждаха като изваяни от печена глина. Образът на старата жена беше излян на плоскости, в остри линии, а лицето на сина напомняше бронзовата статуя на древен майстор — твърдо и умно, то говореше за сила и душевна издръжливост.
Ангел избърса устата си с шарената кърпа, сложена пред него на софрата, и се облегна на възглавницата, която майка му бе сложила зад гърба му. Тя го погледна с обич и попита:
— Нахрани ли се, синко?
— Нахраних се, господ да придайт — той се загледа в пламъците, неопределена усмивка мина по лицето му и додаде: — Майко, ще те зарадвам с нещо.
— Кажи, сине, нещо радостно. Стига сме говорили за тегла и неволи — и Ракида го погледна с големите си умни очи с малки бръчици около тях.
Ангел взе една цепеница и поразрови огъня — страхуваше се как ще посрещне майка му думите му и поиска да спечели малко време. Преодоля вълнението си и каза:
— Помолих доктор Робета и стрико Климе клисаря да ми бъдат стройници.
Старата жена леко плесна с ръце, лицето й просветля, радостна усмивка го озари, но и някаква скрита тревога пробягна в погледа й. Тя плахо, едва чуто попита:
— У кого?
— У Фиданчевци.
— За Бисера?
— За Бисера.
Ракида въздъхна с облекчение:
— Да си ми жив, синко, зарадва ми сърцето… Бисера… Добър ти е изборът… За миг сърцето ми замря — знаех, че се имате, но рекох си да не е някоя друга… Време беше да помислиш за отмяна на старата си майка… — сълза блесна в очите й и тя я избърса с китената си престилка.
— И за тебе отмяна, и за мене другарка по сърце… — весело и малко замечтано издума Ангел. — Е, времената не са много за годежи и сватби, но…
Ракида тръсна глава и го прекъсна:
— Е, какво ще му гледаме времената… Ако чакаме да се оправят, може да си останеш и стар ерген — рече тя и тъжно се усмихна.
Тя стана и бавно, с отмерени движения почна да раздига софрата. Събра чиниите и ги отнесе в притвора, избърса софрата и я сложи в къта, като я опря до стената. Но сякаш осенена от някаква мисъл, се изправи, позамисли се малко и рече:
— Аз сега ще дойда — и излезе със своята бавна, тежка походка.
Ангел рядко пушеше, но сега под влияние на особеното настроение, в което се намираше, извади кесията си с тютюна. Той измъкна с три пръста тънко нарязаните листа, които приличаха на златни резенчета, и бавно сви цигара. Пусна облаче дим, проследи го със зареян, замечтан поглед и се унесе в мислите си. Той си представи как след някое време вместо майка му ще му шета в къщи и ще му прислужва младата му булка — Бисера. Радваше се на равните й движения, виждаше я как ситни около него, сякаш плава. Привличаше го младата и наляна снага под свилената кошуля и рокля от солунска тъкан. Тръпнеше при мисълта как като се нахранят, тя ще раздига софрата, а майка му ще се прибере в стаята си. Всичко ще заглъхне в старата къща и те ще отидат в тяхната горница, за да бъдат само двамата — той и тя, — и Бисера ще се гушне до него в постелята, гъвкава и тръпна…
От хубавите му мечти го изтръгна гласът на Ракида:
— Сетих се, Ангеле, стройниците трябва да занесат на момата нишан — знак, дар от момъка… Ето, вземи, дай им го — и тя подаде на сина си наниз от пендари, а сред тях грееше като слънце една махмудия. — Татко ти, бог да го прости, ми прати наниза по неговите стройници, запазих го и аз за моята бъдеща снаха. Нека е честит на Бисера — да дочака и тя като мене син да жени — гласът на старата жена потрепера.
— Сполай ти, нано — можа да каже Ангел, трогнат от вниманието и думите на майка си. Той взе наниза, издигна го да му се порадва — пендарите блеснаха, целунати от пламъците на огъня, махмудията изгря, заслепи го и стопли сърцето му. Той видя наниза върху матовата гръд на изгората си, въздъхна и затвори очи.
На външните порти предпазливо, настойчиво се потропа. Ракида и Ангел се спогледаха. По лицето на старата жена се изписа тревога:
— Кой ли може да бъде? — и понечи да излезе.
Ангел я спря с ръка:
— Аз ще отида да видя.
Той излезе на двора, прекоси го и се спря пред добре залостената двукрила врата.
— Кой е?
— Аз съм, побратиме Ангеле.
Момир позна гласа на Китана и бързо отговори:
— Влез, влез. Какво те носи в тоя късен час?
— Ще ти разкажа.
Влязоха в трема. Китан хвърли клашника си и поздрави:
— Добър вечер, стрино Ракидо. Прощавайте, че така късно…
Старата жена го прекъсна и побърза да го успокои:
— Винаги си добре дошъл. Седни да си починеш. Дано само някаква беда не те гони.
— Беда, голяма беда — отговори момъкът ги тъжно поклати глава.
Китан седна на триного столче до огъня, протегна ръка да се погрее, сякаш му беше студено, и думен[1], като че ли говореше на себе си, разказа за бедата, която ги бе постигнала. Той с мъка прошепна:
— Отиде стоката.
Ракида, която, докато момъкът говореше, му бе сложила да похапне, го изгледа и наставнически каза:
— Стоката, стоката… Стока се губи и печели, но живот не се връща — и като въздъхна, додаде: — Нали сте куртулисали кожата… За стадото здраве да е: бог дал — бог взел…
Китан учуден изгледа старата жена — тя бе почти повторила думите на баща му. Той за първи път се замисли върху тях и прозря каква дълбока мъдрост се криеше в тия думи — стока се губи и печели, но живот не се връща… Той загреба от киселото мляко, което домакинята бе сложила пред него, и рече:
— Татко ме прати да се посъветвам с тебе, Ангеле, какво да правим. Стадото отиде… Да броим ли парите на бега… Страхувам се, че ще вземе парите и няма да върне овцете.
Ангел му подаде кесията си с тютюна. Китан, който се бе нахранил, мълчаливо сви цигара и запали. Домакинът смукна от цигарата си и като премисляше и мереше всяка своя дума, отговори:
— Ще му дадем парите… Да няма коз в ръцете си… А ако не върне стадото, няма как, ще се примирим… Ще кажем като нана — стока се губи и печели… Ще си плюем на ръцете и пак ще съберем стадо… Само да е живот и здраве…
— Да си жив, Ангеле — с облекчение въздъхна Китан, но лицето му отново се помрачи: — Всичко хубаво, но…
— Какво има?
— Ние с татко нямаме пари… Тия, дето ни даде, се стопиха — купихме малко пшенка, ярма за добитъка… Нали е уговорено да ни платиш, като ти предадем стадото… Не го предадохме, изтървахме го…
Ангел се поотдръпна назад, малко засегнат от думите на приятеля си:
— Ех, Китане, Китане… За какъв ме мислиш — аз не съм лихварин. Бедата е обща и общо ще я понесем…
— Не бери грижа, Китане — обади се и Ракида. — Колкото пари трябват, Ангел ще ти ги даде. Свой своя не храни — тежко на тоя, който го няма… Татко му на Ангел и баща ти са живели като братя. Нали ти и Звезда сте живели у дома, като ходехте на училище? Може ли и дума да става?
— Как да ви благодаря?… Татко и аз… — развълнуван понечи момъкът, но домакините го прекъснаха:
— Само да е здраве…
— И това ще мине…
Китан изтърси пепелта от цигарата си и стисна юмрук.
Ангел и Китан дълго приказваха. Огънят бавно догаряше, багреше лицата им и те, замислени, строги, напомняха бронзови изваяния.