Димитър Спространов
Охридска пролет (20)

XX

У Неданови край огнището се бяха събрали цялото семейство, Ангел Момиров, който беше дошъл в Топола да види приятелите си, и Секула. Дядо Недан мълчаливо пушеше лулата си, Китан, намръщен и сърдит, от време на време с главня разбутваше огъня, а Секула беше замислен и тъжен. По-настрана на едно триного столче беше седнала Търпена с хурка в ръка и предеше. В тишината се чуваше само тънкото бръмчене на вретеното, пращенето на съчките и преживянето на добитъка в съседното помещение, отделено с тънка дъсчена преграда. Людето и добитъкът, верни другари в работата, в труда и неволята си, бяха другари и по домуване, живееха под обща стряха.

Домакините бяха разказали на охридския си гост за нещастието, което ги беше постигнало. Бегът беше лишил майката и бащата от свидното им чедо, брата от обичната му сестра и клетия Секула от момата, която щеше да му стане другарка за цял живот. Нали Звезда изпълваше и дните, и нощите му? Денем с кавала си бленуваше по нея, в песента изливаше жалбата по изгората си, а нощем в самотното му и кораво легло тя се мяркаше в сънищата му със своя мил и далечен образ, навяваше на душата му тиха скръб и неясен копнеж. Ангел Момир разбираше болката на тия люде, мълчаливи, настръхнали, и не намираше думи, за да ги утеши, да разсее мъката им. Той, сякаш да изрази една обща мисъл, поклати глава и скръбно отрони:

— Казвали сме го и пак ще го река — не е живот нашето… Задигат стоката ни, ограбват парите ни, посред бял ден отвличат дъщерите и сестрите ни…

— Не е живот — въздъхна и Недан. — Няма спасение…

Ангел вдигна глава, очите му загоряха и отсече:

— Има.

— Къде е?

— Не го виждам? — в един глас попитаха дядо Недан и Секула, а Китан продължаваше мълчалив да рови жаравата.

— В борбата — като повеля падна от устата на Момиров. — Ние в Охрид приказвахме с Китана — трябва да се скупчим и закълнем, че ще се борим за рода и вярата си, да направим една завера, за да изгоним турчина от земята си.

— Прав си — едва чуто, като на себе си промълви домакинът.

Секула се подаде напред и лицето му просветна, но не беше от отраженията на огъня, а от някаква вътрешна светлина.

— Добре го рече — да прогоним турчина от земята си…

Ангел изгледа насядалите край огъня и продължи:

— Никой от нас сам не може да се бори против зулумлуците на оломанбеговци и шакирбейовци, да вдигне глава срещу султана и омразната му държава и да вярва, че ще ги събори. За да освободим и себе си, и братята си, целия български народ в Македония, трябва да се съберем в Заверата и обвързани с обет и клетва, по-голяма сила от нас няма да има — тържествени и твърди прозвучаха думите му в сиромашката селска къща.

Китан, който досега мълчеше, разрови огъня, лумнаха искри и сърдито рече:

— В борбата е спасението. Трябва час по-скоро да почнем работа. Да забием стожера — и както кълбото се навива и расте, така около нас ще се съберат и други люде, ще се скупчи и вдигне целият народ.

В очите на Ангела трепнаха благодарност и възхищение. Той сложи ръката си върху ръката на приятеля си:

— Да си ми жив, Китане… Но от думи трябва да пристъпим към дела. Ние тук сме трима, в Охрид имаме някой и друг верен другар и заедно с тях ще започнем, ще забием стожера…

Веждите на дядо Недан леко се свъсиха и той учудено попита:

— Защо трима? Мене не слагаш ли в сметката?

— То е работа за по-млади люде — отговори Ангел.

— Ти ще си седиш по-настрана — обади се и Китан.

Старият човек се дръпна назад, тръсна глава и обидено се сопна:

— На баща ви воловете са стари… Кога е дума за борба против турци душмани и народни изедници, няма млади, няма стари. За всички има място в борбата, всеки ще помага спроти силите си и всеки според съдбата си ще си намери края. — Той позамълча, потегли от лулата си и като изгледа младите люде, додаде: — Годините ми са множко, но сърцето ми е младо… Няма да ви се дам…

— Бъди спокоен, дядо Недане, и ти ще помагаш — побърза да го успокои Ангел, за да заличи обидата, която, без да искат, бяха нанесли на стария човек. — Ти право рече — в борбата за род и вяра няма млади, няма стари — за всички има място. И така, ще дадем обет и клетва.

— Ще дадем…

— Ще се борим за народа си и свободата си…

— Обет и клетва… — отговориха и тримата мъже.

Замълчаха. Отраженията от огъня, немирни и кървави, правеха лицата им по-сурови, в очите им гореше огън и неотразима решителност. Те виждаха трудностите, които ги очакваха, предусещаха жертвите и страданията, на които се обричаха, отгатваха края, неминуем и единствен… Но това не ги плашеше — те сякаш бяха опиянени от мисълта за борбата и подвига, които им предстояха, че може би на някого от тях е съдено да умре за свободата на народа си.

Разнасяше се равномерната песен на вретеното. В съседното отделение за добитъка измуча крава и пак настъпи тишина. Изведнъж вретеното изсвири, конецът се скъса в набръчканата ръка на Търпена и се чу гласът й:

— Слушам ви и ви се радвам… Така ви искам — да бъдете мъже… Но какво ще стане с чедото ми, със Звезда? — гласът й леко трепереше.

Мъжете се сепнаха — те се почувствуваха засрамени, че обзети от мисълта за борбата, за утрешния ден, бяха забравили последната жертва на насилниците. Вместо да гледат така далече, те трябваше да се озърнат около себе си — да се опитат да помогнат на дъщерята и сестрата, на севдата на Секула. Но какво можеха да направят — изплава в съзнанието на всеки един от тях тоя злокобен въпрос и не намираха отговор. Кулата на Оломан бег беше висока и непристъпна, вратите й — добре охранявани: там пазеха верните му хора Сафедин и Емин. Какво, какво можеха да направят — тоя въпрос ги измъчваше и те стискаха пестници в безсилна ярост.

— Ще трябва да я освободим — решително каза Ангел.

— Но как? С голи ръце? Кулата е висока… Там са и псетата на бега — загрижено каза с присъщата му трезвеност и предпазливост разсъдливият дядо Недан.

— Ще помислим и ще решим — отсече Китан.

— На всичко се намира леснина — обади се и Секула и оправи косите си. — Да се опитаме.

Кучето залая на двора. Домакините и гостите му трепнаха — кой ли можеше да идва в тоя нощен час? Но лая смени приятелско скимтене — дошлият беше свой човек, кучето го позна и почна дружелюбно да подскача и се умилква около нечакания гост. На вратата се похлопа и се чу глас:

— Комшу, комшу… Дядо Недане…

Старият човек стана и се приближи до вратата, отвори я и в тъмнината се очерта слаба сянка.

— А, ти ли си, Риза? — той позна съседа си.

— Ела, ела да ти река две думи — отново като ехо долетя гласът на турчина.

Домакинът прескочи прага и притвори вратата зад себе си.

Чу се тих шепот:

— Недане, комшу, Оломан бег е в Охрид. Всеки час може да се върне… Затова не ви казах… Но дойде човек от Дебър и каза веднага да замине затам… Ще отсъствува няколко дена…

— Е, какво като отсъствува?

— Няма да бъде в кулата… Вие ми направихте такова добро, че няма да ви го забравя нито на тоя, нито на оня свят… Думата е за момата, за Звезда… Здраво и читаво е девойчето… Като замине бегът, пътната врата ще оставя отворена… Може и да похлопате… Ще изляза да ви отворя… После ще влезете при Сафедина и Емина… Там не знам — каквото аллах отсъди… А може и да помогне да спасите Звезда — продължаваше да шепне Риза и гласът му, почти безмълвен, глъхнеше в нощта.

Дядо Недан едва сега разбра какво искаше да му каже съседът — да се опитат да освободят дъщеря му. Предложението беше опасно, но това беше едничката възможност, трябваше да се опитат — сам господ им го праща в тоя час. Той протегна ръка, намери ръката на турчина, топло я стисна и издума:

— Благодаря ти, Риза… Ще дойдем, ще дойдем… Кажи на Звезда да не се отчайва, да се държи…

— Ще й кажа, ще й кажа… — турчинът замълча и отново се чу шепотът му. — Ще ви чакам… Ще знам, че сте вие… Ще ме вържете… Аллах ни учи на доброто да отвръщаме с добро — млъкна и като сянка се сля с нощта.

Дядо Недан се върна при мъжете край огъня. Те отправиха към него питащи погледи. С няколко думи той им съобщи предложението на Риза. Очите им продължаваха да го гледат учудени и изненадани. Пръв се обади Ангел:

— И между тях има хора със сърце…

Стрина Търпена се прекръсти:

— И тях майка ги е раждала… — вретеното по-бързо и по-весело запя в ръката й.

— Сега или никога… Друг случай няма да имаме… Ще я освободим… — обнадежден, се провикна Ангел.

— Като ни отвори вратата Риза, другото е лесно — ще ги вържем — в гласа на Китана прозвуча закана.

— И Звезда ще изхвръкне от кулата — весело каза Секула и замахна с ръка.

Бодрост и вяра се долавяха в гласовете на мъжете. Разгорялата се жарава багреше свъсените им решителни лица. Те до късно стояха и обмисляха как ще освободят Звезда.