Димитър Спространов
Охридска пролет (33)

XXXIII

Небето покриваше пелена от облаци. Паднали ниско, кълбести и тъмни, те застилаха земята като черно платно. Не полъхваше ветрец, не се чуваше глас — дори щурче не се обаждаше. Земя и небе, човек и звяр сякаш бяха замрели в трепетно очакване.

Към обширния двор на Оломан бег, сред който самотна и застрашителна, се издигаше кулата, приближаваха купчина люде. Те се движеха мълчаливи, като сенки. Като приближиха до оградата на двора, те спряха. В тишината се чу шепотът на Китан:

— Ще се разделим на три. Аз и двама от вас — ти, Христо, и ти, Арсени — ще останем пред вратата и ще се опитаме да я запалим… Секула, ти с две от момчетата ще отидете на горния край на двора и ще подпалите плевните, а ти, Абдураман, с останалите ще подпалите копите сено.

— Не, войводо, това не е за мен — едва чуто рече Митре и додаде: — Аз ще свърша друга работа.

— Каква?

— Ще се прехвърля в двора. Когато оглеждахме преди няколко дена двора и кулата, за да видим кое къде е, зърнах до една копа изправена стълба — шепнешком отговори Абдураман.

— Е, та какво? — нетърпеливо го прекъсна войводата.

— Ще се прехвърля в двора, ще опра стълбата до стената на кулата и ще хвърля едно повесмо насмолени кълчища в нея… Покривът е от каменни плочи, но една главня, хвърлена през прозореца, ще свърши добра работа… Всичко ще се обърне на пепел — в гласа на Митре се долови закана.

— Арно, Абдураман — рече Китан и се обърна към момчетата си: — Разбрано ли е?

— Разбрано е! — разнесе се сподавен шепот и заглъхна.

— Вървете!

— Слушаме, войводо.

Четниците както бяха дошли, така се и пръснаха. Сенките им се сляха с нощта, леките им стъпки заглъхнаха. Китан и двете момчета, които беше задържал при себе ои, предпазливо се приближиха до големите външни порти. Те бяха здраво залостени, обковани с тежки железни плочи, но това не беше пречка, огънят щеше да направи своето — да им отвори път към кулата на бега, ако се наложи да влязат и помогнат на Абдураман.

Китан и момчетата наредиха до вратата насмолените повесма от кълчища. Той извади праханта и огнивото и чакаше само уговорения знак, за да удари кремъка. Бяха се разбрали с другарите, всяка от купчините, щом като се приближи до определеното й място, да подсвирне и всички едновременно да запалят и хвърлят повесмата — пожарът да почне от четири страни и хората на бега да не знаят къде по-рано да гасят. Войводата надаваше ухо и чакаше — всеки миг му се струваше час, като че ли времето беше спряло. Но чу се леко подсвирване и пак настъпи тягостна тишина. Долетя и второ, и трето и той удари кремъка, посипаха се рой искри и замириса на прахан. Той по-стар навик задуха, както когато пали цигарата си, и праханта бързо се разгоря — с разтреперана от вълнение ръка я пъхна в повесмото. Запълзяха пламъци, издигнаха се и повесмата се обърнаха на огнена копа. Пламъците зализаха вратата, запълзяха по нея като червени змийчета и старото дъбово дърво скоро се поддаде — вратата затлея и пламна.

В това време Абдураман прескочи оградата. Тупна на земята в двора, но се разнесе яростен кучешки лай — едно от псетата на бега се хвърли с остървение върху него. Митре не се стъписа, ловко хвана кучето за врата и заби ножа си в гърдите му. Преди да умре, песът го захапа за ръката — харамията не изохка, захвърли издъхващия си нападател и затича към стълбата. Вдигна я, отнесе я до стената и я опря на нея под прозореца, опита да види дали е здраво прикрепена. Взе повесмото, което държеше в ръката си, запали го и бърз и ловък като котка, се изкачи по стълбата — стигна до първия прозорец. Замахна с дръжката на ножа си — чу се звън на строшено стъкло. Хвърли едно повесмо в стаята, хвърли второ. Буен огън обгърна одаята, повесмото падна върху един одър, застлан с веленце, вълната загоря и почна да светлее. Второто повесмо падна на нещо, което веднага пламна. Горницата изпълни дим и замириса на изгоряло. От одъра скочи човек, залитна да не падне и като обезумял изскочи — Оломан бег забрави да вземе чалмата си, но не забрави да грабне пищовите си. Абдураман се усмихна тържествуващ, бързо се смъкна по стълбата и леко приведен, се върна по обратния път — прескочи оградата и се скри в тъмнината.

На няколко места в двора запълзяха пламъчета, тук и там избухваха огнени водоскоци. Пламъците ставаха по-бързи, по-необуздани и изведнъж сламените покриви на плевните и оборите пламнаха, загоряха като огромни клади. Пламъци почнаха да излизат и от двата прозореца на одаята на бега, изхвърчаха огненочервени кълба дим. По стъклата се гонеха синьочервени светкавици — гореше и кулата.

Оломан бег изскочи на двора разгърден, с разчорлени коси. Той се развика на изплашените и сънени ратаи:

— Отворете вратите на яхърите, пуснете конете…

Ратаите бързо изпълниха заповедта му. От яхърите заизлизаха крави и волове — те се блъскаха, мучаха изплашени, полудели от страх. Конете изхвръкнаха от оборите и почнаха да тичат из двора. Подплашените животни се удряха, препъваха — чуваше се мученето на воловете, тревожното цвилене на конете. Двора изпълваха неистови гласове на подплашени животни и хора. Гласовете се сливаха с трясъка на гредите, които се обрушваха, със съсъка на пламъците, които бяха обхванали целия чифлик. Нещо страхотно и зловещо имаше в тая гледка.

Оломан извика:

— Носете вода, гасете! — в прегракналия му глас имаше мъка и гняв, но никой не го послуша. Ратаите се разбягаха, ако още малко останеха в двора, щяха да се опекат живи — всичко гореше и се рушеше около тях, заплашваше да ги погълне побуненото море на пламъците.

Той махна с ръка и ги последва. Прескочи през оградата — вратата, и тя гореше, отдалечи се на стотина-двеста крачки и се изправи настръхнал, озлобен. Лицето му, осветено от пожара, беше застинало като кървава маска. Той гледаше как за един миг изчезваше имотът му, благото му, обхванато от пламъците, което бащите и дедите му векове наред бяха смъквали от гърба на раята. Бегът стискаше пестник и хапеше мустака си.

Хората на Китан се скупчиха около войводата си. Той ги изгледа и по лицето му премина радостна, тържествуваща усмивка:

— Благодаря ви, момчета.

— Добре я свършихме — прошепна Секула и посочи към бега, който, озарен от пожара, се виждаше цял. — Да му пусна един, белким го улуча.

— Остави го на мен — обади се Абдураман. — На един куршум място е.

— Не бива нито пушка да пукне — рече войводата и гласът му не позволяваше никакво противоречие.

— Жалиш ли го? — с насмешка попита Секула.

— Него не жаля, но вас жаля. Гърмежът ще ни издаде… Ще ни погнат — отговори Китан и заповяда: — А сега на път — да хванем гората.

И те, мълчаливи, както бяха дошли като сенки, като сенки се и отдалечиха. Пред тях се мярна един мъж, прехвърлил пушка през рамо, който водеше два вола пред себе си. Взряха се — Егюптинот.

Китан му подвикна сърдито:

— Петре, къде си ги повел?

Егюптинот се поспря и неохотно отговори:

— Дома… Ще ги предам на татко ми… Няма с какво да оре човекът…

Китан се навъси и едната му вежда сърдито заигра:

— Пусни ги веднага!

— Ами, ще ги пусна — такава стока оставя ли се?… Погледни, какъв косъм — гори, гори, какви вратове — карпи… — и в мрака блесна бялото на очите му.

— Пусни ги, ти казвам! — извика войводата. — Ние не сме разбойници. Ако сме като беговете и кехаите им — да грабим и убиваме, да им станем ортаци на плячката, а не да се борим против тях. Не сме тръгнали за грабеж, а да се борим за свободата на народа си. Пусни воловете.

— Няма да ги пусна.

— Няма ли? — Китан измъкна револвера си и го насочи към непокорния четник.

Егюптинот се загледа в револвера, който светеше в ръката на войводата, изохка и пусна синджирите, с които водеше добичетата. Той се поизправи, вдигна глава и за пръв път стрелна с очи Китана — в тъмните му, помътени очи пламна смъртна ненавист. Замахна с пушката си и тежко закрачи…

Като направиха стотина крачки, Китан прикрепи на едно дърво бележка: „Така наказва народът. Свобода или смърт. Заверата“. Зад четата остана развилнялата се огнена стихия и заревото на пожара осветляваше пътя на четниците. Пламъците се издигаха на възбог и се развяваха като червени знамена.

До сутринта от чифлика на Оломан бег не остана нищо, стърчаха само обгорелите черни стени на кулата — тъжен и печален спомен от едно срамно време.