Димитър Спространов
Охридска пролет (29)

XXIX

В къщата на Фиданчевци беше шумно и весело. Тая вечер у тях се бяха събрали най-близките им роднини — щяха да годяват Бисера за Ангел Момиров. В просторната горница, където се бяха събрали гостите, се долавяше трепетно очакване — ожидаха годежарите. Всички бяха празнично облечени — рокля от черна тафта закриваше още запазения стан на домакинята, роклята се спущаше на широки дипли и й придаваше господарски вид. Стрико Марко, избръснат, засукал мустаци, изглеждаше по-млад с десет години, в държането му имаше нещо юнашко. Бялата копринена рокля на Бисера трепереше на нея. Върху бялото поле на роклята по-ясно изпъкваше матовият цвят на лицето й, черният блясък на косите й, а тъмнозелените й очи от тъмносини сега изглеждаха зелени. Тя беше сложила на шията си и нишанот от Ангел — нанизът пендари много й прилягаше и я отваряше, големите златни пари горяха на гърдите й като живи въглени. Домакините посрещаха гостите, радостно се здрависваха с тях и ги настаняваха по миндерлъците, като разменяха по някоя дума с дошлите. В стаята се чуваше тих говор и от време на време избухваше сподавен смях. Две малки деца се търкаляха и боричкаха като палета на пода.

Дойдоха и скъпите, трепетно очаквани гости. Първи вървеше доктор Робев, стегнат в новите си дрехи алафранга, както винаги замислен и строг. До него, малко присвит, пристъпваше стрико Климе — той беше поизчистил единствения си кат дрехи, но на левия му ръкав личаха следи от восъчни капки. Клисарят весело, добродушно се усмихваше. След стройниците един до друг влязоха стрина Ракида и Ангел. Тя беше наметнала скъп тъмновинен венециански шал с черни цветя и птици по него, който старият Йон Момир й бе донесъл някога от Дубровник. До нея бавно крачеше Ангел в новата си премяна, която щеше да облече и на сватбата. Зад тях вървеше Трайко Рудар, момчето на стрико Климе. Трайко носеше в ръцете си табла, покрита с бяла копринена кърпа с червени ресни по края. След тях нахълтаха и някои от роднините и акраните на годеника. Домакините посрещнаха годежарите, сърдечно се ръкуваха с тях и ги поканиха да седнат на най-личните места, на миндера в къта. Когато влизаха сватовете, Бисера побърза да излезе от стаята, но само притвори вратата и оттам хвърли бърз поглед към Ангела. Тя не можеше да се стърпи да не го види в новите му дрехи, да зърне стройния му мъжествен стан, да се порадва на хубавите му умни очи. Тя остана доволна от вида му и изпита радост и гордост — тоя хубавеляк, левент я обичаше и тя щеше да стане негова жена. При тая мисъл тя почувствува лека отмала. Домакини и гости се усмихваха, весело приказваха, но по лицата им се долавяха и някакво очакване, и напрегнатост.

Докторът стана, погледна домакините и каза:

— Я да изпълним обичая, не сме дошли само за приказка.

— Да го изпълним, Робе.

— Да бъде всичко по реда си — отговориха Фания и Марко.

Стройникът подвикна на Трайко:

— Рударче, я подай таблата! — И додаде: — Да влезе и момата, да я видим, да й се порадваме! — Той пристъпи напред и пое подноса, който му подаде Трайко.

В горницата влезе Бисера и ниско се поклони. Тя беше хвърлила божура и смутена се огледа — чудеше се къде да застане. Първият стройник, който щеше да им бъде и кум, ободрително й се усмихна и кимна с глава:

— Пристъпи, пристъпи Ангеле, застани и ти до Бисера.

Младите крадешком се погледнаха и чинно се изправиха пред бъдещия си кум. Около тях се наредиха Фания и Марко, приближиха се и Ракида и стрико Климе. Докторът отметна покривната на подноса — на него бяха сложени една пита хляб, умесена като просфора. Върху хляба беше направен кръст, до просфората лежеше китка здравец и бръшлян, завързана с червен конец, имаше чаша вино и голяма свещ от чист восък. До просфората се мъдреха малки, бляскави като две златни капки двата венчални пръстена. Стройникът се огледа — трябваше му огън. И както повеляваше обичаят, той взе свещта, отиде до кандилото пред иконостаса в ъгъла, запали свещта и я забучи в питата просфора, равно засветля бледото й пламъче. Той погледна младите, които стояха пред него, чинно свели очи, и заговори малко на разпев, като че ли извършваше някакъв обред:

— Както е добре умесена и изпечена тая пита, така да има изобилие и берекет във вашата къща и никога да не угасва радостта във вашия дом. Да бъдете здрави и весели, както е здрава и весела китката здравец, и никога да не повехнете, както не повяхват листата на бръшляна. Да бъдете румени и кървени като червения конец на китката и като това руйно, буйно червено вино. — Той взе питата хляб, отчупи две парчета от него и ги подаде на момъка и момата. — Куснете си, както ви е сладка питата, така да ви бъде сладък и животът. — Останалата част подаде на домакинята: — Дай да хапнат гостите за здраве на младите. — Взе халките. — Дайте си ръцете. — И ги сложи на пръстите на годениците. — А да ви е честит годеж и за много години. Да е късмет и под венчило да ви водя.

Бисера се наведе и целуна ръка на доктора. Тя бързо, крадешком погледна и пръстена. Искаше и него да целуне, струваше й се, че ще целуне Ангела. После целуна ръка на Ракида — бъдещата й свекърва топло, наистина майчински я прегърна и целуна по зачервените й ланити. Тя целуна ръка и на родителите си, които просълзени я прегърнаха и целунаха. Най-после тя целуна ръка и на бъдещия си съпруг и домакин — в тая целувка тя вложи всичката си обич и нежност, които изпълваха сърцето й. Ангел усети докосването на тия обични, жадувани устни и буйна радост бликна в сърцето му. Полази го топла вълна и едва се сдържа да не я притисне до гърдите си и целуне. Годежът беше свършен и обявен, обичаят — изпълнен, почнаха честитките и благопожеланията.

Жените мълчаливо се отдръпнаха в съседната стая. Фания и Бисера заедно с една друга жена се разшетаха. Те донесоха една дълга софра, застлаха я с бял месал, хвърлиха до софрата меките везани възглавници и върху нея се наредиха гозбите — три гювеча печени агнета. На средата на трапезата сложиха и голямата шарена бъклица с вино, на двата края на софрата се извишиха още две бъклици. На най-личното място седна домакинът, от дясната му страна — първият стройник и утрешен кум — докторът, а от лявата му страна — Ракида. Макар и жените да не сядаха на трапезата, на нея направиха тая чест, защото беше и за майка, и за татко на годеника. До нея поставиха стрико Климе, а срещу най-старите седна Ангел. Домакинята и годеницата се изправиха настрана, за да шътат и прислужват на поканените.

По лицето на домакина се разля широка усмивка и той покани гостите:

— Пойлите и не се срамете. Е, сиромашка ни е трапезата. Ще ви почестиме, с каквото дал господ…

Робев го бутна по лакътя:

— И ти го рече, Марко, сиромашка била… Наредил си гозби за цял табор аскер… — и весело се засмя.

— Бъди спокоен, гладни няма да останем — рече стрико Климе и приседна до трапезата.

Гостите, без да чакат нова покана, мъжки се заловиха за агнетата. Те се хранеха, говореха, шегуваха се, но всички седяха чинно и държаха за необходимото приличие.

Марко вдигна бъклицата, виното забълбука, пи и благослови:

— А добре сте дошли — и я подаде на Робева.

— Все за радост да се събираме — благослови и той на свой ред и я подаде на сватята.

Ракида пое бъклицата, оправи шала си и той преля тъмновинени светлосенки, птиците по него трепнаха като живи. Тя внимателно вдигна бъклицата, за да не се полее, и с развълнуван глас каза:

— Да сте живи и здрави, керко Бисеро, и ти, синко Ангеле, да ви се радвам и да ви милувам.

— Да се кердосат младите — каза своето благопожелание и клисарят Климе Рудар, вдигна бъклицата и дълго не я откъсна от устните си.

Тя почна да обикаля от човек на човек, гостите пресегнаха и към другите две бъклици и по веселото бълбукане на течността се разбираше, че те бързо се изпразват. И колкото те се изпразваха, толкова лицата ставаха по-червени, езиците се развързваха и настроението се повишаваше. Гласовете закрепнаха, по-често силен, кралимарковски смях огласяше горницата.

Ангел се огледа и се обърна към клисаря:

— Стрико Климе, къде е Трайко?

— При жените… Защо ти е?

— Да ни каже „Кървава кошуля“ от Райко Жинзифов.

Домакинът остави залъка си на софрата и вдигна очи към годеника, очите му се поразтвориха и погледнаха въпросително:

— „Кървава кошуля“?

— Един нашенец, велешанин, е написал чудна песен за нашите тегла и неволи, за една македонска майка, що оплаква сина си, погубен от турци душмани — отговори Ангел.

Стрико Климе вдигна бъклицата, отпи няколко дълги юнашки глътки и като обърса увисналите си мустаци, рече:

— Трайко ще ни каже друга песен, пак от Жинзифов, по-арна, на мене повече ми бендисва — „Гусляр в собор“… Там има няколко реда, сърцето ще ни разиграят — и се провикна: — Трайко, я ела тук.

Младият Рудар изскочи от съседната стая, малко смутен, той погледна баща си.

— Повели, татко!

— Я ни изпей песента на Райко, тая за гуслярот… Онова място, дето много ми харесва… Ти го знаеш…

Момчето се изнерви, но и скрита гордост блесна в хубавите му очи. То се изправи, отметна един кичур от косите си, който се бе смъкнал на челото му, поклони се, както ги бе учил учителят. Отначало гласът му беше несигурен, но постепенно закрепна, зазвуча силен и вдъхновен:

Македония, чудна страна,

Няма да бидет гръчка она.

Шума и гора и планина,

Самий камен на тая страна,

Птица и риба във Вардар река,

Живо, мъртво на свой крака

Ке станат и дадат ответ

На цела Европа, на цел свет:

Я българка сум, българин сум я,

Българе живеят в тая страна.

Плавна и звучна се носеше поемата. Тя падаше върху наболелите и измъчени души на слушателите като утринна роса. Думите се редяха една след друга, родни и близки, засягаха най-скритите струни в сърцата им, защото чрез тях говореха самите те. Трайко с устремен поглед в далечината сякаш искаше да прозре в бъдещето и възторжен, пламенен, отчекани припева. Замря последният стих. В очите на момчето гореше чуден огън, гласът му прозвуча и замлъкна въодушевен и горд. То отново се поклони и понечи да си отиде в съседната стая, но доктор Робев махна с ръка и го спря:

— Трайко, арно, много арно каза стихотворението.

От всички страни се чуха похвали и поздрави. Насядалите около трапезата се оживиха, зашумяха като роящ се кошер.

Домакинът, трогнат от думите на поета, от хубаво казаните стихове, взе бъклицата и я подаде на момчето:

— Я вземи да пиеш… Арно, много арно я рече песента. Да си жив и здрав, Рударче, за радост и утеха на татко ти. Да пораснеш и работиш за свободата на нашата татковина. Дръж, дръж…

Трайко, позасрамен и зарадван от похвалите, погледна баща си и мълчаливо чакаше неговото разрешение. Баща му се провикна:

— Вземи, вземи, синко… За такава песен — позволявам ти… Да изпразниш и цялата бъклица, няма да ти се налютам…

Рударчето пое бъклицата и отпи от нея, то знаеше, че приличието не позволяваше да пие повече от две-три глътки. Изчерви се като момиче, върна бъклицата на домакина и се оттегли в ъгъла. Баща му го стрелна с доволен и радостен поглед и нищо не му рече — момчето заслужаваше наградата да остане в стаята при големите.

Бъклиците почнаха по-често да минават от ръка в ръка. Вдигаха ги коравите ръце на гостите и по-дълго се застояваха до устните на пиячите. Бъклиците се изпразваха и пълнеха една след друга. Огнената течност се разливаше в жилите на годежарите, струеше в тях и караше кръвта да се блъска и кипи. Лицата се зачервиха, гласовете станаха по-силни и плътни, кънтяха като ударите по метал, очите загоряха. Стрико Климе извади шарената си кърпа, обърса потното си чело и запя. Гласът му се понесе тих и приятен, понякога той псалвеше в черквата и съгражданите му го познаваха като добър песнопоец.

Хиляда седемстотин шестдесет и второ лето

В Охрид от Цариград дошъл Салаор…

Тъжен, разтреперан, се понесе гласът на клисаря. Всички се смълчаха и заслушаха в песента. Можеха ли да се съберат охридчани и да не изпеят тая песен? Тя им напомняше за едно славно и скръбно минало — за края на Патриканата, на Охридската архиепископия, тяхна чест и тяхна гордост. Скръбни, трогателни, заглъхнаха последните стихове на песента. Стрико Климе вдигна бъклицата, за да накваси изсъхналото си гърло, и с развълнуван глас издума:

— Да ни е жив Григор Пърличе, арна песен е написал.

— Да ни е жив… Нали е наша гордост и наша слава — рече Марко Фиданчев и ръката му мина по увисналия мустак.

На свой ред се обади и докторът:

— Не е само наша, охридска слава, а на сите бугари. — Той се огледа, зърна Бисера и се провикна: — Я да чуем и годеницата, и тя да ни попее.

Чуха се одобрителни възгласи и подканяния. Погледите на гостите се отправиха към девойката, която беше застанала до вратата. Тя леко се изчерви, пристъпи напред и хрисимо попита:

— Коя песен да ви изпея?

— Която ти си избереш, която на теб ти харесва — отговори първият стройник.

Бисера се замисли, сведе очи и погледна нишанот на Ангела, сякаш попита наниза пендари коя песен да подкара. Тя изправи кипра снага, по розовите й устни пробягна дяволита усмивка и запя „Биляна платно белеше…“ Гласът на песнеопойката се понесе силен и топъл. Емна се и извиши като чучулига, понесе се като пролетен вятър. Песента, нежна и вихрена, наситена с копнеж, притома и лека насмешка, изпълни горницата. Облечена в бяло, с черните коси и дългите мигли, които хвърлиха сянка върху пъстрите й очи, що меняха цвета си като водите на езерото, Бисера беше чудно хубава. Мъжете с радост и възхита гледаха девойката и със сподавено чувство на ревност поглеждаха към годеника. По-старите тъжно си мислеха, че тяхното време е минало, а по-младите, че тая гиздава девойка, налята като чуден плод, същинска росна китка, ще падне в ръцете на годеника и той ще й се радва, и той ще я гърля. Фания, майка й, хвърляше към нея погледи, пълни с радост и възхищение, а Ракида се радваше за сина си — тя беше горда, че снаха ще и стане най-хрисимата и хубава мома в града.

Носеше се песента, игрива и волна, наситена с копнеж и лека задявка. Гласът на Бисера затрепера, извиши и изведнъж секна. Тя сведе очи, направи няколко стъпки назад и застана до вратата. Очарованието от песента й, от нейната моминска хубост беше голямо, така беше завладяло слушателите, че те изпратиха песента с мълчание, само в очите им гореше искрено възхищение.

След гювечите с печените агнета на трапезата се появиха няколко тави с печена белвица на камък, едно от най-хубавите охридски ястия. Можеше ли да се съберат охридчани и да не вкусят от най-хубавата риба в езерото, що се славеше по близки и далечни краища? Те умееха добре да работят, добре да си похапват и попийват и юнашки да се веселят, знаеха и на младостта си да се радват — моми и булки да любят. А виното се аленееше и лееше руйно-буйно и караше сърцата лудо да бият. Главите се поизправиха, раменете се поразкършиха, сякаш им израснаха криле, погледите станаха смели и дръзки, но и някаква замечтаност и тъга се появи в очите.

Ракида прекара ръка по прошарените си коси, замечтано се усмихна и леко се провикна:

— И аз ще ви изпея една песен… Да си спомня младите години…

Одобрителни възгласи удавиха думите й:

— Карай, сватя…

— Попей ни, и ние да си спомним, че сме били млади…

— Само да си спомним… — въздъхна някой.

Ракида подкачи песента и гласът й се понесе ясен и плавен. Той беше поотслабнал от годините, но беше станал по-мек и по-сърдечен, не беше загубил от своята звучност и галба. Зареди се „Що ми е мило и драго во Струга дукян да имам…“

И други поеха песента. Тя се понесе игрива и весела. В нея живееше и говореше южната кръв на македонеца, жаждата му за веселба и неувяхваща младост, копнежът му по момина хубост, по всяка хубост. Пееха мъжете, запригласяха и жените от съседната стая. Гласовете се сляха в звучна плитка и полетяха като ято прелетни птици.

Гласът на Ракида потрепера и замря. Очите й овлажняха. Тя си спомни моминските години, видя и часа, когато получи нишанот, който сега светеше на гърдите на Бисера, спомни си и първите месеци, след като мина под венчило, най-хубавите, най-щастливите дни през живота й. После дойде рожбата й, що бе откъснала от сърцето си… Младостта си бе отишла, но сега тя имаше друга радост — пред нея седеше Ангел, левент, хубавец, израсъл цяла канара. Ей там, пред вратата, се беше изправила и Бисера, утрешната жена на сина й, щеше да я има като своя керка. Тя ги погледна и в сърцето й бликна нова радост — човек живее не само за себе си, а за челядта си, за рода си, той си отива, но остават други, откъснати от сърцето му, в които той ще живее… И тя ще живее в Ангел и Бисера, във внучето, в малкото Момирче, с което господ ще ги сподоби… Една сълза се търколи и застина по ланитите на старата жена.

Още не беше замлъкнал гласът на Ракида, не бяха стихнали и гласовете на наредените около софрата, стрико Климе, завладян от песента, замаян от хубавото вино на Марко Фиданчев, отново запя:

„На връх Пирин планина

Отчаян глас се чува,

Македония плаче:

«Проклета и триклета

Да бъдеш ти, Европо,

Блуднице вавилонска…»“

Тъжна, безутешна се понесе песента. В нея се долавяше покрусата, скръбта и отчаянието на останалите под робство. В тия прости думи, родени в наранените им сърца, те бяха излели огорчението и мъката си. Всички подеха тъжния напев и той се понесе като същински плач. Песента полетя плавна, скръбна и свърши като вопъл, като сподавено ридание. Певецът подсмръкна, за да преглътне сълзите си. Марко златарят вдигна ръка и обърса сълзата, която блесна на очите му. Доктор Робев почна да мачка залъка хляб пред себе си на трапезата. Обща покруса беше обхванала всички, сякаш слана ги беше ознобила, божия напаст ги беше връхлетяла. Но изведнъж се понесе мощен и силен глас, гласът се издигна, пълен с бодрост и вяра. Ангел Момиров запя:

Стани, стани, юнак балкански,

От сън дълбок се събуди,

Срещу народа отомански

Ти българите поведи.

Бодра тръпка премина по телата на годежарите. Сърцата обжегна огън и прогони покрусата, заличи отчаянието. Те подеха песента и тя зазвуча пламенна и победна като зов за борба. Ангел свърши и се провикна:

— Повея пролетният вятър… Той ще разтвори кълновете и от хвърленото от нас семе ще се роди свободата… Да мислим за това, що носим и милеем в сърцата си… Напук на френци, немци, англичани нашата татковина ще бъде свободна!

— Ашколсун, Ангеле! — извика домакинът и беше готов да прегърне бъдещия си зет.

— Да си ми жив, синко — с разтреперан глас прошепна Ракида.

Ангел удари с юмрук по масата, заиграха съдовете, политна да падне бъклицата пред него, но той бързо я задържа и властно се провикна:

— Напук на цяла Европа, на тая блудница вавилонска, земята и народът ни ще дочакат свободата.

И нови сълзи, тоя път на умиление и надежда, овлажниха очите. Отново се емна бунтовната песен. Тя се носеше в охридската нощ като зов и клетва — изхвръкна като лястовица през прозореца, литна към родните небосклони и се понесе по цялата българска бащиния. Заслуша се езерото, приведоха чела Галичица и Петрино, отвъд езерото се смълча и Мокра планина. Изведнъж и те се откликнаха, подеха бунтовната песен и я разнесоха по цяло Българско и тя летеше победна, тържествуваща и вещаеше бъдния ден.

До късно в къщата на Фиданчевци се лееше руйното охридско вино, носеха се бунтовните песни.