Димитър Спространов
Охридска пролет (21)

XXI

Вратата изскърца и в стаята на Звезда влезе Оломан бег. В лявата си ръка той държеше фенер, пристъпи и го окачи на един пирон на стената. Фенерът освети горницата и късния посетител. Елекът му беше разкопчан и се виждаше част от силната му обраснала гръд. На кръста му, здраво стегнат, висеше неразделният му силях, а от него се подаваше дръжката на острия му ханджар. По челото му падаше кичур черни коси. Очите му гледаха като очите на звяр, който дебне жертвата си, намерил я в гнездото й.

Звезда, уморена от мисъл за съдбата, която я чакаше, от скръб по домашните и свидния й Секула, след няколко безсънни нощи беше задрямала — най-после телесната и душевна изнемога бяха надделели. При отварянето на вратата тя трепна, потърка с ръка чело и вдигна глава. Големите й, широко разтворени очи се втренчиха в бега. Като видя откритата му гръд, суровото, хищно лице, очите, в които гореше стръвен огън, тя скочи и несъзнателно закри гърдите си — кошулята й се бе открехнала и се откриваше бялата й, заоблена моминска гръд. По лицето й се изписаха уплах и тревога, а очите й изпълни животински страх.

Погледът на Оломан бег се плъзна по гърдите на девойката, обгърна стройната й, силна снага. По дебелите му, сладострастни устни пробягна похотлива усмивка, очите му я пиеха — те я събличаха, шареха по нея, опипваха и най-скритите гънки на тялото й. Горницата изпълни плътният му, гърлен глас:

— Как е моята хурия, излязла от рая?

Звезда не отговори.

Оломан продължи:

— Нося ти подаръци… Такова чудо не си виждала… — Той бръкна в джоба на шалварите си и извади скъпоценностите, които бе задигнал от Марко Фиданччев. — Погледни, погледни тоя пръстен — камъкът ще гори като пламък на ръката ти. А ето и тая брошка — такава не е носила дори никоя от жените на падишаха. Виж, виж каква тънка, нежна работа. — Той завъртя пръстена между пръстите си и камъкът заискри, хвърли рояк огнени пръски и го подаде на девойката.

Звезда нито го погледна, нито протегна ръка да го вземе.

— Дай, дай пръста си да видиш как ще блесне на него — отново заговори бегът — и ти самата ще грейнеш като вечерница.

Девойката отдръпна ръцете си, сякаш се уплаши от пръстена, стори й се, че ще я опари, и пак не каза нищо.

В ръката на Оломана загоря брошката-бръмбар, очите-изумруди заблестяха като живи. Той и нея завъртя, скъпоценните камъни пречупиха зрака на фенера и от тях бликнаха зелени струи. Бегът сам се възхищаваше от умелата работа на златаря:

— На селската ти руба не приляга, но като се облечеш в нашенските дрехи и я окачиш на елечето от черно кадифе, брошката ще блесне и загори като крилете на майски бръмбар. Ще ти завиди не първата ми жена, а и най-хубавата и галена наложница на султана. Вземи я, порадвай й се.

Но момата и тоя път остана безразлична към скъпата играчка, която и предлагаше бегът, тя само простена:

— Освободи ме… — думите й се удариха в стените на бегската кула и заглъхнаха като глас в пустиня.

Оломан бег не обърна внимание на молбата на девойката. Тържествен, важен, дебнещ впечатлението, което щеше да направи, сякаш сам омаян от скъпоценностите, той извади най-скъпия дар — огърлицата. Издигна я високо и заляна от червеникавата светлина на фенера, тя грейна като месечина — бисерът преливаше нежни, гълъбови оттенъци, а камъкът сред тях изгря като ясно слънце. Огърлицата наистина беше чудно хубава — за миг женското чувство за красота, за скъпи и хубави накити се събуди в сърцето на момата. Погледът й се спря на огърлицата, пълен с очарование и копнеж, но изведнъж помръкна — жаждата и копнежа смениха мъка и отчаяние.

Бегът долови жадния блясък и очарованието в очите на пленницата си и пристъпи към нея:

— Дай да я сложа на твоята бяла гушка — и ти самата ще грейнеш като ясна месечина.

Звезда направи крачка назад — по лицето й се изписа тревога, но и някаква странна решителност. Тя извика и гласът й изпълни горницата:

— Аз не съм научена да нося злато и бисер. На мен не ми прилягат.

— Прилягат на всяка хубава жена, а ти си хубава, чудно хубава. Звезда, ти сама не знаеш колко си хубава.

— Пусни ме да си вървя.

— Вземи я, вземи огърлицата да й се порадваш.

Звезда се изправи и в порив на решителност и отчаяние грабна огърлицата и я захвърли на земята. Тя изшумоля, връвта се скъса и малките гълъбови зърна се разпиляха като млечни капки. Девойката беше смъртнобледа, кошулята й се беше открехнала, очите й гледаха широко разтворени, като два бездънни извора, тъмни и страшни. Със смъртната бледина и тъмния огън в очите си тя беше чудно хубава и гордо хвърли в лицето на похитителя си:

— Не ми трябват твоите подаръци.

Лоша усмивка изкриви устата на бега, очите му освети студена жестокост.

— Харесваш ми, кога се налютиш… Ставаш по-хубава… Не ме сърди, моме…

— Пусни ме да си вървя или по-добре ме убий.

— Такава хубост не се затрива… — изсъска Оломан и беззвучно се засмя.

Настръхнала, девойката вдигна глава. Открехнатата й кошуля, която откриваше сочната й млада гръд, цялата й снага с хубави и примамливи извиви събуждаха похотливата жажда на мъжа. Пренебрежението, с което девойката се отнесе към скъпите му подаръци, и упоритостта, с която се отказваше да се подчини на волята му, за да задоволи кипналата му страст, го вбесиха. Лицето му стана затворено и зло, в очите му загоряха нечестиви пламъци. Той, малко приведен, с лека, котешка стъпка, почна да пристъпва към жертвата си със слабо издадени напред ръце. Звезда го гледаше с широко отворени очи. Изведнъж тя си представи какво я очаква — отвращение и погнуса се надигнаха в душата й при вида на това приведено напред тяло, усети стръвните и безсрамни докосвания на издадените напред ръце. Хищната усмивка върху лицето на бега и сластните пламъци в очите му я хвърлиха във всеизгарящ огън. Но погнусата и ужасът родиха в душата й страшна решителност — тя предпочиташе да умре, но да не се даде жива в лапите на тоя звяр.

А звярът все пристъпваше и пристъпваше. Той беше до нея, протегна ръце, но в тоя миг ръката на Звезда измъкна ханджара му от ножницата в силяха и острието блесна като мълния. Тя издигна ръка и замахна, но с бързо движение силната ръка на бега хвана китката й, изви я и тя усети страшна болка. Стори й се, че ръката й се прекърши, и изпусна ханджара — той падна на пода с тежък, тъп удар.

За миг похитителят и жертвата се гледаха в смъртна ненавист. Блясъкът на ножа сякаш опомни настръхналия мъж, смъртта, която блесна в мълнията на острието, изстуди кипналата му страст. Огънят в очите му угасна, по дебелите му устни премина гърч и застина. Не я искаше така, насила — той щеше да стъпче тоя чуден плод и да не усети нито от сладостта, нито от уханието му, щеше да пречупи тая дивна плът, да я смаже, но тя нямаше да му даде оная радост и опиянение, които очакваше и жадуваше. Той ще почака, ще почака… Плодът ще узрее, чудната чаша сама ще му поднесе вълшебното си питие… И той с бавна, несигурна стъпка, сякаш беше пиян, излезе от горницата.

Звезда го изпрати с неразбиращ и застинал поглед, но постепенно в очите й засветляха радост и надежда. Тя остана дълго неподвижна, а фенерът на стената я заливаше с бледа, призрачна светлина.