Димитър Спространов
Охридска пролет (3)

III

Кулата на Оломан бег се издигаше на една скалиста широчина. На два ката, изградена от сиви, неодялани камъни, тя приличаше повече на старинна крепост, отколкото на сграда за живеене. Малките прозорчета на долния кат напомняха бойници, пригодни за отблъскване на вражески пристъпи, само на втория кат имаше два по-големи прозореца. Долу се помещаваха стаите на прислугата и кехаите, а горе имаше три по-широки горници за господаря. Оттам се откриваше просторна гледка, виждаха се земите на бега и подвластните му села. Оттук, скрит в кулата си, той обглеждаше нивите и ливадите си, обгръщаше с поглед горите и пасищата си. И правеше кроежи как по-добре да стриже безропотното си стадо от чифлигари — повече щадеше живота на конете и кучетата си, отколкото на своята невярна рая. Селяните от близките села със страх и сподавена ненавист поглеждаха към кулата, стискаха юмруци и таеха в сърцата си надеждата, че някой ден ще я сринат и от нея няма и помен да остане.

Обикновено Оломан бег живееше в Дебър, където имаше богато наредена къща, в която се намираше и харемът му, но когато идваше да обиколи чифлика си, отсядаше в кулата. Тогава прислугата отиваше да живее в постройките в обширния двор, обграден с висока каменна ограда, а в кулата се настаняваха кехаите му Емин и Сафедин. Там се навърташе и една стара жена — Фатма, — която готвеше и чистеше — тя се движеше тиха и безмълвна като сянка. Тук се настаняваше и Риза, който беше задължен да идва в кулата, когато бегът пристигаше от града, да му се намира винаги подръка.

Тая вечер само в две прозорчета на кулата мъждееше слаб зрак. В една от долните стаи, седнали кръстнозе, върху пъстри веленца, играеха на карти Емин и Сафедин. Те мълчаливо хвърляха картите, дебнеха всяко свое движение — познаваха хитрините на нечестната си игра и от време на време се ругаеха. Те чакаха да си легне бегът, за да си легнат и те. Фатма, уморена от дневната работа, отдавна се бе прибрала в одаята си. Край огнището беше приклекнал Риза, главата му бе отпусната и по лицето му се четеше голяма грижа — мисълта му го отнасяше дома, при болното му дете, и това не му даваше покой. В огнището догаряха дъбови съчки, те пращяха и пръскаха бледа червеникава светлина, която се бореше с пламъка на лоената свещ, закрепена на един железен свещник до играчите. Светлината от огнището бягаше по стените, багреше телата на мъжете, увлечени в играта. Сенките им се гонеха по стената, големи, черни, и приличаха на някакви призрачни същества.

В своята горница на втория кат Оломан бег беше седнал кръстнозе върху меки, пухени перници. Опитна ръка бе везала върху тях цветя от свила и сърма — по черното кадифе цъфтяха червени лалета и зрееха златни ябълки. На стената на нарочна дървена кука той бе окачил пушката и силяха си — по седефените дръжки на пищовите играеха бледи отражения от огъня в огнището. На пояса му се виждаше затъкнатият му ханджар, от който никога не се отделяше, а до него лежеше бичът му от волска жила. В един от ъглите на горницата се издигаше висок светилник от ковано желязо — три свещи осветляваха стаята. Пред бега на ниско скемле от черно дърво, украсено със седеф, в голям златен зар имаше чаша, пълна с топла ракия. От време на време той посягаше към чашата и отпиваше от бистрата като сълза течност — тя разнасяше по тялото му приятен топлик и леко замайваше главата му. Той беше замислен, лицето му беше застинало и устните му свиваше сурова гънка.

Пред замъгления поглед на бега се мяркаше все една и съща картина — той виждаше Китан разгърден, със сключени вежди и с изпепеляващ от ненавист поглед, замахнал с триногото столче връз него, и Звезда, закрила със своята снага брата си. Здравата й наляна снага се е изопнала като опъната тетива, ризата й се бе открехнала и се виждаше бялата сочна шия като на кошута и очите, тия големи сини очи, които викаха за пощада и горяха от ненавист. Защо дойде, защо се изпречи, та засълна брата си — щеше да го застреля като куче. Тоя неверник бе дръзнал да вдигне ръка срещу него, срещу Оломан бег, от когото трепереше и мало, и голямо. Никой не смееше да му се изпречи на пътя от Дебър до Охрид, ненапразно го наричаха Малкия султан, султана на Дебърца, а тоя гяурин се осмели да вдигне ръка срещу него, това куче, дето се е било с московците срещу тях, правоверните, срещу войските на падишаха… С един куршум щеше да го повали, ако не беше момата… Проклета мома — яд го беше на нея и не можеше да й се сърди… Такава хубост не беше виждал — в харема му имаше половин дузина млади и хубави жени, но нито една не можеше да се мери с нея. Тя го мамеше като гълъб, зовеше го като росна китка и тия очи, пълни с вик за пощада и нескривана омраза… Той посегна към чашата с ракия и я изпразни до дъно. После сложи въглен в наргилето, изправено до него, взе голямата кехлибарена цицка и пое. В наргилето се появиха няколко малки бели мехурчета, водата избълбука и той пусна кълбо тютюнев дим. Димът сплете синкава плетеница, през която той виждаше една кипра моминска снага, шия като на кошута и две светли очи, които го изгаряха…

На вратата се почука. Оломан бег вдигна недоволно глава:

— Кой е?

— Аз съм, господарю — отговори гласът на Риза.

— Влез.

Вратата леко изскърца и влезе слугата, прегърбен, плах, и ниско се поклони.

— Господарю…

— Какво има, Риза? — строго го прекъсна бегът и отвисоко погледна слугата, който в дрипите си, свит, прегърбен, изглеждаше нищожен и жалък.

— Детето ми е болно, бег ефенди.

— Какво му е?

— Гори, гори… Огница трябва да е… Ще умре клетото — простена бащата.

— Аз душа не мога да му дам.

— Не искам душа да му дадеш, а кон, да го заведа на екимин^[1] в града, белким му помогне.

Оломан захапа чибука, смукна от наргилето и сърдито каза:

— Няма да съсипвам добичето си за твоето дете… Ако му е речено да живее, ще оживее… Всичко е от аллаха.

Риза се хвърли в краката на господаря си.

— Ти татко, ти майка… Дай коня, дай коня, детето ми ще умре.

Бегът го изгледа презрително и попита:

— Кое от децата ти е болно?

— Тахир, най-малкото ми дете.

Жестока усмивка сви устните на бега:

— Какво си седнал да го жалиш… Нека умре… Копиле… Детето не е от тебе…

Очите на Риза широко се разтвориха и той едва прошепна:

— Не е от мене?

— Преди пет години, спомняш ли си, жена ти дойде да замества Фатма, старата беше нещо болна, тогава тя спа с мене… Защо я обсипах с дарове, като се роди момчето?… Не беше нито за нейните черни очи, нито за твоята скъсана кошуля… — и той избухна в широк, дрезгав смях.

В очите на слугата се появи ужас — той сякаш не разбираше какво му казва бегът, като изстъплен се затъркаля в краката му и зарида:

— Детето ще умре… Душичка е… — и като че ли едва сега проумя думите на Оломан, сподавено захлипа: — И от тебе да е — дай, дай коня…

По лицето на бега се изписа погнуса, сякаш до него се докосваше някакво влечуго, и той ритна мъжа, чиито рамене потреперваха от ридания. Риза сам не знаеше защо плаче — дали от мъка по детето, или от живата рана, която бегът бе нанесъл на душата му.

— Пошегувах се… Детето е твое… Нима ще седна да се мърся с твоята повлекана… Хайде, върви. — Гласът на Оломан беше презрителен и студен, той прониза Риза като острието на ханджар.

Слугата се надигна, ръката му мина по челото и прегърбен, смазан, се затътра към вратата. Но когато да излезе, погледна господаря си — очите му излъчваха смъртна омраза… Тоя поглед спомни на бега за друг подобен поглед — така го бе погледнал и Китан. Той се провикна:

— Кажи на ония пехливани долу, на Емин и Сафедин, да дойдат.

Риза не отговори. Стори му се, че му се вие свят и ще падне. Опря се на стената, захапа ръката си до кръв и после бавно се свлече по стълбите. Когато влезе при кехаите, лицето му имаше предишното спокойно, безразлично изражение — само лицето му изглеждаше по-бледо и в очите му гореше тъмен пламък. Той каза:

— Бегът ви вика.

Емин и Сафедин захвърлиха картите, пооправиха дрехите си и се изкачиха при Оломана, поклониха му се и застанаха чинно. Той ги изгледа изпод вежди:

— Защо не спите още?

— Чакаме ти да си легнеш, господарю — почтително отговори Емин.

Макар да знаеше, че те никога не си лягаха преди него, той винаги им поставяше същия въпрос, за да получи същия отговор, това му доставяше удоволствие, гъделичкаше неговото господарско честолюбие. И сега остана доволен от отговора им и рече:

— Ще отидете в Топола при дядо Недан и ще му кажете да ми приготви парите. Ако до десет дни не ми ги наброи, жив ще го дера, на тих огън ще го пека.

— Слушаме, господарю — Сафедин ниско се поклони и белите му зъби блеснаха.

— Не бери гайле… Всичко ще бъде, както трябва… — многозначително се усмихна Емин и додаде: — А няма ли да му скроим кюрка на младия, на сина?

— Имам грижата и за него… Ще му платя… — като на себе си каза Оломан и стисна пестник. — Вижте там и за момата — в къщи ли си седи, къде ходи, с кого се прошетва…

— Ще видим, ще видим, господарю — бързо отговори Сафедин и раболепно се усмихна.

— Такова рудо агне не е за гяурин — за тебе е, бег ефенди — рече Емин и в очите му заиграха пламъчета.

Бегът посегна към билюреното шише на табуретката, напълни чашата си и я изпразни, сякаш остра жажда го припари. Обърса устата си и каза:

— Разбрахте, нали?

— Разбрахме. Ще бъде, както заповяда — отговориха хората му и се поклониха.

— Вървете — издума бегът и махна с ръка.

Емин и Сафедин отново ниско се поклониха и излязоха. Оломан бег смукна от наргилето — през тютюневия дим то гледаше Звезда, звезда, паднала на земята… Той предвкусваше радостта, когато ще я сложи на коляното си и ще я гали и души като рудо агне…