Димитър Спространов
Охридска пролет (37)

XXXVII

Шакир бей, каймакаминът, беше подпрял глава на ръцете си върху масата в каймакамството. Напоследък си имаше големи грижи — появяването на четата на Китан войвода много го безпокоеше. Валията от Битоля най-строго му нареждаше час по-скоро да открие разбойника и да унищожи и него, и хората му. И от Цариград бе получил настоятелно предупреждение, че ако не се справи с тоя царски душманин, лично ще го държат отговорен. Той добре знаеше какво означава това — уволнение или преместване в някой затънтен край в просторната империя, в Азия или Африка. При тая мисъл косите му настръхваха — беше роден в Охрид, познаваше людето, града, тук бе израсъл. Къде ще се запилява в някоя далечна и незнайна покрайнина сред пясъците на Диарбекир или да го жари слънцето на Сирия или Палестина? Хубав беше Охрид, не бяха лоши и хората в него. Да премахне Китан войвода, да унищожи четата му, беше лесно да се каже, но мъчно беше да се изпълни. Тоя гяурин беше неуловим — мерне се тук, появи се там, вчера убил някой кехая или селски пъдар, днес подпалил бегски чифлик и докато го подгонят, сякаш потъваше в земята. Изглежда, че имаше добри приятели и ятаци и в града, и по селата. Те го уведомяваха за всяко движение на аскера, предизвестяваха го за всяка опасност, която би го връхлетяла. Но кои бяха те, как да ги открие?

Каймакаминът стана от мястото си, почна неспокойно да се разхожда из стаята и се спря до прозореца. Погледът му се плъзна навън — пред него се откри езерото. То винаги го привличаше със синевината на водите си, с малките си гълъбови дълги, които се нижеха една след друга като ситен-дребен маргарит. В тях се оглеждаше слънцето и вълните придобиваха най-различни, чудни багри. Обичаше и сините върхове в далечината — ту спокойни и величествени, ту черни, настръхнали. Но сега не го зарадваха нито далечните върхове, нито надиплената гръд на езерото.

Вратата безшумно се отвори. Влезе заптието, което винаги стоеше пред работната стая на Шакир бей. Той се обърна, стрелна с недоволен поглед влезлия султански служител и сърдито попита:

— Какво има?

Заптието направи темане и плахо отговори:

— Илче Нейков ефенди, каймакам ефенди, иска да се поклони пред твоето светло лице.

— Нали ти казах никого да не пускаш?

— Идва по много важна, царска работа — заптието отново се поклони.

Каймакаминът отиде до масата и седна на стола зад нея. Той се позамисли, по лицето му се изписа досада и махна с ръка:

— Знам ги аз неговите царски работи… Да влезе.

Заптието за трети път се поклони и заднишком излезе. Илче влезе усмихнат и тържествен. Досадата, която се четеше по лицето на Шакир бей, смени привидно любезна усмивка. Той изгледа изпод око нежелания посетител, леко подстана и с ръка го покани да седне:

— Буйрунус, буйрунус, Илче ефенди. Къде се загуби, отдавна не съм те виждал?

— Бях на чифлика.

Илче седна на стола пред масата на каймакамина, настани се удобно, кръстоса крак върху крак, като че ли смяташе да векува. Той се понаведе напред и тайнствено каза:

— Нося ти хаир-хабер от едно горско пиле…

Месестите позачервени клепки на Шакир бей се понадигнаха и учудено попита:

— Горско пиле ли? Кое е това горско пиле?

— Никога няма да се сетиш.

— Като не се сетя аз, ти ще ми кажеш! От кого е хаберът? — сърдито подвикна каймакаминът и клепките му се отпуснаха.

— От Китан.

— Кой Китан?

— От Топола, разбойника.

— Шега си биеш.

— Видях го с очите си, каймакам ефенди.

— Не обичам такива шеги, Илче. Мисли какво говориш — извика беят и стана, той видимо беше развълнуван — известието, че Илче Нейков е видял Китан, го изплаши и зарадва.

— Седни, каймакам ефенди, успокой се. Всичко ще ти разкажа — младият човек се поизпъчи, раболепно се усмихна и почна да си играе с ланеца на часовника си.

Шакир бей овладя първото си вълнение. За да не покаже голямата си изненада пред тоя гяурин и да спечели време, за да прецени какво да прави, верен на своята ориенталска природа да не бърза, той приветливо се усмихна:

— Да пием по едно кафе… Мухабетът ни ще бъде по-приятен — той плесна три пъти с ръце и заповяда на появилото се заптие: — Две кафета — шербетлии, каймаклии… И докато е тук моят добър приятел Илче Нейков ефенди, никого няма да пускаш, за нищо няма да ме безпокоиш, дори и цялата касаба да изгори.

— Слушам, каймакам ефенди.

Шакир бей позамижа. През отпуснатите клепки погледът му се плъзна по зелената сукнена покривка на масата, спря се на металическата мастилница, върху която лежаха няколко тръстикови писалки, премести се на порцелановата чашка с едри сажди, които заместваха попивателната хартия. Така замижал с подпухнатите клепки, зачервени от мастиката, що изпиваше всяка вечер, с подпухналото лице, чиято бледина изпъкваше още повече сред рамката от черна гъста брада, той приличаше на восъчна кукла.

Заптието донесе кафето в големи турски филджани. Каймакаминът поднесе на госта сребърната си табакера и мълчаливо го покани да си свие цигара.

— Тютюнът е чудесен, такъв не си пушил… Скеченски… Донесе ми го един приятел.

И двамата свиха по цигара, запалиха. Шакир отпи от кафето, шумно сръбна и рече:

— Е, говори сега.

Илче с големи подробности разказа как отишъл на лов — колко заека подгонила хрътката му, как наминал към Светата вода и как там за своя изненада видял тримата си съграждани — Ангел Момир, Марко Фиданче златарина, стрико Климе Рудар клисаря с момчето си. С тях разговарял селянин, взрял се в него и какво да види — Китан. Същия, за когото му бе споменал, че го е виждал у екимина, Робета. Познал го, но разбойникът отказал да е той, рекъл, че е някой си Лазо от Илино. Той разказа и за срещата си с игумена на манастира отец Андроник, за това, което и той бе видял. Говореше поприведен напред, позамисляше се, сякаш да не пропусне някоя подробност. Гласът му ту притихваше, ту леко се извисяваше, съскащ и гърлен. Чувствуваше се, че цялата тая история го засягаше и силно вълнуваше.

Шакир бей го слушаше внимателно, но лицето му оставаше неподвижно. Младият човек се взираше в бледата маска на лицето му, ловеше израза на очите му, но не можеше да разбере какво впечатление правеха думите му на каймакамина. Когато свърши, той поглади брадата си, стана и приятелски го потупа по рамото:

— Ашколсун, Илче, ти си истински приятел и верен поданик на падишаха. Аферим, аферим, ти разтовари голям камък от плещите ми.

Илче се усмихна, доволен и зарадван от тая похвала на каймакамина:

— За царството, за доброто и спокойствието на нашия баща и покровител султана готов съм да дам и живота си.

Шакир бей отново мина няколко пъти из стаята и се спря на любимото си място до прозореца. Сега вълните, които сплитаха нанизи от ситен-дребен маргарит, зарадваха очите му, сините планини му се сториха приветливи и близки. Видя ги и те внесоха успокоение и едва скривана радост в душата му. Той се обърна, но маската на лицето му оставаше затворена и неразгадаема. Клепачите му леко се разтвориха.

— Всичко хубаво, но как ще докажеш, че това е бил Китан?

— Нали го видях с очите си? — изненадан на свой ред, попита младият човек.

Устните на Шакир бей сви презрителна гънка:

— Ти си го видял, но другите инкярат — те казват, че това не бил той, а Лазо от Илино.

— Не могат да откажат, ще ги притисна здраво до стената… — самоуверено, със закана каза Илче.

Каймакаминът спря на него дълъг, изпитателен поглед и тихо попита:

— Имаш ли други доказателства?

— Имам! — отсече Илче. В гласа му се долови закана и като се усмихна злорадо, додаде: — И да откажат, като паднат в ръцете на Абдула, тъмничаря, ще издадат и майчиното си мляко… — и той беззвучно, злобно се засмя.

Шакир бей потръпна от тоя смях, неприятен му беше тоя млад човек. Измери го с поглед, замълча и рече:

— И тоягата, и нажежените железа на Абдула може да не помогнат… Вашите люде са корави — умират, но не проговарят.

— Ако те не проговорят, аз ще проговоря… Имам неопровержими доказателства — тръсна глава Илче и пискюлът на феса му се залюля. — Пред следователя, пред съда ще ги изнеса.

— Арно, арно — замислен каза каймакаминът. — Още един път ти благодаря, Илче ефенди. — Той даде да се разбере, че разговорът е свършен.

Илче стана, пое подадената му ръка и като се поколеба, попита, а по устните му играеше мазната му, раболепна усмивка:

— Ще наредиш ли да заптисат там… другите… ятаците на царските душмани?

— Аз си знам работата — уклончиво отговори каймакаминът.

Шакир бей изпрати посетителя си до вратата и бързо я затвори, сякаш искаше да остане сам, да се освободи от тоя услужлив, но неприятен гост. Щом вратата хлопна, маската на лицето му се раздвижи, като че ли се разтопи, и по нея се изписаха погнуса и отвращение. Той едва чуто издума:

— Тю, маскара!… Да предава собствените си братя! — и се изплю.

Каймакаминът извика секретаря си и дълго разговаря с него. Още същата нощ Ангел Момиров, Марко Фиданчев, стрико Климе с малкия Трайко бяха откарани в затвора. А Илче се напи и като си легна, заспа с мисълта за Бисера — той бавно, но сигурно си разчистваше пътя. В помътеното му съзнание проблясваше и угасваше мисълта, че тя ще бъде негова, и си шепнеше: „Бисера, Бисера…“