Димитър Спространов
Охридска пролет (48)

XLVIII

Наум лежеше на леглото си, отпуснал глава на възглавницата. Лицето му беше бледо, изпито. По високото му чело бяха застинали капки студена пот и се спускаха черни полепнали кичури. Очите му бяха хлътнали дълбоко в орбитите, живот сякаш беше останал само в тия трескави, блуждаещи очи. Той дишаше тежко и често — не му достигаше въздух, задушаваше се.

В стаята се прокрадна сетен слънчев лъч. Лъчът се плъзна по картата на стената и я освети. Тя му напомни за толкова скъпи и любими неща, за толкова упования, надежди и несбъднати мечти. Той си спомни детските години в Охрид, юношеството, прекарано в Цариград — красивите залези край Босфора, кипарисите край брега и белите минарета, тънки и изящни като ръцете на млада кадъна… Пред очите му се занизаха годините на работа за освобождението на родината — упорита, неуморна работа. Той не обичаше шума и суетната слава, радваше го само изпълненият дълг. Дойде и работата му в посолството, дружбата му с графа, долавяше и думите му при последната им среща: „Тъмно, неясно е бъдещето на твоята татковина… Бъдете предпазливи, мъдри… Пазете се, пазете се…“

Блуждаещият му трескав поглед продължаваше да се взира в картата. И ето, пред очите му се възправи млада хубава девойка. Тя беше облечена в китен минтан, с везани ръкави, с цветни плетеници по краищата на бялата кошуля, със сребърни чапрази на пояса… Косите на девойката бяха разпуснати като на самодива. Лицето й грееше с невижданата си хубост, а големите й зелени очи бяха тъжни… Така познато му беше лицето на момата… Взря се и я позна — това беше тя, Македония, неговата любима родна земя…

Наум направи усилие и се вдигна на лакът. Лицето му беше по-бяло от калъфа на възглавницата, очите му горяха. В своя трескав унес той почна да бълнува и прошепна:

— Господи, и ти, свети Клименте, направете чудо… Спасете я, спасете я…

Самотен умря Наум Момиров. На другия ден всички българи от големия град на Македония дойдоха да го изпратят. На гробищата се стекоха и резбари, и зидари от Дебърско, млекари и занаятчии от Костурско и Леринско, търговци и еснафлии от Битоля и Прилеп, деца от всички краища на Долна България. Гроба му покриха венци от цветя и зеленина, безброй свещи заблещукаха над него.