Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1961 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Димитър Спространов
Заглавие: Охридска пролет
Издател: Български писател
Град на издателя: София
Година на издаване: 1961
Тип: роман
Националност: българска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Излязла от печат: 28.02.1961 г.
Редактор: Спас Кралевски
Художествен редактор: Магда Абазова
Технически редактор: Любен Петров
Коректор: Славка Иванова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1574
История
- — Добавяне
XXX
Слънцето, голямо, кърваво, беше кацнало на ръба на планината. То се поколеба за миг, бавно се търколи и потъна зад сините върхове. Пламна пожар и неговите пламъци озариха небосклона. Загоряха и карпите край пътеката, която лъкатушеше между тях. Доскоро сивозелени, скалите придобиха цвета на печена глина. Беше тихо и безмълвно. Кърът беше опустял — не се чуваше нито човешки глас, нито воят на диво животно. В тая планинска клисура, с настръхналите кървави скали, с безмълвната потискаща тишина, имаше нещо кобно и зловещо.
Зад канарите, надвесени над пътеката, бяха залегнали Китан, Секула и Ангел Момиров. В ръцете си те здраво стискаха пушките, патроните, наредени в патрондашите, кръстосани през раменете им, искряха, отразявайки заревото на залеза. Лицата им бяха напрегнати, очите — устремени към единия край на пътеката — ясно беше, че чакаха някой да се зададе по нея.
Ангел свали ръката си, която беше вдигнал над очите, за да се предпази от блясъците на залеза и по-добре да следи пътеката. Той внимаваше да не пропусне и най-малкото движение, а камо ли ако се мернеха люде.
— Няма ги, майка им мръсна! — изруга той.
— Да не са минали по друг път? — попита Секула и оправи патрондаша си, който леко жулеше рамото му.
— Няма друг път, оттук трябва да минат. Когато Оломан бег се връща в кулата си, винаги минава оттук — отговори Китан и устреми поглед към изхода на клисурата.
От няколко дена те следяха всяко движение на бега и кехаите му. Тая сутрин той беше излязъл от кулата си и беше се насочил към село Равна, което се намираше на два часа път от Топола, и решиха да го дочакат и премахнат на връщане. Те бяха по-рано изучили пътя му и намериха, че тук е най-сгодно да му направят пусия. Мястото беше диво, далече от близките села и пътеката пълзеше между настръхнали, надвесени над нея скали. Залегнали зад зъберите, пред тях се откриваше свободно пространство — можеха отдалече да забележат приближаването на бега и хората му, а когато приближат, да се прицелят — и птички да бяха, нямаше да убягнат от куршумите им.
Бяха изминали няколко часа, откато вардеха пътя, а по него никой не беше се мярнал — Оломан бег го нямаше и те почнаха да губят търпение. Сърцата им се свиваха при мисълта, че и тоя път ще им убегне. Те на няколко пъти му бяха устройвали засада, но той като че ли предусещаше, че някой го дебне, и почти никога не се връщаше по същия път, по който бе минал при излизането от кулата. Той беше хитър като лисица, предвидлив като див звяр и мъчно можеше да попадне в капана. Но и тримата юнаци не губеха надежда — те бяха упорити, търпението им — неизчерпаемо и жаждата за мъст им даваше сили да бдят и чакат. Те се бяха остървили като ловци, що дебнат едър дивеч, и сега причакваха своята жертва.
Китан долови, че другарите му почват да губят търпение и надежда, че бегът и Сафедин и Емин ще минат. Обземаше ги страхът — тримата кръвопийци нямаше ли и сега да им убягнат? Той, за да ги поразсее, се обърна към Момирова:
— Ангеле, ето вече пет дни, как си излязъл от Охрид и шеташ с нас. Какво ще кажеш, ако те подирят агите и попитат къде си бил?
— Къде съм бил? За стока.
— Добра стока — рече Китан и беззвучно се засмя.
— Нали съм търговец на добитък — работата ми е по къра, по селата… — Момиров дяволито се усмихна. — Ще очистим Оломан и кехаите му и ни лук ял, ни лук мирисал… Ще си докарам някое стадо овчици, закупени в Топола или Смрика… Който иска, нека ме гони…
Ангел не искаше да остави другарите си сами при разплатата им с Оломан бег и хората му. Той напусна града, като каза на майка си, че отива по селата за стока, и вече пети ден заедно с тях споделяше несгодите и тревогите на комитския им живот. Някога Китан бе работил като ратай в Слепченския манастир и познаваше добре околностите му, цялата планина над манастира. Той бе открил горе, в планината, една непозната пещера далеч от пътища и човешки поглед. Тя беше скрита сред непристъпни скали, заобиколена от гъста девствена букова гора. Край пещерата минаваше и една тясна, едва забележима пътечка, по която човек макар и с мъка можеше да мине и да се скрие в гората, ако някой поиска да влезе през входа. Като избягаха със Секула от Топола след освобождаването на Звезда и хванаха гората, те се бяха приютили в тая пещера — тя беше станала тяхното харамийско убежище. Китан беше отвел и Ангел в пещерата — през деня те се криеха в нея и я напущаха само когато трябваше да излязат, за да следят и дебнат бега и кехаите му. Той се бе запасил с храна за доста време, а ако нещо им липсваше, прескачаше до дома в селото. И днес я бяха оставили, за да изпълнят решението си — смъртта на Оломан бег беше необходима, трябваше да се покаже на селяните и чифлигарите от Топола и другите съседни села, че не са повече беззащитна рая, че Заверата живее и бди над народа.
Отраженията на залеза се стопиха. Пожарът, който беше пламнал на запад, угасна. Разстлаха се модри сенки, сенките избледняха и сив, привечерен здрач пропълзя над земята. И през тая сива мъгла пътечката едва се очертаваше като бяла жичка, а скалите се подаваха самотни и зловещи като настръхнали чудовища. Тишината стана още по-тягостна и кобна.
Във вечерната дрезгавина се чу гласът на Китан:
— Всеки от нас ще се мери в един от тримата. Бега ще оставите на мене.
— Аз ще го свърша — каза Секула и леко удари с приклада в земята.
— На мен се пада — изсъска Китан. — Аз трябва да му платя и за татко, и за Звезда.
— Само да се появят, да дойдат… — тихо рече Ангел и пак настъпи тишина.
В тишината се долови тропот на конски стъпки, те равномерно, отсечено отекваха в скалите. Младите хора наостриха уши — обърнаха се на слух и трепетно очакване. Очите им се взираха до изнемога в здрача. От сивочерната мъгла изплаваха три сенки. Колкото повече се приближаваха, по-ясно се очертаваха, ставаха по-плътни — това бяха Оломан бег и кехаите му. Бегът, който винаги вървеше пред тях, сега яздеше последен — познаха го по бялата му чалма. Тя се полюляваше равномерно заедно с бавната, отмерена крачка на коня му. Напред яздеше Сафедин, а след него Емин. Изведнъж Сафедин подкара тиха весела песен. Песента се разнесе сред тишината, блъсна се в карпите и някак странно прозвуча в притихналата вечер.
Китан прошепна — гласът му слабо трепереше:
— Мерете се добре. Стреляйте, като се приближат на тридесет чекора.
И тримата вдигнаха пушките си, стиснаха ги здраво и почнаха да се целят. Тишината процепиха три изстрела, светнаха три светкавици. Първият от ездачите — Сафедин — се залюля и свлече от седлото на коня. Жребецът на Емин се вдигна на задните си крака, ездачът му загуби равновесие, наклони се на едната страна и падна, кракът му остана в стремето и конят му го повлече. Кехаята освободи крака си от стремето, изглежда, че добре се бе ударил, и остана да лежи на земята. Оломан бег, като чу пукота на пушките, обърна коня, пришпори го и като стрела се понесе — скоро се загуби в здрача.
Нападателите изскочиха от засадата и се спуснаха към кехаите. Сафедин се беше проснал на земята. Китан се надвеси над него — той не дишаше, куршумът го бе улучил в челото и по него се беше проточила струйка кръв. Емин лежеше край пътеката в безсъзнание и едната му ръка леко потреперваше. Секула се наведе над него и извади пищова си — чу се изстрел и настъпи тишина. Той злобно прошепна:
— Пратих това куче в Мохамедовия рай…
Китан стисна пестник и процеди през зъби:
— Оломан се отърва.
— Избяга негодникът — рече Секула и изпсува.
— Няма да ни убегне — самоуверено каза Ангел. — Нали очистихме тия гадове.
— А сега да ни няма — чу се гласът на Китан и в него се долавяше повеля.
— Още малко — прошепна Момиров. Той извади една бележка, измъкна камата на Сафедин и с нея я забоде на земята до трупа му. На нея бе написано: „Така наказва народът. Свобода или смърт. Заверата.“ — Да вървим.
Те прехвърлиха пушките си през рамо и потънаха в нощта. Планината ги посрещна и майчински приюти в пазвите си. Повея ветрец, зашумя близката гора — тя изпрати на тримата харамии своя сестрински поздрав.