Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Analda (2017)

Издание:

Автор: Евгени Константинов

Заглавие: Сватбите на Йоан Асен

Издание: второ

Издател: „Народна младеж“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: Българска

Печатница: „Стоян Добрев-Странджата“

Излязла от печат: август 1987 г.

Редактор: Петър Андасаров

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Гинка Чикова

Художник на илюстрациите: Георги Трифонов

Коректор: Янка Андонова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1936

История

  1. — Добавяне

Откъс девети

разказва Александър, севастократор и царев брат
svatba_elena.png

Преди да тръгнем за Константинопол, Йоан ми каза:

„Аз зная, когато се съберат люде знатни, какво могат да си говорят… Латинците няма да те насъскат срещу трона ми… но ти ги изпитай, като се престориш на насъскан… Така ще изкупиш вината си от Солун.“

Притворството и престореността ми са така чужди и ненавистни, че Йоан този път сбърка. Аз мога безропотно да изпълнявам всичко, мога да събирам всички царски грехове и да ги трупам на гърба си, както бог ме е проклел, но да изляза извън естеството на своята природа не мога. Не мога дори с врага си да говоря едно, а да мисля друго, не мога да обещая едно, а да направя второ. Ще съжалявам цял живот, че предадохме патриаршеството на Йоаким, който петни светия стан, като го превръща в земно убежище. Но вече поучен от самия Йоан, аз се съгласих с него, като в душата си обещах да не извърша нищо позорно и да не подвеждам люде непричастни в злото към зло. Това само по себе си бе вече притворство, но все пак по-малко от онова, което Йоан искаше от мене. Така аз често пъти се освобождавам от грехопадение с цената на обикновен грях. И трупам, трупам малки грехове, както става с малките души, които ние, небелязаните със знак божи, носим в земните си обвивки.

По пътя до Константинопол Ана страдаше за детето са и това е естествено за една майка, бих казал прилично, въпреки че рожбата й става императрица, което не е съдено на всяка майка. Йоаким мълчеше по всичко, дори и за вярата, която сега за негов гняв се смесваше отново с католическата, за кой ли вече път, откакто съм се родил в тия земи. Него никак не го блазнеше, че папата му признаваше прима над българската църква и той, непризнатият отникъде първосвещеник, негодуваше в себе си и мълчеше. Зная, че Йоаким не ме обича, защото със сърцето си чувствува по-достойния от него за патриарх и по род, и по наука, и по природни дарби. Йоан също ми признава превъзходството, но казва какво ще стане от едно царство, ако владетелят се окръжи само с рода си и ничий друг род не зачете. Тук е място да кажа, че Йоаким е син на Белота, събрат по оръжие и помисли на нашия баща Асен Стария, и коляното му също не е низко. В битките за освобождение от ромейското иго, ако Асеновци бяха първи, то мъжете от рода на Белота идваха след нас. И бяха прочути с верността си към царския род, тъй като нито един не опетни името си в убийството на тримата Асеновци.

В Константинопол Йоаким се държа като сърдит господар, попаднал на пир в къщата на забогателия си слуга. Дори имаше неблагоразумието да спомене на кардинал де Бонавенте, син на небезизвестния Дандоло, за поражението на Балдуин (не детето, което женехме за Елена, а за рицаря Балдуин от Фландър), нанесено му от Калоян при Одрин. Доколкото зная, в тая битка се е сражавал и осемдесетгодишният дож Дандоло, почти сляп и немощен, или по-скоро се е ветреел като знаме сред редиците на кръстоносците, обладан от гнева и мъжеството на своите преклонни години.

Това се случи първата нощ след двете нощи на почивка в Константинопол. Латинците ни поканиха в двореца Трул, който някога е бил велелепен и постоянна грижа на велики императори, а после ограбен от кръстоносците и отново възстановен пак от тях след падането на Цариград. Тук прославеният Анри Бетюн, син на небезизвестния Конон, четеше договора за предстоящия брак. Балдуин и Елена стояха на престоли в средата на Трул, а отляво и дясно зад струпаните трапези се редяхме ние, Ана, аз и Йоаким, после следваха бароните със съпругите си, разбира се, ония, които бяха довели съпругите си от Италия, Бургундия, Фландрия и Монферат. До Йоаким седеше кардинал де Бонавенте и те слушаха, както всички, с внимание. И толкова голямо беше вниманието на всички към договора, че никой, с изключение на мене не забеляза как двете бракосъчетаващи се деца, царствени и благородни, се свлякоха под масата и се загубиха от поглед. Наложи се тихо да стана, да дам знак с очи на разтревожената Ана и да отида да ги диря. Намерих ги бързо в парка на Трул и понеже човешката порода е любопитна, затаих се за малко в храстите от олеандри. Ако това бяха възрастни младоженци, както е отсъдено от бога, нямаше място за такава скверност, но те бяха деца, осъдени на обручение, и това будеше у мене любопитство. Всъщност те бяха трима, защото с тях се бе повлякло и джуджето. Това джудже се премяташе в безброй салта с още шест свои събратя из залата, правеше смешки, приклекнало като куче, гълташе златиците, които веселите гости му подхвърляха, а после ги повръщаше и пъхаше в бездънните си джобове. Шегите на рицарите не са чак дотам изтънчени и богоугодни, но за това друг път.

И тъй, аз гледах с любопитство през храста. А олеандрите ме обвиваха с листа и с тежкия си аромат. Изпърво потръпнах и се уплаших — за малко да се издам, — защото те спряха под клонесто дърво и джуджето прехвърли през клона въже. После се дръпна и зачака в покорност. Елена първа се обади:

„Голям пердах ще падне, като ме хванат!“

„Кой смее?“ — запита Балдуин.

„Как кой? Ами, Ана, тя ми е майка!“ — отвърна Елена.

„Сега, като се ожениш за мене, ще заповядам никой да не те бие. Аз съм император! Разбираш ли какво значи това!“ „Нещо като баща ми…“

„Император е повече от цар!“

„А императрица повече ли е от Ана?“

„Повече! — отвърна Балдуин. — А сега хвърли това!“ — и той дръпна аксамитената й рокля.

Уплахата ми преля в известен свян, тъй като Елена започна да се съблича и аз щях пак да се намеся, обзет от нечестиви помисли и невъзможност да проумея, защото делата божи и делата детски ще бъдат вечна тайна за мене. Не се намесих само по причина на това, че Балдуин добави:

„Ако се срамуваш, да се обърна?“

„А, не — каза Елена. — Гледай си!“

Прекръстих се.

Тя остана по ризка само и Балдуин с помощта на джуджето започна да я връзва през кръста. Недоумявах какво са намислили. Когато всичко беше готово, джуджето се обади:

„Ще моля нейно величество да не се бои, а ако се бои, да се откаже…“

„Дърпай!“ — извика Балдуин.

Джуджето дръпна края на въжето, Елена отскочи, направи опит да се превърти във въздуха, но понеже сгреши, малко преди да падне по гръб, джуджето опъна въжето. Увиснала на другия край, Елена леко докосна тревата и седна, като се смееше, за да прикрие уплахата си.

Сега излязох от прикритието си. Господи, прости ми всички помисли, но ми прости най-вече уплахата, която ме изведе от храста. Недостойна е тя. Защото аз се побоях да не би Елена да се удари и това да развали или отложи сватбата между тия две невинни души. Така трепери отрок, купил гълъби от тържището, да не ги изпусне, тъй като гълъбите са храна или играчка на децата му. И не помисля той, че птиците са божи и че бог е заповядал на птиците да летят. Ако човек се замисли, той навсякъде е нарушил господните закони и аз пак ще се попитам, както много пъти се питам, защо се раждаме чисти, защо не умираме чисти. Така животът ни би бил една безкрайна река, в която да къпем душите си, докато бог сметне, че те са чисти, и ги прибере.

elena_ana.png

С тия мисли в душата си отведох децата в Трул. Анри Бетюн привършваше четенето на брачния договор с думите:

„В лето господне шест хиляди седемстотин и тридесет и пето от Сътворението на света под клетва пред бога и пред Светата Майка от страна на самодържеца и царя на всички българи и власи Йоан Асен, от една страна, и, от друга, от великия съвет на бароните, представляващ непълнолетния император Балдуин, се сключи настоящият договор за брак, за мир и за размяна на крепости и земи… Амин!“

Елена седна до майка си Ана и Ана й каза, че после ще я напляска, а Елена погледна към Балдуин, когото също мъмреше рицарят Еужен де Три, който му е вуйчо и настойник. И аз се прекръстих за втори път и за втори път обърнах взор към небесата с ням въпрос — господи, защо не слезеш и не напляскаш всички ни, а като ни напляскаш, погали косите на Елена, и косите на Балдуин погали… Техните коси са спуснати до раменете и са увенчани с малки коронки… Ти махни короните, господи, и ги окичи с венци от цветя, както някога се окичиха Мария и Йоан… Може би така ще е по-леко.

Тогава кипна гълчавата отляво на мене. Остри думи си размениха Йоаким и кардинал де Бонавенте. Но другите се намесиха и бързо смириха духовниците, които спореха чие дело е победата при Адрианопол — на римския или на православния бог.

Друго забележително не ми се случи, освен едно тайно напиване в стаята на Еужен де Три, който също се напи и искаше да доведе красавици, което аз отхвърлих въпреки пияния си ум. Но той не ме послуша и доведе жени, които танцуват, свирят на китари и пеят, чак от Теодосия, което селище е прочуто и казват още за него, че се прехранвало не от мъжете, а от жените си. И една от тях, като ме съблазняваше, откри, че се казва Мария, и тогава аз окитих главата й с венец от цветя и после плаках на гърдите й. Тя нищо не разбираше, още повече че аз в пиянството си зовях свещеник да ни венчае и съм твърдял още, че съм Йоан и че рано или късно ще седна на братовия си трон и ще се оженя за Мария… Това много учуди Еужен де Три, но той нищо не направи от тия ми слова.

Така аз, противно на волята си, все пак изпълних волята на брат си да хвърля на латинците уловка… Но те не я поеха, за моя радост, но и Йоану не известиха… Друго нямаше. След два дена венчахме децата за слава на двете царства и за мир между людете на Латинската империя и на Българското царство.