Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Analda (2017)

Издание:

Автор: Евгени Константинов

Заглавие: Сватбите на Йоан Асен

Издание: второ

Издател: „Народна младеж“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: Българска

Печатница: „Стоян Добрев-Странджата“

Излязла от печат: август 1987 г.

Редактор: Петър Андасаров

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Гинка Чикова

Художник на илюстрациите: Георги Трифонов

Коректор: Янка Андонова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1936

История

  1. — Добавяне

Откъс четвърти

разказва Йоаким, патриарх Търновски
joakim_manastir.png

Господи всеблаг, отсъди ти, което виждаш всичко! Аз няма да нападна Йоан, царя и самодържеца на всички българи, не от страх пред силата в този свят, а защото душата ми вярва, че Александър го е подбудил. За тогова Александър аз предусещам, че няма смелост да се изправи и поиска престола на брат си и на баща си, но като се чувствува слаб за много великото, той иска да заграби по-малко великото. И се домогва до светия патриаршески престол, на който бях поставен малко по-късно от царя, макар и още неосветен от вселенски или патриаршески събор. По тази причина той живее в привидна святост и в привиден копнеж към духовното и с тази привидност отначало ме измами. А ето и самата истина. Той подбуди, или, по-вярно казано, тласна Йоан към нечестив брак със схизматичка, за да остане светата наша църква в лоното на папата и аз, като неин стълб, или по-скоро като непоклатим радетел на правата вяра, да напусна паството и той да го заграби като примас, а по-късно и като първосвещеник с право на миро и самоутвърждение, свързан посредством вечна уния с Рим. Затова той по лукав път отведе Андрей в Средец и десет дена зова Йоан да се върне от лов, а през това време играха нечестиво на кости и с капелан Игнатий — нека душата му се гърчи в ада и да се свие на халка, каквато той носи на ухото си — уговаряха римо-католичеството, което е ерес, по-голяма от арианството и богомилството, взети заедно. А мене те държаха едва ли не в затвор, за да не виждам и да не чувам. А когато дойде Йоан и лукавият го подмами чрез устата на Александър, ме повикаха и Йоан ми каза:

„Йоакиме, дошло е време за събиране и за разделяне, свети отче, и ти ще благословиш и едното, и другото!“

Той ми целуна ръка, и светия кръст целуна, но очите му бяха студени и властни, като очи на божество от езическо време. Престорих се, че не разбирам за какво става дума, но той допълни:

„Без божия благословия нищо на този свят не върви, ни за зло, ни за добро!“

Александър стоеше зад него и аз, като го гледах, попитах отново за какво иде реч. Тогава Йоан напусна покойната с думите, че Александър ще ми обясни, защото неговото сърце е по-кораво и по-чуждо от царевото.

„В една неделя ще трябва да покалугериш царица Мария и да венчаеш царя Йоан за Ана, дъщерята на крал Андрей — каза той. — Друго няма!“

Аз знаех за болестта му и не го пожалих.

„Няма ли — казах аз — бог да увеличи страданията ти? Защо ти тласна царя към нечестивост? И защо подминавате примае Василий!“

Александър ме погледна без израз человечески или по-скоро без всякакъв израз и отвърна неопределено, както отвръщат всички лукави:

„Блажени скотовете и децата, защото нищо не разбират и бог никога не ги наказва, свети отче! А ние с тебе ще носим върху плещите си всички грехопадения на царството! Така ни е отсъдено! Ти като епископ царски и аз като царев брат!“

И като ме помоли да простя греховете му от името на оня, който единствено има право да свързва и да развързва, си отиде.

После заминахме за Търнов и аз погребах жива Мария в стените на девичня монастир „Света Марина“. Нека не описвам „погребението“, или както се казва покалугеряването, тъй като пак еква собственият ми глас и той кънти не само под сводовете, но и в душата ми:

„Отказваш ли се от баща и майка и отделяш ли се от тях, както мъртвият се отделя завинаги от живите? Отричаш ли се от злато, от накити, от одежди, от цялата земна суета, така както мъртвият се отделя от всичко и го оставя на света? Отричаш ли се от храната, която крепи плътта, от водата, която я пои, от мъжа, който я опложда, за да станеш храна, вода и невеста на Христа, господа наш?“

Нека отмина този горък час, нека заглуша ехтенията в душата си, защото ние двамата с царица Мария изпихме горчивите си чаши — аз с черния саван в ръка, а тя под савана, като ми отговаряше тихо и смирено, че е съгласна с всички обети.

maria_monahinja.png

Вечерта останахме трима — аз, Мария и игуменката Петка. Прости господи, пак сгреших, като назовах Мария с прежното й име. Тя вече се казваше Анисия. Така настъпи часът на първото поучение и ние с игуменката Петка — тя носеше, за разлика от много монахини име на българска светица — разказвахме на Анисия за подвизите на мъченицата, чието име си беше избрала. Света Анисия живяла в Рим и също като нея произхождала от знатен род, но тайно обикнала Христа и възневидяла идолите на римляните. Когато дошъл денят — баща й довел жених и както е по римския обичай, събрал много гости на пир. И докато гостите пиели с жениха, настъпил часът да въведат невестата, окръжена от весталки. А весталките не въвели Анисия, но нахлули в пира с викове и ридания. Невестата лежала в покойната си мъртва, сама пробола гръдта си с меч, също като мъж, воин на вярата. И от прободената гръд течала не кръв, а благоухание на рози излитало и разпокривали моминската гръд. Затова и на светия й образ тя се изписва цялата в рози.

Сестра Анисия изслуша житието и го похвали, с тих, царствен глас. После ни попита може ли понякога княгиня Белослава да идва в метоха и ние утвърдихме, че може. В очите й имаше и друг въпрос, но тая мъдра сестра не го зададе, понеже никой не би могъл да отговори. Царска воля е да идва и да си отива Йоан и никой, освен съвестта му и бог не могат да се противопоставят. Накрай попита какво е дарението за „Света Марина“ от страна на царя и аз й отвърнах, че светата обител получава с оризмо едно село и мерата му с четиридесет отроци и седемдесет зевгара земя и още толкова зевгара работни волове за спомен от покалугеряването й. А това беше богоугодно и хубаво. Анисия не каза дума повече и игуменката я отведе в килията, която по заповед на Йоан беше най-голямата и най-богато уредената. Когато сестра Петка се върна при мене, каза:

„Сега тя е господарка тука, отче свети, и аз те моля да ми намериш друго поприще!“

„Не забравяй — отвърнах аз, — че тя беше господарка на цяло царство и прие този малък дом… Нека всички бъдем смирени като Анисия, сестро, за да наследим най-голямото царство между царствата…“

Това се случи във вторник, а в неделя аз венчах раба божия Йоана за рабиня божия Ана и в същия ден българските войски, начело с комит Драгостин влязоха в Бдин, а начело със севаст Радул се настаниха и в Браничево.

Вечерта, когато под Царевец гърмеше пирът, аз влязох в съборния храм „Света Дева Мария“ на Царевец, паднах пред лика на закрилницата си и въздадох молитва за целия наш род, за здравето на царя Йоан Асен и за победите му. А когато се вдигах на нозе, погледът ми падна върху иконата на свети Димитър с копието и светецът ми изглеждаше тъжен и умислен, защото не копието върна земята българска на българите. И тогава се сетих отново за Александър и помолих светията да му дари живот и изцеление, защото често се случва така — човек да се домогва в едно, а да получава друго. И както се молех, той влезе в храма, застана прав до мене, почака ме и каза:

„Отче свети, мина времето за разделяне и за събиране, сега идва времето за покаяние и аз съм при тебе!“

И очите му гледаха тъжно също като светията с копието. А аз се боя, че в тоя миг той не беше лукав, защото, след като прочетох молитва за опрощение, той не се вдигна от пода, а само вдигна очите си и каза отново:

„А сега помоли се и за Мария, която е погребана жива, и за брат ми Йоан се помоли, който погреба младостта си…“

И се помолихме, а после излязохме в градините, както някога излязох с Целгуба, и слушахме гълчавата в дворците. И мълчахме… А аз чувствувах зад себе си Александър, като моя сянка, и ми стана малко страшно. Тогава се обърнах в го попитах няма ли да отиде на пира.

„Не… — отвърна той. — За мене е отсъден друг пир!“

И не каза какъв, а бедният аз не разбрах думите му, но и не пожела душата ми да го попита какъв е този друг пир, който е отсъден само нему.