Евгени Константинов
Сватбите на Йоан Асен (16)

Откъс шестнадесети

разказва Ана, царица българска

Когато за ползата на държавата бях принудена да оженя детето си на шест години, а на седем да го разведа и отново да го оженя и още повече, когато то се беше привързало към първия си съпруг или по-скоро първия си приятел в живота повече, отколкото се привързва възрастна жена към мъж, когато прибавим тук и радостите от плътта, които те, естествено, не са изпитали, аз счетох, че съм равна на Мария, или както я наричат в обителта, Анисия. Защото, както тя даде себе си в жертва на държавата и даде детето си, така и аз дадох Елена, така бих дала и себе си. А когато я счетох за равна на себе си — до този момент аз се слагах по-долу, въпреки че по род и кръв я превъзхождам, — сметнах, че съпругът ми Йоан повече няма право на нея. Затова взех децата си — колкото още ми остават незадомени — и се отправих към обителта, където Йоан беше свикнал да се отбива по всяко време като в кръчма или в още по-лошо място. Нарочно взех със себе си и девера Александър, като тайно хранех надежда, че той ще извести Йоан, тъй като аз не исках да създавам свади, а само да го предупредя, че повече не бива. По пътя ни настигна патриархът Йоаким, а то стана още по-добре, защото предполагам, че и той е пратил вестител.

И наистина, когато пристигнахме в обителта, заварихме Йоан отдаден на благочестие и молитва. И вечерята, която ни поднесоха сестрите, бе благочестива и според законите на християнството, и Йоан води благочестив и мъдър разговор с патриарха. А Анисия въобще не се появи. Всичко вървеше благочестиво. Ние отслужихме и вечерня, на която задружно се молихме, и всички монахини се разотидоха по килиите. Анисия пак не се появи. Когато се прибрахме в своята килия, отредена за царе и царици, защото отдавна монастирът е близък до владетелите и тази килия никак не прилича на такава, Йоан ме попита сурово:

„Не искаш ли да спиш в друга килия?“

„Не!“ — отвърнах аз твърдо и дадох знак с очи на калугерката, която игуменката ми придаде, да започне да ме съблича.

Йоан почака тя да свърши работата си, да подреди одеждите ми така, че за утрото да бъдат готови, и да си излезе. Очаквах буря и бях готова да му върна със същата, но той нищо не каза, започна мълчаливо и без помощта на слуга да се съблича, а това му се удаваше лесно, защото не беше в царска одеяния, а беше облечен като парик, с широка риза, втъкана в кожени ногавици, съшити с козината навън.

„Ако искаш, ти се премести! — лукаво му подхвърлих аз в желанието си да го накарам да говори. — Ние сме отвикнали…“

„Нищо… — отвърна той. — Ще се опитаме…“

„Мислиш ли, че можеш да свикнеш да спиш с друг човек?“ — попитах аз.

Той духна двата светилника и в стаята настъпи мрак. Чух го как легна на широкото ложе, как се натъкми и, кой знае, за пръв път от толкова години ми се стори, че до мене ляга вече възрастен, дори стар човек. Хванах ръката му, но той я дръпна, разбрал ме криво, че имам към него плътско влечение. А аз исках да му дам малко съчувствие, защото разбрах колко нещастен човек е той. И не мога да обясня защо помислих, че е нещастен, може би защото не пое ръката ми и не биваше да я поеме. И така като лежах на педей до него, в тъмнината и тишината на обителта си помислих още нещо. Йоан е обичан човек, най-обичаният цар в Европа, обичан и от собствения си народ, и от чуждите народи, за което се разправя навсякъде. А в семейството си е мразен. И Белослава го мрази, и Елена го намрази, дори го би тая седемгодишна щерка на Асеновци, подозирам, че и Мария го ненавижда и може би само Александър го обича, но любовта на Александър не е нужна никому, както не е нужна за нищо любовта на кучето. И властелите не го обичат, и Йоаким го ненавижда заради суровия нрав. Дълбоко в себе си те го смятат за недостоен човек, на когото просто му е провървяло. Той ги притиска, мачка ги с петата си и знае, че само простите люде са до смърт с него. Но простите люде са хиляди, а любовта на хилядите никога не може да замени истинската обич на един или двама. Дали аз го обичам, или не, това за него няма значение и е по-добре да не мисля за себе си. И дълбоко в мене се появи укор, загдето дойдох в единственото му убежище, и се появи още женски страх, че заради такава намеса той може да ме намрази, а досега само ме търпи, както се търпи покъщнина. Поисках в себе си за втори път да хвана ръката му, но само трепнах и Йоан долови това. Тогава той сам хвана ръката ми и аз я оставих като птиче в неговата.

„Не бой се за себе си — каза той, — тук душата ми почива само… Няма нищо друго… което да те заплашва. Ти сама знаеш, че аз не се женя и не се развеждам по сърце, а и не ми е позволено от бога да постъпвам иначе…“

Помълча и понеже и аз не отговорих, тъй като нямаше какво да кажа на тия жестоки слова, продължи:

„Ето това не разбират… Елена е дете и не може да се чака от нея да разбере, но Белослава… не разбира… мисля, че и Мария не разбира… ти разбираш ли ме… Ти, за разлика от много царици четеш…“

Аз започнах тихо да плача в тъмнината.

„Не бива да плачеш! — каза още той. — Хората говорят, че си странна. И ти дойде тук наистина, защото не приличаш на другите жени. Дори и жена на парик не би си позволила… Парикът би й смазал кокалите от бой… и дори да погуби жена си може… Царят също може, дори без да отговаря после…“

„Знам… — отвърнах през сълзи аз. — Знам, че на два църковни събора е признато… жената да не се смята за човек… защото е направена от реброто Адамово… и ти можеш да ме погубиш… без да отговаряш нито пред бога, нито пред людете…“

Той пусна ръката ми:

„Утре всички трябва да разберат, че аз съм те позовал…“

Щях да извикам. А Мария? Какво ще каже Мария? И какво ще й отвърне той. Йоан навярно разбра и този мълчалив вик на сърцето ми и каза:

„Мария също е жена и също ще й бъде заповядано… да не казва нищо…“

Разказвам тази случка, защото малцина познават душата на Йоан. Ето как той превърна моето женско упорство и моето решение за победа в разкаяние и поражение. И при това запази пълно благочестие, и то благочестие, което не дружи с лицемерието, а се налага твърдо и убедително като истинското. И понеже почувствувах, че ще ме заболи главата пак и може би ще се объркат мислите ми, реших и казах:

„Тогава защо те заварих в храма на колене?“

„А къде трябваше да ме завариш, Ана? — попита той невъзмутимо. — И не се ли радваш, че ме завари така?“

„Не знам… — казах аз. — Започва…“

Йоан знаеше какво започва, но въпреки това и той избърза, преди да е започнало:

„Впрочем има ли някакво значение как щеше да ме завариш?“

„Стига!“ — казах аз и навярно съм започнала да говоря думи, които не помня, и в думите ми е имало укор и гняв, защото на другия ден, когато се връщахме, Йоан ми каза:

„Ти си права… имаше голямо значение как ще ме завариш в обителта… Човек трябва да признае въпреки съборите на светите отци, че и жената има душа и може да се измъчва.“

Благодарих му за тия думи, въпреки че те бяха най-малкото, което можех да си върна. Той постъпи с мене след поражението ми също както с Теодор Комнин, остави ми един дом и едно дете… а такива работи трябва да се ценят, защото почти всички владетели в победите са безжалостни и отнемат всичко… всичко…

По пътя ние повече не воювахме. Моята Клокотница мина и отмина. Петър най-сетне успя да убие един дрозд с прашката си и това изпълни сърцето му с гордост. Господи, понякога и аз като патриарх Йоаким се питам защо това дете толкова много обича оръжията и не са ли всички момчета такива, или само нашият Петър, нашият Петър, който утре ще бъде цар… Дай му, господи, ум и сила, да бъде цар като баща си и го направи, боже наш, също така съпруг, мъдър и твърд, пак като баща му…