Евгени Константинов
Сватбите на Йоан Асен (5)

Откъс пети

разказва Ана, царица българска

В Рим ни заведе капелан Игнатий заедно с брат ми Бела. Той беше още момче, а и аз още момиче. Ние целунахме сандала на папата и той ни прие като деца на крал. Но за това няма да разказвам. Мнозина ме имат за смахната, но пък и аз имам мнозина за смахнати. Ето друг би разказал за папата. Но за папата е разказвано толкова много. Ще разкажа за един монах, който вече не е между живите. Понеже човек не може два пъти да се изгори на клада, за него вече няма никаква опасност. А и за мене, ако някой верен прочете. Не съм чела или чувала царица да е убита за ерес. Ние живеехме в двореца на кардинал Антонио Чезаре Рози и мога да кажа, че капеланът прекарваше отлично. Не става дума, че се молеше заедно с кардинала, а понякога и в Сан Пиетро със самия папа. Друго няма да запиша. Игнатий ми е приятен и съм много благодарна, загдето склони баща ми, краля, да ме даде на Йоан. Първо, аз съм по-близо до родината си. Второ, Йоан е много по-млад и по-строен от Людовик. И, трето, аз попаднах при схизматиците, които имат малко по-широки възгледи. И освен това, каквото да направя или кажа, те ме имат за родена еретичка и се преструват, че не виждат и не чуват, защото за мене е естествено. И докато капелан Игнатий се радваше в Рим на молитви и други забави, а брат ми Бела се запознаваше със знатни люде според препоръките на баща ни, аз прекарвах дните в библиотеката на кардинал Антонио Чезаре Рози, мир и на неговия прах, и на душата му мир, тъй като умря без прошка от папата заради ученолюбието си. А в библиотеката ме въведе фра Джакомо Бедния, или както враговете му го наричаха, Дивия. Той ми даде да чета на латински много книги и нито една свещена. Четох „Превъплъщенията“ на Овидий, четох и „Златното магаре“ на Апулей, и закачките на някой си Лукиан, и още много такива, останали от времената на човешкото безбожие. Фра Джакомо се учудваше, че бързо чета, но това е един белег за смахнатост. Той се принуди да ме разпита за прочетеното и когато му разправих всичко от край до край, пак се учуди. Паметта е втори белег. Така ние започнахме и да си приказваме като двама, белязани от бога. От разговорите съм запомнила само едно, но то е много важно — може да се пише, без на всеки ред да се споменава името божие или Богородичното име, или пък да се цитира Светото писание. Той ми казваше, че когато човек описва човеците, само по себе си е дело божие, понеже човеците са творения божии и това е достатъчно. Само лицемерите и ония, които ламтят за духовен сан, непрекъснато цитират и все се уповават на името господне, а не на собствения си разум. Въпреки старанията си и до днес не узнах за какво беше изгорен, може би за това, а и за още нещо. Истинските причини на смъртните наказания рядко се съобщават и по тях обикновено се мълчи. Чух само, че и кардинал Антонио Чезаре Рози бил член на Светия официум, когато съдели фра Джакомо Дивия, и за да не изпадне в беда, станал най-яростният от всички, а на старини се покаял и подирил утеха, но намерил проклятието на свети Петра.

Както и да е, за мене най-важното беше да разбера тази истина и да прогоня от хрониката си лъжата и привидната благочестивост. За мене първото е по-значимо, защото второто е лесноосъществимо от една царица, която има за мъж човек като Йоан. Йоан никога не чете хрониката ми, но знае, че я пиша. Дори знае основата, на която съм стъпила, както стъпва зидарят на скеле и не пада. Аз съм му разказвала за Италия. Той не ми пречи, както не пречи никому в духовния живот. Например Йоан не преследва богомилите, търпеливо изслушва доводи и търси разумността. По това той не прилича на никой владетел от съседните. Веднъж ми даде смелост и ми каза, че неверниците сарацини вярват почти в същото, в което вярваме и ние, и само са променили имената. Така че той никога не би водил кръстоносен поход само в името на вярата. Аз му отговорих, че и други владетели не водят кръстоносни походи само в името на вярата, и той се разсмя, целуна ме по челото и рече „умничката ми“. С него ние беседваме често и ни е приятно да сме заедно… Знам, че Йоан не ме обича, и не го упреквам. Първо съм жена едра и твърде несъразмерна. Лицето ми е хубаво, „умничка“ е душата ми, но това не стига на един мъж. Зная, че често води дъщеря си Белослава в монастира „Света Марина“ и я среща с майка й, или по-скоро среща себе си с някогашната си съпруга. Не искам прошка от никого, но аз подкупих игуменката Петка — колко грубо име! — и тя ми прати точно описание на срещата им. (Тези страници ще крия от Йоан до смъртта си, а след смъртта ми нека чете.) Те идвали с писана кочия, а в кочията се возили Йоан и Белослава. След кочията, следвала втора с Александър и епископ Йоаким. Сводничеството завършвало с отред стражи и военачалници. В монастира Белослава виждала майка си, а Йоан се молел с другите. После другите отивали на лов и Белослава яздела кон като дивачка от степите, а Йоан се качвал при Анисия. Предполагам, че малката дивашка се е сещала. И не знаели те, че игуменката — никога няма да й повторя името — се укривала в по-долната килия и през нарочно приготвен разтрог слушала словата им. Тя ги записвала точно и веднага ми ги пращаше, както и аз точно й отмервах номизмите и перперите с лика на моя мъж. Предполагам още, че игуменката не вършеше само това за пари, а и поради вродената порочност и любопитство към греховността.

Отначало Анисия твърдяла, че е грях, и се противяла. Тогава Йоан й заповядвал да го люби, като поемал целия грях върху царската си глава. И тя го любела без упрек, загдето я изоставил, като твърдяла, че така й било отредено, да храни царството му с късове от сърцето си. А той отвръщал, че е хвърлил на царството си като къс и своето сърце. Разбирам, че я обича, както и тя него обича, за да стигнат до такъв грях. Цариците имат това щастие, че нямат право на ревност.

Аз му родих Петър, син и престолонаследник, родих му и княгиня, която нарекохме Елена, и пак съм бременна. На тяхната любов аз отвръщам с деца, каквито те не бива повече да имат. Това ми стига. С Петър не зная какво да правя, но с Елена играем вече на кукли и Йоан се смее. Това все пак донякъде прилича на семейство. Цариците имат и още едно щастие — то е да не бият децата си, както и да не бъдат бити от съпрузите си. Познавам, че главата започва да ме боли, и пиша вече несвястно. В никоя хроника не съм чела такива неща…

Прекъснах, докато ми мине главоболът. Сега по-разумно. Йоан знае, че зная. Но ние говорим за Елена. За Петър, понеже е момче, той не обича да говори с мене. Оплаквам му се, че Елена е своенравна и наказва твърде жестоко куклите, които аз с властта на царица опрощавам. Оня ден намазала с мед Атина и я оставила на осите, защото Атина не си изяла меда. Всъщност и Елена не изяде своя. Тук трябва да отбележа, че ние кръщаваме куклите си с имената на богини, защото не е прилично да се назовават с християнски имена такива идолчета. Това донякъде и на мене е приятно, тъй като във всяко идолче има по нещо приятно и гъделичкащо душата. Показах куклата на Александър. Той укори Елена заради жестокостта към идолчето, а Йоан се смя, каза, че и двете заслужават да се намажат с мед и да се дадат на мечките.

„Когато мъжът е жесток — каза още той през смях, — това е много лошо, но когато жената е жестока, това донякъде е смешно…“

„Искаш ли да стана и аз смешна някой път“ — заканих му се шеговито.

„Хайде да не разсмиваме царството!“ — закикоти се той, а Александър каза:

„Бога да не разсмеете! От това се пазете!“ — и навярно мислеше за същото, за което всички мислехме, без да го казваме.

Александър има много работа с бога. Дори червенината на плещите си той смята за божия. С него никога не споря по тези въпроси. Дори малко го ненавиждам, въпреки че му е брат. И го ненавиждам най-вече, загдето е ставало дума да ми бъде мъж. Баща ми с право е възнегодувал. Дали нямаше да се съберем две жени в един дом, и при това малко смахнати? Римляните са казвали: „Животните от една порода не се търпят“. Той обаче не ми прави зло, аз също! Подозирам само, че обича посвоему Анисия, че дори и Белослава обича повече от Елена. На мене той никога няма да сводничи, ако някога се разделя с Йоан и Йоан отново ме потърси, вече не в съпружеското ложе. А това би било много хубаво…

Сега, ако не ме заболи главата, трябва да отбележа нещо важно. То се случи така, както се смеехме Йоан и аз, а Александър тикна в смеха ни бога. Щеше да бъде чудесен обед, тъй като и Елена прояде на трапезата, и Петър, а и самият Йоан с наслада дъвчеше, ако изведнъж той не каза:

„Оставих Белослава при майка й. Нека й се порадва, заелото скоро ще я задомя!“

Това навярно е било изненада не само за мене, но и за довереника Александър. Замълчахме. После Йоан добави:

„Белослава ще се омъжи за Мануил Комнин…“

Това беше братът на Теодор Комнин Дука Ангел, солунския деспот, а както сам той и неговият епископ го наричаха — император. Мануил прехвърляше четиридестте, а Белослава тази пролет навърши петнадесет. Това беше грях пред естеството, но не поех думата, понеже друга беше майката на Белослава. Попитах за друго, и то, за да жегна Йоан. Попитах го какви ще бъдат придобивките за царството, но той не отговори.

Тогава ме заболя главата и навярно съм започнала да гледам унесено, но имах сила да мълча. Мълчеше и Александър. Мълчеше и Йоан. И вече не се смеехме на децата.

Сега, доколкото ме засяга този брак, ще предам разказа на игуменката, която на другия ден подслушвала в килията. Предполагам, че в манастира по някакъв начин — кълна се, не аз спомогнах за това, а може би Александър, за да подготви негодувание — вече се е знаело за новата сватба. Когато кочията спряла и Йоан слязъл в двора, посрещнала го Белослава. Той погалил косите й, а тя се дръпнала и не само не поела десницата му, за да я целуне, както подобава на цар и на баща, а я отблъснала. Тогава Йоан строго й казал:

„Белослава, аз съм господарят и баща ти! Не ме ли позна!“

„Не казвай това! — извикала Белослава. — Може би след време ще трябва да се ожениш за мене, стига да имам крепости и земи!“

И побягнала.

Когато се качвали по стълбите към килията на Анисия, Йоан отронил тихо:

„Прилича на чичо ми Калоян! И освен това с право се гневи!“

После влязъл сам в килията и казал на Анисия, че иска да ожени дъщеря им за Мануил Комнин. А на нея подробно описал придобивките, защото Анисия е майка и трябва да знае за какво се жертвува детето й.

„Бой се от бога, Йоане!“ — промълвила само тя.

„Но те не се побояха от бога… — отвърнал Йоан. — Да отнемат от България при Борила Кричимската твърдина и много още крепости… И ето божието ще се върне при мене…“

„Но с нов грях!“ — изплакала Анисия. И, кой знае защо, се нахвърлила на Александър, като го обвинила в подбудителство. И още го обвинила, че прави от безсрамния си живот житие. Александър излязъл.

А Йоан едва тогава се намесил и казал:

„Нищо… Нека превръща живота си в житие, а аз чертая граници.“

Тогава Анисия разбрала твърдостта му и като майка пожелала повече изгода за детето си, отколкото за царството и започнала да го придумва да омъжи Белослава за Димитър, сина на Теодор. Димитър е млад… а и Белослава един ден щяла да стане императрица…

„Знам ли… — казал Йоан. — После може и това да стане… стига да има изгода…“

Сега тя заплакала и завикала, че го мрази, защото той я измамил… още в Галиция… че се оженил не за нея, а за полковете на великия княз, и заридала…

Тогава игуменката чула тупот и помислила, че Йоан е посегнал с ръка, но бързо се уверила, че не е така. Напротив, Йоан повалил съпругата си в настъпилата тишина, а след тишината се чул пак гласът на Анисия.

„Ако някога сатаната вземе човешки образ, това ще си ти, Йоане“ — казала Анисия.

Йоан навярно се прекръстил престорено, защото и в думите му имало престореност:

„Не моли бога за такова чудо, Мария! Тогава ще трябва да спиш с Дявола!“

„Анисия!“ — поправила го тя и Йоан отвърнал:

„Не! Мария! — натъртил той. — Ако някога те назова с другото име, знай, че съм приел монахинството ти в сърцето си!“

Отбелязвам, че този донос ми струваше пет номизми и два перпера. Но перперите заплатих не от ония с образа на мъжа ми, а с по-стари. Кой е изобразен на тях, никак не се интересувам. И прекъсвам тук тази история не защото ме заболя главата — напротив, сега умът не ме боли, — а защото чувствувам, че и аз започвам да мразя Йоан Асеня…