Евгени Константинов
Сватбите на Йоан Асен (15)

Откъс петнадесети

разказва Йоаким, патриарх Търновски

Мислех да оставя за друг път описанието на тия велики събития, в които аз бях припознат от всички майки-църкви за патриарх и заради усърдието си в Православието ми бе придадено прозвището Стълповерний, което ще рече, че християните ме смятаха за стълп на истинската вяра, за една от колоните, които крепят сводовете на непогрешимата наша църква. Скромността не ми позволява да опиша празненствата в Калиполис и тържествените богослужения и слова, които се произнесоха в моя чест, защото всеизвестно е, че истинската колона или стълб трябва да бъдат здрави, но мълчаливи, да крепят, но не и да крещят. Затова аз ще отправя само възхвала към господа бога наш, който е начало и край на всяко деяние човешко или царско, архиепископско или деяние на последния инок от неговото войнство. Ти, който си написал и пишеш книгата на вековете, господи, боже всеблаг и всемъдър, господи всевиждащ и вездесъщ, с какви слова да ти благодаря за великата чест и великото бреме, с което натовари слабите ми плещи? Ти не си ме обдарил, господи, нито с ум, дълбок и изключителен, нито с дара на словото, нито си ме отбелязал с печата на всички познания, а искаш от мене онова, което не можеш да искаш от всеки човек. И ето аз, залитайки и подпирайки се с немощната си ръка о патерицата на чистата вяра, следвам начертания от тебе път и ще го следвам до сетен дъх, както са правили апостолите твои и великомъченици твои за прослава на името ти! Защото аз вярвам в чудесата ти, а цяло чудо беше, че Ана, пораснала в ерес и църковното блудство на Рим, получи откровение в душата си и отхвърлила всяка заблуда, стана съратница на делото, наченато в Калиполис. И Александър, царският брат, човек притворен и труднодостъпен за светли помисли, онемя пред неговия блясък и ако не спомогна, то и не се опита да попречи на величието, което обзе душите. И Ватаци, човек свикнал с езика на битките и на войниците, не намери думи за обругание, а откри възвишени слова за похвала. Някои тълкуват, че е лош знак, дето обручаваните деца заплакали в храма на божията майка, но аз давам тълкование на тази случка. Не отричам, че е знак от бога, но бог изпраща сълзи в очите на ония, които отпосле ще се радват. Така и пише в съновниците, които са книги езически и богомилски, но все пак в някое отношение са събрали опит и истинност и не бива съвсем да се отхвърлят. „Ако сънуваш… — пише във всички тях, — че плачеш насън, очаква те радост.“ Така че никой не успя да се противопостави или, по-вярно, ти не позволи никому да хвърли петно или бръчка, или облак, или като вятър лош и буреносен да задуха срещу делото.

Дори и Йоан Асен, когато се завърнах — а признавам, че не без трепет и без боязън се завърнах в Търнов, — похвали и никак не укори единството, което се роди сред Православието в Калиполис. Навярно той го е желал и то му е било нужно в царските промисли, но аз вярвам, че ти и неговите мисли си осветил, за да не въстане царят срещу патриарха, както много пъти е било и както много пъти — уви — царят е побеждавал със силата на земното силата на духовното. Заслужава да отбележа, че преди да срещна Йоан, аз сънувах сън. И сънувах царя, облечен в багреница, но без корона на главата, да ме води през някакви подземия, а като ме изведе на поляна — това беше оная поляна, когато го посрещнах пред Търнов, водейки му в залог децата, — спря сред сините цветове и започна да ги къса. И като набра достатъчно цветя, за да сплете две корони, той ги сплете и сложи едната на своята глава, а другата на моята. И тогава се появиха децата с дървени канчета в ръце и Йоан ми каза да им сипя мляко, защото са гладни, и аз им сипах мляко… Този сън аз сънувах в Търнов, тъй като царят не беше в престолнината, а се намираше в монастира при първата си жена. Тогава, без да губя време, веднага тръгнах за монастира с радостната вест и по пътя застигнах парица Ана и Александър, които също отиваха натам. Аз се изненадах не на Александър, а на царицата, която никога не бе стъпвала в обителта „Света Марина“, Ние обядвахме заедно и аз, който отначало не вярвах, че пътят ни е общ, се уверих. Тогава тайно заповядах на едного от стражата си да вземе бърз кон и да извести царя за необичайното посещение на жена му и той замина, без да се разбере, както мислех аз. Ние тръгнахме в път заедно и привечер щяхме да бъдем в обителта. Тогава Александър седна в мойта кочия, като каза, че се е уморил от езда. Но аз разбрах, че иска да ми говори нещо, и настръхнах, като прикрих бодлите си в достолепие.

„Аз вече пратих човек… — каза Александър — да извести царя… защото Ана иска веднага да го види и навярно ще бъде осквернена обителта от женски викове… Ако Йоан е умен, трябва да отиде на лов и от лова да се прибере направо в Търнов…“

Казах му, че не разбирам за какво ми приказва, като наистина се престорих, че не се досещам. Тогава той се засмя и рече:

„А ти за какво изпрати едного от стражата си?“

„За да известя царя за пристигането си, както подобава да се постъпи, когато патриарх се представя на цар и вседържец“ — отвърнах аз с величие.

Александър нищо не каза повече, а обърна думата за друго и започна да ме разпитва за Елена. А аз не бях виждал Елена през дните, които останах там след заминаването на царицата и севастократора. Но отвърнах, че детето е добре и добре се грижат за него новите му майка и баща.

„Не тъгува ли още за Балдуин?“ — попита той и ликът му стана още по-тънък и блед.

„Дори не го споменава…“ — отвърнах и не пропуснах случая да му кажа, каквото мислех за първия брак на Елена, а именно че е еретичееки и противозаконен, че царят е мъдър и бързо е схванал грешката си, та и бързо я оправил, че бог е направил всичко, за да тръгнем по правия път, и ето, ние вече вървим из божия друм.

„Само че друса…“ — подхвърли Александър, като този път той се престори, че не разбира за какво говоря, а ми отвърна в точен, а не в преносен смисъл, като същински отрок.

Пътят наистина беше неравен и кочията друсаше, аз говорех в преносен смисъл и нямаше нужда от такава дебелашка забележка. Стаих гнева си, защото в новото ми поприще и припознат сан той трябваше да е по-любезен с мене, отколкото преди, и реших да почакам още малко, докато и Йоан благослови начинанието, та тогава да му дам веднъж завинаги да разбере, че не е единственият праведник между нас, грешните. И все пак да не му бъде съвсем простено, отвърнах му така, сякаш имах тъпак или неук отрок пред себе си:

„Говоря за по-възвишени неща, отколкото е този прокълнат друм, по който наистина се друсаме, Александре!“

„Аз също, отче свети!“ — отвърна той и аз вече не можех да се сдържам, размахах патерицата, която лежеше в скута ми, и завиках:

„Ти си бързал да ме превариш и да насъскаш царя срещу православния съюз, срещу божествения сговор на истинската вяра, срещу светостта на постигнатото с толкова пот и усилия! Ти служиш на еретиците! Ти, папски пантоф, когото скотове целуват!“

„Спри!“ — каза Александър на коларя и коларят спрял.

Той слезе и като стъпи на друма, отвърна:

„По няма да друса, отче свети, ако пътувам с добичето си!“

Той яхна коня си и пое пред всички, а зад него се търкаляха кочните, моята и на Ана. Тогава аз поканих царицата да ми бъде приятна спътница, което ще рече да слезе от своята и да дойде в моята кочия, но тя отвърна, че ще ми прати децата си, за да се разговаряме, и ми прати Петър, престолонаследника, и по-малкия му брат, който беше пеленаче, заедно с дойката. Ана се разположи тогава удобно в цялата кочия, която пак се оказа малка за едрата й пълна снага, усмихна ми се прелюбезно и остави децата да ми бъбрят и плачат. Но аз, като баща на българското стадо, трябваше да ги търпя и дори да ги благославям в кочията. Сега ще отбележа, имайки предвид, че един ден, отреден от господа, Петър ще стане цар, ще отбележа, че аз треперя за този ден. Престолонаследникът е дете неприятно и бъбриво, много войнствено и необмислящо постъпките си. Ана казва за него, че е още дете, но людете са казали много преди нас, че денят си личи от сутринта. Така например той обича да мери гълъби и да ги прострелва с лък. И мери точно, защото всеки ден с часове се упражнява. Когато му говоря, че гълъбът е птица божия, той ми се плези или отвръща, че е много вкусна. Друг път му давам книги с откровения или жития на светци, но той ги отнася при бебето и отвръща, че безсловесният отрок трябвало да ги чете, защото той, като брат царски, щял един ден да ме замести. Аз отбягвах царските деца, но Ана може би тъкмо затова ми ги прати, и то заедно с тази проклета дойка, която е по-дебела от царицата и бог я е създал само от вимета (прости, боже, думата, но разгневен бях и я изпуснах, а не иска да зачертае ръката ми онова, що е написала, защото и ръката човешка е като езика, изпусне ли дума под перото, вече се не връща).

И тъй пътувах аз към обителта сред царските деца и ще отбележа само, че докато бебето на два пъти го повиха и развиха и аз трябваше да гледам, Петър извади изпод рубата си прашка и непрекъснато замеряше птиците, които пееха по пътя ни. А си бе взел, нечестивецът, и торбичка камъни, гладки, събрани от реката, и щастие беше, че не улучваше с прашката така, както улучваше на Царевец с лъка. А за да се оправдае, ми каза, че за пръв път опитва това оръжие. Тогава аз понечих да му разкажа библейската случка за Давид и Голиат, както и да насоча ума му към мъдрост и той да спре пред очите ми да стреля по божите твари. А той слушаше с уши, а с очи се примерваше и не престана.

Така стигнахме до монастира „Света Богородица“ и влязохме в двора, ограден с чемшири, и децата с Ана се отправиха към чешмата да се освежат с благословена вода, а Александър даде коня на коняря си и без да ме дочака, тръгна към храма, защото ни беше казано, че царят се моли. И ние заварихме Йоан на молитва, проснал се на колене съвсем сам посред плочника. И тогава аз възнегодувах вътрешно, останал външно благ и смирен. Не бива един цар да е дотам страхлив пред жена си и дотам нечестив пред бога, за да очаква съпругата си с молитви тогава, когато е дошъл при другата. По-добре да бе отишъл на лов. Но Йоан си е такъв, обича всичко да покрива в булото на вярата и благочестието. Ние изчакахме благоговейно той да привърши молитвата си и когато я привърши, ни покани в трапезарията и ние всички седнахме на масата и ядохме боб, защото беше пост. Тогава аз му разказах за великите дни в Калиполис, когато бях останал сам с другите глави на Православието, а той похвали всичко, което бях сторил, и ме попита само едно, но така, както той обичаше да пита, с предупредителна любезност в гласа:

„Хубаво и похвално е всичко… но освен да сте пели и говорили в храма и измежду народа, не си се подписал, отче свети, под договор, нали?“

„Не, царство ти… — отвърнах. — Не съм се подписвал под договор!“

„Мъдро си постъпил… защото ти знаеш“ — започна Йоан, а аз смирено го прекъснах:

„Знам, царство ти!“

„И хубаво знаеш… — продължи Йоан — че договорът трябва три пъти да се премисли и само веднъж да се подпише, а подпише ли се, свято да се спазва…“

Това значеше, че Йоан все още не е намислил и обмислил всичко. А понеже неговите помисли в тоя случай ми бяха особено безценни и важни, попитах го:

„Йоане! Сто години Православието не може да събере силата си и да даде отпор на ересите, не е ли дошло време. Този път той ме прекъсна“:

„Кой знае, отче свети! Може би силата на Православието да не е порасла чак дотам, че да се събере… защото събере ли се и се види, че наистина не е порасла, ще бъде по-лошо, отколкото ако не се е събирала…“

Замълчах. Тогава Йоан, като поиска още от боба и като поиска лук, каза:

„А ти, за да оправдаеш новото си прозвище, събирай духовните сили! Нека латинците треперят пред утрешния ден! Понякога духовното свършва повече работа от недуховното…“

„И ще радея! — възкликнах аз. — И няма да жаля нито сили, нито думи, за да се уякчи свещения съюз на Православието!“

„Повече думи! — усмихна се Йоан. — И по-малко дела! Ето това ми е нужно сега!“

И едва от тия слова господ ми даде да разбера, че царят иска повече да уплаши латинците и папата, отколкото да воюва с тях. И не разбираше ли той, че няма човек, тръгнал по пътя на една мисъл, да не стигне до дело, без да ще. Не проумяваше ли, че понякога уплашеният е по-силен от спокойния и смъртно застрашеният намира изход дори и там, където няма изход, като разбива с глава стени и с гръб свлича планини. Исках да му кажа това и още да му кажа исках, че Рим е на хиляда години християнски и още толкова езически и не е рухнал нито веднъж от заплахи само, а е рухвал много пъти от оръжие. Но зная, че Йоан с привидното си миротворство и миролюбив би ме укорил, дето аз, патриархът и Христовият пастир, радея за война и кръвопролитие, когато има начин с вода, макар и бавно, да се размиват крепости и твърдини. Но той не знае и никога няма да узнае, че всяка твърдина може да се размие с вода по-сигурно, отколкото с кръв, само не и Рим… Но защо да тровя великата радост с невесели размисли? Още повече че и в зениците царски аз прочетох ликуването, което гори и у мене, сетих огъня, който изгаря и мене, предугадих грядущето, над което и аз се трудя като раб денонощно и още повече ще се трудя и залягам в този час, когато най-сетне… най-сетне, господи, изволи да възстановиш Великата автокефална църква българска и сега, и нине, и вовеки веков…