Евгени Константинов
Сватбите на Йоан Асен (3)

Откъс трети

разказва Александър, севастократор и царев брат

Тогава страхът и користта человечески ни въздигнаха. Борил изпрати в нашия стан Йоаким, епископ, а по-късно патриарх. Той някога спомогна за спасението и бягството ни. Йоаким трябваше да погуби Йоана с отрова и се съгласил привидно, колкото да ни съобщи, но през нощта, преди да дойде, го посетила Целгуба и те променили заговора така, че го обърнали срещу Борил. Но Йоан не пожела да стане трети поред съпруг на Целгуба, имам предвид трети от нашия род, защото се шегуваше с мене:

„Тая жена иска да се венчае с всеки, който носи името Асен… Ако се оженя, тя ще поиска после и тебе за мъж, защото ти си най-младият от рода ни!“

„Аз съм се обрекъл на безбрачие, братко…“ — отвърнах, също на шега.

Той ме огледа и за пръв път се обърна към мене като мой цар и господар:

„Никой не може да се обрече сам без мене в тая земя на нищо, Александре, защото след бога само аз свързвам и развързвам…“

Когато го помолих да зачете този ми обет пред бога (ние вече разговаряхме сериозно), отвърна още по-твърдо:

„А бог ще ми даде ли онова, което мога да получа от твоята сватба?“ — и до вечерта мълча, сякаш ми бе сърдит за нещо, което не знаех.

А аз наистина не знаех, че през нощта ще влезем в Търнов.

И понеже аз влязох с последните полкове, които събрахме в Малка Скития, заварих Йоан пред кулата, от която Калоян някога хвърли Балдуин в Етър, заварих го озарен от борини, ограден от първите си люде, а в нозете му бяха паднали Борил и Целгуба заедно с болярите, които служиха на стария дар до сетния му миг. Борил беснееше и крещеше:

„И ти ще се опозориш! Няма човек, стъпил на трон, да не се е опозорил! Управлявай! Властвувай! Хвърли ме от Лобната! Хайде, хвърли ме, започни с мене!“

Останалите обаче се молеха за милост. А Борил продължаваше:

„Вземи сега и трона, и короната ми, и дворците ми, и жена ми! Вземи ги! — А като ме съзря, че заставам до Йоан, продължи още по-яростно: — Ето оня, който един ден ще хвърли и тебе на колене! Проклет да си! От роден брат да бъдеш смазан, така както аз съм смазан от тебе!“

Йоан не ме погледна. И дори не пое думата му. Отвърна с тихия си, но вледеняващ глас, който е карал и по-отчаяни люде да замълчат:

„Тронът, Бориле, и короната, и дворците са били винаги мои, а, виж, жена ти никога не е била ни моя, ни твоя… тя беше на чичо ни… Имаш ли друго да ми кажеш?“

Борил изстена само и замълча. И Йоан замълча. После поклати глава и въздъхна:

„Виждаш ли колко е лошо, когато двама души, родени от брат и сестра, нямат какво да си кажат… — и се обърна към стражите: — Отведете го! Отведете и другите в тъмниците! Само Целгуба да остане!“

И той отведе Целгуба до самия зид на крепостта, след който се отваряше бездната. А тя застана горда пред бездната. Тогава Йоан попита:

„Постави ли отрова във вечерята му?“

Тя отказа.

„Добре си сторила! — продължи Йоан. — Иначе щеше да опозориш и мене и аз със собствените си ръце щях да те блъсна в бездната!“

„Пусни ме да се върна при своите!“ — каза Целгуба.

Йоан нищо не й отвърна, върна се при мене и каза:

„Ела!“

Ние тръгнахме през градината за двореца и не взехме с нас стражи. Минахме по ходницата и спряхме пред дверите на старите покойни. Тези двери бяха хубави, потънали в резба с птици и слънца, с лозници. Аз се поклоних пред тях и казах:

„Лека нощ, господарю!“

Но Йоан се изправи пред дверите и се взря в резбата.

„Търся рязката си — каза той и като не можа да я намери, ме подкани: — Хайде, не стой като роб, а търси и ти твоята!“

Тогава аз намерих рязката си, както и неговата. Нека бог прости на децата, които преди много години не почетоха тази хубост, а мереха снагите си и ги отбелязваха по резбата, за което бяха мъмрени и поучени. Ние се изправяхме всеки пред своята черта, а с педи отбелязвахме колко сме пораснали в изгнание. Тогава, развеселен, Йоан ме покани в покойната, където Мария ни чакаше. А на софрата имаше само лук и козе сирене, донесено от стана, и две ябълки имаше. Мария се усмихна:

„Нищо не бива да се яде от двореца! Дори и в яйцата може да има отрова!“

Йоан не седна на трапезата. Отиде при люлката, която бяха напъстрили в Галиция с шарки от ревач-трева и бдениче. В люлката спеше Белослава и той улови босото краче, целуна го, а детето, което вече беше княгиня, потрепера е клепачи и звънко се разсмя, като всяко дете, което има гъдел в съня. До него застана Мария и каза:

„Ще го събудиш, Йоане!“

После седнаха на софрата и Мария пак каза:

„Ти се ожени за мене заради галицките полкове, нали?“

Той ядеше мълчаливо, като мене, и не искаше да говори за такива неща, но тя продължи:

„Ала признай, че и от любов към мене, нали?“ — каза пак тя.

Тогава Йоан се свъси и отвърна неочаквано, сякаш отвръщаше на други мисли:

„Утре ще ослепя Борил! А нея ще пратя в манастир!“

Белослава все още се смееше в съня си.

Мисля аз, че Йоан не пусна Целгуба да се върне в куманските степи при своите, защото детето се смееше в съня си, а на трапезата ни имаше само хляб и лук и още, защото Мария заговори за любов. Мисля също така, че той ослепи и братовчед ни по тези причини. Така той наказа и своята душа, сгрешила в Галиция с брак от корист. После той прегърна Мария, а тя започна да го моли за милост към Борил и към жена му. Но Йоан галеше косите и, целуваше ги, забрави, че съм в покойната. Когато ме видя, започна да се смее и както се смееше, започна да духа една след друга свещите и викаше:

„Върви си! Върви си, Александре! Защото в тъмното ще се препънеш“…

Излязох, когато брат ми угасяше последната свещ…

Не искам да разказвам какво слабо царство наследи Йоан, а може би и вече споменах колко земя и люде загуби Борил. Мнозина от болярите го съветваха да започне войни за своето. И Юрий, който си отиде тогава, му предлагаше наемници в приятелските си послания, защото тях ги свързваше дружба, увенчана с общ успех и едно измамничество, и те навярно диреха подвизи, за да не се изчерпи приятелството им само в кражбата на една княгиня и в един поход без битки. Йоан обаче не послуша някого. Само на мене веднъж ми каза:

„По-добре малка, но цветуща земя, отколкото обширна, но разорена!“

Още отсега искам да отбележа, че аз няма да описвам оня мир и вътрешен ред, който Йоан установи от първия ден на царуването си. Няма да описвам разцвета на духовния живот, нито да споменавам благословиите на орачите и майките, дори на великата му победа при Клокотница ще се опра толкова малко, колкото да почета воинската му дарба. В управленчеството и във войната той нямаше грехове. Греховете му бяха другаде. И ако аз разказвам за тях, то е да измоля за него и за себе си опрощение, тъй като във всички негови грехове участвувах и аз, без да взема обаче достатъчно участие в чистите дела. И тъй аз ще отмина първите години и ще стигна до онова време, когато кралят на угрите Андрей се връщаше през земите ни от своя безславен поход към Ерусалим.

Беше лето господне шест хиляди седемстотин тридесет и трето и зимата скова земята. Беше люта зима, каквато стогодишни старци не помнеха. А се позна още от лятото, че ще бъде люта, понеже листата на тополите по върховете пожълтяха преди есента и лястовиците още на Богородичния ден се събраха в ята за прелет. И дойде молбата на Андрей да бъде пропуснат с мир през Българското царство по обратния път за Буда. Помня, тогава Йоан ми каза:

„Зимата ще бъде люта, Александре!“

А аз се побоях да не би брат ми да е намислил с коварство да победи Андрей и да си върне отнетото и отвърнах, че не е прилично и дори е грешно да се нахвърли на воини, сражавали се за гроба господен. Йоан допълни само:

„Бави отговора, нека в земята на Теодор Комнин да прекарат есента и нека в крамоли и набези да изтощят силата си!“

И аз бавих отговора, а когато северният вятър, или както още ромеите го наричаха, Борей, повя и засипа със сняг Долната земя и Македонската при Филипопол и Адрианопол, пратих позволението. Пратих позволението, а ние с Йоан се отправихме към Средец и събрахме в Средец цялата си сила.

Когато Андрей наближи Железните врати, Йоан отиде на лов за лисици, а мене изпрати да посрещна краля и да му предложа гостоприемство в Средец. Там чакаха и епископ Йоаким, и други знатни и всички се чудеха какво ще започне. Защото полковете се таяха в околните крепости и най-вече в Бояна, която отпосле стана моя престолнина и център на севастократорството ми. А аз отидох при Железните врати и чаках два дена, докато на третия се зададоха Христовите рицари. Бурята ги обвиваше, но те пееха своята бойна песен „Те деум“, което ще рече „В твое име, господи“. И идеха. Самият крал Андрей се появи в шейна заедно със сина си Бела, а зад него яздеха рицари и барони и още капелан Игнатий, кралски изповедник и божи воин, любим слуга на папата. Кралят помисли, че аз съм Йоан, и ме поздрави като брат, но после разбра, че Йоан го чака в Средец и му предлага да си отпочине няколко дни, докато натоварят и заплатят храните и кожусите. А Андрей прие с неохота, защото неговите разезди бяха съобщили вече, че наоколо има силни български полкове. Той не можеше да започне бран с уморените, премръзнали и гладни рицари, които бяха останали наполовина след похода, и прие гостоприемството, въпреки че душата му не го искаше. И те влязоха в Средец, а войнството оставиха навън. А Йоан беше, както вече отбелязах, на лов и ловеше лисици. Ние го чакахме в двореца на катепана и аз трябваше да играя на кости, или по-точно казано, на гости. Тая игра навярно е донесена от Изток и костите са шест, като всяка костища има шест стоани и на всяка страна са отбелязани различни свещени неща — перото на евангелиста, змията изкусителна, цветето на непорочното зачатие, ключовете на свети Петър, тризъбецът на Велзевул и честният кръст. Ние хвърляхме костите поред, като ги разклащахме в чаша, както се клати мътеница, и гледаме какво се пада според силата на знаците и техните съчетания. Нека отбележа, че загубих много злато и слизах в зимниците да вадя още злато. И най-вече ме обра този капелан на име Игнатий, който носеше халка на ухото си и тънък меч под наметалото си. Той обра и Бела, престолонаследника, а кралят много обичаше златото и много се гневеше на загубите. Още малко и щях да проиграя Средец, ако не беше се завърнал Йоан. Той не влезе направо при гостите, а ме повика в зимника, където има баня. Аз го намерих там гол, накиснат в чебур с топла вода. А до него имаше още един чебур с отвара от билките, които аз пускам във водата, за да победя сърбежа на рамото си.

„Наредих да приготвят и твоя! — каза Йоан, като плискаше топла вода по гърдите си. — Предчувствувам, че скоро рамото ще започне пак да те сърби.“

Накиснах се, защото исках да не се покажа неблагодарен за грижата, въпреки че през зимата страданието ми е по-слабо и е достатъчно веднъж в седмицата да се топя с билки. Така ние стояхме накиснати и аз казах:

„Обраха ме!“

„Нищо… — отвърна Йоан. — И ние ще ги оберем!“

После даде гръб към мене и попита:​

„Личат ли?“

Питаше за белезите, които получихме от бичовете в Галиция.

Казах му, че личат и цял живот ще личат, а той се усмихна и додаде:

„Нека!“

После, когато се обличахме, каза:

„Ще те оженя за Ана… но зестрата ще бъде моя…“

Разбрах. Йоан беше намислил да ме ожени за Ана, дъщерята на крал Андрей. Тая Ана беше белязала от бога не само с пълнота телесна, но и с белег в разума. За нея разправяха, че още играела на кукли и на детски игри, а беше по-възрастна и от двама ни. Пишела хроники — господи боже мой, нима и аз съм несвястен или си предопределил съпружеството ни да премине във взаимно четене и писане и пеела песни, като започвала една, а свършвала с друга. И още за Ана, чието име ме изпълни с ужас! Събирала деца от подвластни люде и ги учела на писменост, а през свободното, време приспивала куклите си и ги карала да я наричат „майко“ и твърдяла, че тия всички сто или двеста деца са нейни, като назовавала имената на бащите им.

Това за Ана, която щеше да бъде моя, а сега за зестрата, която щеше да бъде за Йоан. Навярно той щеше да си поиска обратно Бдин. Бдин е силна твърдина и никак не е хубаво, че угрите владеят такава, могъща крепост отсам Дунав. Но това стига ли, за да се свърже животът ми завинаги с принцесата?

Йоан навярно прочете в очите ми страха и недоволството, затова каза, като подложи на слугата да оправи гънките на багреницата:

„Не се страхувай! После ще те разведа! Не е ли по-добре да жертвуваме един, отколкото мнозина?“

Не дочака отговора ми и се заизкачва по стълбите към горния кат, където гореше огнището и Андрей го чакаше. Аз не знаех да вляза ли, или да остана вън, но той се спря, дочака ме и рече:

„Влез след мене и се усмихвай от драгост! Бдин струва една усмивка!“

А аз вече знаех, че Бдин струва много повече от една усмивка.

Влязохме, Йоан и Андрей се прегърнаха. А в стаята бяха поставили вече клетката с уловените лисици и те се мятаха в нея.

„Ловя ги с дим в дупките им! — каза Йоан след приветствията. — Искаш ли да отидем на лов? Утре…“

„Утре трябва да тръгна за Буда!“ — не похвали изкуството му Андрей.

„Ако тази нощ се споразумеем!“ — отвърна Йоан и седна при огъня.

Андрей също седна и попита:

„Кажи цената на откупа! — после отведнъж се разлюти: — Не е хубаво, да държиш в плен воини, били се за гроба господен! Утре ще научат за това всички кралски дворове, и папата ще научи, сега съм в твои ръце, но ти мисли за после, братко по корона!“

„Нима аз съм споменал нещо за пленничество, та ти говориш за откуп и за възмездие?“ — отвърна Йоан.

Те замълчаха, а лисиците се мятаха и пищяха в клетката. Аз, усмихнат, както ми бе заповядано, гледах животните, яростни по загубената си свобода, и си мислех, че брат ми нарочно ги е турил в топлата стая пред очите на Андрей, за да го дразни със също така загубената свобода. Йоан вдигна очи към мене, а каза на краля:

„Виж колко хубав, снажен и усмихнат е брат ми! Чух, че хубава, снажна и весела била и дъщеря ти Ана!“

„Дъщеря ми е сгодена за краля на Франция!“ — с презрение ме огледа Андрей, почувствувал накъде отива Йоан.

„Кралят на Франция е далече… — въздъхна Йоан с предупредителна любезност — а ние сме съседи и на мене ми трябва мир с Маджарско, за да действувам на юг… Ти също ще имаш мир от юг, но за да действуваш на север…“

„Не мога да заменя крал с болярин, нито католик със схизматик… — изпъшка Андрей. — Това няма да стане никога, ако ще би да ме държиш в плен до края на живота ми!“

„Трябва да помислиш! — посъветва го ласкаво Йоан. — А като мислиш, не забравяй, че аз ще бъда твой приятел, както и на латинците в Константинопол, така и на папата в Рим!“

Йоан стана. Приближи клетката и подразни едно от животните.

„Не мога…“ — каза Андрей.

„Лека нощ, братко по корона, аз оставам в Средец и утре отивам пак на лов… А довечера отново ще се срещнем…“ — отвърна Йоан и тогава Андрей скочи с вик на преляла ярост:

„Ние ще се срещнем пак, когато моите барони нахлуят в България. Чу ли?“

„България не е гробът господен, Андрей!“ — отвърна дръзко Йоан, въпреки че Андрей беше с двадесет години по-възрастен. — Впрочем, ако гордост човешка хапе сърцето ти, похвали се в Рим, че не аз, а ти си измислил този съюз! Ето брат ми е честен момък и ще запази в тайна думите ни! Лека нощ, братко!

Йоан излезе, а аз останах като дъб срещу бурята, която се надигна у Андрей. А той ме оскърбяваше всякак и викаше в лицето ми, че съм измамник, че съм достоен за негов зет толкова, колкото кучето е достойно да се ожени за лъвица, и че кралят на Франция Людовик Дебели е рицар, а аз съм подобие на отрок. Человеческият гняв е еднакъв у всички еднакъв е той и у роба, и у царя, и у инока, и у патриарха, защото бог го е посадил в еднакви души, а после е раздавал званията и короните. Върху голи души и върху голи глави ги е положил. Не зная колко време крещя в лицето ми Андрей, но от думите му се върна у мене сърбежът по рамото и ме заяде, както никога не беше ме заядал, така че Йоан правилно бе предвидил. Затова избягах от стаята и се хвърлих в моята, като пратих веднага за Матеус, лекаря от Бургундия.

Матеус дойде разтревожен, както подобава на лечител, и веднага ме приготви за „камбаната“. „Камбаната“ е огромен стъклен похлупак, в който аз сядам, а до себе си поставям разжарени въглища и ги посипвам с течен живак и сяра. И се обвивам в зелена пара и цялата ми снага става зелена. Приличам на гущер или по-скоро на сатана, или още по-точно — на грешна душа в геената, но сърбежът изчезва и аз заспивам дълбоко в сън без сънища, твърде сходен на смъртта. Така и сега аз изпаднах в живачен сън и се пробудих на утрото. А в покойната ми стоеше Йоан и почукваше камбаната с пръсти, сякаш това беше глинен съд, поставен на пазара въз франкската страна, където се купува и продава. И двама слуги я изтриваха със стригана вълна отвътре, за да падне зеленилото. Той приближи до леглото и аз станах.

„Казват, че Ана била… но какво ли не говорят за принцесите… Ти от нея ли се уплаши?“ — каза той.

Огледах се в огледалото, купено от Венеция.

„Зелен си! — допълни загрижено Йоан. — Мисля, че господ е създал лудостта и нашите болести, за да покаже на разумните и на здравите тяхната преходност!…“

„Божият пръст е суров, братко… — прекръстих се аз. — Ето не се изтрива петното на палача… То расте и се уголемява с всеки нов грях…“ — не снемах очи от огледалото аз.

Тогава Йоан каза:

„Успокой се, Александре! Андрей няма да отстъпи!“

Душата ми се възрадва, както ще се възрадват душите на праведниците при тръбите на второто пришествие. Но аз прикрих възрадването и отвърнах със съучастие:

„Тогава го пусни с мир!“

„Не… — продължи Йоан. — Тогава аз ще се оженя за Ана!“

Огледалото от Венеция се пръсна на пода. Това сякаш разгневи Йоан:

„Но ще изтръгна от гърлата им не само Бдин, но и Браничево, и всичко, което те заграбиха безчестно от Борил“ — започна да крещи той, а аз заплаках за Мария и отвърнах като несвястен без всякаква връзка:

„Ти взе Мария за жена! Но аз държах вратата на църквата при Безнаделная! И гърбът, и грехът бяха мои! И нима всичко е било напразно. Ожени ме за Ана, ако ще би и за Андрей ме ожени, но не оставяй Мария!“

Изведнъж Йоан се успокои.

„Александре… — каза той. — И аз мислих за Мария, дълго мислих, още когато разбрах, че зимата ще бъде сурова и войската на крал Андрей ще поиска позволение да мине през земята ми…“

Йоан замълча… вгледа се в зелените слуги, които чистеха камбаната отвътре, а аз заридах за Мария, и за себе си заридах… С какъв ли нов цвят ще ме отбележиш, господи, който си ме създал брат на брата ми, а не си ми дал неговата твърдост, защото, докато аз ридаех, Йоан ме гледаше със студени и невнятни очи, сякаш ме мразеше… така както саламандрите само мразят людете.