Евгени Константинов
Сватбите на Йоан Асен (14)

Откъс четиринадесети

разказва Александър, севатократор и царев брат

Понеже горещините бяха незапомнени и по-скоро приличаха на поличби, отколкото на нещо естествено, ние пътувахме нощем, както съм чувал да пътуват сарацините в техните необятни пустини. А нощем се захлаждаше толкова, че трябваше да увивам Елена в кожух и да я слагам на коленете си. Нарочно забраних кочияшът да смазва главините с катран, за да пее кочията, и тази песен, забелязах, приспиваше Елена. А докато да заспи, тя гледаше звездите и аз й показвах и разказвах, каквото бедният ми ум знаеше.

„И небето е пълно с животни — казвах й аз, — виж как орелът е разперил звездите си като крила, онова там е лисицата… тя дебне гъската, но никога не я улавя, защото през лятото е зад нея, а през зимата минава отпред… Оная… оная… ярката… тя е на челото на крилатия кон Пегас… Това е север… Малката мечка и Голямата… Лъвът… Кучето… и Саламандърът… звездици, малки като тебе…“

Тя ме попита веднъж, какво е това саламандър. Разказах й. Тя ме попита:

„Ти виждал ли си го?“

„Татко ти е виждал…“ — усмихнах се аз, като си спомних, че Йоан често ме наричаше „саламандър“, като ме оприличаваше на животното, което минава през огън и вода, през земя и през въздух, без да се повреди. Но Елена не носеше вече в сърцето си своя баща, затова се сгуши още повече в мене и пак попита:

„Има ли в Никея саламандри?“

„Не зная… — отвърнах аз. — Тези животни се появяват във всякакъв вид и най-често вземат човешки… Много е мъчно да ги определиш и различиш…“

Тя се замисли, после прегърна врата ми — бедното дете не се гнусеше — и пошепна на ухото ми, че иска да слезе. Разбрах. Спряхме. Елена ме хвана за ръка и каза, че я е страх, и аз я отведох в храстите, като не пущах ръката й. Когато пак потеглихме и главините запяха, тя каза:

„Аз не съм момиче…“.

„Защо?“ — запитах аз.

„Саламандър съм и никой друг, освен ти и аз не знаем, че съм различно дете от другите… дори и от Балдуин…“.

Не трябваше да й разказвам такива неща. Бедната, тя още тъгуваше за Балдуин. Навярно са се разбирали отлично, както малко съпрузи по тази земя се разбират. Но не споменаваше името му. По-късно научих, че и Балдуин молел съвета на бароните и настойника си Йоан де Бриен да ни отворят война за Елена, както някога древните са водили война за жена със същото име. Когато размишлявам, стигам до заключение, че никой никога не е водил битки за нищо друго, освен за плячка или за защита. Но людете обичат да започват войни в името на възвишени неща. Ако латинците искаха война и не се бояха от нас, биха я започнали в името на детската мъка и любов и поколенията щяха да получат още една легенда. Но те се бояха и чакаха с трепет тъкмо обратното — да бъдат нападнати. Може би аз носех не Елена на коленете си към Никея, а носех греха и войната. Може би тя е допущала не в ума, а в сърцето си това, защото пак ме измъчи с въпрос:

"Ако той — за Йоан, за баща си, тя говореше, без да споменава името му, както и майка й беше „тя“ — превземе Константинопол, ти ще го склониш ли пак да ме разведе и пак да ме върне на Балдуин… ".

Господи, колко превратни са човешките помисли. Години минаха и мнозина вече не са между живите, и Елена разцъфтя и се превърна в жена, баща й не дочака, и майка й не дочака, а аз дочаках и знам колко много обикна тя мъжа си Теодор Ватаци, за когото трябваше да бъде омъжена след няколко седмици. Тя му даде синове и внуци, някои от които прославиха имената си и станаха императори на Константинопол. И понеже след сватбата й в Калиполис аз повече никога не я видях, освен за много кратко време, чувах от други, че Елена забравила българския език и българските обичаи, а за Балдуин, който умря по-късно, дали бе забравила. Това никой не ми каза, въпреки че аз подпитвах в стремежа си да науча нещо повече за човешката душа, но така и не научих…

И тъй, ние стигнахме в Калиполис, твърдина отсам проливите, която император Йоан Ватаци беше превзел от латинците заедно с още няколко крепости. Той готвеше нова обсада на Одрин в стремежа си да остави Константинопол без всякаква земя наоколо и по този начин, ако не веднага, то след време да го завладее и така да възстанови честта и славата на империята. В Калиполис ни посрещнаха любезно и с нужната почит, но Йоан Ватаци беше малко озадачен от две неща. Първо, защо с нас не идваха родителите на Елена, и, второ, защо аз не нося със себе си никакъв договор, освен едно дете. Отвърнах му благоприлично и на двата въпроса:

„Царица Ана ще дойде след два дни, защото Елена не иска да пътува с нея, а с мене, нейния чичо — казах аз. — А цар Йоан Асен е затънал в царски дела и не може да се откъсне от тежката верига на управлението.“

По втория въпрос, който беше може би много по-важен, казах следното, доколкото си спомням, а именно че едно дете от царско коляно струва повече от всеки писан договор. Тогава Ватаци попита:

„Но аз исках съпруга за сина си, а не заложница за неща, по които въобще не сме се договаряли…“.

Предложих да се върна в Търнов заедно с Елена и Ана, разбира се, за да се посъветвам с брат си, тъй като той не ми е казал нищо за договаряне, освен за един чист и непорочен, осветен от бога брак.

Ватаци размисли миг и отвърна:

„Добре! Няма да се връщаш! Ако Йоан Асен не бърза е православния съюз, то и аз сам ще свърша всичко… Стига само той да не ми пречи с деяния…“

И тук не му дадох надежди, като заявих, че не мога да му отговоря нищо, тъй като нищо не сме говорили с брат ми, дали ще му пречим, или няма да му пречим, ако той обсади и се опита да превземе Адрианопол, за което се готвеше. Тогава той извика:

„Не става дума за този град, а за Константинопол!“

Свих рамене и заявих, че за обсада на Константинопол също за пръв път чувам. Тогава той още повече се разяри и покри очите си с длани:

„Тогава защо ще женим сополани!“

Тук ще прекъсна нашия разговор, защото тия разговори между високопоставени лица понякога се въртят все около едно и също и преливат от пустота в празнота. Ще отбележа само, че никейският император беше лишен от способността да се изразява възвишено, което никак не подобава на един ромей. Аз оправдавам донякъде това, понеже Йоан Ватаци цял живот е бил войник и империята си е завоювал с меч, а не с хитростите на дипломацията, нито пък я е получил свише по род и по коляно, като дар на произхождението си. По-късно разбрах, че около него има и люде, вещи в тънкостите на преговорите, и може би на тях се дължи сполучливият завършек на моето пратеничество, или по-ясно да се изразя, осъществяването на брака между Елена и Теодор Ватаци, както и признанието на нашата Търновска патриаршия, което е дело не мое, а на Йоаким и най-вече на Йоан Асен.

В този първи ден, когато Ватаци нарече децата ни „сополани“ и напусна залата, където ме беше приел — а то не беше зала, а някаква войнишка стая, находища се в подножието на стените на Калиполис и приспособена набързо за прием, — помислих, че всичко е напусто. И се възрадвах в себе си. Дори си представих обратния път към Търнов и топлото телце на моето дете, което ще говори, отпуснато на коленете ми, под съзвездията.

На другия ден пристигна Ана със свитата си, намесиха се и людете на Ватаци, и неговият патриарх Герман, който, низвергнат от Константинопол, е признат за патриарх Константинополски, се намеси и се реши да бъде извършено бракосъчетанието, и то без предварителен договор между България и Никея. А намесата на търновския патриарх Йоаким ще отбележа по-долу. Струва ми се, че от всички нас той най-силно жадуваше в душата си дружбата с Ватаци. И считаше православния съюз за благословен от бога и вечен сговор срещу Католицизма, затова яростно и ревностно обхождаше ту Ватаци, ту приближените му, ту събрат си Германа. А се случиха тогава в Калиполис и пратеници на останалите православни патриарси, на антиохийския, на ерусалмския и на александрийския, и всички те носеха писма и грамоти за признанието на нашата автокефалност. И като се събраха, припознаха Йоаким за равен на себе си първосвещеник с право на миро, а Търновската патриаршеска църква за майка на всички църкви в България. Това бе толкова добро, че дори Ана, родена и отрасла в католическа вяра, поддържаше с достойнството на василиса новото. Аз знаех какво мисли по това Йоан, но въпреки това пазех сдържаност, защото въпреки великата радост бях уверен, а то и от само себе си се разбира, че щом се е образувала православна коалиция, ще се появи и католическа. А това значи нескончаеми войни, чийто край и завършек никой не можеше да предвиди. Навярно и Йоан е искал да остане в подобно въздържане, затова и не предложи към новия брак на Елена никакъв договор. Навярно той е искал само, като събуди надежди у Ватаци, да породи страхове у латинците в Константинопол и те да изгонят де Бриена, като се върнат към него. Тогава — за моя брат това нямаше никакво значение — той щеше пак да си вземе Елена от никейците и да я даде на латинците, но вече като победител, и то отново безкръвен победител, какъвто той най-вече обичаше да бъде.

Но не се случи така. Людете около Ватаци, разпалили огъня на Православието и го хвърлили в гърдите и на нашите начело с Йоаким, тласнаха събитията в посока, нежелана от Йоан Асен. А сега бих искал да опиша тия събития по реда им. Нека с божия помощ започна с венчавката.

Тя се извърши в Калиполската съборна църква, осветена на името на божията майка. Тази църква не беше кой знае колко голяма или украсена, но забележителното беше, че в нея се събраха в съслужение четиримата патриарси и около двадесетина епископи. Събраха се и стотина от най-знатните измежду ромеите, както и измежду нас, българите. Ватаци заповяда да направят от мед огромна камбана и тя биеше, сякаш звуците падаха от небето. По този начин, с тежкия набат, с одеждите и накитите на присъствуващите, с четирите патриаршески корони, калиполският храм от беден и неугледен се превърна в тържествена катедрала, озарена от хиляди свещи. И всичко щеше да завърши по-тържествено и по-славно, отколкото би могло да бъде в този краен град край морето, ако младоженците не посрамиха донякъде и двата рода. До края на обряда те се държаха чинно за ръце и извършваха всичко според приличието и изискванията на обряда. И дарохранителницата обиколиха, и речите на патриарсите изслушаха смирено. Срамното се случи пред самия олтар, когато Йоаким пристъпи пръв да им размени короните. Тогава Елена първа заплака. След нея заплака и Теодор, синът на другата страна, който беше по-малък с една година. Когато Ана застана зад нея и тихо я смъмра, тя пусна ръката на Теодор Ватаци и каза, че не го иска. А малкият Ватаци захлупи глава в аксамитената руба на майка си Теодора и гръмко зарида от обида. Но това бързо се потуши с няколко увещания, разлети като шепот из притихналия храм, и венчавката продължи, за да завърши благополучно.

На пира до мене беше седнал протостраторът на Йоан Ватаци, тогава още неизвестният и много млад Михаил Глава Тарханиот, комуто по-късно беше съдено да се покрие с неувяхваща бойна слава, и той ме попита:

„Не е ли поличба това, че децата се разплакаха…“

„Не! — отвърнах му аз. — Ако бог би искал да ни изпрати поличба, то той щеше да го стори много по-усърдно… А две деца може всеки да уплаши и да разплаче…“

„А аз помислих, че така ще се разплачат и враговете ни!“ — отвърна Михаил.

Този брачен пир беше много по-беден от пира, който латинците устроиха в Константинопол при първия брак на Елена, но какво да се прави. За император Йоан Ватаци се знае, че е пестелив — и това е хубаво, — защото всяка номизма той пази и съхранява за войните си с рицарите.

На другия ден аз убедих Ана да се върнем в Търнов веднага, защото в Калиполис се разжаряше православното усърдие и ние не биваше повече да участвуваме в раздухването му. Йоаким не успях да убедя. Той остана още две недели и произнесъл много слова в храма на божията майка, устроил и няколко нощни бдения и утринни. След двете недели се завърна в Търнов с корона, увенчан от събратята си — патриарха на Никея и от другите двама самозвани патриарси. Йоан не му каза нищо, само го поздрави с признанието и припознаването на сана му от три други църкви, като му обеща, че ще помоли и княз Юрий, който вече управляваше Галиция, да бъде припознат и от архиепископа на Велика Галиция и дори от патриарха на Москва и на цяла Русия.

Така ние завинаги се разделихме и с Елена. И всеки взе своето: тя — новия си съпруг, Йоан — новия си съюзник срещу латинците, Йоаким — признанието си, а бедният аз — новия грях на гърба си.