Евгени Константинов
Сватбите на Йоан Асен (19)

Откъс деветнадесети

разказва Йоаким, патриарх български

Господи, ти си ме отлъчил от стадото и си ме създал пастир, за да бъда и денем, и нощем сред него, но защо си направил човека така, че да иска понякога сърцето му самота. Някои ще кажат, че съм се уплашил от смъртта, която коси множеството, но те, безумните, не знаят, че и майката се опложда по твоя воля, че и гибелта пада по твоя повеля, че ти си начало и край, а самият ти си безначален и безкраен. Не, аз не съм се уплашил за себе си, а за делото, което започна в твое име. Ако ти позволиш чумата да нападне и войските при Константинопол, то твоят знак няма ли да означава, че и правдата, и светостта, и твоето име лежат като печат върху Рим, а Православието е низвергнато и прокълнато от тебе, господи. Защото малко ли е в ръцете на един патриарх да умре престолонаследникът на най-могъщата държава. И няма ли някои да вземат това за твой знак! Защо го направи, господи! Сега той, увенчан в смъртта си и миропомазан за цар, лежи в съборната църква, а душата му е вече при нозете ти. Не съди строго, господи, царя и сина царев, защото може би твоята любов го прибра рано при небесния престол, за да не греши повече. И ако момчето или момъкът, не зная как вече да го наричам, е грешило и ако е било укорявано за грешките си, то прости му ги, както прощаваш на хора възрастни и мъдри, но съгрешавали много по-тежко от едно невръстно създание! А прости и на мене, че в този страшен час подирих и миг за размисъл пред величието на твоите дела. В храма аз вече говорих… но ще говоря и по улиците на Търнов, и по стъгдите, и по пътищата, и кръстопътищата ще викам високо, че папските легати донесоха чумата, защото тя се появи с тяхното появяване и я носеха в пазвите си, осветена и благословена от папата. И нека не остане тайна, че са идвали двама нечестиви и нечисти епископи от Рим или по-скоро двама магьосници, двама от хилядите, които Рим бълва, както змийско гнездо бълва змийчета. Ще крещя под всички небеса, по цялата българска земя, за да се знае.

Тук прекъснах, защото въведоха Матеус. Приех го с ненавист и с ненавист, но утроена, го изпратих. Този безумец иска да се запалят клади със сяра по улиците, по дворовете, по храмовете, за да се пречиства въздухът. И иска още заболелите да се вземат веднага и да се оставят без близки и без оплаквани в оловните фактории на генуезците, които са напуснати засега и които той отколе нарича болници. И погребенията на починалите, като се направи изключение само на божественото тяло на царевича, да се извършват от един несменяем свещеник и никой друг да не придружава покойниците. Ето как още веднъж, след като един път вече дойде смъртта от Запад, идва с нея и западното еретичество и блудство. Кой, о, Матеус нечестиви, кой, о сатанински служителю, може да издаде такава наредба! Нима починалите не са християни и нима те са хора без родина, без близки, кой закон може да нареди на син да се отдели от майката и на майка от сина в предсмъртния му час? Това е нечовешка ерес и дори скверните богомили биха възроптали, а те роптаят и срещу много по-малки неправди. И ако аз послушам този съвет, или по-точно това безчестие ако ме обземе, нали людете на. Търнов ще ме прокълнат и името ми завинаги ще остане опетнено, като име на разбойник и човеконенавистник! Разреших само да се палят клади със сяра. Това е вършено още от елините и ако го няма в Светото писание, то се среща у Аристотел, когото нашата църква все пак тачи, въпреки че е бил езичник. Матеус си отиде недоволен и заяви, че ще търси помощ от царя, но Йоан е далече заедно с нечестивия си брат Александър, а Ана нищо не може да му помогне сега, защото е убита от скръб и лишена от разум в един от припадъците си. Тогава той, за да си отмъсти, се вгледа в лицето ми. Помоли ме да му позволя да докосне с длан челото ми и каза, след като му позволих да го докосне и след като той го докосна, че телесната ми топлина е по-малка, отколкото трябва да бъде топлината на човешкото тяло. И каза още, че това не е добър знак и че аз трябва да легна на легло. Безсрамникът искаше да ме отстрани от дейност със заплахите си и тайнствените си изрази, да ме смути душевно и да постигне своето, но аз не се уплаших и отвърнах, че ще стоя на пастирското си място до сетен дъх; че ако трябва смъртта да ме отдели от стадото, то ще стане по божия воля, а по моя воля ще се изпълни всичко достойно и в доброчестие.

Бургундецът си отиде, оставил един разярен тигър в патриаршията. Тогава свиках Светия синод, за да се съветваме, тъй като в Синода има хора мъдри и живели повече от мене. Но не можахме да се съберем. Навярно всеки беше се укрил и като мене бе потърсил самотата. Дойде само престарелият Василий, но той за нищо вече не ставаше, освен за съмолитви към бога и за ридания пред злощастието. Василий обаче ми донесе страшна вест, която ме хвърли в ужас. Царица Ана била покосена от чумата.

„Мъртва ли е?“ — извиках аз.

Но Василий не знаеше и пратих слуги да научат, а те се върнаха и ми казаха, че и царицата току-що предала богу дух. Тогава аз се отправих към огледалото и дълго гледах бледото си лице и опипвах челото си, както Матеус го опипваше с длан, за да видя дали съм студен. Но ми се стори, напротив, че бях топъл, по-топъл, отколкото се полага на едно здраво тяло. Не се боях в тези си действия от епископ Василий, който едва ли разбираше какво правя. Дори се съмнявам, че той, който също чу за Ана, е разбрал добре страшната вест, защото дремеше, седнал на престола си. Господи! В един ден да умрат и царевичът, и царицата-майка! Огромен е бил гневът ти. Но защо, ако действуваш в защита на Рим, ти, който погуби православния наш бъдещ цар, погуби и Ана, отрасла в заблудите на Рим и дори в още по-велики заблуди, които някога ще надхвърлят по мерзост дори и мерзостта на Рим! И разбрах аз, че треперя от възбуда, а може би и от страх пред смъртта, защото лукавият бургундец пося семето на ужаса в душата ми. И тогава се обърнах мълком към Йоан, нашия цар и самодържец, а в сърцето ми кънтяха такива зли мисли… Хайде, царю, ето разплатата за твоите дела! Ето как се венчават деца и как се развеждат! И как се оставя православна съпруга и се взема за жена еретичка, а после, верен на сърцето си, отиваш в килията на първата си жена и блудствуваш, като увличаш в блудството си една чиста игуменка, която от Христова невеста превръщаш в сводница. И запечатваш устата на своя осветен от бога патриарх не само по въпросите на своите сватби и прелюбодеяния, но и по всичко друго, плащай сега за греховете си, защото бог забавя, но не забравя! Ти, който смяташе, че ще завладееш света с хитрости и всякакви средства, ти, който беше готов и със сатаната да станеш другар, само и само да преведеш държавния кораб през бурите, ти, който другаруваше с брат си, прокълнатия от ада, със зографите, които поставяха лук на божествената трапеза в зографиите си, ти царю, плащай стократно сега, и хилядократно плащай, защото ти и мощите на светците отреждаше какви болести да лекуват и какви да не лекуват и нареждаше Матеус да богохулствува със своята сяра и другите си способи, а отричаше молитвата като най-могъщо лекарство, отговаряй сега пред бога, който е казал още по времето на Израиля, че е бог и че отмъщението е божие, понеже хората си въобразяват, че те са отмъстители, а те са само оръдия, а ти забрави, че и царете са оръдия божи и ето как небесата те наказват тъкмо когато ти и твоята държава бяхте изправени пред пълно тържество на величието си, напротив, да се видят и цар, и държава в бездната на сгромолясването и сега никой вече да не може да помогне и да спре кораба, връхлитащ върху скалите, нито ти, царю, и твоята сила, нито синклитът на болярите, които ти никога не си слушал, нито аз, отреденият от бога да водя душите към спасение, нито моят Синод, когото ти си считал винаги за сном от бъбривци, нито светите мощи, изпълнили нашите храмове с благочестие и благодат, поставени в ковчези, да лежат с тела нетленни и очи зелени като изумруди, нито простите, люде парици и отроци, които ти винаги си твърдял, че почиташ като божи създания и человеци, родени в человечески образ, за да те почитат и те, а си забравял, че има на земята смет, така както има и храна, че има люде, белязани от бога със знатност и власт, какъвто си ти, но има и люде, белязани с робство и печат на подчинение, каквито са хилядите, и че печатите и на едните, и на другите са от бога също, сега ликуй, царю, сега, когато божията воля и божият гняв се развихрят и откриват, сега ликуй, царю на хитростта, на нечестивите сватби, на еретиците, които престана да гониш и да плевиш, както се плевят бурени в нива, царю на всички църкви, които е имало, братко на Православието и братко на Католицизма, царю, какъвто е нямало досега на земята и дано вече не се ражда, ликуй!

И воден от ужаса и гнева, аз се върнах в престолната си стая. О, да не бях се връщал! О, да не бях прекрачвал прага, който хиляди пъти прекрачвах! Защото там на пода, недалече от моя престол, сред престолите на архиепископите от Синода, лежеше Василий, най-старият и най-благочестивият от моите епископи, макар и униат. Той лежеше почернял като изгорен дънер или по-скоро като тяло на нетленен светец и само очите му се бяха напълнили с кръв… и приличаха на рубини.

Тогава вече не можах, нямах сила да изрека дори молитва. Хукнах при хората, в катедралната църква, или в друга някоя, в „Свети Димитър“, където се виеше суетната колона, напомняща за победата ни при Клокотница, или по улиците, или из дворците, все едно, хукнах да бъда при хора. Биеха камбаните на всички църкви. И само стражи се срещаха на Царевец. Слязох в Долния град. Улици и къщи, дворове — всичко беше опустяло и само навремени проскърцваше кола, чаткаха копита на коне и някакви далечни гласове се носеха и подканяха да бързат. Градът се разбягваше, или по-точно вече се беше разбягал. Тогава аз излязох извън града, като безумен, тъй като не знаех вече какво да правя, и видях в далечината коли, които си отиваха, и пешаци, нарамили товари, които си отиваха, и конници, които си отиваха. А само една кочия идваше към Търнов и я дочаках, за да разбера кой е този, който влиза в богоспасния град, тогава, когато всички го напущат. А това беше игуменката Петка и още две монахини, а в колата носеха ковчег и ридаеха. Починала беше и Мария, първата жена на Йоан, която той доведе от степите на Галиция и после, постигнал своето, подстрига за монахиня под името Анисия, за да опетни и себе си, и нея. Но аз не виждах вече ковчега, не виждах и трите ридаещи монахини, гледах високото стъклено небе и питах бога, нима си решил да изтребиш целия му род и всички ония, които той, Йоан, е докоснал със сватби? И ще останат ли бедната малка Елена и хубавата Белослава между живите, или и те ще загинат от гнева ти, боже, тъй като и тях баща им два пъти омъжва и два пъти развежда още в годините, когато им бе съдено да играят. И ще простиш ли и на мене, господи, който по Йоанова заповед ги венча, който вършеше всичко — и събираше, и разделяше, и носеше печат на устата си, но не и на душата си, за което свидетелствува записаното тайно от мене, както и молитвите, възнесени към тебе, за които само ти можеш да свидетелствуваш пред себе си!

Тогава аз се върнах в патриаршията, след като наредих на сестрите и невестите божии да поставят Мария в църквата „Свети Димитър Солунски“, а не при царевича в Съборната църква, за да не събираме греховете Йоанови, още повече че и Ана навярно вече беше положена там. И те смирено се отправиха към Долния град, а аз бавно се отправих към моя дом на Царевец.

И домът беше толкова пуст, че нямаше кой да прибере тялото на Василий, затова затворих и дори заключих вратите към престолната стая и се усамотих в друга стая, която е само моя, и извадих заешките кожи, и сам разтрих печени шикалки и налях вода, за да получа мастило — това правеха до вчера други, — и реших да опиша този единствен ден, в който починаха не само много люде, но две царици и един царевич… И още щом започнах да пиша, усетих хлад, оная студенина, за която ми спомена прокълнатият Матеус, която после се разливала като непоносим жар и превръщала кръвта в топло мляко… Но аз се надея студенината да е повече от ужаса, от колкото от чумата…