Евгени Константинов
Сватбите на Йоан Асен (17)

Откъс седемнадесети

разказва Александър, севастократор и царев брат

Преди да започне обсадата на Константинопол, Йоан ме задоми за внучката на Стефан. Но аз не пиша хроника за себе си и освен това, че ми се роди син, когото нарекох на чичо ни Калоян, нищо друго няма да разкажа за съпругата си, за сина си, за своята Боянска твърдина и за самия мене. И така, уякчили отношенията си със Сърбия, която се беше поуспокоила от разпри, което ще рече, че винаги можехме да я противопоставим на Бела (аз сам взех участие в походи срещу угрите), ние обсадихме заедно с Йоан Ватаци Константинопол.^[1] Как се стигна до това, също няма да разказвам, защото знайно е, че много пъти царете замислят и започват едно, а излиза друго. Йоан искаше само да сплаши латинците с никейската дружба, набързо подготви моята сватба и моя успешен поход, за да им докаже, че Православието събира силата си, но събитията се претърколиха така, като камък, или по-скоро като скала, блъсната в пропаст, и се търкаляха, докато ние не се озовахме на дъното на една война, от която не се виждаше печалба за България, дори и при победа. А и самата победа изглеждаше много далечна. За Йоан не бих изрекъл укори, защото той нищо не можеше да стори, както човек не може да укроти стихия, колкото силен да е. А се развихриха вихри, които половин век бяха потискани от чичовците ми и от баща ми Стария Асен. Защото в стремежа си да изведат делото на освобождението докрай те бяха принудени да се сближат с папата, дори Калоян получи короната си най-напред от Рим. И простите люде, и цялото духовенство, наследило вековете на Православието, невинаги разбираха. Така че у нас имаше семе за посев на буря и земя, която да поеме семето. За Йоанова чест ще отбележа, че той не водеше войната с усърдие и все отлагаше по различни и твърде разумни поводи голямото нападение над Константинопол. А сговорът с Ватаци беше такъв — никейската флота да окръжи по море града на градовете, а ние да го откъснем от света по суша. Без да се посъветва с брат ми, Ватаци изпратил покана до баронския съвет да му бъде предаден градът, конто той обявил за свое наследие, оставено му от деди и прадеди, като се заклевал, че ще пусне всички латинци да си отидат с миром, а всички търговци да си останат във факториите и жилищата. Латинците не му отговориха, а направиха така, че Йоан да научи и по този начин да се разгневи на съюзника си. Но Йоан не каза нито дума, само пожела да му се пратят от Никея още дървета и още кожи, за да завърши постройката на своите обсадни машини. А ние строяхме — не бих казал с подобаващата за една война бързина — и тарани, и костенурки, и кули, и подвижни стени. Ватаци веднъж се отби на сушата при нас, изрази своето доволство и си замина с корабите да пази морето. Тогава ние останахме сами в огромната шатра на Теодор Комнин, която пленихме при Клокотница, и Йоан нарочно я ползуваше, като изографиса по стените й вместо ромейските орли български лъвове.

„Сватът бърза, Александре, и това не е хубаво за нас — каза той, като разтегляше думите си. — Той знае, че ако загубя половината си войска, ще вляза в Константинопол, но защо да търпя такава загуба на люде…“

„Константинопол никога не е бил толкова близо до никой от нашите стари царе… — отвърнах аз. — Как не виждаш това!“

„Точно там е работата… — отвърна Йоан — че ние дойдохме доста близо, колкото никой български владетел не е идвал, а Константинопол ни избяга далече, както никога не е бил… далече.“

„Разкая ли се, или се уплаши?“ — попитах.

„Не! — каза Йоан. — Нито се кая, нито се плаша. Просто мисля на глас… Забелязал съм, че когато ти си при мене, размишлявам по-ясно“.

Той не продължи обаче да размишлява на глас, а попита:

„Няма ли вести от Търнов?“

„Има… — отвърнах. — Всички са добре и Йоаким непрекъснато отслужва бдения и утрини за победа на българското оръжие… Хората го имат вече едва ли не за светец и пророк…“

Йоан въздъхна. Огледа Константинопол, който му бяха направили в малък вид от дървени и каменни блокчета сред шатрата, и каза:

„Хубав град… но нашият патриарх не е достатъчно умен да използува славата си на светец и пророк… Знаеш ли как ми трябва една мъдра поличба, за да вдигна обсадата…“

„А пратениците на папата?“ — възкликнах аз.

„Разбира се, след като получа онова, което ми се полага, без кръв — допълни Йоан. — Поличбите са хубаво нещо, но те трябва да идват навреме… затова казах «мъдра поличба».

«Понякога се питам… какво можем още да изтръгнем от папата… Земя той не може вече да ни даде… ние владеем нашето и то ни стига… — започнах и аз да размишлявам на глас. — Короната ти е призната… още от времето на чичо ни Калоян… и кралската ти власт е осветена…»

«Ами как какво!» — възкликна сега Йоан. — Първо, целият свят ще види, че Рим е уплашен, после Йоаким все още не разбира, че признанието му за глава на българската църква в Калиполис е нищо… Събрали се непризнатите от Рим патриарси и признали още един… Но най-важното е Рим да ми върне настойничеството над Балдуин!“

„Но настойничеството над Константинопол е по-малко от владеенето на Константинопол!“ — възкликнах аз.

„Тъкмо обратното е, Александре! — отвърна Йоан. — Константинопол никога не е бил наш и няма да бъде! Знам! Ще кажеш, че не бил и на латинците. То е вярно! Латинците са гости, а Константинопол си е на ромеите така, както рибата си е на водата и си остава вечно нейна. Ако аз завладея града, ще изправя или, по-точно, ще събера силите и на ромеите, и на латинците и едва ли сам ще устоя. Но ако настойничествувам над Константинопол, това ще разединява и никейците, и франките. Разбираш ли, че нападение няма да има и аз ще запазя половината си войска…“

„Лошо влязохме в тая война! Йоаким и Православието ни подведоха“ — въздъхнах аз.

„Защо го наричаш война? — попита пак Йоан. — Едва ли е имало по-безкръвна война! И ако всичко завърши благополучно, отново ще разведа Елена и ще я дам на Балдуин!“ Знаех, че Йоан ще го направи и няма да помисли даже какво още може да пожелае от едно дете. На осем години да преживееш два развода и три сватби — това е чудовищно. Но той нямаше да трепне пред чудовищността, стига само да се окаже изгодно за царството му. Ако мога да оприлича нас двамата на дървеса, то аз съм трепетлика, а Йоан е дъб. Застанал е той, огромен и величествен, на хълма си и не трепва нито листо, нито клон се поклаща по него, каквато и силна буря да ехти. И знае той, че под клоните му има и сушина, и завет, и сянка за стада, и за люде, и знае още, че такъв го е направила природата и не иска да бъде друг. Гледах го сега, позастарял е, гони вече петдесетте години, както и аз ги наближавам, но той не се промени като мене. Само стана по-мощен и по-силен, защото искаше да стане такъв още от деня, когато бягахме от България, две безпомощни деца, заплашени отвсякъде със смърт и оставени единствено на божията промисъл. Помня, когато един болярин на име Симо ни приюти за една нощ в твърдината си, а съобщи на Бориловите стотници за нас. Те навлязоха в дома му и диреха, за да ни погубят. Тогава ние и двамата треперехме от страх, опрели гърбове в стените на стаята, която боляринът Симо беше заключил. Той се страхуваше, че не знае с кого има работа, кои са нахлули в къщата му, защото и ние имахме поддръжници, макар и невръстни, та искаше да укрие предателството си. И стъпките идеха, и звекът на мечовете приближаваше. И ключът в ключалницата изщрака. Аз извиках, и Йоан извика от ужас. Тогава ние бяхме еднакви може би или пък страхът уеднаквява различните люде. Това беше най-страшният миг в живота ни. И само в него ние бяхме еднакви и равни в детския си ужас и плач. Бориловите бранници ни сграбчиха, но сега боляринът Симо се хвърли върху тях и извика, че не бива в дома му да се пролива кръв на деца, и то на царски деца. Това ще бъде вечно проклятие и позор за дома му! И викаше той, и противопостави сила на силата, защото половината от нахлулите бяха Борилови, половината бяха негови воини.

Тогава те се споразумяха да ни изведат от крепостта и някъде по пътя да ни погубят и се разговаряха пред нас, сякаш ние бяхме безсловесни и невнятни добичета, които не разбират думите на касапите, които се пазарят край тях в кланицата, като броят перпери и разменят клетви. А ние високо ридаехме. Това ни спаси, а погуби болярина Симо. Защото заедно с нас поведоха и придружвачите, знатни люде, останали верни на Калоян и след смъртта му. А по пътя навън придружвачите ни започнаха друг разговор с десетина войници, които ни водеха, тръгнаха с нас към Дунав и ни оставиха живи, за което получиха по един шлем, пълен със злато. Те избягаха в изгнание заедно с нас и се случи така, че се върнаха от изгнание с нас. Но ние с Йоан преминахме веднъж през чертата на смъртта, защото оня, който веднъж е приел в ужасената си душа смъртта, е умирал. И пред смъртта ние с него бяхме равни, но ето че в живота не останахме равни. Не говоря за власт и за сила в държавния смисъл, а за власт, и за сила в духовен смисъл.

„Грешка направих… — каза Йоан, като ме изскубна от спомена. — Трябваше тебе да въздигна в патриарх… а аз те задомих, макар и по-възрастен, но те задомих… Сега е късно!“

„Защо? — върнах шегата му аз. — Колко ти е да ме разведеш и да ме въздигнеш в патриаршество!“

„Имало ли е такива случаи?“ — весело запита той, но заедно с това и някак стръвно, навярно искаше да му се потвърди, че и други са постъпвали като него.

Разказах му за Никон, който е стоял на престола в Константинопол. Този Никон бил военачалник и баща на седем деца. Случаят е известен и няма защо да разказвам как Никон бил за една нощ разведен, покалугерен, припознат във всички степени на йерархията и на утринта провъзгласен за вселенски глава на Православната църква.

„Никон е бил неграмотен, аз поне знам да чета…“ — завърших разказа си аз.

Тогава дойдоха гончиите от Търнов. Те водеха със себе си очакваните пратеници на папата. И за да не разбере никой, та да не научи и Ватаци, бяха облечени като всички други гончии. А и двамата пратеници бяха с архиепископски сан. Рим молеше, Рим даваше, Рим обещаваше всичко, което искахме, и щяхме да го получим в часа, когато вдигнем обсадата. Когато изведоха двамата епископи, Йоан се излегна в ложето си и каза:

„Цял живот ще съжалявам, дето не те направих патриарх! Ето точно сега ми трябва поличба!“

И не знаеше той, който така силно насочваше бъдещето на людете и на държавата, който често пъти предвиждаше съдбата, сякаш четеше разтворена книгата божия, че ще има поличба. Да би знал обаче каква щеше да бъде тази поличба, не би се шегувал! Но той и от чумата извлече изгода и дори се пошегува с нея, но малко по-късно, когато болката му прегоря и той се изправи, като повалено от буря дърво, което пак вижда слънце и расте, привързано с лико.

А дотогава се налага да опиша някои събития, които напълно потвърдиха колко хладно, но мъдро е разсъждавал той, за да получи от всяко събитие най-доброто за себе си. Нека спомена първо, че Ватаци загуби морето пред Константинопол, прогонен от флотата на папата. И загуби точно тогава, когато Йоан Асен задържа сушата срещу набезите на рицарите, които излизаха от стените и вратите, за да ни сразят и прогонят, но вместо това ние ги напъхвахме отново зад вратите. А често ги предвождаше самият Йоан де Бриен и веднъж аз успях да го видя във всеоръжие, яхнал кон, развял знаме и бяла брада, подобен на архангел. Неговото знаме, името му и целият му вид много въодушевяваха латинците, но те и при това пак нямаха никакъв успех. По него време се случи така, че в една прязнощ Йоан де Бриен се представи на бога, както спял в покойната си, и бог го прие завинаги във войнството си. А детето Балдуин остана на грешната земя само и без настойник срещу безбройни врагове. Тогава Йоан Асен помоли сват си Ватаци да се срещнат в Адрианопол и още го помоли да доведе Елена, за да я види…