Евгени Константинов
Сватбите на Йоан Асен (20)

Откъс двадесети

разказва Александър, севастократор и царев брат

Искам да потисна, доколкото е възможно, великата си скръб й да разкажа сдържано за обсадата на Цурул, бранен от Йоан Ватаци, а обсаден от нас и от рицарите. Защото Йоан се отметна от Ватаци, съюзи се с латинците и започна друга война по същите земи. Но и тази война той водеше лениво и без действия. И пак строеше обсадни машини, и пак бавеше войските си и за негова чест нека отбележа, че никак не искаше да пролива кръв. Или още по-кратко казано: Йоан ми приличаше на жетвар, който иска да ожъне две жътви в едно лято, без да се изпоти гърбът му. Така от Никея и православните патриарси той се сдоби с автокефална църква, заплаши смъртно папата, изтръгна признание и от него за Търновската патриаршия, а най-сетне си върна и настойничеството над Балдуин. А ето как се случи всичко, за да се стигне до обсадата на Цурул и до смъртния страх, който обзе Йоан Ватаци и го накара да живее, както живее осъденият на смърт.

По-горе споменах, че Йоан Асен покани в Адрианопол своя сват и съюзник да се срещнат. И го помоли още да доведе Елена и Ватаци, смъртно уплашен, я доведе заедно с жена си Ирина и още с огромна свита, защото е искал навярно Йоан да се опозори пред всички. В Адрианопол той помоли най-първо да се срещнат само двамата с брат ми, но брат ми пожела да вземе и мене — той винаги желаеше и аз да съм там, където щеше да се върши грях. Тогава Ватаци взе със себе си младия Михаил Глава Тарханиот, който беше само на двадесет години, и навярно разчиташе на неговата невинност и храброст да трогнат сърцето на Йоан Асен. Ние четиримата се срещнахме в шатра, а не в дворец и около шатрата пазеха силни стражи. Така се разчиташе да се запази тайна, а и самият Ватаци желаеше да придаде заедно с тайната и по-голямо и решително значение на съвета.

Ние седнахме след поздравите и благопожеланията около малкия Константинопол — така наричам аз умаления град, който се намираше в шатрата — и Ватаци започна пръв; като първо похвали умаления град, каза, че е вярно направен и точно, а после се обърна към Михаил Глава и го покани да изложи техния план за нападението на Константинопол… Дори прибави на шега, че този град от векове е защищаван само от ромеи и за пръв път ромеи трябва да го превземат. А това е добро, защото само оня, който е бранил нещо, знае най-добре и как да го добие отново.

Йоан отбеляза също шеговито, че Константинопол няма да бъде завоюван само от ромеи.

Тогава Михаил Глава започна:

„Ние разделяме флотата на две… Привидният удар ще стане откъм Златния рог, където стените са наистина най-уязвими и ударът изглежда най-естествен. А всъщност ще бъде ударен северният раздел на крепостта, най-здравият и затова окръжен с по-малко внимание. А за да бъде нападнат с успех, от тебе, царство ти, се иска само едно: да осигуриш педя земя за стоварване… Ето тук… под северната стена… ще спре флотата и ще стовари… силата си…“

„Но тук няма земя, не педя, но дори и два пръста земя няма! Всичко е скали и крепостни стени… — каза Йоан. — Навярно думата ти, протосевасте, е да осигуря педя крепост, където вие да стоварите силата на другата половина от флотата ви…“

„Това са думи, Йоане!“ — намеси се Ватаци.

„Не! — възрази Йоан. — Думите крият в себе си различни неща… Едно е педя земя, друго е педя крепостна стена и те се осигуряват твърде различно… Аз може би съм готов за едното, но за второто може би не съм готов…“

„Но полето пред Константинопол е почерняло от крепостни машини… Тридесет хиляди души работиха шест месеца, Йоане!“ — повдигна веждите си Ватаци.

„Продължавай, протосевасте!“ — каза Йоан на Михаил Глава и ромеецът продължи.

За онези, които разбират от военно изкуство, може би планът на Ватаци и Глава беше знаменателен и обещаваше успех, но аз не искам да го изложа в цялост. От една страна, се боя да не сбъркам и невярно да го предам, като по този начин направя за присмех добрите пълководци, а от друга, той няма вече никакво значение, тъй като пристъпът не се състоя нито от юг, нито от север. А за ония, които някога ще обсаждат Константинопол, той пак е без стойност, защото тогава други ще бъдат силите, които ще отбраняват и ще нападат. Така че аз прескачам четиричасовите преговори и съобщавам само, че Йоан се наложи. Пристъпът се отлагаше за още месец напред, докато се довършат обсадните машини и докато се изработи нов план. Ватаци си отиде много недоволен от сват си и от съюзника си. Пред шатрата той дори подхвърли с войнишката си откровеност, за която после може би е съжалявал:

„Орелът, който много кръжи над мишката, Йоане, няма да я хване! Или мишката ще се скрие, или някой ловец ще простреля орела!“

„Знам ли… — отвърна Йоан. — Никога не съм обичаи да сравнявам деянията човешки с деянията животински, освен в приказките на децата и в поучителните разкази и поговорки… но там, братко по власт, животните не са животни, а люде…“

„Аз също ти говоря за люде!“ — кресна Ватаци.

„Е, тогава много подценяваш Константинопол, като го сравняваш с мишка, а нас нескромно наричаш орли… Погрешка има в баснята ти!“ — обърна пак на шега и разговора пред раздялата Йоан Асен.

„Мъчен съюзник си ми ти!“ — прегърна го Ватаци. — И още по-мъчен сват! — додаде той, като го целуна по устата, както е прието между православни да поставят един другиму печат на устните си за сговор и любов.

Тогава Йоан попита за Елена и Ватаци му каза, че Елена ще влезе в шатрата след малко. Те си отидоха, а като се отдалечиха, две слугини въведоха Елена при нас. Детето носеше царски дрехи, но очите му бяха пусти, сякаш в шатрата нямаше никого. Йоан я взе в обятия и започна да я целува, но Елена не го целуна. Тогава той изгони слугините и я попита:

„Искаш ли да се разходим?“

„Знам… — отвърна тя. — В Никея се говореше, че ще ме върнеш на Балдуин…“

„Не се ли радваш?“ — попита Йоан пак.

Тя сведе очи, а аз мислех, че ще ме погледне.

„Не се ли радваш?“ — за трети път попита Йоан. — Аз наистина ще те върна пак при Балдуин!

Елена се смали и такава, облечена в царски дрехи, мъничка и дребничка, заприлича на една от куклите, с които играеше в дворците на Царевец заедно с майка си Ана. Йоан се усмихна, хвана я за ръката и опита шега, една от своите лоши и нечисти шеги.

„Хайде! — каза той. — Надявам се, че втори път да удариш баща си по носа няма да смееш! Ела да те разходя на коня си!“ — и взе покорната й ръчица в своята.

Елена тръгна покорно. Тръгнах покорно и аз, целият превърнат в срам. Вън той яхна коня си, пое детето от ръцете ми и докато аз да яхна, той полетя към своята свита. Малко преди да стигнем при нашите, ги догоних и тогава Елена ридаеше и се мяташе в ръцете на баща си, а той високо й се караше и вече пред самата свита я удари…

Така ние скъсахме с Ватаци и се съюзихме с латинците… Така обсадихме Цурул, а по време на обсадата Йоан пожела да се разходим до твърдината Теодосия, която бяхме завзели в близост, но до Теодосия не стигнахме, а седнахме до реката със същото име. Тук беше прохладно и Йоан попита няма ли да е добре, ако стражите завардят мястото, та да се окъпем, без страх някой да види царската снага гола. Тогава се окъпа, а аз не исках да показвам гърба си, защото вече криех лявата половина на врата си и лицето си със сложни яки, да се не виждат червенината и пъпчивостта. Затова пък Йоан излизайки от реката, ми показа гърба си и както някога, пак ме попита личат ли резките на бича от Галиция. Резките не личаха вече, но аз му казах, че личат, тъй като това, кой знае защо, развеселяваше и радваше душата му. После един слуга го загъна в бяло платно и ни сложиха на моравата край реката да ядем и ядохме риба.

„Хубаво нещо са обсадите… — каза Йоан. — Човек хем се разхожда из божия свят, хем припечелва нещо почти без труд… а Ватаци не иска мир… Този мой сват не е научен да се радва на мирния свят… За него и градовете, и селата, и нивите, и посевите навярно са красиви само когато горят…“

Пихме и по чаша вино, разредено с вода, както се пие гръцкото вино в жарък ден.

„Искаш ли да те пратя в Търнов!“ — каза пак Йоан, но не като въпрос, а като заповед и аз трябваше да отвърна, че искам.

„Матеус да те тури пак един-два пъти под камбаната!“ — продължи Йоан, но, види се, не за моя нещастен гръб му беше думата.

Отвърнах, че тук, на юг, може би недалече от стените на свещения град, в който се крият множество мощи, не страдам толкова много.

„Нищо! — каза той. — В Търнов трябва да седнете с патриарх Йоаким и с никой друг и да измислите знамение! Виждаш ли, аз влязох лесно и лесно постигнах желанията си, но сега не мога да изляза лесно от войната… Например измислете, че са се явили по листата на дърветата гъсеници с лика на Ватаци… или съживете пак свети Димитри, Той от смъртта на чичо ни Калоян не се е появявал между хората…“

Йоан говореше колкото шеговито, толкова и сериозно, а аз тръпнех само от едно — тогава още и през ум не ми минаваше онова знамение, което до нощта на този ден щеше да ни връхлети — защо тъкмо с Йоаким трябваше да се трудя върху знамението. Та той би измислил и сам би повярвал в триста знамения, но тъкмо за обратното. Казах страха си на Йоан, а той се разсмя и отвърна:

„Никога няма да се научиш да управляваш! Ти ще искаш от патриарха знамение за неуспех на войната срещу Ватаци, а как аз ще го изтълкувам, то е царска грижа… Ах, Александре, откак свят светува, поличбите винаги са били от полза на царете…“

После, когато слугата го обличаше, ме попита:

„Искаш ли довечера да съберем китаристките от Теодосия? — и още не смогнал да отговаря, той ме превари: — Знам, че не искаш, но аз искам да направя обсадата още по-приятна! А има и друго… мъжът се завръща у дома винаги по-весел от пир, отколкото от литургия… Тази война стана малко нечестна и аз бързам да завърша с пир…“

Вечерта събрахме китаристките от Теодосия. И Мария, която някога пиян увенчах с венец в Константинопол, ме позна и ме покани да берем пак цветя, за да се окитим. А Йоан много се смая и ме заплаши, че ще вляза под камбаната на Матеус вече по собствена вина. Те ни пяха гръцките си песни, които ще останат вечно хубави, като морето на Елада и като жените, които ги пеят. Никога пировете, които Йоан е устройвал за всеначалниците, както и за самия себе си, не бих могъл да нарека грешни или безбожни. Когато нямаше държавни дела или пък богослужение, той обичаше понякога да събира пирове, но не търпеше пияни и сам той не се упиваше, а само се развеселяваше! И слушаше с удоволствие хубави песни или мъдри разговори и от сърце се впускаше в шеги и, което е много мъжествено, понякога се шегуваше със себе си, а то му даваше право да се шегува и с другите. Аз самият не му се сърдех за шегите с мене, въпреки че някога той стигаше и по-далече от шега. Така например тази вечер той ми каза нещо недостойно и дебелашко дори.

„Александре — каза ми Йоан. — Ти си младоженец и още не ти е дотам радостно, че си далече от съпругата и бебето Калоян… а от друга страна, не си се научил още на брачни хитрости… Искаш ли да ти дам един съвет, братко по кръв? Когато гърбът те засърби и съпругата ти я няма, не лягай сам на пода да се чешеш…“

Военоначалниците, които чуха, се смяха много, защото те се смеят на всяка царска волност и по този начин отнемат възможността на царя да прецени кога е остроумен и кога не е. Аз се ядосах и според привилегията, която имам като брат и пръв помощник на брат си, царя, изразих това ако не с думи, то с поглед и мълчание. Йоан долови обидата, но както много пъти ставаше с него, не се засрами, а се заяде с мене:

„Слушай! — каза той. — Ако някога ме заместиш на трона, помни едно! Царят трябва да бъде шеговит, а поданиците му да не са горделиви! Иначе всички ще полудеят в държавата! Само церемониали, само речи, само планове и кроежи! И пратеничества, и одежди, и стражи! Та това не се издържа и от самия бог, камо ли от земен владетел!“

„Но бог никога не прави предмет на шегите си своите архангели и светци!“ — възкликнах аз.

„Защо? Ами бог например си е направил такава шега със Сатанаил“ — отвърна Йоан. — Скучно му е било и огледал войнството си. Ето казал… понеже не може да се живее само сред псалми и мъдри разговори… този трябва да ми бъде враг… И направил от Сатанаила Сатана… И си воюва с него… А никой не се досеща, че това е една божествена шега… защото кой е този Сатана и кой въобще може да воюва с бога!

„Това са богомилски приказки!“ — отново възразих.

„Знам… — дразнеше ме Йоан, като стигна дори до богохулство. — Знам, че никак не е прилично да ги разказва един православен цар, но аз ги разказвам тогава, когато са мъдри, а мъдростта няма значение откъде идва… от Светото писание или от Корана, или пък от приказките на богомилите… мъдростта навсякъде е една…“

И докато наоколо възклицаваха и хвалеха думите На Йоан, аз възроптах:

„Но това е богохулство! За какво те хвалят и превъзнасят!“

„Те знаят… — отвърна лукаво Йоан — за какво ме хвалят и превъзнасят, но ти не знаеш за какво ме кориш!“

Гръмна нов, още по-буен смях, но аз го надвих с гласа си: „Коря те, защото богохулствуваш! Защото не виждаш истината, защото, възвеличан от делата си и двойно възвеличен от людете си, смяташ всяка своя дума за последна! Коря те заради користта ти, заради заслепението ти…“

„Ще трябва да те разведа… — прекъсна ме Йоан. — Ти много се възгордя от родството си със сръбския крал…“

„Разведи ме и ме прати в монастир! Ето това жадувам и винаги съм жадувал — виках аз извън себе си. — А ти си способен да го направиш! Ти ли няма да го направиш!“

Тогава Йоан ме погледна тъжно и още по-тъжно отбеляза:

„Утре заминаваш за Търнов! За дръзките думи към царя те отстранявам от войската! А когато се върнем победоносни, ще решим каква да бъде съдбата ти!“

Веднага разбрах. Йоан нарочно потърси да се скара с мене, за да има повод да ме прати в Търнов. Иначе и нашите, и ромеите щяха да гадаят за какво царският брат, севастократорът Александър, се връща в престолнината? Сега пак щяха да гадаят, но участта ми, когато победоносната войска се завърне. Станах, отправих се към шатрата си и си легнах спокоен за участта си. А навън се понесоха песните на китаристките от Теодосия. И над всички се носеше гласът на моята Мария. И аз очаквах тя да ме потърси… Защото сам извадих вино и сам си наливах и много исках да има в шатрата ми човек друг.

И като лежах буден в шатрата, и като слушах песните, защото те са толкова хубави, че и човек като мене би ги слушал с трепет, си мислех за много неща и най-вече за любимия си брат. В Йоан живееше наред с ангела още и дяволът, и понеже у силния човек и ангелът, и дяволът са много силни, то и борбата в душата му е много силна и се мъчат душите на силните хора толкова много, че е почти невъзможно на перото да опише такова страдание. Ето Йоан направи благодеяния на църквата, обдари монастири, събра при тях люде учени или изкусни, а богохулствуваше. Или друго. Кой потискаше болярите, които вечно бяха против царя си, повече с хитрости, а по-малко с петата на властта си, а им позволяваше понякога, когато дяволът го обладаеше, да му говорят дръзко, а на брат си се разгневи. И още — Йоан беше тиранин в семейството си, както подобава на цар и на мъж, а разреши на Ана да пише хроники. Правеше се, че не знае, а тайни люде преписваха от хрониките на Ана и ми даваше дори на мене да ги чета, като се заядаше, че Ана има повече искра божия. И когато отричах, че също пиша хроника за царуването на Йоан Асен, той крещеше, че не е хубаво да се лъже царят, когато се пише и говори за него. По това разбирах, че очите и ушите му не могат да намерят моите кожи, но са уверени, че се трудя над тях и един ден ще ме погуби заради писанията ми. И още много неща мога да приведа за борбата на ангела и дявола в душата на брат си, защото той всичко започваше за добро на людете и на държавата, а накрая го насочваше единствено за свое добро. Ето понякога го хвалеха за дълбокия мир, хвалеха го за процъфтяването на търговията и занаятите, за спокойствието, в което се работеха нивите, а той отвръщаше, че овчарят гледа овцете си добре само за да получи добра вълна, добро мляко и още — добро месо. И. той стрижеше, мълзеше, доеше добре, за да напълни хазната си, и наистина хазната му беше винаги пълна.

Така, както пиех в шатрата и слушах китаристките от Теодосия, без да подозирам страшното, което идеше, си припомних един случай. Когато се върнах от втората сватба на Елена, а именно от Калиполис, той пак ме заяде, че съм заговорничил с Ватаци срещу престола му, както някога ме заяде по отношение на Комнин. Истината, за която се кълна в бога и във вечния живот, обаче е, че Ватаци не ми направи дори намек за измяна, а само настояваше за този съюз и за тази война, която доскоро водехме, а после се отметнахме. Но Йоан пак ме укори в цареизмяна и което е още по-лошо, в братоизмяна и ме укори дотам, че ме накара да се разплача от обида. Тогава изведнъж се смени, прегърна ме и каза:

„Зная, Александре, колко много мразиш дявола, който се е настанил в душата ми, но зная още, че ти никога няма да посегнеш на ангела, който диша у мене…“

Тогава разбрах, че и той, мъдър и проницателен дори към себе си, чувствува присъствието им, и битката им чувствува в гърдите си и я носи по-тежко, отколкото аз нося своята болест…

И тъй аз пиех сам с такива размисли, а времето, в което добрите хора заспиват, вече отдавна беше минало, когато чух конски тропот от доста коне, после се понесе звън на оръжие и на доспехи, вдигна се гълчава и китаристките замлъкнаха. Излязох навън, без да разбера какво става. А край борините и пиршенските трапези кипеше и от кипежа на хората се измъкна Йоан. Двама боляри го следваха, но той ги отстрани и тогава се успокоих, защото първоначално помислих, че е направен опит за покушение на сладкия му живот. Сега разпознах и някои от конниците. Те бяха гончии и отново ме обзе тревогата, а тя ме сграби и уби, когато Йоан нахлу в шатрата ми и се хвърли като ранен бик на леглото, което беше още топло от тялото и размислите ми. И зарида… Аз стоях до него изумен и все още не знаех страшната вест, която хвърли царя в такова ридание, каквото не съм виждал у него, па и у други. Чувах, че около шатрата се събират, но излязох и заповядах на стражите да разпъдят хората без оглед на сан и звание. Никой не биваше да чуе и да види владетеля на тази земя, захлупен по очи и ридаещ от отчаяние, като жена ранена. Това бе един от малкото мигове в живота му, когато нямаше нищо престорено. Когато влязох в шатрата, а навън вече бе гробна тишина, Йоан седеше на ложето и ме гледаше с празни очи и си наливаше от моето вино. Но не пи. Така, с чаша пред себе си, ме гледа доста време и аз чувствувах как малко по малко погледът му се връща и той започва да ме разпознава. А когато ми каза да седна, разбрах, че напълно ме е познал. И когато седнах, добави:

„Бог ме наказа за богохулствата не само заради тази нощ, но и за много други дни и нощи… Ето аз дирех поличба и те пращах за поличба в Търнов, а поличбата сама дойде…“ — и ми разказа Йоан, че само в един ден са починали Петър, Ана и Мария. А за да бъде поличбата още по-силна, починал и патриархът с още триста търновски люде, на някои от които изброи имената, както се изброяват имената при помен от свещеници.

После замълча, а мълчах и аз под удара на първата горест. И мислех аз досега, че царете са извън Христовата вяра и господ не ги наказва за греховете им, че са като саламандрите неуязвими и невредими и само другите люде господ управлява сурово. Но не било така… Всички до един се оказахме в Христовата вяра и Христовото наказание. Разбира се, аз описвам тук мислите, а не сълзите си, защото истинският мъж мисли и когато ридае и не се забравя никога. А за какво е мислил Йоан в часа на неговото ридание, не зная. После приказвахме за празни неща… за някакъв накит у Ана, за предчувствия, за прашката на Петър, царевича, и Йоан се съвземаше, докато най-сетне внезапно каза:

„Да се изгорят всички обсадни машини още тази нощ… И напиши писмо на Ватаци, че поучени от бога и от неговите поличби, снемаме обсадата на Цурул и възстановяваме мира и с него, и с всички!“

„Ще бъде изпълнено, царство ти!“ — отвърнах аз, както малко пъти с почтителност и по обичай съм се обръщал към него, когато сме сами.

Йоан ме погледна малко учудено, та сега ли точно намерих да спазвам почитта и ритуала, и може би за това намери нужно да каже една от своите дързости:

„Моите жени се ожениха за мене, когато трябваше и когато трябваше, умряха… Това е най-силната страна на божията воля и на божия знак… Но защо трябваше и Петър… потрепера гласът му. — Петър нямаше никакъв грях, а и аз самият още не бях помислил нищо греховно за момчето… Види се, и бог няма време понякога да обмисли всичко!“

„Йоане!“ — извиках аз, но той се разбесня и блъсна чашата, която си наля, но от която не пи.

„Когато аз накажа някого несправедливо, той не ме ли обругава в сърцето си, не царехулствува ли? Знам, че богохулствувам! Но поне съм искрен към бога, не тая в сърцето си, а викам… Защо и Петър! Защо и другите, които никога не съм докосвал с помисъл или с деяние! Защо!“

Мълчах. Както винаги, дори и в богохулството си той пазеше онова приличие, което правеше думите му още по-ужасни.

На утрото ние потеглихме за Търнов. Войските щяха последователно и в боен ред да се изтеглят, защото се бояхме да не ни нападнат не толкова латинците, колкото дружините на Ватаци. Край нас горяха като клади огромните обсаднн машини, които ни струваха толкова труд, а от гредите и дъските можеше да се построи цяло селище, подобно на селищата в Галиция. И страховито беше, и величествено беше, като гледахме тия пламъци, в които изгоряха надеждите и трудът на толкова люде, а между тях и на покойния патриарх, който със смъртта си трябваше да даде божи знак за пожарите. И топлината ни лъхаше, докато излезем по пътя на Адрианопол.

Пътувахме със стражи не много на брой и не на коне, а е кочия. И кочията караше млад войник, а не царският кочияш, който през нощта бе препил, крадейки вино от пира с китаристките, и на утрото не можеше да се пробуди. И знаехме, че е невъзможно да заварим никой от мъртвите, а ще намерим само гробове, но бързахме. По едно време Йоан ме допита:

„Ще ми дадеш ли някога да прочета какво си писал за мене… Сега ти оставаш единственият ми летописец…“

Не му отговорих, за да не излъжа, както и за да не потвърдя истината, но Йоан не ме остави да мълча.

„Пиши… — допълни той, все едно че бях потвърдил истината. — Нека някога четат за нас така, както ние четем за другите… Но се старай да бъдем, каквито сме били, искам да кажа, не безплътни и бездушни… И за греховете ми пиши! И за добродетелите! Та кой човек е без грехове и без добри страни? Знаеш ли защо не вярвам на житията! Сещаш се… Там всичко е толкова благочестиво, че човек почва да копнее за безпътство, като ги чете…“

Разбирах го, че иска да говори, за каквото му дойде наум, само и само да не го надвие мъката и да не го повали пак, както го повали снощи в шатрата ми. Но аз мълчах и той се принуди да изтръгне от устата ми думи едва ли не със сила:

„Ти вярваш ли всичко, написано в хрониките и житията?“

„Вярвам…“

„Добре! — каза той. — Щастлив човек си! И на всичко написано в светите книги пак ли вярваш?“

„Вярвам!“ — още по-твърдо отвърнах.

„Тогава кажи ми, защо бог е създал людете и зверовете, звездите и цялата вселена… за да се забавлява или за какво… А после написал съдбините на всеки човек и на всяко светило небесно и още на всяка безсловесна твар… Та като знаеш отнапред какво ще се случи, то престава да те забавлява… както е и при людете…“

„Не мери божествените неща със земни мерки!“ — възразих аз.

„А бог защо мери със земните мерки своите божествени дела? И когато съди, защо не съди с човешко мерило, а съди с божествено?“

Така ние пътувахме и разговаряхме за възвишени неща, въпреки че Йоан не пазеше божието име чак дотам свято, както го пазех аз. И сякаш се бяхме сдумали да не говорим нищо за покойниците. На втория ден от пътуването ни достигнаха конници на Ватаци и ни дадоха послание от никейския император, в което той присъединяваше към нашата скръб и своята. Не казваше нито дума за пропадналото велико начинание, за измяната, а само намекваше, че и занапред ще вярва на обичта и на приятелството на своя сват и своя брат по корона и по вяра. Йоан ми заповяда да отвърна на императора също с послание и нека то да бъде също така пропито от скръб, пълно със съжаление за общото дело, накрая нека уверя Йоан Ватаци, че цар Йоан Асен му остава верен и почтен приятел и роднина до края на техните дни, като връща Елена при съпруга й Теодор. И аз написах всичко, както се полагаше и както ми беше заповядано, Йоан го прочете, одобри го, подпечата го с пръстена си и го прати обратно с конниците на юг, а ние продължихме пътя си към Търнов, а заедно с това и разговорите си за неща възвишени и божествени. Привечер, когато се появиха далечните сенки на Маториевите гори, или по-точно се провиделя твърдината Панагелум, която доскоро беше граница между нас и латинците, Йоан ме попита:

„Сега искаш ли да поправя грешката на младостта си​ и да те направя патриарх…“

„Не бива…“ — отвърнах.

„Страх ли те е? — усмихна се той, едва на третия ден от научаването на страшната вест за пръв път се усмихна и ми заприлича на някогашния Йоан. — Бог обича да ми праща поличби чрез смъртта на патриарсите ми… Нека е греховно, Александре, но аз не обичах Йоакима и той е единственият човек, за когото не тъжа… И защо трябваше бог да го тури при поличбите?“

„Ето! — поех вече думата му по-охотно, за да го разтуша, доколкото ми даваше сърце да влизам в неговите недотам благочестиви мисли. — Ето… — казах аз. — Затова не искам да стана патриарх… Ти никога няма да обикнеш духовния пастир на царството си… дори и той да е по-благочестив от Йоакима! Ти не търпиш никого до себе си!“

„Това е право… — отвърна Йоан. — Тогава ще трябва, да сложа патриарх измежду людете, които не обичам… Няма защо да намразвам нов човек или човек, когото обичам…“

Йоан намери сили да се пошегува в тия тъжни дни на нашето завръщане и дори, както беше в нрава му, чрез шегите си да задълбава в истината и тая истина да я пригажда към изгодите на царството си. И в тия дни на нашето завръщане узнах по-добре от всякога колко мъжествен, колко мъдър и колко обдарен човек беше брат ми и се уверих, че има хора, осъдени да управляват, и хора, осъдени да се покоряват. Уверих се, че дори люде, родени от една утроба, могат да принадлежат към едните единият и към другите другият. Защото, като се замислих над тия последни дни, ето какво се получаваше — Йоан загуби любими хора, оплака ги с всичката сила на наранената си душа, но той и нещастието си превърна в изгода на царството. Прекъсна войната, от която нищо не очакваше, а получи от Рим всичко, което очакваше. И от Никея получи всичко, което очакваше. И с тази последна своя, бих казал, хитрост, но подплатена с мъжество и с мъдрост и с много истинска скръб, повече нямаше какво да се желае. Неговото царство беше първо на полуострова и едно от най-могъщите в Европа, а наоколо му цареше почтен мир, защото никой не смееше да нападне, а и той вече не заплашваше никого, като човек, взел своето, и в мъдростта си не пожелал чуждото. Това се прояви най-вече след една година, когато владетели и първосвещеници счетоха, че е прилично вече да помислят за сродяване с великия цар. Но за това ще разкажа друг път…

 

 

Според божествените и човешки закони и обичаи траурът и в хижите, и в дворците трае еднакво и разликата е само в това, че докато хижите са в сянката на едно село, то дворецът е в лъчезарието на целия свят. Не искам да кажа, че и тук Йоан наруши човешките и божествените закони, напротив, спази ги, както е прилично да спазва мъж, овдовял и загубил син — царевич. Единственото, в което мога да го упрекна, е, че все повече спореше с небето. Въобще ведно с възрастта у него се отваряха все по-тъмни сили и аз, понеже знаех, че само смъртта ще го смири един ден — дай, господи, да е далечен, — вече не воювах така с него. Защото у мене с настъпването на възрастта ставаше обратното — аз се смирявах и гледах с добра усмивка на човешките грехове и с примирение. Може би те — и усмивката, и примирението — дойдоха у мене от Йоан или по-скоро от Йоановата младост. И тъй Йоан спореше с небесата, но пазейки вярата си, а неговата вяра беше като езическата, тъмна и първична, създадена за угода по-скоро на човека, отколкото на боговете. Веднъж ми каза, че не е право да пишат писарите и писците под името и званията му още и „благоверен“, защото той не се смята за благоверен, а от друга страна, не се счита и за лицемерен, та да си прикачи това. И ако не бях възразил, той щеше да заповяда да не се пише „благоверен“. Попитах го кой друг цар се е погрижил толкова за монастирите, за мира между хората, за съгласието между властелите и държавите, дори и за сговора сред обикновени люде. Навярно съм бил убедителен, защото Йоан се смири и каза на носа си:

„Е, добре! Добре! В този смисъл да, но не и във фарисейския, както от векове се е писало пред името на всички царе!“

Така той и в скромността си се отдели от тълпата на множеството всякакви царе, които са управлявали.

Друг път го заварих да рови книгите на Ана, вечен мир и светлина на душата й, а това бяха донесени от Рим и от много други места книги. Латински той почти не знаеше, но затова пък гръцки говореше донякъде без усилие, а защо ровеше в латинските книги, така и досега не можах да си обясня.

„Мнозина я имаха за несвястна… — каза ми той. — А Ана беше мъдра, доколкото бог е възможно да отличи жена с мъдрост… Боя се, че болестта й и смъртта й бяха наказание небесно, защото тя е искала да знае повече, отколкото се полага на пола й… — и като се отдели от високата маса, приспособена за четене, застана срещу мене и запита още, сякаш питаше себе си: — Ето и това не мога да разбера… Кой е посял в главите на хората тези глупости, че жената не е човек, а само същество от човешки тип или нещо като селище, което нито е град, нито е село… Сигурно не бог, защото бог не би обидил половината от най-великите си творения по този начин… Това са го направили хора като Йоаким, събрани на събори или говорилища!“

Аз и с това не можех да се съглася и му възразих, че все пак жената е създадена от реброто на мъжа и е благословена да ражда и да отглежда люде, а не възвишени неща…

„Колкото остаряваш, започваш да приличаш на Йоаким!“ — прекъсна ме Йоан и като събра веждите си, добави, че Ана е познавала древните елини и римляни с мъдростта им и със заблудите им, че някъде по книгите е прибавяла доста възвишени думи… И ми каза още, че на едно място в хрониката си го нарекла цар, какъвто не се е раждал, но скоро ще започнат да се раждат такива царе и тогава хората ще тръгнат бързо към светлина… Тя е била грамотна жена, може би по-грамотна и от мене, и ме е разбирала, но аз много малко разговарях с нея приживе. И накрая ме запита дали се моля за душата й… Казах му, че се моля за душите и на Ана, и на Мария, и на о, боже починалия царевич. За Мария той почти не говореше, навярно му тежеше двуженството, и затова побърза да попита.

„А за моята душа молиш ли се? Сега държавата ни е голяма, простира се между три морета, но работата по управлението е по-малка, защото е държава спокойна и имаш време, севастократоре, да се молиш за царя и за греховете му…“

Това се случи към края на едногодишния строг траур и аз се радвах, че Йоан все пак го понесе благочестиво, а в днешния ден се радвах още повече, защото говореше почтително и благоверно, както отдавна не бе говорил с мене. Но той развали деня много бързо.

„Щом мине траурът… — каза Йоан. — Ще обиколим държавата… Искам да я обгледам така, както старите търговци броят спечеленото на младини. А тая държава е спечелена от мене не по-зле от богатството и на най-опитния купец. Ще се отбием и в Солун, при Белослава. Искам да ми прости, но не с думи. И затова ти не я увещавай предварително. Сигурно Мануил е вече старец, а тя цъфтяща жена. Господи, колко много са злодеянията ми!“

Дотук все още беше благочестиво настроен от траура и от книгите на Ана, както и от спомените, и аз все така се радвах в душата си. Но изведнъж се засмя мрачно и каза:

„А когато се отбием в Теодосия, ще съберем китаристките, не се сърди… но човек, докато е жив, живее с живите​… И тая прокълната година ми се видя безкрайна!“

„Косите ни са вече бели, Йоане!“ — укорих го аз.

„Вярно е… — отвърна той — но докато не започнат да се белеят костите ми, няма да кажа, че съм стар и негоден за нищо…“

Ние не обходихме държавата, както замисляше Йоан, и дори до Теодосия не стигнахме, само се отбихме до Станимашката твърдина на път за Солун и той я огледа, похвали катепана Константин, който бе елин, но служеше, подобно на мнозина, предано на българския цар, и привечерта излязохме за малко над твърдината да се разходим. Тогава Йоан седна на камък и гледаше планините, които се губеха като море в далнината. Не разговаря с никого, нито с мене, нито с Константин, но когато слизахме надолу към крепостта, каза:

„Мислех защо хората са сложили срок на траура… той трае, докато трае мъката в човешката душа…“

После каза пак:

„Гледах към Солун и молех бога и дъщеря си да ми простят, а в Солун няма да ходим…“

Попитах го да не е уморен и му предложих, ако смята за добре, аз да отида в Солун и като чичо да се порадвам на Белослава и Йоан ме погледна учуден.

„Не искаш ли… — каза той — да отидем в Галиция… да навестим княза Юрий и да си спомним младостта…“

Тогава забелязах в очите му хитри пламъчета и разбрах, че не нежност и спомен мъчат сърцето му, но зад нас вървеше Константин, та замълчах. А когато се навечеряхме и се отправихме към покоите си, той ме повика при него в неговата покойна и направо ми каза:

„Този Батбай много измъчва Юрий и цялата Галицка земя… аз тогава му отнех невестата… защо сега да не му отнемем и плячката, а защо и на Юрий да не помогнем с полкове…“

„Станал си мекосърдечен…“ — подхванах аз и добавих още, че Йоан е станал и войнолюбив, което отрича първото или по-скоро го потвърждава, тъй като считах, че той би изпратил войска в Галиция от добро сърце. Тогава Йоан се разсмя и ми каза:

„Знаеш ли, че след Галиция татарите нямат друг враг по пътя си срещу нас и срещу угрите, а след нас и угрите идва целият християнски свят и той ще се преклони пред Батбая… Сега ако не помогнем на Юрий, няма после и на нас кой да помогне и на целия християнски свят, защото писах на Бела и Бела не ми отвърна… Нищо… крал Бела не разбира, но защо аз, който разбирам, трябва да чакам татарите един по един да ни надвият…“

От много години Йоан не беше говорил за Галиция, за Юрий, за татарите и за младостта ни. Сега заговори за всички тия неща и аз разбрах, че той като будно око е следил всичко не само близо до границите ни, но и по-далече. Когато обсаждахме Константинопол дори, той е мислил вече за християнско единство срещу опасността, която идеше като буря от Азия. Но защо не я споменаваше — не знам. Йоан пазеше такива кътчета в душата си дори и от мене родния му брат.^[1]

„Ако Ана беше жива, щеше да ме разбере…“ — въздъхна той. — И може би щеше да отвори очите на брат си… Тогава, съюзен с угрите, може би нямаше да има нужда да се отправя аз самият с цялата си сила… Но ето бог ми отне Ана и тук виждам промисъл. „Иди, казва ми бог, и изкупи греховете на всички християни!“

„Сам ли възнамеряваш!“ — възкликнах аз.

„Не! Не сам… — отвърна Йоан. — И ти ще дойдеш! Забелязал съм, когато си с мене в битка или в преговори, върви ми… Та кажи ми, къде сме пропадали ние с тебе, та да пропаднем и при татарите?“

„От Галиция започва възходът ни… — отвърнах аз — може би там да бъде и залезът ни, Йоане! Премисли ли?“

„И още как! — засмя се Йоан. — И мислех аз не като цар в сегашното, а като баща на ония царе от бъдещето… защо да ги оставя голи срещу вятъра, който бучи в Азия… и идва…“

Прекръстих се. И тогава се сетих за друго. Ето, аз мога донякъде със слабия си ум да се старая и да кретам след ума на брат си, но как ще го разберат болярите и властелите, които мътят в твърдините си като квачки на полог и като квачки погледът им стига само до оградите на техните дворове и не по-далече. Та кой наш цар е повеждал и войска, и военачалници толкова далече, колкото Йоан възнамеряваше. Само ние с него знаем къде е Галиция и колко реки, колко планини, колко полета трябва да пребродим. Казах на Йоан това. И му казах още, че никоя болярка няма да пусне мъжа си или сина си в такава бран и че те, нечестивите, ще се укрият по твърдините си.

„А защо трябва да им се казва, на каква бран ги вика царят им? — отвърна Йоан. — Ще ги свикаме за поход срещу угрите или в Сърбия и ще им обещаем плячка…“

„А ако се разбунтуват, когато узнаят, че отиваме на друга бран, през девет земи в десета…“ — възразих аз.

„Е, тогава за пръв път ще се наложи да погубя непокорници… и ще погубя… Виждаш ли, Александре, колко е щастлив оня, който разбира… като тебе, и колко са нещастни слепите…“

Тогава разбрах, че Йоан Асен твърдо е решил да воюва в Галиция и няма да спре пред нищо, а ще направи така, както е намислил, и ще събере войнството си пак така, както е намислил, и ще ги води натам, накъдето е намислил. И разбрах още, че вече е намерил и открил неколцина, които са готови да го следват, защото най-трудното е да следваш царя си в идното, а не в сегашното.

И нашата войска се събра в името на сегашното за война с угрите, а Йоан я поведе към бъдното за бран с татарите. А аз, който още в началото се врекох да не разказвам за делата воински на своя брат, както и за много други мъдри плетеници на неговото управление, ще отбележа само, че стана така, както той бе предугадил. Когато болярите и мнозина от войниците се досетиха накъде се е отправило това огромно войнство, възроптаха. И първите, които възроптаха, Йоан постави в окови. А между тях имаше един от Клокотница, мъж храбър и много откровен, искам да кажа храбър не само на битка, но и на синклит, който въртеше еднакво честно и умело и меч, и език. Казваше се Радуил и преживя целия си живот във вярност към Йоан, а земята му беше при Ловеч в самия град се повинуваше нему. Йоан го посети в тъмницата, а то беше шатра, пазена от стражи, и му каза пред всички:

„Радуле, щом ти си се уплашил, значи са се уплашили мнозина.“

„Не съм се уплашил — отвърна оня. — Но не виждам цел за храбростта си, царство ти!“

Тогава Йоан накара стражите и свитата да се отдръпнат и да бъдат свалени оковите на болярина, а те останаха в шатрата, отредена за затвор. Като излизахме, чухме още Йоан да казва:

„Ти си два пъти по-силен от мене, Радуиле! Ако не изляза прав в мислите си и в думите си, удуши ме!“

Това чухме на излизане, чуха го и войниците, и свитата я възроптаха, като не искаха да се отдалечават. А аз, който знаех, че брат ми никога няма да се остави по глупав начин да стане жертва на един толкова силен мъж, ги накарах да изпълнят царската повеля. А за нея бързо се разчу из целия стан и около шатрата се стече безброй и чакаше. Когато сменяха втората стража и тръбите ехтяха, Йоан излезе, а след него излезе и Радуил.

„Дайте на болярина — заповяда високо пред всички царят, — и коня му дайте, и знамето му върнете, за да води полка си!“

Около Радуил се струпаха, а аз влязох при Йоан в шатрата, която пленихме при Клокотница, и той каза, че е гладен и иска да яде. Донесоха ни и аз го похвалих за смелостта му и за мъдростта му да остане сам с този див и честен мъж, който ще върне в редовете на войнството мнозина. Йоан кипна:

„Никога ли, Александре, няма да се научиш как се управляват люде! Та Радуила аз научих на всичко още в Търнов!“

После яде и мълча. И аз мълчах засрамен и за себе си, и за брат си, докато той не каза пак:

„Бог ще ми прости, дето от този безстрашен човек направих страхливец, а себе си от страхливец направих безстрашен, защото аз се боя от този поход повече от всеки друг. А като ми прости бог, нека ми даде победа над татарите в името на всички християни!“

И понеже бог даде победа Йоану над татарите, то смятам, че му е простил малкия грях на притворството и на престореността. Не искам да описвам тази победа. Ще отбележа само, че Йоан, вече не в младост, този път се би пред войската си, сякаш изпитваше съдбата си, а след битката, когато нашите войски преследваха татарите по цялата степ, ми каза:

„Знаеш ли, че ме раниха в крака… но нищо… един ранен цар струва колкото трима неранявани крале… я ме превържи, но без да се разчуе…“

И докато го превързвах, известиха през платното на шатрата, защото беше запретено да се вдига, че Радуил паднал в боя.

„Виждаш ли… — пошепна тогава Йоан, за да не се чуе навън. — Бог все пак ме наказа… Не ми подари чиста победа… опръска я с кръвта на Радуил…“

Привърших превръзката и той пусна багреницата си доземи, тогава въведоха нашия приятел и съюзник княз Юрий и те се прегърнаха братски… А Юрий, възбуден от боя, започна да възхвалява и да благодари Йоану за помощта и твърдеше още, че може би десет години след тази победа татарите ще оставят Галиция в мир…

„И България!“ — додаде Йоан.

Те се гледаха очи в очи и разбираха, че съюзявайки се както някога, всеки е помогнал на себе си и може би узнаха тогава, както аз някога узнах за себе си, че в живота на владетелите има нещо, което е чест и все пак не е чест, има нещо, което е обич и все пак не е обич. И пак се прегърнаха.

А навън отшумяваше боят и цвилеха коне, и се носеше гълчава, и някакъв ранен оплакваше високо себе си на езика, който людете говорят в Галиция и който е почти като нашия, само дето е малко по-мек и малко по-тъжен език…

 

 

За нашето завръщане в България искам само да кажа, че Йоан не яздеше, а се возеше в кочия и това принуди и мене почти по целия път да се возя. Малко преди да стигнем Дунав, ни посрещна Матеус — нека отбележа, че бургундецът беше доста остарял и западнал, та не го взехме в похода — и той започна да лекува раната на брат ми и я лекуваше почти както лекуваше моя гръб. А това беше една зачервена рана, която много болеше. Сега нека си призная, както пред изповедник, че болките Йоанови донякъде ми се видяха справедливи и аз ги приех като отплата за моите страдания под камбаната, въпреки че Матеус не поставяше цялата снага на Йоан под стъклото, а само ногата. Някъде към Дръстър обаче раната започна да гнои, пукна се и в самата твърдина Йоан преспа за пръв път спокойно. На сутринта възнагради Матеус, а на мене каза, защото се усмихнах на щедрата плата:

„Ако още веднъж се усмихнеш, ще заповядам да те тури под камбаната, макар и здрав, за да се излекува душата ти, която можа към родния си брат да събере нечестивост!“

И понеже — нека ми бъде простено — аз възроптах, Йоан добави още:

„Та ти си бил не само злорад, но и лицемерен…“

И уж гняв имаше в думите му, но и веселие долових. Той се разтъпка из покойната и като се движеше, куцаше силно, а като куцаше, ме обиколи, поведе ме към венецианското огледало и пак ме обиколи. И аз видях своя образ, крив от собствения си недъг, а видях и него как куца, може би повече, отколкото трябваше. И ме прегърна и взе да се смее… А аз бях бледен като нежит.

„Само че знаеш ли — каза той. — Все пак ти пострада при кражба, а аз окуцях в бой…“

Тогава поехме към Дръстър. В самата твърдина ни чакаха пратеници на Людовиг — френския крал, не зная как да го нарека, защото те всички се казват Людовици и само по прозвище могат да бъдат различени. Този беше внук на Людовиг Дебели, а баща му, също Людовиг, починал млад и той наследил направо дядо си и заедно с това името и кралството му. Те поднесоха на Йоан брачен договор, като му предлагаха сестрата на краля и внучката на Людовиг Дебели, както и съюз между Франция и България, насочен срещу Фридрих Хоенщауфен, който воюваше едновременно с Франция и с папата, а границите му докосваха нашите на север.

С това предложение, първо по реда на многобройните предложения, траурът завърши и започнаха новите сватовства на моя брат. Но той вече беше друг човек, затова любезно, но неопределено отвърна на пратениците, а вечерта, когато сваляха одеждите му, ми каза:

„Ти винаги си ме лъгал, че не пишеш хроника за деянията ми! Мълчи! Не признавай! Нито пък отричай! Но ако пишеш, отбележи: аз ще накарам цяла Европа да се раздвижи… И не че ще диря някакви изгоди… а така, защото съм ти казал, че и господ бог от скука е създал света и го е раздвижил… и при това не е бил куц…“

След голямата скръб и тежката бран Йоан се съвземаше и в очите му пак горяха шегите, които цяла година бе потискал у себе си. Седна по дълга риза на леглото си и напъди слугата, а мене повика близо и попита:

„Кажи ми сега, севастократоре, как изглежда внучката на Людовиг Дебели… Прилича ли на дядо си…“

„На зографията приличаше на лилия или на… ненюфар… както се произнесоха пратениците…“ — отвърнах аз и в душата си отново се почувствувах сводник. Въобще всеки от нас се връщаше към мястото си преди траура.

„Зографите са лъжци… те и мене изографисаха красив и млад… Аз вече бях женен за пълнотела жена… Как се казва внучката?“

„Йоланта… — отзърнах и за да избягна повече въпросите, които задаваше по непочтителен начин, побързах да му предам всичко, което знаех за нея: — Два пъти е овдовявала и е тридесетгодишна… Първият й съпруг е бил херцогът на Баден… Ханс фон Валенщерн…“

„Стига! — прекъсна ме Йоан — Тази жена е прокълната от бога, както и аз съм прокълнат… Ще се съберем, колкото един близък ден някой от двама ни да овдовее за трети път“.

Йоан се развеселяваше, а аз ставах все по-тъжен. Щяха да започнат да валят брачните предложения и аз, като негов брат и севастократор, отново щях да разговарям, да преговарям, да уговарям… за принцеси и за кралици, а той щеше да сипе шеги, защото нали сам каза, че иска цяла Европа да обърне на тържище. Дяволът отново вземаше надмощие у него и го тласкаше към грехове, а защо Йоан винаги вършеше греховете си чрез мене? Тук е мястото да отбележа, че по него време вече не страдах толкова от болестта си. Види се, божият гняв се бе излял в чумата и бе поутихнал. Червенината се стопи, изчезнаха и пъпките, и разраняванията и само една тъмна кора покриваше всичко. Тя падаше от време на време и откъртваше нежна кожа, която отпосле отново струпясваше и падаше. Но това вече бе поносимо и влудяващият сърбеж не се чувствуваше така мъчително, а бих казал, че навремени беше дори приятен. И душата ми се радваше не толкова спасена от мъките, колкото от мисълта, че бог ми е простил и е дал сила на сярата и на живака. Ето, и това ме ужаси, че отново заедно с възраждането на брачните стремежи у Йоан ще се възроди и страданието ми, тъй като невъзможно беше в тия дела да вляза и да изляза без грехове, както е невъзможно да влезеш и да излезеш от огъня, без да се опариш. Аз не съм саламандър и се боя от огън, и от вода се боя, и от грях се боя.

Йоан, доволен, се готвеше да спи — този куц саламандър, — а аз знаех, че ме чакат не само тази, но и още много безсънни нощи, и се отправих към покойната с тежка душа, натежала като риза, извадена от вода. И тогава почувствувах, че гърбът пак ще ме влуди. Защото знаех и най-леките повеи на своето страдание така, както моряците познават зефирите и ветровете и могат да кажат от кой повей ще излезе буря и от кой попътен вятър… Познавах плътта си… и повиках Матеус с почти забравената камбана…

Написано допълнително на гърба на пергамента

След години се отбих в Станимашката твърдина и понеже брат ми вече не беше между живите, а над царството му надвисваха беди, поиска душата ми да седна на оня камък, върху който и той седеше тогава, и да погледам сините и безкрайни Родопи, както той ги погледна тогава. Така и сторих, намерих камъка лесно, защото катепанът Константин го беше белязал с надпис, който да остане през вековете, и думите му бяха скромни и прости. Да беше жив брат ми, щеше да похвали Константин, защото той винаги намираше в простите слова повече любов и смисъл, отколкото във великолепно украсените. Но там е работата, че и Константин вече не е между живите, а угаснал, ухапан от змия при един лов на глигани, с каквито изобилствува тоя предел на България.

 

 

И така едва сега разбрах какво значи да обърнеш Европа на тържище. След месец пристигнаха гончии от крал Бела и от Земята на угрите. Този път угрите сами предлагаха и нямаше нужда да задържаме краля им като гост или като пленник по-точно, в някоя от нашите твърдини. Пак беше зима и Йоан бе се завърнал от лов и това донякъде напомняше случая в Средец. Той се бе настанил в покойната, наметнат с кожи, а ногата си бе потопил в чебур с гореща вода, защото чувствувал болка. С пратениците не се срещна и нямаше да се срещне, а направо ме попита:

„Какво ми предлага крал Бела?“

„Половината от Банат с пет твърдини и зестра… — започнах аз. — И нова уния с папата…“

„Питам за невестата!“ — грубо ме прекъсна той.

„Дъщеря му е деветнадесетгодишна…“

„Чакай! — каза той. — Нали бях вече женен за леля й Ана… Да… да… Ана й се пада леля. А когато се женихме, Ана също беше деветнадесетгодишна… Какво ще кажеш? — присви око Йоан и за малко извади с леки попъшкваници нозе от горещия чебур. — Струва ли си едно кръвосмешение половина Банат?“

„Има ли значение…“ — дръзко отвърнах аз и не криех иронията.

Той поиска отварата си, а това беше отвара от изтравниче и ревач трева, за която разправят, че като я откъсваш от земята, плачела като дете, натопи отново крака си и се замисли, като отпиваше от отварата. Най-сетне каза:

„Ти записвай! Всяко предложение записвай и когато се съберат… ще решим… А на Бела предай някакъв любезен отговор и не забравяй да им напомниш, че аз още тъжа за Ана… те ще разберат, че намеквам… и ти разбираш какво им напомням… Подай ми сега ония свитъци…“

Подадох му няколко пергамента, захвърлени на масата. Той взе единия от тях и ме накара да го прочета. Това беше царско оризмо, с което се даряваше още едно село с отроците и земята на монастира „Свети Ватопед“, който веднъж вече бе обдарен. Напоследък той правеше все по-големи дарения на църквата. А както Йоан обичаше, всичко беше грижливо и точно изброено и написано. Хубаво и всеславно дарение, но Йоан не се стърпя да се погаври със себе си и с мене.

„Как мислиш? — попита той. — Срещу такъв дар на бога и на неговите служители колко гряха ще откупим пред Създателя?“

„Нито един! — ядосах се аз. — Ще получиш само няколко благодарствени литургии от монасите и хиляди клетви от отроците, които подаряваш като стока!“

Тогава Йоан стана мрачен и аз помислих, че се разгневи. Извади нозете си и остави слугата да ги обърше и обуе във вълнени чорапи, а самият той се затъна в кожуха си, сякаш се затвори от света.

„Зная, че за такъв като мене прошка божия няма да има… Мъчно ми е, че ще се разделим след смъртта си… ти ще отидеш в рая за вечно веселие, а аз ще падна в геената, където са всички царе и крале… А време за добри дела не остана вече…“

Това не беше истина, тъй като Йоан живееше в дълбок външен и вътрешен мир и се стараеше да бъде справедлив управник. Него го почитаха не само своите, но и чуждите. Може би това му стигаше, за да го прибере господ в рая си. Но той обичаше да говори дързости, а за добрата си страна мълчеше.

И така аз започнах да записвам предложенията. Имаше и такива, които не заслужаваха внимание. Например херцогът на Атина предлагаше сестра си, хубава жена и отговаряща по възраст на Йоан, като му обещаваше да приеме покровителството на българския цар, което ще рече да се припознае за негов васал, като се отметне от васалството при императора в Константинопол. Въпреки незначителността аз записах и това предложение, както и много други.

Юрий, който отдавна управляваше Галиция, покани Йоан да се ожени за сестрината му дъщеря на име Евлампия, за да се засили, както се изразиха пратениците му боляри, дружбата на тяхната младост, в името, на която той пак молеше за помощ срещу татарите, с които отново водеше битки, макар и не така люти. Дори на шега упрекваше Йоан, че някога отнел годеницата на Батбая, неговата братовчедка Мария, а сега Батбай му отмъщава, както му отмъщава и за тежкото поражение.

А когато и Фридрих Хоенщауфен ни предложи дъщеря си, а то беше срамно предложение, понеже момичето току-що бе навършило тринадесет години, почувствувах, че и Йоан се възмути.

„Тия изгони! — каза ми той. — Все пак аз ожених детето Елена за дете… И Мануил беше на четиридесет… А Фридрих е безсрамник! Или пък ме мисли за твърде мъдър, та ме наема за учител и възпитател на… как се казва това нещастно създание?“

„Кунигунда!“ — отвърнах.^[2]

Йоан седеше на голямата маса, отрупана с царски пергаменти, и дори някои от тях се намираха под него, а беше обут с ботуши и запасан с кожен тум. Навярно щеше да ходи на лов. Напоследък той често ходеше на лов, но понякога се бавеше и по три дни, а само веднъж донесе сърна.

„Бедната Кунигунда! Знаеш ли, че Елена отдавна не ни е писала! — въздъхна той и ме погледна със злоба. — А Белослава редовно пише… Тя захитря… и се гали на баща си… Понякога е полезно да спиш със стар и опитен съпруг! Нищо, царете и обичта на дъщерите си плащат… Подарявам й… нека владеят Атонския край с прославените монастири…“ — и той ми подаде хрисовул, приподписан от него с червен киновар.

Говореше малко задъхан и, види се, болеше го за тая платена със земя обич у дъщеря си, затова взе пергамента и го сложи при другите с въздишка.

„Мануил излезе по-умен от брат си… — додаде той. — Покорява ми се и живее спокойно, а и мене оставя, и царството ми да живеем спокойно… Заслужават си Атонската земя…“

Аз се приготвих да се оттегля и се поклоних, защото в работната стая имаше неколцина боляри, изправени до стените в почтително мълчание. Ние с Йоан винаги спазвахме дворцовия ред пред външни люде, които не са от нашия род. Йоан ме спря и каза още:

„Пратениците на Хоенщауфените не изгонвай все пак грубо… Каква полза да покажеш на безсрамника, че е безсрамник! Кажи им, че аз съм загубил две съпруги в един ден и скръбта ми е двойна.“

Аз се поклоних и се отправих към вратата, но Йоан пак ме задържа:

„Ще дойдеш с мене на лов!“ — заповяда той.

И ние отидохме на лов, яхнали коне, придружени от много малка свита слуги и стражници. А нямаше никакви песяци и крагуяри, нито тълпата отроци, която с кречетала и викове да вдига дивеч. Нямаше дори кучета. Това ме озадачи и още повече се озадачих, тъй като Йоан по пътя, а той беше заснежен и не добре утъпкан, ми каза:

„Много мисля върху бъдещия си брак… Едва ли толкова се вълнува момък, който си избира невеста… А аз съм много по-зле, защото и невестите ми са знатни, и зестрите големи, та не зная коя да избера. Ако взема, да речем, сестриницата на Юрий, папата ще помисли, че се подготвя отново православен съюз, ще настръхне и ще започне да ме плаши пак с кръстоносен поход, а аз нищо не искам от папата, нито пантофа му да целуна, нито тиарата му да наложа. Да речем, че взема племенницата на Ана и получа петте твърдини с половината Банат от Бела, който ми е шурей, а иска да ми бъде дядо. Тогава Хоенщауфените ще ми станат кръвни врагове, а какво имам аз да деля с тях? Същото ще стане, ако спра избора си на Йоланта, ненюфара на Людовиг Дебели! И обратно! Да кажем, че аз, петдесетгодишният, взема онова дете, Кунигунда, за срам пред хората и пред бога. Тогава и папата, и латинците в Константинопол, и Бела ще ми бъдат врагове! Ето че трябва да остана в почтено и мирно безбрачие!“ — лукаво ме погледна той.

Чакаше да му дам съвет, за да се хване за него, а аз бях уверен, че нещо е наумил и сега нарочно разговаря с мене, както и със себе си. За толкова години бях научил всичките му похвати и тънкости и дори в някои неща бях започнал да му приличам, затова отвърнах и аз лукаво:

„Това е най-благочестивата мисъл, която съм чувал от устата ти, Йоане! Нищо по-хубаво от безбрачието! Може би в безбрачие ти ще изкупиш греховете на всичките си бракове!“

Конете пръхтяха под нас и от ноздрите им излизаше гъста пара. Студът щипеше лицата ни и гласовете на някакви отроци или кой знае какви люде стигаха до слуха ни звънки, но думите не се разбираха. Ние вдигнахме облак врани и те ни посипаха със своя грак.

„Има и друг изход… — каза след време Йоан, като усмири разигралия се жребец. — Може би е най-добре да взема някоя незначителна жена. Така няма да се обиди никой и никой няма да ми бъде враг!“

„Има мъдрост в думите ти, но аз ще възразя. Ако вземеш някоя измежду нашите болярки, нека бъде на последния ти севаст или на катепан на гранична твърдина дори, няма ли да събудиш завист и злоба у своите велможи, така че, като си осигуриш външен мир, да нямаш вътрешен?“ — възразих.

„И това е право! И върху това съм мислил! — отвърна Йоан. — Виждаш ли, свате, колко тежко дело е да задомиш царя си…“

Сега, като се огледах, разбрах, че пътуваме към селото Килифарево, а зад Килифарево се простираха гори и местностите бяха прочути с ловищата си. Предположих, че от това царско село ще вземем нужните отроци, песяци и крагуяри с хрътки. Аз не обичам лова и не обичам зимата не защото годините ми се натрупаха, а още от младини. И не мога да обясня защо. А Йоан бързаше, шпореше коня си и очите му ставаха някак все по-светли и по-сини. Навярно се вълнуваше. Вълнуваше се той пред лова, а все за своите сватби ми говореше. И отново ми каза:

„Някога, Александре, някакъв княз нашари гърбовете ни заради една сватба… Помниш ли?“

„Как да не помня! Твоят гръб, Йоане — помислих в себе си аз, — забрави бича и нищо не личи, но моят помни и до гроб ще помни.“ Той, види се, както много пъти, схвана и сега мисълта ми, та продължи:

„Сега мисля, че един папа, трима крале, десетина херцози и още десетина такива, да турим тук и приятеля от младостта Юрий, не могат с пръст ни пипна, която и невеста да си откраднем!“

С тия думи сякаш се върна младостта му. Лицето му се смени и очите му се засмяха. Още по-светли станаха. А и у мене преля гордост, преля и споменът. Ако човек се замисли над живота си, а човек понякога трябва да го прави, ще види, че и хубаво е имало, и лошо е имало. И той трябва да окачи живота си на пръст и да прецени кое ще натежи. И в живота на Йоан също е имало от едното и от другото, но при него някак и злото, и доброто тежаха толкова, че мъчно можеше да се окачат на пръст и да се мерят.

Така ние влязохме в Килифарево по здрач и слугите заудряха по портата на Теодор Комнин, нашия пленник, комуто аз с почуда отбелязах, че отивахме на гости. И слугите ни отвориха, а ние навлязохме шумно в просторния двор на къщата. Теодор, или както тук го наричат просто кир Тодор, ни чакаше на чердака и ни „гледаше“, сякаш ни виждаше. Въведоха ни в дома, а аз не можах да се освободя от тоя „поглед“. Как го посрещаше Йоан, не зная, но от приветствията и от думите им разбрах, че брат ми и друг път е идвал тук. Навярно съвестта го е мъчила, тъй като при Клокотница той можеше да мине и без ослепяването на врага си. Сега Йоан седна до камината, която гореше, и попита Теодора безсрамно, както се пита беден роднина:

„Имаш ли с какво да ни угостиш? Защото аз ще преспя и утре ще отида на лов!“

И ми направи впечатление, че говори високо, защото навярно Теодор вече не чуваше много добре.

„То може би няма да е достойна храна за цар и за севастократор… — отвърна ромеецът — но все пак няма да легнете гладни, Йоане…“

„Нека запалят още лампади!“ — каза Йоан.

„Чух!“ — отвърна Теодор Комнин и се разпореди веднага.

Слугата донесе още две лампади. В стаята стана светло и аз забелязах колко е чисто и хубаво подредено. И масата беше тежка, дялана с брадва изкусно, а после украсена с резба, и столовете бяха високи, направени от подобно дърво и резба, и край стените имаше седалища, застлани с пъстри черги и китеници, а черги и китеници имаше и по пода в изобилие. И украса от глина и от мед имаше, а под едната лампада се издигаше маса за четене и писане и на нея стоеше отворена книга. На мене ми се стори, че тази книга е предварително поставена и чака някой от нас да започне да чете.

„Ще четем ли и тая вечер любимия ти Плутарх, Теодоре?“ — попита Йоан, видял също книгата.

„Както бъде заповядано! — отвърна Теодор Комнин. — Страницата и мястото са отбелязани“.

Отговорите му бяха тихи, сдържани, покорни, както подобава на един победен да говори пред победителя си, но в тях нямаше нищо, което да унизява Теодора и да възвеличава Йоана. По-скоро се чувствуваше гостолюбието на домакин, отколкото раболепието на пленник. И тяхната дружба някак се слагаше тежко и непринудено и все пак в сърцето си усещах една затаеност, сякаш не всичко между двамата бе казано и определено. Господи, ти, който ни подари великата победа при Клокотница, нима ти не знаеш и не виждаш! Между Йоан и Теодор мирът навеки беше сринат и всичко, което те вършена и говореха, носеше печата на победата и на поражението, колкото и двамата да се стараеха да изглежда иначе. И аз се питах, няма ли по-добър дом в Килифарево от този?

„Аз нямам друго развлечение, Йоане… — говореше Теодор. — Вечер ми четат Плутарх… и това ме кара да съпреживявам съдби и животи на люде прославени и опозорени… Да се връщам назад във вековете… и да изпреварвам с мислите си вековете… Човек в моето положение, пък и в твоето, ако не стане философ, какво още може да стане.“

Той седеше срещу Йоан и го „гледаше“, а и Йоан не снемаше поглед от него. Те бяха някак си отпуснати, като че ли с мъка намираха какво да разговарят, но все пак разговаряха и бих казал, че Комнин беше по-словоохотливият.

„Годините се трупат… — продължаваше Теодор — и мъдростта, която човек е събрал, започва бавно да се разпилява, ако не се поддържа умът буден… А умът се поддържа или с деяния в живота, или с книги за деяния…“

„Ако си изчел книгите си, мога да ти пратя от Търнов други…“ — каза Йоан.

„Не… благодаря, Йоане… човек свиква с книгите, както с хората, и щом веднъж си е намерил вярна книга или верен човек, няма защо да се отказва…“ — отвърна Теодор.

Тогава влезе Ирина, дъщерята на Теодор Комнин, която аз запомних от сватбата на Белослава в Солун и още по-ярко от битката при Клокотница. Тогава тя беше дете с големи уплашени очи, и при това много красиво дете. Сега беше станала жена на около двадесет и пет години и запазила беше красотата си и тия големи, все така уплашени очи. А може би те не бяха уплашени и аз ги виждах още такива под впечатлението на оня знаменателен и, бих казал, страховит за тяхното семейство ден, когато трупът на Димитър Комнин се търкаляше пред шатрата, притиснат завинаги от мъртвата майка, и станът им гореше. Може би тия очи бяха само тъжни или насочени навътре към женската душа, а навярно се преструваха на такива, за да скрият ненавистта и жаждата за мъст, които у жените живеят стократно повече, отколкото у мъжете. Ирина внесе още притвореност в стаята и някаква хладина, въпреки че целуна ръка на Йоан, а на мене почтително се поклони. И падна в стаята мълчание, което тя, така внезапно, както го донесе със себе си, разсея с гласа си:

„Да чета ли?“ — попита тя баща си, а не Йоан, и стоеше права, стройна, горда в поражението и в длъжността на четец, която, види се, и бащата, и гостът й бяха отредили.

„Да чете ли?“ — обърна се Комнин към брат ми и Йоан каза високо, че може да чете, защото за вечерята е още рано.

„Чух!“ — отвърна Теодор, а Ирина пристъпи няколко крачки и се изправи пред разтворената книга и започна да чете така, както четат наистина четци, на които се заплаща трудът било в черква, било в знатен дом. А тя четеше Плутарх и гласът й беше приятен, равен:

„Когато Цезар слязъл в Египет, бил запленен от царицата на тази земя, наречена Клеопатра. Тя не била висока, а по-скоро средна на ръст, но у нея всичко било така съвършено и отмерено, че човек можел да наблюдава движенията й, както се слуша флейта. А боговете й дали глава и разум, равни на своите…“

Ирина четеше така, сякаш описваше себе си и собствената си снага, и собствения си глас. Тогава за пръв път аз се сетих за недопустимото, че Йоан не се отбива случайно в този дом и може би е обикнал дъщерята на победения от него император. И изплуваха в ума ми, както изплуват в размътена вода камъчетата по речното дъно, думите по пътя до Килифарево. И не мога да кажа защо душата ми се изпълни с небесна светлина. А тя се раждаше от гласа на Ирина и от словата на Йоан по пътя дотук. Но за това ще разкажа после, тъй като някъде по средата на живописта Йоан я прекъсна грубо и светлината в душата ми отстъпи на тревожен мрак.

„Стига! — заповяда той и Ирина спря веднага, сякаш беше машина, направена за четене. — Езичниците ни карат да забравяме бога! Сложи да вечеряме! А след вечерята пак ще четем… — обърна се вече по-меко към Теодор той. — Но друга книга… не езическа…“

Дотук Ирина изпълняваше всичко точно и без отказ, сега обаче тя се изправи пред Йоан и му каза:

„Да повикам ли слугите ти?“

„Не! — отвърна Йоан. — Този път ти ми дай да вечерям…“

„Но кой ще опита храната ти? Ти си дошъл в дома на твой роб и пленник…“ — отвърна дръзко и открито тя.

„Ирина! Какво говориш!“ — извика Теодор, който също беше разбрал грубия намек на дъщеря си. Напрегнат, той „погледна“ към Йоан и чакаше гнева му, но Ирина сякаш нарочно дразнеше едновременно и роба, и господаря, за да им се надсмива.

„А нима той е толкова недосетлив, татко… — обърна се тя към Теодор, — та може да помисли, че е обичан в нашия дом!“

Тук искам да отбележа, че дръзките думи на Ирина не прозвучаха толкова зле, както звучат на пергамента, когато ги препрочитам. Първо тя ги казваше меко и без злост, не спомена и думата „отрова“, а само намекна и беше застанала в кротката светлина на канделабрите, пред иконите. И самата тя, е продълговатото си лице и тъмни очи, изглеждаше да е част от този мистичен кът, изпълнен с мъка, с книги и с онова примамливо усещане за ромейски храм. Йоан не се ядоса. Само погледът му се изпълни с двусмислие и пламнаха ония светлинни, когато започваше да богохулствува. Така поглеждаше и мене, преди да започне да ме гаври за човешките слабости. И по сходството на погледа познах, че я обича… Той никога не се заяда с тия, които не люби, а ги хвали или кори, без да ги доближава до себе си.

„Домът, в който живеете, е мой! — отвърна Йоан и аз се възрадвах, че не намеси името божие в думите, които можеше да бъдат скверни. — Донеси ми вечеря от моето месо, от моето вино и от моя хляб!“

Ирина се поклони и излезе с достойнство, сякаш не чула словата, а Теодор се засуети и като не посмя да се обърне към брат ми, каза на мене, че Ирина е още дете, че все пак онова, което за нас е било спомени на възрастни вече люде, за нея е било спомен на невръстно момиче. Той бе станал бърборив. И каза още, че тя докрай не е могла да отрасне в императорския му дом в Солун. Нека не я корим за благоприличие…

Йоан го прекъсна:

„Та аз не й се сърдя, защо я оправдаваш… Нали е много по-лошо да лицемери… И много хубаво е станало, дето не е расла във владетелски дом…“

„Йоане! — извика Теодор. — От всички неелини ти си най-великият, Йоане! И това ми е едничката утеха… че именно ти ме надви, а не някой друг!“

Тогава Ирина влезе с поднос, погледна баща си с укор, чула раболепните му думи, и нареди на трапезата всичко в мълчание — и месото на Йоан, и хляба на Йоан, и виното на Йоан. А когато седнахме, стана така, че никой не започна да яде веднага, все още не бяхме се освободили от угнетението. И изведнъж Йоан тихо започна да се смее, обърна се към мене и ми каза:

„Яж, Александре! Ако е решила, нека отрови двама Асеновци наведнъж!“ — и ме почака да взема месо, за да вземе, и той. И държахме месото в ръце и се смеехме.

Но сега Теодор Комини ни изпревари, той грабна къс и го захапа, сякаш не бе ял от седмици, и през залците си каза:

„Нека по-напред умре старият й баща!“

Ядох и аз и не можах да разбера шегуват ли се тези мъже, или ядяха наистина. И ядяхме ние безмълвно и безразсъдно, а Ирина стоеше права зад нас като робиня и ни наблюдаваше. Тогава Йоан хвърли с негодувание месото пред себе си, а вече беше доста потъмнял и ние всички занемяхме в ужас.

„Безсолна е!“ — каза той строго и тогава Ирина пристъпи, щипна сол от похлупците и започна да му соли месото сред мъртвата тишина в стаята.

Едва тогава избухнахме в смях, но тя остана без усмивка на лицето си и солеше месото, като че ли свещенодействуваше, и само с ъгълчетата на големите си черни очи наблюдаваше Йоан, който чакаше да се осоли месото така, сякаш Ирина осоляваше отдавна изблудялата му душа…

Ние не ходихме на лов, а на другия ден заминахме обратно за Търнов. Теодор ни даде шейна, защото беше навалял нов сняг. На конете имаше звънчета. Денят беше ведър и студен и ние с Йоан се гушехме в кожите. А аз приличах в душата си на младеж и си спомних зимите в Галиция, когато великият княз ни пущаше с шейни, нас, всички, неговите осиновени и неосиновени деца и храненици, да се возим. Тогава сред нас беше Мария, и Юрий беше, и на два пъти идва татарският престолонаследник, който гостуваше на Галиция, и ние летяхме и се смеехме, все млади люде, забравили за миг в полета на шейната, че всички носеха със себе си проклятието на своя произход… Мъча се да оценя от тая шейна с деца кой остана щастлив, кой преживя прост земен живот, изпълнен с прости скърби и радости. Никой! Юрий води нови войни с татарите. Батбай живее като страшилище за народите в Европа! Йоан завладя един цял полуостров, но скимти сам като куче, сподиряно от кучките на цяла Европа — прости, господи, израза! Мария почина в монастир, по-обичана от мъжа си като Христова невеста, отколкото като царица. За себе си не искам да говоря.

Летеше шейната с двама мъже, както летеше оная, препълнена с деца, но от едната шейна до другата бяха минали повече от тридесет години…

„Йоане! — казах му аз най-сетне, когато почувствувах, че и неговата душа се пълни със светлината на снега и на спомените. — Ангелът победи дявола у тебе… и ти ще се ожениш за дъщерята на един твой враг… Никога не си ме водил на по-хубав лов!“

„Не ми разваляй разходката!“ — отвърна Йоан усмихнат, но аз бях обзет от беса на добротата и продължих:

„Йоане, това е най-достойното ти дело! Ако има нещо, което да направиш в пълно съзвучие с Христа, това ще бъде… Господи, ти не усещаш ли, че ангелът победи дявола у тебе най-сетне, срази по веднъж завинаги…“

Йоан се засмя и разбрал, че няма да се откопчи, реши да ме подразни дори и в този свят ден.

„Бъркаш, братко… — каза той. — Дяволът, дяволът пак взе своето. Защото аз мислех тъкмо над твоите думи… Ако взема измежду нашите болярски жени… ще подигна злоба и ненавист… а така всеки ще ме съжали, щом се задомявам за робиня… А ти какво ме възвеличаваш… не от християнски дълг“.

„Не говори така!“ — почти изплаках аз, защото той с няколко думи само ми отне цялото щастие, като отново измъкна своята проклета царска везна и почна да отмерва и да размерва, като последен купец на тържище.

„Та това е най-големият ми грях! — продължи Йоан. — Аз насилвам робиня, която ме мрази, за да бъда чист и пред йога, и пред людете!“

„Спри! — изкрещях. — Прави каквото си намислил, но повече не се скверни, поне с думи!“

„Ех, светец такъв… А баща й разбира, и тя разбира. Аз ги насилвам с изгоди, не с бич… с бич те няма да приемат…“

„Спри! Спри!“ — викнах отчаяно аз.

„Та ние с Теодор сме двама стари разбойници… Ти как си мислиш… Чудя ти се снощи как стоя между нас, като разпнатия Христос между двамата разбойници…“ — започна да се смее той.

Не издържах. Скочих от шейната и хукнах като луд по бялото поле и едва след време разбрах, че Йоан тича след мене, и когато задъхан спрях и се обърнах, като гонен елен за последна борба със злото псе, Йоан се усмихна в лицето ми с дяволската си усмивка и също като мене задъхан каза:

„Обикнах я, Александре… Обикнах я…“ — и като ме сграби, повали ме в снега и натискаше лицето ми в снега, и ме давеше, както някога се давехме, буйни и млади, като млади псета в снеговете на Галиция. И крещеше, и ме биеше по гърба — точно там, — и се смееше:

„Сега никой, никой не може ни би… И най-сетне човек може да легне при една жена като човек… а не като цар… ех, пес православен такъв! Да караш куц човек да те гони!“

И още бъбреше моят брат рожден, но думите се губеха и аз не ги следях…

А бяха важни слова, защото Йоан никога вече не ги повтори и никога вече не се повтори този ден, сякаш откраднат от младостта ни. Никога друг път царят и самодържецът на всички българи и елини не откри толкова широко душата си пред мене, а аз, Александър, севастократор Средецки, бях единственият, пред когото той понякога откриваше частици от сърцето си. Та нали той само пред мене рида веднъж…

Това беше последната сватба от всички сватби, които Йоан Асен устрои през живота си. Не искам да описвам великолепието и гостите, които се стекоха от всички земи и кралства, за да го почетат. И не мога да кажа, че Ирина беше нецарствена или някои я смятаха за робиня, та жалеха брат ми. Тя се държеше с достойнство и вътрешно велелепие и не се смути от поздравите на патриарси, на папски легати, на императорски посолства, на кралски пратеничества. Само когато трябваше да приеме привета на чичо си Мануил и на леля си Белослава (на нея тя пък се падаше вече майка), за миг се смути, но това не беше нищо и никой не го забеляза, освен аз, който всичко следях с буден поглед. И обикна Йоан третата си жена повече, отколкото Цезар беше обичал Клеопатра, а и Ирина го обикна, защото мъжът на петдесет години все още може да се обича не само заради властта и богатството, а и за величието на духа. Тя обикна и мене, и съпругата ми, и сина ми Калоян, защото е известно и на най-простите люде, че когато жената обича мъжа, тя обича и рода, и родината му. Йоан отвърна със същото, като възстанови, макар и умалено, деспотството на Теодор Комнин и му върна част от властта в Епир. Той задълбочи мира както в дворците и в държавата си, така и по цялата си граница. А границите му бяха огърлия от роднинства; дори простите стражи на всяка крайна рътлина отсам и отвъд България се викаха на гости и се гощаваха като кумове и сватове. И аз моля господа бога, нашия създател и цар на царете, когато съди в деня на страшния съд душите ни, нека сложи на едно блюдо този мир и сговор, а на другото всичките ни грехове и нека ни прости. Нека прости поне Йоановите грехове, защото той знаеше какво върши от първия ден на своето царуване до последния, а аз, надарен с по-слаб ум и проницателност, разгадах деянията му късно… може би след неговата кончина. И нека, както е прието, да завършим с молитва към небето този труд, тъй като повече деяния не бяха извършени от Йоан Асен, нито велики, нито недостойни. Той угасна в този мир и този мир отнесе в гроба, както се отнасят цветята и скъпоценностите, с които китим мъртвите…