Евгени Константинов
Сватбите на Йоан Асен (2)

Откъс втори

разказва Йоаким, патриарх Търновски

Преписвал съм много жития и хроники, пълни с подвизи и възвишени дела. Те принадлежат на светци, царе и воини, а на духовника се пада най-скудният дял. Не зная и никога няма да узная защо е така отредено от бога. Навярно бог е наредил мъжете в расо да се докосват само до светите треби и до перото паче, а докоснат ли с помисъл или деяние светските дела, мигом да бъдат опозорявани. Така например аз чета и препрочитам писмата на вселенския патриарх Николай, наречен още Мистик, до някогашния велик наш цар Симеон. Най-унизителната част от молбите е била предоставена нему. Нему са били оставени и воплите на ранената империя, и притворството, и коленопреклонението. А императорът Роман Лакапин е запазил за себе си гордите слова и подготовката за разплата. В книгохранилището си пазя и посланията на най-прочутия в мъдрост и наука патриарх, наречен Фотий. Този светилник на Христовата вяра пише до българския княз Борис, баща на тогова Симеона, и го заклина, и го моли да приеме правата вяра не от Рим, а от Константинопол. А в това време императорът Михаил и вуйчо му, кесарят Варда, събирали силите си при Адрианопол. Много още са примерите в хрониката. Има и такива, когато един властелин върши безумия, а кара духовниците си да го словословят пред християните и пролетите кърви и сълзи да наричат божия благодат.

Затова и аз, Йоаким, по времето на Борил архимандрит без епархия, а по времето на царя Йоан Асеня патриарх Търновски, радетел на правата Христова вяра, не се побоях да прибавя още няколко примера в хрониката, която пиша тайно и за себе си^[1]. Като казах за себе си, помислих за императора Марк Аврелий, който е писал за себе си, но понеже е бил император, трудът му е стигнал до всички, дори до нашето благочестиво време. И понеже аз нямам светска власт, лаская се, че за разлика от Марк Аврелий пиша наистина за себе си.

Това са моите часове на прозрение към собствената душа и на пълно смирение пред всевишния. По него време да откажеш на Борил и на Целгуба беше все едно да погълнеш яд от собствената си ръка. Имаше такива, които отказваха. Те умираха. Хвърляха ги от Лобната скала в Етър и мъртвите им тела доплуваха до стана на Йоан Асен, който стоеше с галицки и български полкове под стените, а душите им отиваха в рая. Ще разкажа най-първо за юродивия Алекси, човек божи, който имаше славата на пророк. Десет години Алекси ходеше в дрипи и косите му стигаха до кръста, брадата му до корема и влачеше вериги, които сам си бе поставил на краката и на ръцете, за да мъчи плътта си. Препитаваше се от милостиня, а когато милостинята беше повече от неговите нужди, раздаваше я на други нищи. Гаданията му бяха зло за Борил и Целгуба. Те не го погубваха, както мнозина други, защото се бояха от гнева на народа, а може би и на небето. Но се смееха на пророчествата му и го наричаха смахнат. Впрочем това е много често срещано и е нещо обичайно.

Когато Йоан Асен се появи с наемна войска от Галиция — казват, че да я купи, станал зет на великия княз с принуда, — към него се устремиха хиляди, както се устремяват към река зажаднели стада. Когато той, Йоан, стигна до Търнов без битка, както се стига до място, определено за лов на ветри и елени, искам да кажа със свита, с гончии, с крагуяри и песяци, с гайди и свирки, с велика радост, Борил се уплаши и хвърли много люде от Търнов — и знатни, и прости — в тъмница. Хвърли в тъмница и юродовия. А в тъмницата го накара да им вещае. Надяваше се, че пророкът, заключен и заграден от камък, вижда едно бъдеще, а свободен и волен — друго. Но Алекси им каза — аз бях с царствените съпрузи в тъмницата при божека и чух с ушите си:

„Виждам… — каза Алекси — морето да се бунтува и над вълните му се носи колар и колесница, а на щита му свети бисер колкото пестница на силен мъж. Този бисер е от короната на цар Давид. И коларят връхлита върху чудовище, което е c корона, издялана от човешки кокал, украсена вместо с елмази с човешки очи, избодени от праведници… И вместо с кръст короната е белязана със знака на ада. И коларят… — каза Алекси — погубва чудовището, а от кървите му морето става червено. Тогава реките тръгват назад, за да не се измие морето, и давят людете и добитъка, и зверовете под тях давят, а само птиците небесни летят над безкрайните води…“

Така каза Алекси, а Борил се усмихна кротко и още по-кротко го запита:

„Кажи ми ти, Алекси, човече, този колар по-приличаше ли на братовчед ми Йоан?“

„Този колар има две лица — отвърна Алекси, — едното прилича на царя Калоян, а другото на Асеня Стария.“

Борил погледна Целгуба — той винаги гледаше кротко и малко унесено, така както гледат всички истински нечестивци и тирани, за да прикриват жестоките си сърца — и като въздъхна престорено, рече:

„Щом и лудите ни отричат, значи с нас е свършено, царице!“ — а после се разсмя.

Тогава Целгуба впи черните си очи в мене и отвърна на мъжа си:

„А ти не търси помощ от лудите, потърси я у мъдрите!“

Той тръгна към светлината, а след него Целгуба и аз. На двора повика началника на стражата и му каза, както хората си казват „добър ден“:

„Прати юродивия при Йоан, но не през портите! През портите ще се забави!“

Ние седяхме на трапезата — царят ме бе поканил на обяд, както от много години не беше ме канил, — когато навън се чу гълчава. Хвърлиха Алекси от Лобната стена. Дотогава говорихме за мощите на света Петка от Епиват, които латинците ни бяха задигнали от Пловдив, и Борил ме бе помолил да му препиша едно от житията й. Сега той ме попита така, че тръпки ме побиха.

„Мислиш ли, отче, че този човек наистина има дарба да вещае?“

„Бог единствен знае… — отвърнах смирено и предпазливо — бъдещето на людете и на царствата, господарю!“

„А не разкрива ли бог понякога своите промисли чрез скотове и юроди на людете?“

Въпросът беше тежък, но зададен с благоусмихнати устни и аз се двоумях какво да отвърна, защото истина е, че всевишният понякога разкрива тайните от книгата на бъдещето чрез скотове или знамения, или пък говори през устата на хора, след като им отнеме ума. От пусторечие — защото в дворците пусторечието не е чак дотам велик грях — ме спаси Целгуба:

„Защо, царство ти, толкова много се боиш от думите на един смахнат? Аз мога да ти доведа десет смахнати, които ще говорят друго!“

„Да! — отвърна замислено Борил. — Но те ще говорят за злато. А за злато всеки говори като смахнат… докато този изричаше пророчествата си пред смъртта и всички го познават отдавна, че е нечист…“

В Търнов вече се чувствуваше недоимък, но ние ядяхме патици и навярно щяхме да ядем още много дни от тях, защото зад двореца, между неговите зидове и крепостни стени, имаше локва, която Целгуба наричаше езеро. В „езерото“ самата царица развъждаше патици. Целгуба е куманка, а всеизвестно е, нейното племе обожава дивите патици, които често пъти го прехранват в степите.

„Смути ли те Алекси?“ — попита царицата съпруга си и му подаде с ръката си месото.

„Алекси! — презрително произнесе Борил. — Не, Алекси не ме смути. Йоан ме смущава… Той няма сила да превземе Търнов, но и аз нямам сила да го прогоня… освен ако се намери втори Манастър…“

Тогава Целгуба спомена името на княза Юрий. Този княз водел полковете на Галиция и бил определен за наследник на великото княжество. После Борил спомена името на Александър, Йоановия брат. Те диреха втори Манастър, но такъв още нямаше в редовете на Йоан. Защото манастровци се пораждат при велики дела, излюпва ги човешката завист и корист, а Йоан още нищо велико не беше извършил. Намираше се в ония дни на изгрев, когато людете отиват при него, едни от любов и вярност, други от жажда за слава и себелюбие. От думите им разбрах, че не могат да се доверят нито на княза, нито на Александър. Разбрах, че двамина, които те подкупили да убият Йоана, сами преминали при него. Страшни работи говореха те пред мене, грешния, и аз изпадах в боязън, загдето говорят така гнусно и открито пред божия служител, призван да води стадото към спасение.

Когато слугата Яким донесе благоуханен мед и обедът наближаваше своя край, Целгуба сама ми поднесе съда с мед, като прелюбезна домакиня, подслади ме с мед, искам да кажа, а ме вгорчи с думи:

„Искам довечера да ме изповядаш, свети отче! Голям е грехът на моите помисли и никой друг, освен тебе не може да го поднесе пред нозете на бога!“

„По-голям от мене е патриарх Василий…“ — промълвих аз. „Василий е схизматик — отвърна Борил, — той е свързан с папата, а аз искам първожрец измежду Православието…“ Вече знаех цената на патриаршеския престол. Отидох в килията си на Трапезица и разтворих книгите с деянията на светите отци в надеждата да намеря аз, нищият, бедният, клетият, утеха и пример за твърдост. Дирех пастир, който да е получавал престола си по по-окаян начин, и не намирах. А мислите ми бяха бурни и тежки, защото реших в себе си на подлостта да отвърна с подлост, на греха с грях, на обидата с обида, но и подлостта, и грехът, и обидата, които бях наумил, щяха да бъдат по-малки от ония, които ми се предлагаха. Спаси, господи, и ми прости! Аз наумих да изменя на царя, коронясан в твое име, и да помогна на Йоан, който не е помазан, но има повече право на трона от Борил. Спаси, господи, и прости помислите ми, тъй като те си останаха помисли, а царицата пое върху душата си измяната.

Целгуба дойде сама в църквата „Света Дева Мария“ в прязнощ без стражи и без слугини. И не пожела изповед от мене, а ме помоли да излезем в градините. И ние излязохме в градините, а нощта над Етър беше душна и заглъхнала, като пред чудо. Далече по възвишенията горяха огньовете на Йоановите полкове и Целгуба сякаш им се радваше.

„Аз съм хуманна… — каза тя. — И преди да се омъжа за християнин… — тя не спомена името на първия си мъж, царя Калояна, нека вечна бъде светлината на душата му — бях езичница… По ми е леко да говоря с тебе под открито небе.“

„Да предпочетеш откритото небе пред храма божи за молитва и изповед, прости ми, царице, но това е в учението на богомилите, а те са еретици, които винаги твоят царствен съпруг е преследвал…“ — казах аз и се приготвих да говоря за Светия събор, свикан преди седем години от Борил, против ересите и потопил ересите в кръв.

„Моят царствен съпруг е кръвожаден звяр! — каза тя. — И ти никога ли не си долавял, че той не вижда далече в бъдещето и не вярва на ония, които виждат, а ги хвърля в реката!“

Замълчах пред светотатствените слова. А и с Целгуба никой никога не е бил откровен, без да заплати.

„Той ме измами! Уби мъжа ми! Но не го надмина в нищо! Всичките му дела, с изключение на убийството, което завърши с успех, останаха безуспешни! — каза тя. — Угрите ни взеха Белград и Браничево, и Бдин! От франки и ромеи загубихме всичките си крепости по Родопа, из Долната земя и Македония. Той смали царството колкото една женска длан, не съумя дори да ме оплоди, а искаше други да сторят това! И Роман, протостратерът, чийто брат убихме, и Никулица, севастът, чийто баща бе посечен на другия ден след смъртта на първия ми мъж! И стотници дори е карал да създадат наследник на трона му! И не помисли, че така си отива кръвта на Асеновци! Виждаш ли, свети отче, такива неща се говорят под открито небе, а не в храм! Аз не съм еретична! Аз съм нещастница!“ — почти изплака тя.​

Аз обаче стоях буден като страж.

„Нека бог прости всичките ни дела… — казах — сторени волно или неволно…“

„Нека прости! — каза тя, като ме прекъсна. — Ти ще отидеш тази нощ в стана на Йоан Асен! Ще му кажеш само едно! Пращам му десет деца на свои съмишленици в залог, че ще му отворя Мала порта, ако той се закълне в пролятата кръв на баща си и в протестния кръст, че ще се ожени за мене!“

„А Борил!“ — извиках аз, въпреки че в душата си помислих за Калояна, упокой, господи, боже наш, душата му. А помислих за Калояна, защото, ако той е вуйчо на Борил, то на Йоан е чичо!

„Борил… — каза тя, все едно че нищо не бях произнесъл — Борил няма вече нищо… аз поне имам тази възможност…“

Следвах я безмълвен, пълен е безчестие така, както вимето на вълчицата е пълно с мляко, и нямах сили да пошепна дори мълком молитва за тази ненаситна жена, която пестила своя път към геената с труповете на съпрузите си.

В стана на Йоан Асен ме посрещна същият този Юрий, княз и наследник на Галиция, настани ме ведно с децата, които водех, на поляна, цялата разцъфнала в моравничета. Заповяда на стражите да донесат мляко на децата в дървени канчета и децата пиха мляко на поляната е лилавите цветове, без да знаят, бедните, че са заложници. И аз чаках сред тях, но не вкусих от млякото, а мълком си приповтарях притчата за Христос и децата и си припомнях как всяко едно от тях съм кръщавал, защото и знатните не искаха да кръщава рожбите им патриарх Василий, уният и изменник на Православието, обръснал брадата си, а аз ги кръщавах според закона и обичая на дедите. И когато едно, на стратега Войсил, полази по мене и отри устни в епископското було, заплаках и загалих русата главица и питах небето защо хората се раждат ангели и с всеки ден губят чистия си и сияен лик, защо бог не е наредил обратното.

Тогава дойде Александър. Помнех го като едно от тия деца, които сега водех може би на заколение. Нему помогнах тогава, когато верни боляри ги криеха с Йоан по колибите и твърдините. Помогнах не за слава, не и от корист, а за да изпълня Христовия закон. Той целуна ръката ми, и златния кръст целуна. Нищо друго не ми каза, освен че брат му спи. Познах в очите му лъжата, но се престорих, че вярвам. Помълчахме така. А децата край нас започнаха да играят под слънцето, което се подаде над Света гора.

После Александър взе да ме пита за този или онзи от някогашните. И все ме питаше за люде, вече погубени. И аз трябваше да му разправям за гибел и само за гибел. Накрая ме попита за майка си Елена, която беше царица, а гаснеше в монастир като Христова невеста. Казах му и това. Когато му разказах за всичко, което знаех, той ме попита за децата, кое на кого е, и ги галеше. Тогава разбрах, че Александър носи у себе си искра божия. Предположих, че ще се отдаде на свят живот и може би той ще е новият патриарх на Търнов. А не изпитах ненавист, тъй като и него познавах от дете. Имаше у него нещо по-чисто и по-достойно, отколкото е необходимо за севастократор. И лицето му бе тънко, изрязано, миловидно като у момиче. И брадата му беше руса и тънка като у светец. И очите му сини. Само широките плещи напомняха мъжа. А защо държеше едното си рамо по-долу от другото, това не узнах, въпреки че по-късно се чу да е болен и царят му повика лекар чак от Бургундия, а не го повери на моята молитва.

Денят се разжари, когато се появи Йоан, и аз веднага го познах. Той е по-нисък от брат си и лицето му е по-овално, но и лицето му, и снагата му изглеждаха по-твърди. Брадата му също беше руса, и очите му също — сини, но това не бяха цвят на узрялото жито и цветът на синевата. Брадата му напомняше по-скоро злато, а очите му — късчета от мозайка. Нека ми прости този, който стана всемогъщ цар, но приличаше на мечка. И погледът му беше мечи, и стъпката му. По нищо не приличаше на рода си или само по челото. Неговото чело беше изпъкнало и закръглено, почти същото, както у баща му, Стария Асен, и у чичо му Петър. А от хубостта на другия му чичо, Калоян, и помен нямаше. Но на Калояна той приличаше в друго. Като заговореше. Гласът му беше малко дрезгав, но тих и равен, властен. Без да щеш, те караше и ти да говориш тихо и равно, с малко слова, пълни е уважение и предупредителна кротост. Много по-късно той започна да богохулствува и да ме кори изпърво, а после и да се гаври дори.

Йоан също целуна ръката ми и златния ми кръст, но не попита за никого, дори и за майка си Елена не ме попита. Само ме покани да го последвам и се отправихме през лилавата морава не към шатрата му с червените лъвове, а към зелената река. Пътем ме попита какви са тези деца и аз му отвърнах, че са заложници. Нищо друго не каза, седна на повален дънер. Сложи и мене да седна, но изведнъж се засмя и рече, че не си е мил очите, и ги уми в реката. Върна се при мене с мокро лице и каза още, че нямал време да отиде за кърпа, а аз му отвърнах с въпрос — защо не повика на слуга. Йоан се усмихна и подложи лице на слънцето. Докато да изсъхне лицето му, и брадата му докато изсъхне, ме помоли да му предам, каквото трябва. И аз му предадох думите на Целгуба.

„Ако Целгуба, стринка ми се омъжи и за мене, няма ли да станат много мъжете й от рода на Асеня?“ — попита без злоба той и очите му се изпълниха не с негодувание, а с някаква детска почуда.

Заговорих за безсмислието на кръвопролитията и братоубийствената обсада, за злото на междуособиците, а той мълчеше. Лицето му изсъхна на слънцето и утреника и понеже то нищо определено не изразяваше, разбрах, че идва злощастният край на моето пратеничество. Станах. Душата ми се зарадва, че се връщам без отговор. Стана и той.

„Тежко е, свети отче, да си пратеник на цар и на царица, които не тачат ни божите, ни човешките закони“ — каза той.

„Тежко е, Йоане!“ — съгласих се аз.

„Стринка ми… — продължи той — е готова да се омъжи за всеки, който убие стария й съпруг, но аз няма да пролея кръв…“

„Благословен да си!“ — изрекох и се хванах за думата му, защото нямаше друга дума, о която да се хвана като за патерица.

„Сега слушай, отче! — продължи той. — Кажи на Целгуба това! Йоан е женен, й кажи… и не иска друга жена, освен Мария… не би взел дори Елена, която стана причина да загине царството на Приамуш… а камо ли стринка си и братовчедка си… Но ако Целгуба отвори портите на Търнов, ще я оставя жива, за да може да измоли прошка за греховете си в някой монастир… И дано бог й прости!“

Ние излязохме на моравата при децата.

„Отведи ги! — каза той. — Не искам залог! Ако мъдрите в Търнов отворят Мала порта в полунощ, нека се радват на всичко, което имат! И на службата си при новия цар, и на званията си, и на рожбите си! А ако измамят, то аз пак не бих погубил деца!“

Прекръстих се. Йоан ме погледна с тежък поглед:

„Но да не забравят! Ония, които са на възраст и могат да отговарят за делата си, няма да пожаля!“ — каза тон и също като мене се прекръсти.

Пак целуна ръката ми и честния кръст целуна, а аз поведох децата към Търнов. Тогава разбрах, че ако у Александър тлее искра божия, то у Йоан гори огън божи.

На гърба на пергамента

разказва Йоаким, патриарх Търновски

Писано след много години. Господи всеблаг и всемогъщ, ти си виждал, но как аз, духовно слепият, да прозра бъдещето. Ти си знаел, че това е единственото брачно предложение, скрило в себе си изгода, което Йоан не завърши със сватба. Всички останали той прие.