Евгени Константинов
Сватбите на Йоан Асен (18)

Откъс осемнадесети

разказва Ана, царица българска

Струва ми се, че някои от болярите нарочно тласнаха Йоан в тая безполезна война. Съжалявам, защото една от страните, които ми харесват в Православието, беше тая, дето схизматиците от изток не са толкова войнствени, както схизматиците от запад. Но сега те се оказаха в много по-голяма степен недостойни. Болярите винаги са обичали да воюват, а още повече са обичали царят им да губи войни, за да дигнат глави. Но те не знаят, че дори и да загуби нещо в тая война, Йоан е толкова неуязвим, пазен от крилото на безброя, и то не само българи, но и елини, и власи, въобще пазен и обичан от войниците, от стотниците, от мъдрите властели, от отроците и от клириците. Дори такива люде, като зограф Илия, са готови да го бранят, люде, които не са вдигали никога в ръката си нещо, по-тежко от перото или четката. По този повод си спомням, веднъж Илия, когато рисуваше Елена, каза, че хората грешат, когато се уповават само на меч. Хората се покоряват понякога много повече на дума или на багра, на образ свещен или дори на образ прост. И ме попита, защото аз се смеех, и на свой ред го попитах кой ще се покори на образа на едно дете. А той ме отрупа с въпроси, например какво са всъщност знамената и защо са изписани, какво са тръбите, които пълнят душата ни с бойните си звуци, и какво са молитвите и иконите, ако не слова и багри, смиряващи и управляващи световния ред. А за портрета на Елена каза, че децата възвисяват душите. Неслучайно най-често рисуваната икона е младенецът Христос и човек трябва да приема всяко дете точно като младенеца Исус.

Ето затова и мнозина говорят зад гърба ми, че съм… думата не искам да напиша дори, защото аз имам обичай да започвам едно и да завършвам друго. Така правя и в разговорите, и в писанията си и нека ми бъде простено от бога, чиято ръка направлява ръката ми с перото и чиято уста говори чрез устата ми със словото. Нищо на този свят няма, което да не е божи имот и божие достояние, ако някой помисли, че се въздигам до оглашена от Христа. Та нима писъкът на новороденото и плачът на гладното бебе не е божи? Повече няма да се отплесвам. Може би е всеизвестно, а може би не, защото се взеха мерки за тайна, но в Търнов дойдоха двама епископи от Рим, като легати на папата. Не ги видях, тъй като веднага ги пратиха на юг при Йоан и при обсадения град. Споменавам ги само между мислите си, и то главно в желанието си…

Точно тук съм прекъснала, когато ме заболя главата. Този път се надявам да напиша малко повече, понеже съм сама и в дворците е доста пусто. Всички са при обсадата и тук са останали само стари или мали боляри, духовенство и най-великият измежду тях е Йоаким. Понякога, когато не отслужва бдение за победа на нашето войнство, той се отбива в покоите ми. Навярно все още се бои от мене, като ме счита за католичка сред православни или по-скоро като единствена черна врана сред ято лебеди, и непрекъснато възхвалява Православието и не подозира, че на мене църковните разпри ми са чужди, както са чужди на Йоан, че ние, владетелите от всички кралства, гледаме на тях като на меда или солта, които се поднасят към обеда само за да го усладят. Така и верското ние прибавяме към войните, за да ги подсладим. Някога искам да му кажа тази истина, защото я зная не от друг, а от баща си Андрей, крал маджарски, който взе участие в толкова кръстоносни походи и дори сам предвожда един. Той казваше, че води бароните и графовете си на плячка далече, за да не се крадат помежду си на родна земя. Казваше го пред нас, като ни смяташе деца с Бела, а ние го разбирахме и понеже го разбирахме, се правехме, че не слушаме. Някой може да помисли, че не съм вярваща, както го мисли и Йоаким. Аз вярвам в бога горещо, тъй като нищо на този свят не е без създател и никой създател не е оставил и направил нищо без промисъл, но нима трябва да поставяме бог винаги в положение, което на нас е изгодно или неизгодно. Бог е винаги в едно положение, макар и да се явява в три лица, както твърдят православните, а именно над всички люде и над всички техни дела. Ето и това някога искам да кажа на Йоаким, но Йоан е прав, като твърди, че няма смисъл да се дава печена сърна на оня, който е преял булгур до пръсване. Затова аз говоря на Йоаким за гергефа, който шия и който е прилично всяка жена да шие у дома си, моля го, когато е дар за храм или за светия, да изберем божествената фигура и орнаментите. Йоаким се дразни, защото го имам за съветник по такъв маловажен въпрос, както и по други, още по-незначителни. Например питам го за подправки на ястия и най-вече за ония подправки, които идват от сарацините, а сарацините ги прекупуват от много далечни земи. Такива зърна и листа той не е виждал и затова ги нарича „езически“ и „сарацински“, а не се досеща, че много от рицарите на Христовата вяра тръгват на бой за освобождение на гроба господен и са много доволни, ако се върнат с един чувал пипер, което е, все едно че влачат със себе си чувал със злато и безценни камъни. Но пред Йоаким аз свършвам до подправките в ястията, защото другото той ще нарече ерес, тъй като пази все пак в душата си почит към воините, били се за гроба господен, и смята, че не всички, а, напротив, много малко от тях са грабители и търсачи. Снощи ми беше необикновено весело и смятах тъкмо за подправките на Изтока да поговоря със светиня му, но се отказах, понеже той влезе мрачен и навъсен. Помислих, че има лоши новини от Юг, и сърцето ми се сви. Попитах какво е, но той ме помъчи известно време с невеселия си лик и най-сетне ми каза, че в Търнов е дошла чумата, и днес само — нейния пръв ден — е повалила двеста души, половината от които вече са при бога. Това наистина беше страшна вест, но не чак дотам страшна, че да убие у мене всяко желание за друг разговор в скуката на Царевец. Само смених онова, за което трябваше да стане реч, и използувах вестта, все още обладана от първото си весело настроение. Предложих да повикаме Матеус, като вещ и опитен човек в тези дела, и да се посъветваме с него. С Матеус нарочно го дразнех, както се дразни щиглец в клетка, като се пъха пръст в решетката.

„Та нали такива като него доведоха чумата в Търнов!“ — изцърка гневно Йоаким и оправи припряно черното си було.

„Защо?“ — невинно попитах.

„Идвали са папски легати и от мене, сиреч от бога, това е било укрито! Ето кои са донесли чумата, защото тя, нечестивата, обича да се крие в пазвите на нечестивите люде и така да преброжда земите и да ги опустошава!“

„Тогава, слава богу! — пъхнах аз още по-навътре в клетката пръста си. — Хубаво е, че легатите преспаха само и веднага ги отпратиха, като ги преоблякоха в прости одежди.“

„Да! Но оставиха злото, посяха го като плевел в чиста нива! Днес съм отслужил не помня вече колко молебена, дъще… У Стратилат, протовестиара, където жена му е почерняла, у стария Деян, протосеваста, у протомайстора на златарите отслужих, у Радостин, защото не ми е по сан, но все пак и двете му рожби са почернели… Не жаля сили… Чумата трябва да се прогони още в самото начало… и ако аз, първослужителят божи, не се хвърля в битката пръв, кой друг… Матеус да върви по дяволите… — прекръсти се той възбудено. — Прости боже, скверната ми уста!“ — и като прекръсти и устата си, замълча.

Тогава за пръв път усетих истински тревогата.

„Свети отче! — казах. — Сега идвам от покоите на царските ни деца — здрави са… Не се бой… Но те моля… благослови ги… прочети им молитва… Те спят, но да обиколим покоите… за да са благословени и те…“

„Аз съм дошъл тъкмо за това!“ — отвърна тихо Йоаким и за пръв път почувствувах мекота и благост в душата му.

Ние обиколихме покоите на Петър и на бебето Коломан и той навсякъде отправи молитва за спасение и благодат, за което душата на майката е много благодарна, после обходи стаи и зали, дори и в тронната го въведохме, и той се молеше и благославяше величествен и достоен за сана и службата си и за белите була, които се появяваха по него като знамения за живот и за здраве. Целунах ръката му, и светия кръст целунах и го поканих да постои още малко при една самотна и уплашена жена и той постоя, а аз за пръв път разговарях с него почтително и вече не дирех нищо, което да развесели сърцето ми. Кой знае защо, стана дума за възкресението на Лазар, а това за мене е един разказ, от който лъха гробовност и тайнственост. Навярно Йоаким целеше да смути душата ми и да я изпълни с още боязън. Сега разбрах, че и аз, и девер ми Александър винаги сме подценявали светия старец, а той беше не само мъдър, но и опитен човек, защото, след като смути сърцето ми достатъчно, според неговата преценка, и ме настрои най-благоразположено, отново се върна на двамата папски легати и ме подпитваше, и ме разпитваше, но аз нищо не знаех за тях, дори не успях да ги видя. И знаех само едно, че са се отправили, преоблечени като другите гончии, заедно с царските към Константинопол. Тогава той извика в ужас:

„Те ще оставят чумата и при войската!“

Аз извиках, също без да искам, от повторна уплаха, а той хвана ръката ми и каза още:

„Изпрати нови вестители! Още по-бързи от тия! Да предупредят царя, защото, ако го направя аз, той няма да ми повярва… и великото зло ще плъпне по войнството Христово…“

„Нима бог ще позволи?“ — изплаках, като гледах големите блестящи очи и едрия му стан, откроен на златистите лъчи на лампадите.

Йоаким не можа да ми отвърне. В залата влезе слуга и очите му бяха по-големи от тия на Йоаким. Той се поклони и гласът му се препъна и падна в ушите ми:

„Петър…“

„Какво Петър!“ — извиках в ужас и разбрах.

Затичах към покойната на сина си. А пред нея се трупаха не само стражи, но и слуги и те ми сториха път, та аз влязох и след мене влезе патриархът. Петър лежеше в ложето си и не ме виждаше. От челото му течеше пот и лицето му беше червено. Йоаким се отпусна на колене и започна да се моли. А влязоха и още неколцина епископи, тях по-късно съзрях, и започнаха да се молят за нашия царевич, а аз хванах ръката на детето си и ридаех и го зовях, и Йоана зовях, и Александър зовях. Чу ли ме синът ми, или му олекна за миг, той отвори очи и в тях имаше познание и свяст. Размърда устни и поиска вода, а като му дадох вода, ми каза:

„То е заради птичките…“

Зад нас пееха псалм. Аз скочих на нозе и извиках на първия болярин, който застана пред мене:

„Викай Матеус! Викай Матеус!“

„Царице!“ — хвърли мълнии с очите си Йоаким и в гласа му имаше твърдост и стоманена вяра.

„Викай Матеус!“ — ридаех аз и зовях всички, докато най-сетне една от придворните, не помня, мисля, че беше Хрисула, на севаст Радан съпругата, ми пошепна и аз я разбрах. Бургундецът щеше всеки миг да дойде. Тя пратила в Долния град слуга, преди да позова.

И Матеус, бургундецът, дойде. А двама слуги носеха ковчезите му с лекарствата на рамене, но мене ми се стори, че изнасят Петър в ковчег, извиках и загубих свяст.

Свестих се в покойната си. Светеше само едно кандило и камбаната биеше бавно. Веднага се сетих, че има мор, че погребват навярно люде, вече починали. После си спомних за Петър, за сина си, за престолонаследника си, който биеше птици със стрели и прашки, и скочих, за да падна обратно в ложето без сила, със стон, както стене вълчица. Тогава разбрах колко много ме боли главата… и как ми се гади… и как нося в утробата си плод, сякаш отново съм непразна… Господи, коя болка е по-люта, болката, когато раждаш сина си ли, или болката, когато го… Сега разпознах камбаната, тя беше на Царевецкия и царския храм „Света Богородица“… Значи Петър… Някой отмахна завесата на леглото и същата Хрисула се видя. Нищо не ми каза, само заплака и ние се прегърнахме безчувствени, защото жените само в страданието са сестри, в нищо друго. Тогава изведнъж ме обзе пламък и лудостта ми се върна, но този път, без да ме заболи главата преди пристъпа. Аз я блъснах, ударих я, повалих я, аз съм Ана, царица българска, княгиня маджарска, аз съм Ана лудата, здрава съм като войник и затова съборих Хрисула. Започнах да я душа и помня до тука… Помня викове, помня лица, помня…

Той починал призори, когато съм била в първия несвяст. Когато камбаните ме събудиха, са го помазвали и къпели. Тогава повалих бедната Хрисула и насмалко не съм удушила невинната. И настъпи вторият ми несвяст, при който всичко помня, сякаш всичко съзерцавам, а в нищо не участвувам. Тогава са го полагали в храма на Светата майка. Сега той лежи там, коронясан и миропомазан за цар и съуправител според обичая, за да се чете името му сред имената на царете, защото Петър също щеше да бъде цар. Когато се събудих, в стаята имаше само мъже. Никоя жена навярно не се е осмелила вече да влезе. Станах. Не се срамувах от мъжете. Нека видят бялата риза на царицата си и увисналите гърди, които са кърмили мъртъв цар. Те ме попитаха не искам ли да отида в храма. Казах им, че не искам. Помолих ги да излязат. И да не ми пращат слугини за обличане, защото ще ги удуша. Те не искаха да ме оставят сама, но аз им заповядах. Последният попита да изпрати ли при мене патриарха. Казах му да не го изпраща, сега Йоаким е нужен на Петър. А ми се струваше, че Петър е починал преди векове. Да, преди векове… Извадих хрониките си и реших да запиша спомена за тази нощ и за този ден… И писах. Може би защото съм луда, съм успяла да предам веселието в душата си, преди да настъпи страшното… А самото страшно събитие едва ли… И ето че пак проклетата глава… Най-сетне ще отида в храма при него, та още колко ми остава да го гледам… И още, искам да поставя прашката му в нозете…