Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Analda (2017)

Издание:

Автор: Евгени Константинов

Заглавие: Сватбите на Йоан Асен

Издание: второ

Издател: „Народна младеж“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1987

Тип: роман

Националност: Българска

Печатница: „Стоян Добрев-Странджата“

Излязла от печат: август 1987 г.

Редактор: Петър Андасаров

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Гинка Чикова

Художник на илюстрациите: Георги Трифонов

Коректор: Янка Андонова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1936

История

  1. — Добавяне

Откъс дванадесети

разказва Йоаким, патриарх Търновски
turnovo_kolona.png

След Клокотница Йоан въздигна колона във вече построения храм на Свети Димитър и на колоната издълба надпис горд, но мъдър. Не искам да преписвам тук надписа, защото всеки може да го прочете в храма божи. А оня, който не знае да чете, все едно, няма да го прочете нито тук, нито там, въпреки че там може да помоли някой зрящ или някой духовник да му го прочете. И още повече в самия храм, поставен върху камък, а не на щавена заешка кожа, озарен от кандилата и свещите, надписът звучи по-силно. Допущам, че онзи Илия, който още повече беше възненавиден от мене, а възвеличен от царя, не само е дълбал с длетото, но и е съчинявал думите и ги е подреждал по смисъл. Както и да е, искам да отбележа, че след Клокотница из европейските земи и царства, както и из азиатските, тръгна слух за милосърдието на нашия цар. Едни от владетелите му се присмиваха и го имаха като жена му Ана за смахнат, а други му изпратиха писма за похвала и го молеха за дружба. Дори папата, този мъж твърде изкусен в притворство и управление, го нарече велик християнин и пример на другите владетели. Аз също му въздадох дължимото и само в едно го укорих пастирски — в ослепяването на Теодор. Но той ми отвърна, че тогава, веднага след победата, е нямал време да размисли, но и сега, много след нея, като размишлявал, стигал пак до същото. И обясни. Ослепяването имало две страни. Първо, не бивало едно злодеяние да бъде отминато само с милосърдие. И второ, всеки, спасил се от Клокотница, оценявал милосърдието по-добре, когато зад него се криела зловещата сянка на един сляп император. Тук ще отбележа още, че Йоан никога преди победата си не наричаше Теодор „император“, а след нея го позоваваше така, за да се самовъзвеличи още…

Може би царят е прав, като не иска да се смесва добротата с глупост или безхарактерност. Той настани Теодор Комнин в Килифарево с дъщеря му, като му подари къща и двама слуги, но това е нищо в сравнение със света, който му отне. Никой, освен мене не посещава Теодор. На другите е забранено, дори и на Александър, който понякога настоява. Александър не прави това от човеколюбиви подбуди, а иска да е равен във всичко с мене. Може би го блазни и библиотеката на Комнин, която Йоан му върна и дори заповяда да пренесат с десет коли от Солун в Килифарево. Някои смятат, че това е подигравателна доброта от страна на царя, но аз знам истината. След като загуби и света, и светлината, „императорът“, или както наоколо го наричат кир Тодор, си връща света и светлината с книгите, които Ирина му чете. Няма какво още да описвам в този прокълнат дом, освен може би Ирина. Тя е тринадесетгодишна и не зная как да я наричам — дете, момиче или девойка. Възрастта, която тя има, е твърде обезобразяваща чертите и снагата, защото на нейните години бог е отредил тялото бързо да се развие, да се удължи, а лицето да заеме вид за цял живот. При това божие повеление се получава загрозяване на децата, както съм забелязал, но у Ирина това е недоловимо. Тя някак си изведнъж е станала стройна и красива, почти жена, а детското, което още се чете в очи и усмивка, както и в движения, само я прави още по-хубава. Нека бог ми прости тия думи, които никак не са прилични в устата на един негов слуга, и при това човек на преклонна възраст, но аз имам предвид бъдещето, когато я описвам. Йоан, по-късно, разбира се, преди да тръгне на поход срещу Цариград, искаше да я задоми за Еужен де Три, да й осигури едно прилично съществование в дома на най-прославения рицар измежду франките и по този начин да изпълни един дълг към нея, конто той чувствуваше върху своята корона, след като отне короната на баща й. Но тогава франките измениха и този брак, един от малкото бракове на Йоан, поставен без особени цели и подбуди, се осуети. Такава била волята божия, а може би бог нарочно е попречил, за да не изкупи приживе царят своя грях към това невинно и хубаво момиче.

Споменавайки това, стигам в своя летопис до ония дни, когато франките ни поднесоха в дар заграбените някога мощи на светицата Петка от Епиват. Това е достойна страница, която може да се притъкми към славното й житие, ако в подаръка на франките не се таеше и коварство. Или по-скоро тяхното коварство беше посрещнато от друго и на него се отговори със същото. Но нека разказвам поред, така както бог отсъди да се случат нещата в една мъдра последователност, пълна с неговия промисъл и неговата вездесъщност, защото тогава Йоан освободи от бреме униата Василий поради старост и поради естественото настъпване на умствена немощ заедно с възрастта. И въздигна мене. И всички ликуваха, дори обезумяха от ликуване, а само неколцина разбираха — разреши ми, господи, да се поставя сред тези неколцина, — че идва краят на Латинската империя и на дяволските домогвания на Рим.

Затова той натовари мене и Александър да посрещнем франките при границите на държавата. Така ние ги посрещнахме под Боруи и доста преди Адрианопол. То беше невиждано и нечувано шествие, по-голямо от всички шествия, конто помня. Дори надвишаваше по величественост и многолюдие шествието, което посрещна и съпроводи, а по-късно и изпрати до гроба светеца Сава, братът на сръбския крал Стефан, подвизавал се в Сирийските пустини и прогласен за патриарх на Сърбия. Искам да кажа, но за това друг път, как Сава като патриарх дойде на братско посещение при мене, как Йоан и Александър, а и Ана го отнеха от моя гостолюбен дом и го направиха свой гостенин, за да говорят с него за възвишени неща, и как Сава почина от огненица в царския дворец. И не му помогна никой, нито молитвите на целия български сном от духовници, нито свети мощи, нито Матеус. Това беше божи пръст, тъй като патриарсите не бива да се оскърбяват един друг, нито да почитат царете повече от своите събратя по пръст и миро. Сава беше мъж учен и просветлен и както разбрах, той допадаше много на Йоан и Йоан на няколко пъти после ми даде за пример него с делата му, с любовта му към Сърбия и с това, че цял живот радеял да навлезе в Сърбия светлина. Но за това, както и за пренасянето на мощите на Сава в Сърбия и за провъзгласяването му за светец, друг път, а може би и друг път да не пиша, защото волята на отеца невинаги съвпада с волята на людете и техните начинания, както и в техните прогласи за святост и отличие.

И тъй, като отбележа, че по заповед на Йоан аз обявих и от името на българската патриаршия за светец тогава Сава, царски брат, ще продължа. Прости ми, господи и света владичице наша, не от корист и не от лукавство споменавам колко е лесно за царските родове да издигат светни измежду людете си. Не давай, господи, утре Йоан да ми заповяда и неговия брат Александър да провъзглася за светия, защото той — както и царят, и самият Александър — твърдят, защото, казах, той, Александър, поемал греховете братови на собствения си гръб и болестта вече пълзи по лицето му; а помогни, господи, час по-скоро и него Йоан да задоми, както вече се говори, за внучката на Стефана Сръбски и дай, боже наш, да народят деца и внуци, за да се отмахне завинаги този пъпчив мъж от Търнов заедно със стремежите му.

Така ние с Александър посрещнахме шествието между Адрианопол и Боруи, недалече от крепостта Панагелум, която е самата граница. Той носеше вече висока яка, за да прикрива червенината, полазила и по бузата. А аз го утешавах с известна вътрешна наслада, че мощите на идващата светица биха могли да му помогнат повече от живака и сярата, които постепенно го изпиваха като пиявици. А в самото шествие имаше нещо скверно. То се предвождаше от католически духовници, които пееха неразбираеми латински химни. Носеха хоругви, кръстове, фенери и идоли, направени от дърво или кал, което е недопустимо от правата вяра и напомня езичеството. Но човек се уморява цял живот да се бори със суеверие и ереси и аз ще отмина този въпрос с вътрешния си смут и негодувание. Нека и светицата прости, че един православен цар и патриарх са позволили такава гавра над мощите й.

Наоколо яздеха рицари в пъстроцветни дрехи, във всеоръжие, заедно със сержантите си и валетите си. Това беше право, защото те охраняваха огромно съкровище, и при това нетленно и вечно. Малко след това, се зададе копията, на която бяха поставени мощите. О, радост над радостите! О, щастие над всяко щастие! Нетленната се връщаше в земята си, в отечеството си и аз си представям какво ликуване е било и във висините, където обитават чистите и непорочни души на праведниците, както и душата на самата Петка от Епиват. Мощите бяха положени в тежък ковчег от черно дърво, обшит със злато, сребро и безценни камъни, а теглеха коне рицарски, наметнати в траурни савани с бисерни наочници. Кочията и самият ковчег заслужават също похвала, но кочияшът сякаш нарочно беше качен на нея за гавра и срам на цялото Православие. Най-първо беше бръснат, после дрехите му бяха без всякакво отличие на сан или духовно звание, а всеизвестното е, че такива нетленни останки могат да се возят само от лице духовно и колкото званието му е по-голямо, толкова повече е почитта към светицата или светеца, който се пренася. Описани са дори такива случаи, когато при пренасяне на мощи патриарси и архиепископи отпрягат конете и сами да се впрягат. Но къде такова благочестие и смирение у латинците! Впрочем дрехите на коларя бяха на сержант или на валет, макар и нови и ярки. Но да отминем това с възмущение. След кочията следваше друга, о, срам, о, падение, много по-пищна от тази на светицата. И в нея се возеше, а не ходеше пеша кардинал де Бонавенте, заграден от нова група рицари и оръженосци, между които съзрях огромния Еужен де Три.

Накрая, а и от двете страни на шествието се движеше безброен народ, който на цели поприща придружаваше нетленната, като произнасяше молитви, пееше химни и се блъскаше да се докосне о целебния ковчег. Това донякъде разваляше тържествеността на шествието, но винаги е било така. Пренасянето на мощи предизвиква истинско придвижване на народи, на цели градове и села и отвсякъде се стичат люде, които следват останките.

Когато ни забелязаха пред твърдината, някой даде навярно заповед и сержантите започнаха да пъдят народа, който о мъка и плач се отделяше от ковчега. Пред самата крепост шествието спря. Сега аз забелязах, че в кочията при кардинала се намира и Елена, нагиздена и пременена по фрушки. Навярно Йоан и Ана са помолили да я доведат, за да се порадват на омъжената си рожба. Елена подаде главица и като ни съзря с чичо й, поздрави ни мило и усмихнато, но на фрушки език, от което аз останах също много недоволен.

Понеже тук беше граница и мощите я преминаваха, все едно че идват от един свят в друг, налагаше се да извършим тържествено богослужение. Кардиналът предложи първо то да бъде извършено на латински на тяхна земя, за да чуе светицата с каква почит и скръб се разделят с нея франките. Но аз заявих, че нито земята отвъд нашата граница е франкска — сиреч тя никога не е принадлежала като диоцез на папата, — нито самата Петка някога е слушала литургия на латински, и дори ловко намекнах, че простата българска светица не знае този език. Тогава кардиналът заяви, че ще чака заповед от баронския съвет в Константинопол, защото така му е наредено, или намеса на самия Йоан, който щял да го разбере. Той устрои стан на „тяхна“ — казвам „тяхна“, понеже нямам друга дума, или е по-точно да кажа на заграбена — земя и ние чакахме две седмици решение на спора си. А то дойде като гръмотевица, нахлу при нас като вепър или още като наводнение в сън среднощен.

В една ясна нощ пристигна Йоан Асен и ме вдига от постелята с вик:

„Отче свети, докога ще се караш за нищожни неща…“

Не ме оскърби с лоша дума, но потискаше гнева си и пак по своя обичай извъртя работите в своя угода. Той представи на латинците нашия спор не като спор, а като молба, излязла от него, да го почакаме и да потърпим при неизгодите на една гранична твърдина, за да можел лично да посрещне мощите и да ги придружи с първите си люде до богоспасената престолнина Търнов. Това се разгласи и на народа по цялото царство. Това беше лъжа и което е още по-лошо — измяна на Православието. Йоан нареди на другия ден да се извърши латинското богослужение и сам присъствува на него, като отведе знатните си и брат си Александър. Мене уважи и пощади, спести ми позора, като прие болнавостта ми за истинска, целуна ръката ми, и светия осмолъчен кръст целуна, прие благослова ми и се отправи. А аз останах в размисъл и обръщах в себе си хрониките и житията, но никъде не намерих подобен случай, за да оправдая царя си.

До дома на граничния катепан, в който бях отседнал заедно с Александър, достигаха напеви и особено силно се чуваше хорът на монасите и звуците на онова чудовище с многото тръби, което те носеха със себе си на талига. За това чудовище се разказва, че било неотменно в богослуженията им и обикновено го взидвали в храмовете си поради големината му. Но ето че те имаха и други такива, които носеха на талиги. И чувал съм още, че изнасяли подобни чудовища, за да свирят на тях и при битките си. Цялата войска запявала тяхното „Те деум“, а чудовището пригласяло, дори и когато гърмът на битката го заглушавал или вражата сила го насмитала. Има всякакви разкази, но аз няма да ги прилагам тук, защото така, както стоях затворен и унизен в дома на граничния катепан, в пустия град — всички се бяха стекли на литургията, — мислех за слабостта на човешката душа. И между мислите ми се промъкна една малко лукава и не съвсем чиста помисъл. Защо Йоан е пожелал да види Елена? Нима това невръстно дете, откъснато от майчина гръд, за да се задоми, може да изтърпи праха, потта и поприщата на един толкова дълъг път без опасност? И сега за пръв път се усъмних. А за да се усъмня, ми даде повод и друго. След победата при Клокотница Йоан Асен се надяваше много да бъде припознат от баронския съвет за настойник на Балдуин, което значеше да взема често пъти важни решения от негово име, или по-точно, да управлява, без да е завоювал Константинопол, от Константинопол. Но баронският съвет определи за настойник на, малолетният император другиго. Това беше прославеният рицар Йоан де Бриен, крал на Ерусалим, навършил осемдесет години в непрестанни походи от Европа до никога неотвоюваното си кралство. Йоан прати пратеничеството и то поздрави новия всъщност император на Константинопол, още повече че веднага след избора му за настойник Йоан де Бриен беше символически коронясан от папата и за съимператор на Балдуин. Не криеше ли това обида и пренебрежение към Йоан, който всъщност се явяваше баща на императрицата и дядо на императора, Балдуин, както и дядо на осемдесетгодишния. Или у Йоан честолюбието също, както всяка друга добродетел, се подчиняваше на плановете му? Ето върху тия „неважни“ неща мислех аз, докато стоях самотен в Панагелум и чаках да свърши скверният обряд на франките, който също беше позор за нас…

А чудовището бучеше с огромните си тръби над целия град и пречеше донякъде на мислите ми, защото ме изпълваше с гърма си. Но гърма на моите тревоги нищо не може да заглуши.