Евгени Константинов
Сватбите на Йоан Асен (10)

Откъс десети

разказва Йоаким, патриарх Търновски

Ако прелистим хрониките, ще видим, че и най-мъдрите владетели са сгрешавали, когато са искали прекомерно или когато са разгневявали небесата с липса на желания, което е все едно. Така Александър пожела да завладее света от край до край и умря във Вавилон, града блудница, когато вече нищо не искаше. Така Цезар обяви всички за свои поданици и роби, а себе си за господар на света и падна под мечовете на Брут и Касий в Рим, втората блудница-град. Тогава и Цезар вече нищо повече не желаеше от гения си. Ето и Йоан, колкото и да е несравним с тия мъже, в стремежа си да бъде пръв между съседите си, а — само един бог знае — може би измежду всички владетели на своето време, прикривайки се зад миролюбие, което е угодно богу, чрез сватби и сватовства уголеми България, като й върна всичко загубено от Борил, и обяви, че повече домогвания няма. Той делеше нещата и делата на важни и значими и на прости и без всякакво значение. Така в купа на простите неща той постави не само вярата, но и законите, утвърдени между християните от векове. Да ожениш две деца, които още нямат нито пол, нито разум, не е чак дотам стидно и гнусно, но да свържеш православната си щерка с католик, това е вече срам пред самите небеса и пред вековете и костите на дедите ни. Аз по негова повеля и заповед изтърпях този срам, въпреки че не се въздържах и устроих разпри с латинците. Едната бе за битката при Адрианопол, а другата за причастието. Макар и един срещу множество, въоръжен с правотата на Православието, вдъхновен от своята църква, която няма нито петно, нито бръчка, аз ги сразих или по-скоро бих ги сразил, ако не се намесваше постоянно Александър. Този човек е някаква сянка на брат си и ако Йоан мисли за себе си, че е слънце, то Александър се има за месец и смята, че трябва да грее тогава, когато слънцето се е оттеглило зад божия престол. Както й да е, аз се завърнах в Търнов горд, а не посрамен, чист, а не омърсен и заварих отново латинци в Царевец. Те бяха търговци от Дубровник и Йоан вече беше приготвил грамота за свободно търгуване из България, като ги наричаше в оризмото си „драги и всеверни гости на царството“. Ето как лукавият малко по малко ни свързва с едно или друго за колесницата на схизмата. Аз не отричам, че десетгодишният мир е едно добро дело. Не отричам, че е драго на човек да пътува из моята страна и да се радва на тучни посеви и на сити отроци, на нововъздигнати храмове и монастири, на яки болярски домове и твърдини, на изгладени друмове и на брегове, довчера непристъпни, сега свързани с мостове. Не отричам, както твърди Йоан, че това е главното в управлението, но винаги се питам — не идва ли това благоденствие от сатаната и каква е цената на откупа. Рано или късно човек плаща и се разплаща за всичко, а най-вече за благоденствието си. А има и друго, Християнинът не тачи усърдно бога и неговите служители, когато не изпитва нещастия. И понеже човешкото око е ненаситно, днешното благоденствие утре му се вижда нищожно и то иска още и още, докато не го покрие пръстта. Не зная дали мислите на Йоан стигат дотук, или свършват пред тази пустиня, в която аз съм се впуснал. Защото животът на людете е пустиня и те непрекъснато я засаждат, без да разберат, че истинската градина на живота е след смъртта.

Снощи Йоан и царица Ана ме удостоиха с вечеря и понеже беше петък, те уважиха сана ми и ме угостиха само с постни гозби и аз повдигнах тези въпроси пред тях двамата нарочно, за да се поучи и царицата, която е закърмена в католичество. Ана се съгласи във всичко, но Йоан ме попита просто:

„Аз не отричам — каза той, — че има два живота… Но сега ни е дадено да живеем земния… А за небесния, като му дойде времето! Ти защо бързаш?“

„Всички трябва да бързаме… — отвърнах — защото господ е направил времето неусетно и още писано е «има дни за посев, има и дни за жътва…» Горко на оня, който пропусне времето“.

Йоан се замисли. Види се, не му е леко да спори със Светото писание, затова ми отвърна с една поговорка, която бе взел от куманите. Тая поговорка още баща му, Стария Асен, споменаваше, а и баща ми Белота понякога произнасяше. Ето какво ми отвърна Йоан не без размисъл:

„Отче свети! В писанието има всичко, дори и повече, отколкото е нужно за човека да живее правилно… А оня, който язди през степта, не бива да се спира пред различни неща, а само до река, под дърво и пред колиба, ако намери такива.“

Ние говорихме още за възвишеното и аз се уверих, че Йоан е твърде неподготвен в богословието и затова много истини остават за него в тъмиина, а си служи повече с поговорки, дори взети от куманите-езичници. И затова обърнах думата и я пренесох в област, по която бихме могли да вървим заедно. Но пак не се получи единомислие. Преди Елена да замине за Константинопол, царица Ана бе повикала същия този зограф Илия да нарисува дъщеря й за спомен. Илия нарисува детето като живо и Ана ми го показа, като похвали много ръката Илиева. Позволих си да отбележа, че зографът не бива да рисува люде, ако те не са божествени.

„Всеки човек е божествен… — отвърна Ана. — Защото е творение господне… а децата са най-близо до бога, как да не ги рисуваме“.

„Но защо поне не е поставил в ръката й нещо свято? — попитах аз, тъй като Елена държеше кукла, а всезнайно е, че куклите приучват малките към идолопоклонство и някои Събори са ги прокълнали. — С нищо зографът не е подсказал светостта на княгинята… Нали ти самата казваш, че е божие творение…“

„А хубостта? А невинността? А младенчеството? Това не са ли неща, достойни за твореца и за творението?“ — засмя се Ана.

Аз си припомних някакъв разказ, който бях чул, вече не зная от кого, че Ана е живяла цяла година в Рим и там гостувала на нечестив кардинал и другарувала с още по-нечестивия му библиотекар, а по-късно изгорен от папата. Види се, тази година не е минала без следа и много е възможно именно царицата да насажда безбожието у Йоан.

Когато слугите изнесоха зографията на Елена, Ана добави: „И царят мислеше като тебе, когато пожелах тази зография, и аз се бях отказала почти да имам при себе си образа на Елена, когато той сам повика Илия…“

Така мислите ми се потвърдиха и в моя беден ум се зароди план да се намери такава невеста за Йоана, която да го съблазни с нови земи и градове, но да е от нашата вяра, древна и мъдра. И прехвърлях през ума си всички възможни невести, като не пропусках дори и децата на съседните владетели из Православието. Спомних си и за Ирина, дъщерята на Теодор Комнин, която беше на десет години, но веднага я отхвърлих, тъй като с Комнините вече сме сватове. После си казах, че и това няма никакво значение, особено за Йоан, ненаситния, и изведнъж се проклех. Та аз започвам да приличам по безстидност нему, а по глупост и угодничество на Александър! И нима човек до безкрай може да забогатява и да увеличава имотите си само със сватби?

Тогава внесоха благоуханен мед, но Йоан и него вгорчи с думи. И аз си припомних за меда, с който ме угостиха някога Борил и Целгуба.

„Щом сме поели дума за възвишени неща… — каза Йоан — нека продължим… Съжалявам, че Александър не е тука. Когато не го сърбят греховете, той обича такива разговори!“

С това ми даде да разбера, че Александър пак е изчезнал или по тъмни друми, или под стъкления похлупак, или лежи вече зелен в ложето си. Аз считам, че Матеус от Бургундия е магьосник, или — което е още по-лошо — измамник. Защото магьосникът все някак си, макар и с помощта на дявола, би помогнал, но измамникът — никога. В добрите времена, когато истинските християни са се уповавали само на бога и не са приемали никакви чародейства, такива като Матеус са били убивани с камъни или изгаряни на клада. Вече няколко пъти споделям с царя, че Матеус е вещер и петни двора, без да има полза и излекуване, но Йоан не поема и тая ми дума.

„Защо не отведеш брат си… — попитах аз — в Средец. Там са единствените в страната мощи против сърбеж и пъпчивост… И това са мощите на светеца Йоан от Рилската обител… Носиш името му, царство ти, а не си се сетил за помощта му!“

„Защо сте свели великите мощи и великата памет на светеца, живял по времето на царя Петър, до средство против сърбеж! — отвърна Йоан. — Още утре да обявиш на всички християни, че мощите на светеца повече не лекуват сърбеж!“

Той помълча от гняв, както аз от обида, а Ана, нали бог й е отнел някои чувства, се смееше. После Йоан каза:

„Какви болести още лекуват тия мощи?“

„Слепота…“ — боязливо отвърнах аз.

„Добре… — съгласи се царят. — Друга?“

„Сакатост в нозе и в ръце…“

„И това е добре…“

„Безплодие у жената, царство ти!“

„Ето и това заболяване да махнете от името на светеца от Рила… и въобще от всички мощи да го отнемете… излиза, че мощите на нашите светци могат да помагат там, където и най-здравите мъже остават без успех!“

Не бих описвал тази нощ и нечистите разговори, които водихме, ако не се случи нещо твърде забележително. Ние сме имали много такива нощи и такива разговори с Йоан и Ана, както и поотделно, и винаги сме се разделяли настръхнали поне вътрешно, защото външно не смея да настръхна, а Йоан много рядко показва гнева си. И тази забележителна случка ще преведа в писанията си, които не смея без божия благословия да нарека хроники, само защото тя потвърди мислите ми. Аз ги изложих по-горе, ще ги припомня и сега на вярващите. Не може до безкрай да си приятел на дявола, без божият пръст да се намеси. А божият пръст се намесва още по-сурово, ако сатанинските дела са вършени в име божие.

И тъй, Йоан обсъждаше, или по-точно казано, ми заповядваше кои болести да предоставим на светците и кои са срамни — нещо, което никой владетел преди него не е порицавал или разпределял. Той стигна до това, че възхвали Матеус и ми съобщи, че Матеус преписвал за нашите врачове някакви римски и старогръцки книги, написани от езичници, в които се отделят една от друга различни болести и се дават лекарства. Съобщи ми, че Матеус поискал да му се предостави една от факториите на генуезците и там да лекува, защото оловните покриви на факториите били много добри, от една страна, а от друга, генуезците скоро нямало да подновят търговията с нас, защото били изместени не без негова намеса от дубровчани. Тогава аз попитах не се ли бърка Матеус премного в божията промисъл, тъй като болестите са дадени от бога като наказание. Йоан ми отвърна, че бургундецът се намесва повече в дяволските работи с божия помощ и похвала, тъй като болестите са на дявола, който всякак се стреми да изтребва човешкия род. Тогава аз му отвърнах, че е все едно — както отбелязва свети Йоан Златоуст, — а именно че не е съдено на човека да отличава божието от дяволското с ум, а със сърце; и ако сърцето не успява да ги отличи, е по-добре човек да не се бърка нито в божественото, нито в сатанинското.

Тогава влезе Александър и аз настръхнах, защото новият събеседник във всичко е съгласен с царя и брата си. Но той не чу даже за какво спорим или по-скоро за какво разговаряме, а само глухо рече:

„Теодор Комнин е нахлул…“

Лицето на Йоан потъмня. Аз се прекръстих. Започваше война. Отначало ме обзе велика горест — две православни войски да се хвърлят във взаимоунижение пред лицето на латинците, вместо да се съединят и да ги заличат от земята, като семе драконово. После се възрадвах. Ето божия пръст! И понеже никога не крия помислите си от Йоан — а и нему хвала, той винаги държи да се говори открито, — извиках:

„Прати пратеничество, Йоане! И моли сват си и брат си по корона и вяра за мир! Нали ти винаги си бил радетел на мира, сеяч на добросъседство, орач на сговора!“

Йоан не отвърна нищо. Излезе от трапезарията, а по него, както винаги, забърза Александър. Господи, помогни му! Неговото рамо се е свлякло като стряха на отрошка хижа и червенината е полазила по врата му! И аз, бедният и низшият, останах сам с Ана само за да й кажа:

„Ликуй, царице!“

Но и Ана напусна трапезарията, навярно водена от пъклените си замисли, които тя трябваше да доведе докрай, и аз се отправих към моя патриаршески дом, за да падна ничком пред образа на Христа и да го моля. За какво? За мир ли, или за победа на нашето оръжие? Нека бог ми прости, но аз не знаех какво да моля и се молих безмълвно с всичкия огън в сърцето си да ни прости бог греховете — и царски, и патриаршески — и да ни покаже правия път…