Ищван Фекете
Крепост от тръни (9)

Беше тъмно, когато леля Нанчи се заслуша и каза:

— Идва.

— Някаква кола — ослуша се и Гюла.

— Бих познала нашата между сто коли.

Гюла се усмихна, но колата наистина влезе в двора.

— И ти ще се научиш. Тропотът на всяка кола е различен, друг е гласът й, както на хората.

— Какво има за вечеря? — изгърмя едрият мъж. — Лельо Нанчи, какво има за вечеря, защото иначе ще изям вас заедно с този „чироз“.

Прегърна чироза, наричан Гюла Лайош, а столът се закова и с четирите си крака за пода, за да не се строполи, когато вуйчо Ищван се отпусна на него.

— Нанчи, пилетата умират ли?

Гюла уплашен погледна чинията си и се успокои едва когато старата жена му обясни, че пилетата умират, когато първо им отрежат шиите, но не е прилично да се разваля апетитът на гостите, за да остане повече ядене за домакина.

— Салджия, кълките! — предложи домакинът. — За утре ще са ти нужни сили, защото Матула има да прави голяма обиколка.

— Ще издържа.

След това почти не говореха, само костите се трупаха в чиниите и Нанчи наблюдаваше щастлива опустошението, което ставаше с купа пържени пилета.

— Леглата.

— Отдавна вече са приготвени, но по-хубаво е да не пушите в кревата. Юрганът е изгорен на две места.

При споменаването на пурата Гюла Лайош настръхна, но докато си легнат, я забрави. И тук както в къщи имаше малка стаичка с мрежа против комари на прозореца. Звездите гледаха през нея като през сито. Мислите на момчето бяха заети със събитията през утрешния ден, но едно куче започна да лае под прозореца, а друго му отговори някъде отдалеч.

„Какво ли си казват?“ — попита се Гюла, защото едното куче винаги изчакваше другото да свърши приказката си.

По-късно се обади един бухал, но това не смути кучетата. Тези нощни гласове не се чувстваха като шум и Гюла напразно смяташе, че няма да може да заспи от тях. Лаенето все повече се отдалечаваше, а и бухалът се обаждаше все по-далеч.

После всичко млъкна и бухалът се обаждаше само в съня му, защото кучетата завършиха вечерния си разговор. По-късно изгря луната и трептящата й светлина заля стаята.

Нашият Салджия вече спеше дълбоко и се усмихваше в съня си. Какво е сънувал, остана тайна, но че не е сънувал пурата, е повече от сигурно, защото тогава нямаше да се усмихва.

Една минута по-късно — може би беше само половин минута — някой почука на прозореца.

— Съмна се — каза един пресипнал глас, — трябва да тръгваме.

— Вие ли сте, чичо Матула?

— Аз, разбира се, или чакахте другиго?

— Не-е — прозя се нашият млад приятел, — колко е часът?

— Четири!

Гюла помисли, че това е невъзможно. Беше спал седем часа, а сякаш бяха минали седем минути.

— Идвам — каза Гюла и в същата минута щеше да заспи, ако Матула не беше продължил:

— Ще минат два часа, докато стигнем там, това време е най-хубавото за ловене на риба.

— Няма ли да събудя вуйчо Ищван?

— Трудно ще е, срещнах го вече накрая на селото.

Въздишайки, Гюла Лайош изскочи изпод приятно затопления юрган, от меките прегръдки на кревата в свежия, но безпощаден утринен въздух.

Матула мина край прозореца и когато Гюла излезе, вече беше в кухнята, запалил лулата си.

— Толкова много храна е сложила тази Нанчи, че ще стигне за трима полски работници.

— Няма да върнете нито парченце от нея…

— Умрелият не се връща от гробищата — умуваше старецът, — но и ти би се разсърдила, така че предпочитаме да я изядем. Може да тръгваме.

Преди да тръгнат, чичо Матула погледна още веднъж хубавите сандали, но не каза нищо.

Минаха през градината и по една пътека поеха към ливадата. Всъщност момчето едва сега започна да се събужда. Хладният въздух на ливадата и полето сякаш изми белите му дробове, и погали лицето му с росното си докосване.

Слънцето изгря.

По окосените ливади блестяха паяжини, които през деня не се виждаха и огненият диск на слънцето сякаш беше престанал да се чуди дали да се откъсне от земята.

Салджията помисли за училището. Ако Бика бе видял този истински излет и Матула, не би посмял да се държи повече нахално и да казва „Бягай, дангалак, защото ще те смачкам!“.

— Къде отиват враните, чичо Матула?

— Дявол ги знае, може би в локвите да ловят дребна риба, но е възможно и да са усетили някъде мърша… макар че отиват и там, където има много скакалци. Тези врани са сиви, тоест калвинисти…

— Какви са?

— Калвинисти, защото ядат месо, не постят както черните, папистите. Те само през зимата са тук.

Матула се спря.

— А ако искате да научите повече за тези птици, поискайте в къщи да ви дадат книгата, която е написал професор Ловаши. Той знае всичко. Не ти ли тежи раницата?

— Не. Ловаши ли?

— Така мисля. Но да вървим, защото комарите вече излизат.

Да, щом спряха, комарите проявиха голям интерес към ушите на Гюла, а той знаеше, че комарите хапят само привечер.

— И сутрин… и през деня сред храстите — каза Матула, без дори да се обърне назад, — изчезват само в дъжд и вятър.

— Къде?

— В дупките, хралупите, под листата. В Крепостта от тръни ще можете да ги видите. Там са толкова много, че раздвижиш ли някой храст, половината хвръкват.

— Чичо Матула, там има ли някаква крепост?

— Имало, макар да е била от тръни, защото там не може да се намерят много камъни. Дядо ми казваше, че когато бил ерген, все още се виждали остатъци от стени, но после и те били погълнати от земята. Снегът и студът са ги разрушили, повет ги покрил и обрасли с храсти. Имало, сега няма.

— Би трябвало да се направят разкопки.

— Може, който има желание, макар че комарите ще го изядат, това е сигурно. Днес ще е горещо — Матула погледна небето, — на обяд ще се приберем в голибата.

— Има ли колиба?

— Щом като казвам…

От тези думи Гюла разбра, че въпросът му е излишен. Щом като Матула казва, че „ще се приберем в голибата“, ясно е, че има и „голиба“.

— Голяма ли е колибата?

— Колкото трябва. Ще я видите.

Пътеката сега вече колебливо криволичеше сред храсталака и тук-там блестяха малки локви, като разпръснати парчета огледало. На места острицата се беше навела над пътеката и дращеше чувствителната кожа на Салджията. Острицата — макар че не очакваше това — драскаше, нещо повече, режеше и скоро краката му заприличаха на нотна хартия с хубави червени линии.

Гюла не каза нищо, но се сети за гумените ботуши.

— Листата на тръстиката режат по-хубаво от бриснач. — За миг Матула погледна краката на Гюла. — А и раните трудно заздравяват…

Гюла не отговори на тези му думи.

„Защо бриснач? — помисли той. — Баща ми казва бръснач, вуйчо Ищван също, за всеки случай ще погледна в академичния правописен речник, макар че — махна с ръка Салджията — и на него не може много да се вярва…“

Това съкрушително мнение за речника се оформи у Гюла, когато търсеше думата „колбас“ и — не я намери. Нито колбас, нито калбас. Разочарованието му беше голямо и основателно, щом като в него намират място думи като „овче сирене“, и дори „катастрофална политика“, то и на колбаса трябваше да се даде полагаемото място и да се отпечата с дебели букви.

— По дяволите!… — каза младият ни приятел, но това не се отнасяше за противника на колбаса, академика, автора на речника, а за локвата, в която, замисляйки се, беше стъпил. Новите сандали не обичаха много дори и росата, а от калта излязоха в такова позорно състояние, сякаш ги бяха намерили на боклука.

Матула се обърна при звучното шляпане и огледа добре станалия за смях шедьовър на обувната промишленост.

— Ще ги измием — каза меко, — щом намерим вода.

— Това не е ли вода? — Гюла погледна локвите и тръгна мълчаливо по пътеката. Сега не беше време за разговори, защото Матула вървеше бързо и той все по-трудно го следваше. Каишките на сандалите се отпуснаха, разраняваха краката му, но не държаха здраво и Гюла вече се страхуваше, че сандалите може да останат в някоя локва.

— Чичо Матула!

— Какво!

— По-добре ще е, ако вървя бос.

— Добре! — каза старецът. — И с това се свиква.

Гюла изу бързо отпусналите се сандали, но не каза, че студената роса е необичайна за изнежените му крака, макар че водата в локвите беше хладка, а на дъното им черната кал беше мека като конфитюр.

Сега вече не можеше да се погледне слънцето, от локвите се вдигаше пара, сякаш отдолу ги бяха нагрели. Раницата ставаше все по-тежка, но някакъв далечен шум отвлече вниманието му от нея.

— Какво е това?

— Дивите патици и другите птици. По това време вдигат шум, а по-късно утихват.

— Защо вдигат шум?

— Това не зная. Цяла нощ са мълчали, може би сега ще се наприказват. Радват се на светлината, сега вече не се страхуват от лисиците, видрите, поровете и невестулките, макар че и през деня може да изпаднат в беда.

— Как?

— Ами така, като канята ги хване за гушата или големият орел, или ястребът, а понякога и соколът връхлита… внимавай, тук има трап.

Трапа заобиколиха, но трябваше да нагазят до колене в трева.

— С-с-с — изсъска Гюла; — с-с-с-спрете, чичо Матула, нещо ми се забоде в крака.

— Добре — каза Матула, — в това време ще запаля една цигара — и запали, като под око наблюдаваше Гюла, който безпомощно се оглеждаше, вдигнал единия си крак във въздуха.

— Трябва да седна. Така не мога…

— Тогава седнете.

Тревата беше мокра, а късите си панталони беше обличал само веднъж. Какво ли си мисли Матула за всичко това? Стъпих на трън, а той казва: добре! И сега с тези нови панталони да сядам?

— Ще си изцапам панталоните.

— Ще се намокрят, това не е беда. Аз ще вървя полека…

Гюла избра едно по-сухо място, но се чувстваше като в леген, а и го бодеше. Кракът му беше целият в кал… трънът не се виждаше… Матула продължаваше да върви.

— Къде, по дяволите, се е скрил този мръсен трън?

Ядосан, той откъсна едно снопче трева, избърса калта, но и така не намери нищо. Натисна убоденото място, не го болеше.

— Нещо само ви е уболо — каза Матула, когато Гюла го настигна, — случва се. Когато стъпалото ви загрубее, и тел няма да може да влезе в него.

Тези изводи не въодушевиха Салджията, затова не каза нито дума, само си помисли за гумените ботуши… но уплашен се спря, защото една черно-бяла птица кацна толкова близо до него, че едва ли не го докосна. А на всичко отгоре се оплакваше.

— Йиии, йиии…

— Чичо Матула, какво иска тази птица?

— Кара ни се, мисли, че търсим гнездото й, а сега няма гнездо. Малките й отдавна са изхвръкнали.

— Тогава защо се кара?

— Така е свикнала. Винаги хленчи далеч от гнездото си и така заблуждава онзи, който търси яйца.

— Яйца ли?

— Да. Дяволски хубави пържени яйца стават от тях. Умна птица е тази калугерица, само човека и кучето заблуждава, не и говедата, дори когато пасат до гнездото й… Ей сега ще излезем от тази мочурлива поляна.

— Не бих съжалявал — каза съвсем откровено Салджията, каза го високо, защото хилядите водни птици така крякаха, квакаха, свиреха, че тихият говор не можеше да се разбере. Но още нищо не се виждаше.

Пътеката тук беше по-суха и пред тях бавно се издигна широка преграда от вдигаща се пара.

— Сега ще ги видите — каза Матула, — зад дигата е голямата вода, която е останала тук още от Балатон. Оттам идва шумът. Полека…

И Гюла ги видя. Зяпна от изненада, очите му широко се разтвориха, защото още щом си показаха главите на брега и огромното огледало зад реката се счупи на милион парчета, сякаш беше взривено, и хилядите птици се понесоха с гръмотевичен шум във въздуха.

Сега виковете им много трудно се разбираха, защото птиците крякаха, пискаха, виеха, кръжаха, но в езерото почти не се забелязваше, че са литнали, макар че нови и нови ята се издигаха във въздуха и се смесваха с шумното множество.

— От нас ли се уплашиха, чичо Матула?

Старецът вдигна рамене.

— Уплашиха се, но ще се успокоят. Сега все пак не са толкова много както преди. Това тук е водата на Зала — посочи той към реката. — Докато нямаше дига, течеше накъдето си искаше, тогава да я бяхте видели! Цял облак се вдигаше от птиците, но взеха да изчезват… макар че тук никой не ги закача, това е резерват. Така му казват… и това е много умно.

— Тук ловът не е ли позволен? — натъжи се нашият приятел Салджията, който вече беше забравил благородните си мисли за свирещия кос и Ерней с въздушната пушка.

— Само с разрешение. Да вървим при голибата, ще оставим багажа, после да видим от какво да приготвим обяд…

— Няма ли някой да вземе раницата?

— Тук не може да влезе никой, само който има разрешение, а освен това там е и Чикас…

Гюла не попита кой е този Чикас. Сигурно е някой стар човек като Матула.

Птичата армия утихна, не им достигаше вече въздух. Едни се разхвърчаха надалеч, а други се спуснаха отново във водата. Гюла се спираше от време на време, когато нещо прехвръкваше над тях.

— Какво е това?

— Сива чапла.

— А това, чичо Матула.

— Нощна чапла, но й казват сляпа врана.

— Но тя вижда, нали?

— Не я наричат така, защото е сляпа, а защото се провиква: вак-вак^[1].

— Странно.

— Защо да е странно? Това казва. Тя знае какво трябва да каже… Ето тук ще влезем, само дайте си ръката. Дясната.

От голямата бъркотия в торбата Матула изрови кожа със сланина и намаза ръката на Гюла.

— Сега може да вървим.

— Защо…

— Ще разберете.

Гюла смяташе, че като стигнат гъстите храсти, ще завият на някъде, но Матула навлезе в дивия шубрак и едва тогава той видя утъпканата пътека. След кратко криволичене излязоха на една малка поляна с ниска трева, а под две елши се беше сгушила колибата, която Матула наричаше „голиба“.

„Това казва. Тя знае“… — помисли си весело Салджията, макар че краката му бяха разкървавени, раницата режеше раменете му, а калните сандали се люлееха в лявата му ръка. На нашия Салджия много му харесаха привлекателните прегръдки на колибата, където най-после щеше да се освободи от раницата.

Тогава пред колибата изскочи едно малко куче, което завъртя опашка и същевременно изръмжа. Кучето беше вързано.

— Радва се, че ме вижда, ръмжи, защото не ви познава. Престорете се, че не сте го забелязали, а когато седнете, поднесете бавно пред него ръката си, намазана със сланина. Това е моето куче Чикас.

Малкото сиво куче, като чу името си, излая радостно, а щом Матула се приближи до него, изправи се и опря предните си лапи на коленете на стареца, като не откъсваше очи от Гюла.

— Гост! — Матула посочи строго към Гюла. — Гост! Бягай на мястото си!

Чикас легна по корем в ъгъла. А Гюла седна така, че намазаната му ръка остана близо до главата на кучето.

„Може да ме ухапе“ — помисли, но после си спомни за гумените ботуши, и реши, че е по-добре да се вслуша в съвета на стареца.

Чикас започна да души, а умните му очи загледаха кротко. Ако можеше да говори, навярно щеше да каже:

— Това момче има приятна миризма, сигурно е добър човек…

Но понеже Чикас не можеше да говори — знаеше само кучешки език — приближи се до ръката на Гюла с привлекателната миризма.

Но се спря и погледна недоверчиво момчето.

„Дали ще ме удари? Тогава ще го ухапя, макар че е гост. Но не… няма да ме удари. Човек с такава миризма не може да се бие“ — и хубаво облиза вкусната мазнина от протегнатата ръка на Гюла.

— Сега вече може да свалите синджира от врата му. На когото е облизало ръката, вече няма да го ухапе. Не се страхувайте, макар че ръмжи, направете го бавно и спокойно.

Чикас наистина ръмжеше, но това беше съвсем друго ръмжене. Едва ли не престорено.

Когато сваленият синджир издрънка, сякаш се зарадва, че е свободно. Близна набързо Гюла по лицето и няколко пъти на бегом обиколи колибата.

— В такъв момент се радва много — посочи кучето Матула, — трябва да го оставим да се наиграе. А ние — добави той — да хапнем нещо.

Гюла не знаеше какво бяха опаковали в къщи, но по тежината на раницата реши, че са сложили съдържателни неща и не е пропуснато нищо.

— Заповядайте, чичо Матула.

— Аз имам ядене — отклони го старецът, — донесъл съм сланина.

— Чичо Матула, тогава и аз няма да ям!

— Е, добре, няма да ви откажа — каза скромно Матула и набоде на ножа си една пилешка кълка, но изведнъж ръката му се спря. — Вижте колко е глупав старият човек, забравих да ви дам ножчето… но внимавайте, защото реже като бриснач.

Нашият Салджия обаче сега не се замисли дали е бриснач, или бръснач. Ножчето се заби в месото като в меко масло, а от вчера пилешкото месо беше станало още по-вкусно. Дори не си спомняше кога беше ял такова хубаво пилешко месо, и то в такава обстановка. Над него се издигаше тръстиковата колиба на дедите му, около него се носеше ароматът на храсталака и мочурището, във въздуха прехвърчаха тайнствени птици, пред колибата имаше огнище, Матула с артистично умение отделяше месото от костите, като държеше в една и съща ръка и кълката, и хляба, а Чикас с най-голям интерес гледаше хранещите се. Ту лягаше, ту ставаше, тъпчеше неспокойно и преглъщаше.

— Чакай си реда — напомни старецът на кучето си, но Чикас нямаше търпение.

Лаеше тихо, с което сигурно казваше:

— Ох, дайте най-после и на мен, дайте най-после и на мен!

Чикас, колко си нетърпелив, не те ли е срам?

Но Чикас не чувстваше никакъв срам и костта, която получи от Гюла — по нея имаше и малко месо — погълна след две хрускания и погледна като човек, който не се е излъгал в Салджията.

По това време лятото се беше разпростряло с целия си блясък. В затоплилия се въздух се появиха нови аромати, носеха се нови гласове и нови чувства бликнаха в сърцето на Гюла. Сандалите вече бяха изсъхнали и се втвърдиха като кокали, драскотините заздравяха, панталоните бяха здрави, ножчето режеше като „бриснач“, хлябът беше изключително хубав, въобще всичко и всички бяха добри, дори и раницата, защото щеше да остане тук, и не трябваше да я носи.

— Вземете си, чичо Матула.

— Знае да готви тази Нанчи, което е вярно, вярно е — взе си още едно парче Матула, — но вече е време да тръгваме, защото в топлото рибата не кълве. А ти ще останеш тук! — каза строго на Чикас. — Какво, да не би аз да пазя раницата?

Малкото куче веднага престана да върти доволно опашката си и погледна умолително след отдалечаващите се.