Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tüskevár, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Ищван Фекете

Заглавие: Крепост от тръни

Преводач: Борис Ников

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Унгарски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Роман

Националност: Унгарска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“

Излязла от печат: август 1981

Редактор: Мария Герасимова

Редактор на издателството: Жела Георгиева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Ралица Станоева

Коректор: Стефка Бръчкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1708

История

  1. — Добавяне

Високите сгради едва хвърляха сянка на улицата, така отвесно грееше слънцето, а в слънчевия блясък под сводестите входни врати се люлееше полумрачна хладина.

— Можеш да бъдеш спокоен, Кенгел ще ти пише петица.

— Не съм спокоен. Това не е отговор.

— Как да не е! Ще получиш петица голяма колкото една къща…

— Ако получа четворка, баща ми няма да ме пусне никъде. А тогава…

— Ще имаш петица! Заслужаваш я — каза Мазола.

Този разговор — излишно е да казваме — се водеше между него и Салджията по пътя към къщи.

— … тогава ще се самоубия — завърши думите си Гюла, макар че го каза, без да е убеден в това. — Представи си, да остана тук, в тази отвратителна миризма на зеле, на газ, да слушам дрънкането на майка Пири, която всеки ден разказва, че добрият вуйчо Лади и до днес щял да бъде жив, ако лекарят не бил сбъркал лекарството, а също и аптекарят, и когато умрял, и излели лекарството на двора, на това място повече не поникнала трева. Никога! „Ако отидеш там, синко — казва майка Пири, — ще видиш, че на това място и сега няма трева…“ Значи да замина за Каясоремете, за да видя дали там има трева?…

— Добра жена е майка Пири… аз наистина я обичам. Не затова че винаги ми дава по нещо, филия хляб, намазана с масло, захар…

Гюла погледна трогнато Мазола.

— Мазол, ти обичаш всички… за тебе всички са добри… никога не се биеш, макар че си най-силният в класа.

— Не обичам да се бия — каза набитото момче и вдигна голямата си, дълга ръка.

Според Йанда цялата конструкция на Мазола говори за нашите прадеди — маймуните.

Веднъж Чилик чу тези думи и очите му започнаха да святкат. Той се приближи настръхнал до първенеца на класа.

— Да те ритна ли, Йанда?

Първенецът на класа се изчерви и за да запази авторитета си, се отдръпна мълчешком настрана.

С една дума: не само Мазола обичаше всички, но и него го обичаха. Когато не идваше два-три дена при Гюла, майка Пири веднага питаше:

— Този Бейла да не е болен?

Според майка Пири не е прилично да се измислят прякори, а и „Мазол“ е толкова „проста“ дума…

Тази достойна дама впрочем не беше майка на Гюла, а сестра на баща му. Тя беше отдавна вдовица, вече живееше у тях, когато се роди Гюла и в същата минута стана „майка Пири“, защото истинската майка на родилия се три килограма Гюла само го роди и престана да се занимава с него. Още в първата минута майка Пири грабна Гюла. Къпеше го, хранеше го с биберон, а когато Гюла Лайош кихнеше, въртеше телефона и ругаеше доктора, който не бърза при „тежко болния“.

Разбира се, това не означава, че истинската му майка не обичаше единственото си дете, но не можеше да направи нищо срещу майчинските грижи на майка Пири.

— Всъщност чие е това дете? — упорстваше понякога истинската му майка.

— Твое е, мила моя, но аз го възпитавам…

— Пирошка, скъпа моя, остави я, нека се забавлява. Ти и без това нямаш време — казваше в такъв момент Гюла Акош, баща му.

Без съмнение това положение имаше и много добри страни.

Родителите на момчето бяха инженери. Майката беше инженер-химик, а бащата — машинен инженер, заети, работещи хора. Освен това, когато момчето се отличеше с нещо — което се случваше рядко — казваха си негласно: „Нашето момче!…“.

А когато Гюла направеше някоя беля — което се случваше по-често — или пристигаше в къщи с лоша бележка, веднага и със сигурност казваха:

— Вижда се възпитанието на Пирошка…

И така Гюла бе възпитаван от две майки и растеше щастливо. Две майки са повече от една, и това си имаше своята добра страна. Когато едната майка искаше нещо, което беше противно на Гюла, с помощта на другата можеше да откаже. Когато например майка Пири в слънчевия май го караше да облече пуловер, той въздишаше дотогава, докато майка му не го попиташе:

— Какво ти е?

— Топло ми е.

— Тогава свали пуловера.

— Майка Пири ме накара да го облека.

— Свали го!

После отиваше в кухнята.

— Пирошка, ще умориш това дете. В такова време с пуловер… казах му да го свали.

Когато обаче беше зле по математика и майката химичка му написваше най-различни извънредни задачи да се упражнява, майка Пири се застъпваше за него.

— Терка, искаш да умориш детето си. Главата му ще се пръсне от непрекъснатото смятане…

И главата на Гюла не се пръсваше. Той продължаваше безгрижно да расте, и то така, че стана най-висок в класа, но спортният лекар, който прегледа учениците, успокои родителите.

— Няма нищо лошо. Изобилно, правилно хранене, а през лятото трябва да го изпратите някъде на въздух и да има хубава храна.

— Ищван! — каза възрастният Ладо. — Би трябвало да го изпратим при Ищван, ако не беше толкова вятърничав.

— Не може точно така да се каже, че е „вятърничав“ — обиди се жената, защото Ищван беше брат й, макар че никак не си приличаха. Майката на Гюла беше руса, тиха, нежна, а Ищван — мургав, набит и шумен. Човек като Ищван можеше да се намери само в хора на донските казаци, защото гласът му така силно гърмеше, сякаш говореше от бъчва.

— Още миналата година го покани, но там има голямо мочурище, река… Ищван не може да върви непрекъснато по петите на детето.

— Като стане на четиринадесет години, вече ще може сам да се пази — мислеше на глас бащата, — но ще видим какви ще бъдат бележките му. Заявявам, че ако има дори само една четворка, няма да отиде никъде!

— Бележките и здравето на детето са две несъвместими неща, но аз не искам да споря. Ако трябва да бъде наказан…

— Ще го изпратим ли да летува?

— Не! Ще го затворим в къщи, после може да дойде туберкулозата… Великолепна логика!

Над масата за закуска надвиснаха неприятни, може би малко враждебни облаци.

По-късно мъжът запали цигара и противоречията се удавиха в цигарения дим.

— Да не се караме, скъпа моя, съгласна си, нали? И да не говорим за туберкулозата. Какво смяташ, че трябва да направим?

— Детето във всички случаи трябва да замине, а ако има слаба бележка по нещо — имам предвид математиката — всеки ден трябва да решава задачи. Ищван ще го контролира. В това отношение на него може да се разчита.

— Разбира се… — не се доизказа Ладо.

— Да, може да се разчита! — продължи жена му неизказаната мисъл, при което мъжът й се усмихна.

— Щом като ти казваш, тогава естествено може да се разчита на него.

По всичко личи, че Салджията нямаше никаква причина да мисли за самоубийство, и облаците, помрачаващи ваканцията му, съществуваха само в неговите представи. Същевременно се вижда чудният майчински инстинкт за неблагополучия по математика, което стана причина за днешния неприятен ден.

Гюла Лайош не знаеше нито за този разговор, нито за предполагаемата туберкулоза. Белият му дроб беше съвсем здрав, ходеше само малко наведен — което се дължеше на бързото му израстване — и ръцете, и краката му изглеждаха леко прикачени към тялото. С една дума Гюла вървеше като салджия, който се стреми да запази равновесие над водовъртежите, а на сухо ходи като патица, както моряците и другите хора, живеещи дълго върху вода.

А вуйчо си Ищван обичаше извънредно много — според майка Пири го обожаваше — за него всяко пристигане на този шумен селски човек беше празник. Вуйчо Ищван никога не съобщаваше кога ще дойде, но още по отварянето на вратата можеше да се разбере, че е пристигнал, защото къщата оживяваше, и от преддверието се чуваше такава целувка, като изстрел от пистолет.

— Ищван, ще ме удушиш — протестираше майка Пири срещу роднинската прегръдка, — не се чудя, че Лили те остави.

— Лили беше магаре и изнежено градско цвете. Добре че ми напомни за нея: ще я посетя.

— А какво ще каже мъжът й?

— Той не й е „мъж“, а само съпруг. Аз й бях мъж, това тя не можа да понесе, затова се разведохме. Сега Лили е петелът в къщи, съпругът й не само не пее, но и гък не може да каже. И така ще посетя Лили. В този пакет има една гъска и други дреболии. Гъската веднага изпечете, защото вчера е заклана, и в тази горещина може да отиде по дяволите. В къщи ли е хлапакът?

— Тук съм, вуйчо Ищван!

— Здрасти, върлино! Ела да те прегърна!

Така и Гюла получи две плющящи целувки, сякаш двама души един след друг паднаха от третия етаж.

Вуйчо Ищван беше главен агроном на едно държавно стопанство в Задунавието. Там се беше родил и бе заявил, че там иска да умре. Той не обичаше продължително нищо и никого, само тази земя, на която познаваше всяка бразда, и когато леля Лили му каза, че би било по-добре да се преселят в Пеща, защото знанията му са ценени и в министерството, той погледна жена си като човек, когото трябва незабавно да отведат в лудницата.

След това леля Лили добави:

— Този селски живот не може да се понася… — При тези думи очите на съпруга й започнаха да се въртят, лицето му подпухна и стана лилаво, после той взе да крещи така, че мухите ужасени блъснаха глави в стъклата на прозорците, за да избягат навън.

Вуйчо Ищван половин час крещя и това се отрази на засегнатата му личност. Каза такива неща на жена си и за Пеща, и „селския живот“, които могат да се кажат само когато човек е раздразнен и като резултат на скарването предложи на леля Лили да върви където иска, но — сама.

И така леля Лили напусна дома, а вуйчо Ищван още в същия час назначи леля Нанчи за икономка. Леля Нанчи беше старата готвачка и това повишение не означаваше нищо за нея, тя и досега водеше домакинството и беше леля Нанчи за всички, такава щеше да остане и за в бъдеще.

Когато родителите му го довеждаха за една седмица, Гюла Лайош — който още не беше получил прякора си Салджията — попадаше под закрилата на леля Нанчи. Гюла винаги си спомняше с приятно чувство за тези дни, защото при леля Нанчи пържените пилешки кълки се множаха така, както гъбите в гората.

Досега още не беше прекарвал сам по-дълго време в тази приятна среда и което беше още по-тъжно, родителите инженери не намираха никакъв смисъл момчето да се скита из гората, полето, край голямото тресавище, които принадлежаха на стопанството.

Те не само се страхуваха за сина си, но и не разбираха какво би търсил в тръстиката, където имаше само комари, или във водата, където живееха само пиявици.

— Това не е за теб — казваше баща му, — ти ще станеш инженер или лекар, а такава груба среда само ще те развали. Вярвай ми, това блато само отдалече е хубаво…

— Чети си, синко — посъветва го майка му, — почивай, печи се на слънцето. Да се къпеш можеш и тук, под градината в рекичката. Много е важно в каква среда си, да не искаш да се учиш от стария Матула? Този вмирисан на тютюн старец едва може да пише и чете…

— Терка! — прекъсна я строго вуйчо Ищван. — Терка, какво говориш?

— Добре, добре — махна с ръка жената, — аз също обичам стареца, когато бяхме деца, той ни носеше най-различни играчки… малки диви патици и водни лилии… но все пак е изостанал стар човек: Гюла не може да научи нищо от него.

— Терка, това не е вярно. Матула е добър, мъдър стар човек, от когото вашият син няма да научи нищо лошо. Аз не искам да се бъркам, то си е ваша работа дали ще му разрешите, но старецът знае толкова много за природата, колкото двама университетски професори, а доколкото си спомням, в училище се учи и естествознание…

По този въпрос не говориха повече и Гюла само в канцеларията срещаше понякога Матула, който беше полски пазач в околността на голямата тръстика, но наблюдаваше и косачите на тръстика, и жътварите на тифа, а така също и всички, които се навъртаха наоколо и идваха нощем по „частна работа“, както и бракониерите риболовци.

От Матула се носеше миризма на лула, пушек и мочурище, но тази странна миризма не беше неприятна. Гюла смяташе, че откакто го познава, старецът не се е състарил нито с един ден, а и дрехите му бяха същите, в които го видя за пръв път.

— Как сте, чичо Матула? — попита го, след като се ръкуваха, и почувства, че ръката на стареца сякаш беше от буково дърво, но малко по-грапава.

— Благодаря, добре съм, живея по старчески.

— Какво ново има към вас?

— Защо не дойдете някога, щом като толкова ви интересува? Патиците излюпиха, чаплите също, а рибите са толкова много, като плесен. Ще хванем риба и ще ядем.

— Не ми позволяват. Чичо Матула… знаете, баща ми е инженер…

— Инженерът не разбира от тия работи… а и госпожица Терка не дойде нито веднъж, но тя е момиче, за нея там не е интересно.

— Догодина, чичо Матула! Догодина може би ще ме пуснат сам. Тогава!

След този разговор Гюла скрепи приятелството с една шепа пури от кутията на вуйчо Ищван, в която имаше достатъчно.

Матула погледна весело пурите.

— Набавихте ги, а? — Той намигна, като награда за пурите. — Вие не пушите ли пури?

При тези думи Салджията се изчерви малко.

— Още не, чичо Матула, догодина.

Разбира се, тогава Гюла още не знаеше, че през това време могат да се появят пречки… да му завъртят четворка… Кенгел… но сега вече знаеше и тази мисъл го отчайваше.

Опомни се, когато Мазола го разтърси силно на един кръстопът.

— Не виждаш ли, че светофарът показва червено?!

— Бях се замислил. Ако Кенгел…

— Стига вече с тоя Кенгел — ядоса се Мазола, — честна дума ти казвам, видях, че накрая ти писа петица.

— Това го казваш само така…

— Нали чу? Казах честна дума, знаеш, че не лъжа.

Това беше вярно, но Мазола рискува с тази честна дума, само за да развесели приятеля си.

— Ще те изпратя до къщи — каза Гюла малко успокоен, защото се чувстваше добре с Мазола, който бе видял, че Кенгел накрая му е написал петица.

Мазола живееше в една продълговата едноетажна къща, накрая на улица „Топола“, където нямаше нито една топола, а и в двора само една стара липа представляваше гората. Вярно е, че я представяше достойно, защото беше грамадна и хвърляше сянка върху половината двор. През горещините често имаше нужда от нея, защото през лятото майката на Бейла переше тук, а не в кухнята както през зимата. Защото леля Пондораи беше вдовица и освен от малката си пенсия живееше и от прането. Когато не переше, гладеше, размахвайки понякога ютията с въглища с такива широки движения, че от дупките й изскачаха искри.

Сега също гладеше.

— Бейлушка, бързах да приготвя тези дрехи, за да ги занесеш веднага. Хапни нещо, после, като се върнеш, ще обядваш както трябва. Има два пакета.

— Аз ще му помогна — обади се Гюла. — Аз също още не съм обядвал, а после Мазола ще дойде у нас.

— Благодаря, Гюсика, но това не е прилично… Бейла, намажи една филия и на Гюси.

— Ей сега! — Мазола хвърли чантата си и след малко двете момчета седяха на прага и ядяха мълчаливо.

Не, в къщи Гюла не ядеше хляб, намазан с мас, хлябът, който купуваха от една и съща хлебарница, в къщи не беше толкова вкусен. В къщи дори не обичаше да яде хляб, намазан с мас, но чудно — тук много му хареса, може би причината беше тази, че рано беше закусвал.

— Благодаря, лельо Пондораи, такъв вкусен хляб с мас не съм ял досега.

— А това е хляб, тънко намазан с мас… Бейлушка, внимавайте да не смачкате дрехите, господин адвокатът е много претенциозен.

— Въшките да го изядат господин адвоката — каза Салджията след половин час, — как не го беше срам да даде само петдесет филера бакшиш. Хайде, Мазол, майка Пири ще умре от радост, като те види.

— Не се шегувай! — усмихна се Мазола, защото и той имаше достатъчно фантазия, за да си представи, че ако майка Пири умре, няма да представлява обикновена гледка… макар да сметна тази мисъл за малко непочтена.