Ищван Фекете
Крепост от тръни (19)

Нощта беше шепнещо тиха. След полунощ се появи слаб ветрец, който отърси водните капки и дърветата и храстите се изправиха. Мъглата започна да се върти, да се кълби лениво, само над огъня се разбърка, защото жарта под пепелта отблъсна влажната пара.

Не беше много тъмно, защото луната се промъкна през мъглата и разпръсваше бледа светлина.

Реката понякога плисваше — може би рибата играеше или някоя ондатра, но не беше изключено да е видра. Никой не държеше сметка на тези плисвания, които се връщаха обратно и изглаждаха гърба на реката.

Когато Матула стана, беше още почти нощ. Облече се тихо, взе раницата на гръб, излезе пред колибата и помириса въздуха.

„Очила още не ми трябват — помисли си, — но въпреки това някога виждах повече по това време.“

Старецът постоя малко, за да свикнат очите му с тъмнината, после изгреба пепелта от жарта и притури дебели клони в огъня.

„Когато се събуди, ще му се зарадва“ — помисли си и само даде знак на Чикас да се върне. После тръгна по пътеката и мъглата го погълна.

Кучето го следеше само с ушите си.

Вятърът утихна. Вече отърси водните капки от тревата и дърветата, може би му омръзна да търкаля мъглата — нямаше нито цвят, нито глас, какво да прави с нея — и се залежа някъде в мочурището, където дори и леките метлици на тръстиката бяха разголени като мокри пилешки пера.

Само огънят започна да се разпалва.

Жарта захапа дървото и то жално забръмча, като муха в паяжина, после млъкна, сякаш се помири с болезнената, но успокоителна промяна.

Огънят отвори очи, сякаш каза: да видим какво ще стане — и лумна пламък.

— Охо — пееше пламъчето — охо: хвърчим; само бих искало да зная кому принадлежа сега — на огъня или на дърветата?

Никой не му отговори, защото нямаше кой, а освен това не бе възможно.

Пламъчето започна да опипва другите дървета и като се засили, почувства, че все пак е огън, защото е по-силен. Пламна победоносно и се самоизяде в дървото.

Мъглата се виеше уплашено около него, а над голямата тръстика прелетя сянката — птица на зората, която никой не можеше да реши чие дете е: на нощта или на деня.

Всички тези промени обаче не интересуваха никак нашия Салджия. Вярно е, че някъде дълбоко усещаше топлината на огъня, но това беше толкова дълбоко, че не можеше да сънува нищо. Протегна се и се обърна на другата страна. Това беше всичко.

Навън обаче се развиделяваше и мъглата започна да се вдига, после се спусна отново, сякаш искаше да се скрие — сред храстите в земята, където и да било.

Тогава на изток слънцето изгря ядосано и червено.

Спря се малко, сякаш се замисли върху възмутителната гледка и се скри, готово за скок.

— Ще му ударя аз тук едно голямо чистене!

А когато някое такова сериозно небесно тяло реши нещо, човек може да бъде сигурен, че ще го направи. Когато Гюла най-после се върна от царството на съня и отвори очи, само дребни парцалчета мъгла се криеха в жълтугата. Огънят, пращейки, гореше и в дъното на небето с бели припламвания се издигаше огненото кълбо на светлината.

Леглото на Матула беше празно, а Чикас въртеше опашка.

Гюла погледна кучето.

— Здравей, Чикас, как спа?

При тези думи малкото куче седна до леглото му и взе да се тръска. Сега вече Гюла се събуди окончателно от водните пръски, защото Чикас беше направил контролна обиколка в тревата и козината му беше мокра.

Нашият Салджия се попривдигна и изтри лицето и ръцете си.

— Махай се! — извика му ядосан.

Чикас покорно излезе от колибата и го погледна укорително откъм огъня.

— И водата ли вече не мога свободно да си изтърся?

— Като изсъхнеш, можеш да се върнеш — омекна Гюла, защото утрото беше такова, че всеки гняв се изпаряваше безследно, както мъглата.

Чудно блестящо утро: измито, чисто и ясно. Парите се стопяваха, щом излизаха от земята, обади се авлигата, една кукувица кукаше така, че беше смешно, от време на време се обаждаше един мъжки фазан, заявявайки, че през нощта не му се е случило нищо лошо, а във въздуха движението беше толкова голямо, че липсваше само регулировчик.

Чапли сновяха насам-натам, ястреби и кани кръжаха над тръстиката, минаваше и по някой корморан, размахвайки припряно криле, а съскащото летене на дивите патици не спираше нито за миг.

Гюла лежеше сред самотата си с миризма на сено и тръстика и със сърце изпълнено с красотата на ясното, пълно с живот безгрижно лято. Чувстваше, че това, което е отвън и отвътре, се обажда, напира, живее и утре ще бъде ден, също такъв ден, който няма да донесе неразрешима задача. Слънцето грее, огънят гори, реката се влачи лениво и времето няма никакво значение.

„А в събота ще пристигне Мазола — помисли си момчето и това беше толкова хубава мисъл, че извика Чикас да влезе и го погали.

— Друг път изтърсвай водата навън.

«Ще пристигне Мазола и сега наистина ще може да види… ще може да види всичко. Сутрин ще се борим във водата…»

«Няма ли да се окъпете? — обади се един глас отвътре и Гюла почувства погледа на стария Гергьо. — Вземете пешкир.»

По-добре е да свърши това навреме — изправи се младият ни приятел и почувства, че все някак можеше да излъже Матула, но чичо Гергьо… не, невъзможно.

И Салджията се спусна към водата, като носеше една-единствена дреха, и то в ръце — едно малко пешкирче.

Чикас с весел лай го последва.

На брега обаче честното въодушевление малко спадна, защото реката не беше се избистрила съвсем, а на лодката седеше отново голямата водна жаба.

— Да те вземат дяволите! — Гюла пъдеше жабата, която обаче не искаше да напусне огрения си от слънцето трон и само при намесата на Чикас скочи във водата.

Кучето остана в лодката само докато прогони жабата, после с един скок се намери обратно на брега.

— Хубаво я наредих — въртеше опашка, — но не обичам да ям жаби.

— Ох — спусна се Гюла във водата, но още се държеше за лодката — Чикас, ела да се къпем, наистина не е студена.

Малкото куче като чу името си, скочи отново в лодката и неспокойно наблюдаваше момчето, което преплува на отвъдния бряг.

— Ела, Чикас.

— Бау-бау — лаеше Чикас, — върни се, не мога да дойда след тебе. Не обичам водата. Бау-бау — и тъпчеше по носа на лодката.

— Хайде, хайде — насърчаваше го Салджията, който вече се връщаше, но с коварно намерение, което кучето наистина не очакваше. Момчето стигна до лодката и дръпна Чикас във водата.

Чикас потъна веднага, а когато, кихайки, изплува на брега, се разтърси така, че водният прах се разпръсна на слънчевите лъчи, но след това не влезе в лодката.

— Хитрец си! Хитрец си — залая, — но повече няма да ме излъжеш.

След това и Гюла излезе от водата и се избърса на клатещата се лодка. Инстинктивно дишаше дълбоко и започна вече да чувства защо онзи научен сътрудник казал, че би могъл да обърне света. Под лющещата се кожа туптеше нова кръв и дори въздухът имаше друг вкус. Слънцето вече грееше топло, топли бяха и дъските на лодката и Гюла може би щеше да заспи, ако стомахът му не беше го предупредил, че е време за ядене.

«Ще изпека сланина на шиш» — помисли си и устата му се напълни със слюнка. Тялото му вече беше сухо и горещо, но не чувстваше да изгаря. — Сланина със зелени пиперки — метна пешкира на рамо, но в този момент една голяма риба подскочи във водата и мислите на Салджията се отклониха, — а след това ще уловя тази риба!“

— Хайде, Чикас!

В огъня тъкмо имаше подходяща жар. Гюла издялка шиш, отряза хляб и стичащата се мас от сланината капеше върху хляба.

— Чакай реда си, Чикас — скара се на нетърпеливото куче и му даде едва тогава, когато изгълта голямо парче сланина с три зелени пиперки. Чикас беше доволен от новия си стопанин, защото Гюла му даде истинска сланина, а не само кожата й.

— Няма повече! — каза му след това строго, защото апетитът на Чикас беше неутолим. — Няма! Да вървим за риба.

Днес намери много по-тлъсти и по-дълги червеи, отколкото преди и хвърли въдицата там, където подскочи голямата риба. Но дълго време плувката дори не помръдна, а нервите на Гюла се бяха подготвили за силно дърпане.

„Големите риби са предпазливи — помисли си, — но няма да ме излъже; така беше казал и Матула“ — и сложи още по-голяма стръв на въдицата.

Нищо.

По-късно сякаш нещо закачи въдицата, но движението на плувката беше толкова вяло, че не засече. Ще дръпнеш ти по-силно!

И дръпна! Гюла дочака плувката да изчезне и тогава засече спокойно.

Нищо.

Въдицата се закачи, но тежестта — рибата — падна от нея.

„Избързах — промърмори Гюла, — а червея го лапна. Навярно е хитър, стар шаран, но няма да ме надхитри!“

Сложи отново стръв на въдицата и отново я хвърли.

Тъкмо въдицата потъна и плувката се разположи и вече започна онова предпазливо пипане.

— Яж, яж!

Плувката се дърпаше бавно надолу, от време на време спираше, после нещо я дръпна надолу.

Сега!

И Салджията погледна изненадано празната въдица. „Пак ме измами!“ — помисли си и сега сложи съвсем малък червей, та „въпросната риба“ да го клъвне в устата, а не да го издърпа от въдицата.

— Клъвни! — заканваше се Гюла и нервите му все повече се опъваха.

Напразно, напразно, напразно!

Наближаваше обяд, стръвта намаляваше, горещината растеше и освен две невинни платики не улови нищо. Колко ли голяма уста може да има, та така да го изсмучи!

Той чакаше с нетърпение Матула, за да му даде съвет, но когато се зададе сухата фигура на стареца, почти забрави за тайнствената риба, защото на гърба на Матула висеше пушката. Впрочем Матула се беше съвсем подмладил, защото беше хубаво „избръснат“ и яката на снежнобяла риза стягаше жилестата му шия.

— Чичо Гергьо, значи не сте я забравили?

— Не, разбира се! Вуйчо Ищван даде и доста патрони, а написа и писмо. Улови ли достатъчно за обяд?

— Не съм уловил нищо; непрекъснато кълват и нищо. Улових две малки платики, но в яда си ги хвърлих обратно. Вижте вие, чичо Гергьо. Пипат я, дърпат я, а после нищо.

Въдицата хвръкна на обичайното място и след малка пауза, играта започна отново.

— Виждате ли, чичо Гергьо?

— Рак — усмихна се Матула, — веднага трябваше да напуснете това място.

— Така ли?

— Имам мрежа между тръстиката и голибата, ей сега ще я донеса, само да оставя багажа, но не си губете времето. Тук няма да хванете риба.

— Добре — събра си Гюла нещата, — ще отида по-нататък. — Но се срамуваше да попита каква е тази „мрежа“. Матула тъкмо беше изчезнал сред храстите, когато си спомни и за писмото.

„Срам и позор! — помисли Салджията. — Вуйчо Ищван ми писал, а аз дори не поисках писмото.“

Той отиде без настроение на мястото, където бяха първия път, но и там нямаше много риба и едва по-късно улови една около половинкилограмова платика.

Гюла се зарадва на рибата, но по-късно му мина през ум, че щеше да бъде по-хубаво, ако беше шаран. При тази мисъл се усмихна.

„Салджия — каза си, — започваш да ставаш нахален!“

Матула дойде отново на брега, но Гюла реши да го повика, когато има нужда. Старецът се суетеше известно време с кепчето, докато най-после го чу да вика:

— Елате! Донесете и нещата.

— И рибата ли?

— Оставете я във водата.

— Това е умна майстория — посочи една малка мрежа с формата на окръжност, с диаметър едва половин метър, с дебел телен сандък. Приличаше на рядка мрежа за пеперуди, само торбата беше съвсем плитка, колкото чиния.

— Как може с нея да се лови риба?

— Ей сега ще видите. Донесох и кошче, защото ще се разпръснат.

Мрежата висеше на три канапа, дълги по един метър — както блюдото на кантар — а на мястото, където се срещаха, продължаваха в един канап около метър. А той беше завързан за един дълъг прът.

Гюла не намери нищо интересно във всичко това, единствено нарязаната на парчета жаба в дъното на мрежата. Матула улови преди малко тази нещастница с кепчето.

— Жаба ли е стръвта?

— Да. Ракът обича месото. Разбира се, по-хубаво е, когато е вмирисано, но и това ще свърши работа. Най-подходящ е престоял два-три дни черен дроб. Той вече мирише… разнася се във въздуха като облак.

С тези думи Матула спусна мрежата във водата близо до брега.

— Сега вече може да запалим лулата за няколко минути; яли ли сте рак?

— Не — призна си Салджията, а и не изпитваше голямо желание да яде рак.

— А това наистина е изискано ядене, жалко, че нашите раци не са по-големи. Казват, че в морето има и осемкилограмови раци; от тях вече има какво да се яде. Накъсайте малко трева в кошницата, така по-добре ще се запазят.

Гюла гледаше с известно съмнение водата, където потъна дебелият канап. Да не е луд ракът да остане в тази малка мрежа!

— Няма ли да излезе от нея, чичо Гергьо?

— Няма да оставят там месото, после канапът първо ще изтегли теления сандък.

— Значи, ще влязат повече?

— Ще видите, но още е рано. Нужно им е малко време, докато водата разнесе миризмата на кръвта.

Матула вдигна глава и отправи поглед над тръстиката.

— Чувате ли?

— Какво?

— Враните и керкенезите вдигат голям шум. Извади далекогледа.

— Какво да гледам, чичо Гергьо?

— Онова голямото дърво — посочи Матула към отвъдния бряг, — с изсъхналия връх, от дясната му страна има един дебел сух клон. Погледни към него.

Гюла намери голямото дърво, нагласи бинокъла и когато го нагласи най-точно, видя ясно, че около голямото дърво се виеха сиви врани, свраки и керкенези. Три врани грачеха на смени на върха на дървото.

— Казах ви да огледате хубаво десния клон.

Гюла едва не изпусна далекогледа от ръцете си, толкова голяма птица беше кацнала по средата на клона.

— Ах… — колко е голяма! — въздъхна той.

— Морски орел. По това време не стои тук, но може би се суши.

Очите на Гюла се залепиха към стъклото.

— Грамаден е! Опашката му е бяла като сняг. Висок е кажи-речи цял метър. Колко голяма човка има? А как търпи другите…

— Не им обръща внимание! Когато му омръзнат, ще им хвърли остатъка от плячката, тогава вече ще се карат за него. Но по това време едва ли яде.

— Не, не яде, само седи.

Орелът наистина само седеше с величествено спокойствие, сякаш беше сам на света. Враните грачеха, керкенезите пищяха, пляскаха с криле около него, но голямата птица като че ли беше изваяна от камък, въобще не обръщаше внимание на шумния сбор. По-късно се прозя. Грамадната восъчножълта човка се отвори и затвори. Шумът стихна и започна отново, когато се спусна във въздуха. Грамадните криле се разтвориха.

— Ужасно големи — наблюдаваше го Салджията — отлетя.

— Крилете му са широки повече от два метра. Сега ще отлети към Драва. Още не съм го видял да ловува тук. Макар че е възможно. Кой може да види какво става в мочурището?

Гюла сложи далекогледа в скута си, защото орелът беше погълнат от далечината.

— Как искам да го видя отблизо!

— От по-близо би могло, но да се отиде много близо не може нито по вода, нито по суша. Лодка не отива, а човек не може да стигне, защото ще потъне. Такава птица знае къде да се настани. А сега да видим раците.

Матула бързо изтегли мрежата.

— Ха! — изненада се момчето, защото в малката мрежа гъмжаха раци.

— Нахвърляйте ги в кошницата! — Матула поднесе мрежата пред Гюла.

— Аз ли? — уплаши се Салджията.

— А кой друг? Аз държа пръта. Само се пази от щипците им. Трябва да се хващат за гърба, няма да ви изядат, не се плашете. Ние ще изядем тях.

Ръцете на Гюла трепереха, но беше разбрал, че трябва да слуша Матула. Хвана първия, както се хваща нажежено желязо и уплашено го хвърли в кошницата, защото ракът пукна веднъж с опашката си.

— Не се страхувайте, само си играе с опашката.

„Дяволите да я вземат такава игра!“ — помисли си ужасен Салджията, но после по-спокойно нахвърля раците в кошницата с трева.

— От тях не можеше тук да се лови риба, но ще ги оправим! — закани се старецът и спусна обратно мрежата.

— Ще има ли още?

— Ще има, но вече не толкова.

Имаше, макар и все по-малко, накрая само един се беше притаил при останалото месо, но бе голям колкото цървул.

— Този беше кралят — каза Матула, — но щом като времето на кралете е минало, значи и неговото е минало. Какви риби имате в живарника?

— Една платика, но голяма.

— Ще я оставим там, утре следобед ще продължим риболова, ако имаме настроение. Закусихте ли?

— Сланина.

— Умно. Нанчи и за мен се погрижи. Даде ми дори чай с ром. Ромът беше хубав, но няма да е лошо, ако обядваме рано. Ще имаме раци и това, което изпратиха.

При следващото изтегляне мрежата вече беше празна.

— Можем да си вървим. Предполагам, че изгаряте от любопитство да видите какво пише в писмото, а ще ви покажа и пушката. Рядко хубава пушка, няма що.

Чикас заподскача около пристигналите и излая срещу раците, защото Гюла му ги показа.

— Виждаш ли ги, Чикас?

Кучето се смая малко, като погледна гъмжащите раци в кошницата, после се дръпна назад, изръмжа, накрая излая.

— Бау-бау — джафна, — тези не ги обичам!

— Писмото е в джоба на раницата — каза Матула.

Писмото беше написано на лист от тетрадка с разкривените едри букви на вуйчо Ищван:

Поздравявам те, братле, за сома, наистина не можех да повярвам, че си способен на такава работа. Миналия път нямах време да ти пиша. Леля Нанчи много настоява да си дойдеш в къщи за няколко дена, но аз те съветвам да останеш, докато се чувстваш добре. Достатъчно си умен, за да решиш сам. Ако до петък не си дойдеш, тогава в събота в зори в четири часа бъди при моста на пътя и се качи на колата. Доведи тук приятеля си Мазола, защото леля Нанчи ще ви прокълне, ако не изядете празничния обяд. Следобед може да отидете, където искате! Чао!

Вуйчо ти Ищван

Гюла се усмихна на писмото и го постави на полицата до писмото на Мазола.

— Къде е този мост, чичо Матула?

— Тук по-надолу, на Зала. Не е далеч, за час и половина човек ще стигне дотам, ако крачи добре.

— Час и половина, ако крачи добре… — Момчето погледна пред себе си и помисли: тогава какво е „далече“ за Матула?

— Вуйчо Ищван пише в четири часа да бъдем там.

— И за мен ли пише?

— Не… но как ще го намеря сам?

— Много лесно. Ще вървите по брега, докато стигнете до моста. Другаде не може да се отиде, защото от едната страна е реката, от другата мочурището. Само по дигата. В два часа ще тръгнете и ще стигнете там. Млъкни, Чикас, защото ще те ударя по главата. Не ги гледай, щом не ти харесват.

Чикас все още лаеше срещу раците.

„В два часа ще тръгнете… — замисли се Салджията — в два часа!“ И после само „ще стигнете“… Възможно е дори и луна да няма… — И погледна отново писмото. Няма никакво съмнение, вуйчо Ищван ясно пише. „В четири часа в зори бъди при моста.“ Да: бъди при моста — хубаво…

— Ще бъде още тъмно, чичо Гергьо.

— Разбира се, че ще бъде тъмно, но в три часа се развиделява. Дървата ни са на свършване. Ще донесете ли?

Салджията откачи секирата от подпорната греда и отиде за дърва. Едва чакаше да намери подходиш клон, за да излее яда си на дървото, защото се сърдеше на целия свят, на всичко и на всички, дори забрави и Мазола. С една дума: Гюла Лайош Ладо се страхуваше, но в никакъв случай не искаше да си признае. А от това страшно много се разгневи, защото знаеше, че няма да помоли стареца да го придружи, ще отиде сам при моста, дори малки дяволчета да се разхождат с лодки по водата и да се продъни цялото звездно небе.

Избра един дебел сух клон на върбата.

— „Ще тръгнете в два часа!“ — и замахна със секирата. — „После ще стигнете там“ — удари със секирата, разхвърчаха се трески, но после се спря, защото очите му забелязаха нещо. И цял се разтрепери. От една ниска дупка изпълзя необичайно дебела змия и се шмугна надолу.

Момчето загуби ума и дума. Чу се див вик, сякаш не беше извикал той, после заудря. Изля целия си страх, ужас и отвращение. Голямата змия се търкаляше на парчета, когато нашият Салджия се съвзе.

— А това какво е?

От змийските парчета изпаднаха малки птичета още в пух.

Гюла не сечеше повече, но си мислеше дали да повърне, или да не повърне. После реши, че ще бъде жалко за сланината, така че потисна повдигането и взе да брои малките птичета, те бяха шест, и шестте беше погълнала тази гадина.

Нашият Салджия целият потъна в пот, после отиде при друго дърво. Огледа го дали няма дупка с нова змия, защото чувстваше, че достатъчно е раздавал справедливост… Отряза един голям клон, почина си малко и го завлече в колибата, но съвсем забрави моста, нощния път, тъмнината и страха.

— Какво става с вас — погледна го Матула, — бял сте като платно.

— Чичо Гергьо, в дупката имаше една такава дебела змия… нарязах я на парчета… пълна беше с малки синигерчета…

— Аха — кимна с глава старецът, — защо си я нарязал, достатъчно е било да смачкаш главата й. От това ви се е обърнал стомахът. Но ей сега ще го излекуваме.

Матула смеси ракия с вода.

— Изпийте я!

Гюла изпи ракията и малко по-късно почувства, че змията сякаш се сви и цялата тази история стана нещо обикновено. А когато натисна писмото на вуйчо Ищван с тежест, за да не го отнесе вятърът, намери за съвсем естествено, че ще стане в два часа и в четири ще бъде при моста. — „Ще стигнете там…“ Ще бъде тъмно, нека бъде тъмно, не може да иска в два часа след полунощ да грее слънце.

— Да ви помогна ли, чичо Гергьо?

— Няма какво. Водата ей сега ще кипне — зарзаватът вече омекна — после ще обядваме. Вземи дъската и извади на нея каквото е изпратила Нанчи.

Тази дъска някога, по време на строежа на дигата служела на инженерите за маса, но краката й се счупили и я оставили тук на Матула. Оттогава изпълняваше различни роли. Общо взето служеше за маса, макар че нямаше крака. После стана дъска за месене на хляб, но Матула я използваше и за рязане на тютюн, на сланина, на нея чистеше рибата, на нея сушеше гъби, и въобще я наричаше дъска, каквато и беше. А когато дъската в зависимост от използването й за различни цели започваше да придобива различни цветове и миризма, изтъркваше я с пясък на речния бряг и я оставяше да изсъхне на слънцето. Сега беше тъмнокафява.

Гюла извади колета на леля Нанчи и гледката изпълни със задоволство не само очите му, а и стомаха.

— Нямаме нужда от раци, чичо Гергьо.

— Ще видим.

И наистина стана така. Когато водата кипна в котела, Матула изсипа весело раците, което за тях не беше никак весело, защото още бяха живи, макар и не за дълго. Когато раците се свариха и станаха червени, Матула сложи яденето.

— Така трябва да се ядат — той разтвори щипците на „царския“ рак и постави месото в чинията на Гюла — и не ги гледай като зелени диви круши, първо ги опитайте.

Гюла не се възхищаваше много от раците, докато не беше ги опитал, но когато глътна меката като масло, ронлива хапка…

— Чичо Гергьо, много са хубави!

— Казах ли ти? Ще нагостим с тях и онзи Бейла.

— Мазола ли?

— Да, Бейла.

— Ние го наричаме само Мазол.

— Зная, но за мен е Бейла.

— Много добро момче е, ще видите, чичо Гергьо.

— Вярвам ви, но… — и Матула само с едно движение показа, че и мочурището си има свои изисквания. Тук липсва сантиментално приятелство. Тук хората не се прегръщат дори и при погребение, не преминават през чувствителния гъсталак на сприятеляваното още първия ден, не се сближават с голям шум, не нападат никого, но не се и оставят да ги нападнат. Тук всичко си има име, смисъл, важност и време. Тук не говорят галено и не се преструват и ако някой нарече бряста брястче, водната кокошка — водна кокошчица и колибата — колибка, Матула би го огледал хубаво и би го съжалил.

— Бедният, как говори…

И дълбоко в себе си Салджията си помисли, без да смее да изкаже гласно мислите си, че някоя сутрин Матула може да го събуди с думите:

— Гюско, събудете се, слънчицето изгря…

Гюла щеше да го погледне уплашено дали не е полудял, пък и щеше да му стане неприятно. Но не, това е невъзможно!

— Знаете ли, чичо Гергьо, с Мазола седим на един чин в училище, много е силен, но въпреки това никога не се бие и обича всички.

— Заслужава — кимна глава Матула, — ще ловим раци и риба, ще го гледаме добре. Ще направя и леглото, докато дойдете…

— Благодаря, чичо Матула. Ще изядем обеда на леля Нанчи, после ще дойдем.

През това време раците постепенно изчезваха. Те бяха приятни на вкус и приятни за стомаха, но нашият Салджия скоро откри, че с тях човек не може да се засити. Това може би бе възможно с килограмовите щипци на морския рак, но не и с тези, дори тогава, когато човек изяде техния цар, а да не говорим за обикновените раци с малки щипци. Котелът обаче се изпразни скоро и те се заловиха с по-хранителните гозби на леля Нанчи.

Матула и сега не посегна към тях, докато Гюла не го покани.

— Вземете си, чичо Гергьо, нали храната е обща.

— Това е вярно.

Изглежда, че и Чикас беше на същото мнение, защото докато остатъците от раците облизваше без желание, то пилешките кости ги грабваше лакомо в уста и сядаше ту до Матула, ту до Гюла, в зависимост от това откъде очакваше по-скоро да получи дажбата. Той погледна внезапно към дървото, което се извисяваше над колибата. Погледна и изръмжа.

— Махай се — казваше това ръмжене, при което и Матула погледна нагоре. На страничния клон на дървото беше кацнала сврака. Очите й блестяха, а сега, след като я откриха, започна да грачи — навсякъде ми дават нещо, гра-гра… навсякъде.

— Махай се оттук — ръмжеше кучето, — няма да ти дадем!

— Трябва да се застреля — и Гюла погледна жадно към пушката.

— Тази едва ли! Познава пушката. Това е стара сврака… виждате ли как блестят перата й? На младите са само черни, освен това човките им са червени.

— Познава ли пушката? — съмняваше се Гюла. — Това е невъзможно, чичо Гергьо…

— Невъзможно ли е? Гледайте тук!

Старецът стана бавно и спокойно влезе в колибата. Свраката млъкна и взе да наблюдава, а Матула излезе с празни ръце, като не погледна към птицата — прочут крадец дори и сред крадците.

— Добре, добре — въртеше се свраката, — като си отидете, ще поогледам малко наоколо.

Матула се спря до огъня, постоя малко и влезе отново в колибата, но когато излезе оттам, пушката беше в ръцете му.

— Чер — извика свраката и уплашено хвръкна.

Гюла погледна учуден след нея.

— Чичо Гергьо, нямаше да повярвам!

— Казах ли ви, че свраката е стара, ако беше тазгодишна, може би нямаше да изчезне. Стреляли ли сте вече с такава голяма пушка?

— С такава още не съм, но с флаберова много пъти.

— Тя не е пушка — махна пренебрежително с ръка старецът, — тази е истинска. Хубава пушка, фина пушка, но трябва да се дръпне само един от спусъците й, защото ако дръпнете и двата, и двата ще гръмнат.

— И ще се пръсне ли?

— Защо да се пръсне? Това е пушка, която издържа, само че тогава рита опасно. Ще я изпробваме.

След това преминаха към истинския щрудел на леля Нанчи, но очите на Салджията не се откъсваха от подпряната на дървото пушка. Много пъти беше държал в ръце подобна голяма пушка, дори знаеше да борави с нея, макар че не беше стрелял, но към тази се отнесе с недоверие.

— През есента веднъж с нея убих осем гъски с един патрон.

— Във въздуха ли?

— Не. Във водата. В зори се вмъкнах в наблюдателната колиба, където бяхме. Погледнах през дупката, а там — цял куп гъски във водата, но изглежда бяха забелязали нещо, защото стихнаха, после всичките протегнаха шии, защото много се усъмниха. А аз — Матула показа, сякаш оръжието беше в ръцете му — гръмнах там, където шиите бяха най-гъсти. Събрах осем, но още няколко ударени отлетяха. Така беше.

Гюла погледна с уважение пушката, а когато Матула събра остатъците от храната и постави навън на четиридесет крачки един лист от вестник, усети, че се притеснява.

— Ето ти пушката, прицели се в средата!

Нашият Салджия ужасен взе в ръце тежкото оръжие.

— Притисни я хубаво към рамото си.

— Туп, туп-туп — внезапно се разтупка смутеното сърце на Гюла, — туп-туп… бррр!

Салджията едва не падна по гръб, но вече беше дал първия изстрел и сега не смяташе толкова ужасно всичко това.

— От носа ви тече кръв — каза така между другото старецът, — не се прицелвайте с носа. А иначе добре я държахте! Съвсем добре.

Гюла се спусна към хартията.

— Вижте, чичо Гергьо!

Матула погледна хартията и дребните дупки от сачмите.

— Казах ви, че я държахте добре. Патрони има достатъчно, ще се сприятелите с нея. — С тези думи занесе пушката обратно в колибата.

— Няма да е лошо да полегнем малко.

— Ушите ми още звънят — каза Гюла.

Матула беше зает с лулата си и едва по-късно кимна глава.

— В началото се случва, но то не пречи на спането.