Ищван Фекете
Крепост от тръни (21)

Когато стигнаха в къщи, Гюла въпреки обхваналото го чувство на щастие, видя добре, че околността на колибата светеше от чистота в очакване на гостенина. Падналото сено беше събрано с гребло, пепелта изгребана. Очите на Матула следяха погледа на момчето.

— За това лято свършихме с голямото чистене. Вие, разбира се, можете да чистите, ако искате…

— Какво?

— Само така казах. Гъската ще скрия на хладно, малко ядене вече сложих в торбата, донесете раницата. Чикас, ела тук! — Чикас се подчини неохотно на заповедта и легна тъжно до кола, защото Матула окачи тънкия синджир на шията му.

— Не бих те вързал — погали той главата на кучето, — но ти ще изядеш гъската, а аз ще те набия. Необходимо ли е? Виждаш ли. А рибите ще пуснем, защото до утре ще умрат. Месо имаме достатъчно.

На дигата духаше слаб вятър, така че горещината беше поносима. Матула вървеше с отмерена крачка, както обикновено и Гюла прие това темпо, което не беше бързо, но спореше. Наближаваха крепостта от тръни и през зеления горски хълм вече се виждаха пролуки и кафявите стволове на някои стари дървета.

— Не е възможно да са толкова гъсти храсталаците.

— Ще видите. Носите ли маслото против комари?

— Нося го.

Когато се изравниха с хълма, Матула се отклони от дигата към тръстиката.

— Вървете след мен, но не се спирайте, защото ботушите ви ще затънат.

Тръстиката тук беше висока почти колкото два човешки боя, но сякаш се виждаше някаква пътека.

— Отдавна никой не е минавал насам, пък и защо ли? Идват предимно лисиците, но и те предпочитат гладките пътеки. Дотук беше най-лошото, оттук вече земята се втвърдява.

Това го почувства и Гюла. Ботушите му вече не джвакаха, внезапно тръстиката свърши и пред тях се изправи зелена стена. След малко лутане Матула навлезе в тази зелена стена.

— След мен! Вървете плътно зад мен, защото клоните ще извадят очите ви.

Сред храстите беше задушно, горещо и се чувстваше тежката миризма на гниеща шума…

Когато храстите оредяха, Матула се спря.

— Да починем малко, дотогава може да се намажете.

— Да, чичо Гергьо, вие бяхте прав! Толкова много комари! Можеха да я нарекат и крепост на комарите.

— Тогава може би не са били толкова много… водата е била повече и калта по-малко. Това е било още Балатон.

Гюла се намаза хубаво с маслото.

— Да ви дам и на вас, чичо Гергьо?

— Мене не ме закачат, пък съм и свикнал.

Те затъваха в гнилата шума и високо над тях, сред клоните, прехвръкваше по някоя птица. В глухата тишина не се чуваше друго, освен недоволното свирене на комарите, които се отвращаваха от маслото против комари.

— Вижте това дърво! Ако то би могло да говори!

Короната на дървото дори не се виждаше, а стволът му може би беше дебел метър и половина.

Този дъб е бил едно време силен и красив. Гюла поглади кората му, която беше твърда като изложен на вятър гранит.

— Тук идва един учен човек. Той каза, че дъбът е на повече от триста години, а така също, че старите хора са били прави, като смятали за свещени такива дървета.

И Салджията чувстваше, че този учен е бил прав. От короната се протягаха на всички страни дебели колкото човешки кръст възлести клони и с ужасната си сила сякаш подпираха небето.

Гюла безмълвно стоеше до миналите векове, които пазеха това свято дърво в себе си. Той чувстваше собствената си нищожност пред този истински гигант, който си спомняше за викове и смъртни въздишки, който беше видял крепостта, робите и преминалите оттук хора, беше чул оргии, диви бойни песни и траурни ридания, крясъци и шепот. Цялото минало се криеше в това древно дърво.

— Аз също го наблюдавам понякога — каза Матула, — в него има най-малко четиридесет кубика дърва.

— Има и друго в него, чичо Матула — каза момчето, защото се почувства засегнато от думите на стареца, — но аз смятам, че то не може да се премери в метри…

Старецът мълча доста време.

— Знаете ли, Гюла — каза той необичайно кротко, — аз не казвам, че не сте прав, но бедният човек все пак го измерва само в метри, защото онзи, който може би утре няма да има топливо, не мисли за вчера.

— Това време вече премина, чичо Гергьо, светът се измени и продължава да се променя. Днес вече и най-бедните деца могат да летуват, и леля Пондораи може да прави бани безплатно в най-скъпото курортно място.

— Зная всичко това, Гюла, и така е много добре, но все пак винаги ще се срещат хора, които няма да гледат назад, може би само когато са малко пийнали или когато се чувстват много самотни. Хайде, да вървим, защото тук има и други дървета, които заслужава да се видят.

Гнилата шума шумолеше под краката им.

— После — спря се малко по-късно Матула — не мислете, че аз бих могъл да хвана брадвата срещу което и да било дърво, защото много пъти си мисля, че този хълм за мен е като гробища, моите родственици също лежат тук някъде, това е съвсем сигурно. Старият ни свещеник каза, че нашето име е най-старото в архивите на енорията и на Чаягиеви. Баба ми била момиче от Чаяги… господин протопрезвитерът каза — помина се миналата година, лека му пръст — че по време на турското робство, когато настъпвала беда, селото събирало партакешите си и бягало тук, а когато някой умирал, нямало къде на друго място да го погребат, защото навсякъде наоколо било вода.

Храстите тук вече бяха съвсем редки и не растяха големи, защото под грамадните дървета винаги имаше сянка. Гюла го заболя врата, когато погледна нагоре към тополата, под която се бяха спрели.

— Тополата расте бързо — погледна нагоре и Матула, — тази тук не може да бъде дори внучка на онзи дъб. Тя е меко дърво и не е много дълголетна. Виждаш ли тези дупки? Във всяка живее нещо: най-често чавки, но и малките отдавна вече са излетели. Тогава тук се вдигаше голям шум… но вижте там!

— Какво?

— Там в дъното на дебелия клон…

На клона, съвсем до ствола, седеше голяма сова и с широко отворени очи ги гледаше.

— Дори не се страхуват — засмя се Гюла, като се прицели в совата, — лесно бих могъл да я убия.

— Разбира се, че лесно, ако беше позволено.

— Зная, чичо Гергьо, зная, само се прицелих.

— По-добре е да не се прицелвате, по-скоро се запознайте с нея, това е така наречената горска ушата сова. Забранено е да се закача. Не бива да се закача.

Совата се прозя, сякаш разговорът й беше омръзнал.

— Дори се прозява — учуди се Гюла, — тя наистина не се страхува.

— Рядко вижда човек, а друг враг едва ли има. Но вижте това дърво.

— Леска ли е? Не съм виждал още толкова голяма леска, но колко много плодове има. Скоро ще узреят.

— Да — махна с ръка Матула, — докато се обърнеш и край на лятото. Елате насам.

Гюла последва стареца, но сред мислите му неприятно прозвучаха думите: „… и край на лятото“. Малкият хълм тук беше гол, без дървета и свършваше стръмно надолу.

— В детските ми години тук още имаше остатъци от стени, но постепенно вятърът ги засипа с пръст, а после поникна трева. Оттогава тук не израсна нито едно дърво.

— Какво ухае толкова хубаво? — душеше Гюла.

— Мащерката — наведе се старецът, — това е… и гробищата са покрити с нея. Обича гробищата. Може би затова я има и тук…

Матула се огледа.

— Можем да седнем. Тук подухва слаб ветрец, ще хапнем нещо, ще погледаме. Само оттук могат да се видят тръстиките. — Постла кърпата, извади хляба, сланината и зелени пиперки. — Добър ли е още ножът?

— Като бръснач!

— Тогава започвайте!

Хранеха се мълчаливо. Пред тях се простираше тръстиката, а зад тях гората. Над тръстиката можеше да се види надалече, но блестящата далечина сега не привличаше мислите на Гюла. Той се ослушваше назад, към гората, наслаждаваше се от смесения аромат на шумата, мащерката и дъбовете и слушаше гората. Вятър едва полъхваше, но старите дървета все пак шепнеха, после един гълъб започна да гука и с приятния си кадифено мек глас изпълни цялата гора.

Гюла дори не виждаше какво яде. Ножът от само себе си се движеше в ръката му и той несъзнателно поднасяше хапките към устата си. От време на време спираше да яде и в такъв момент чувстваше, че в меката сянка на храстите дишат хора и че земята, където седи, е топла, защото преди е седял друг върху нея. „Тук е била стената“ — каза Матула, но къде са зидарите, които са я градили, къде са ръцете, които са бъркали разтвора, къде е мисълта, която е създала всичко това? Какво е станало с тях? Каква сила е произлязла от тях? Защото енергията не се губи, само се променя.

Дърветата ли са израснали от тях? Птичи песни, цветя, дъбов жълъд и лешници ли са станали? Във вятър и пара ли са се превърнали? В облаци ли? Но какво е станало с въображението, с мисълта? В стените ли са вградени, или се носят тук и докосват струните на неговото въображение?

Какво е станало с тях? Земя, вода, разпръснати кости? Калций и фосфор? Но къде са останали болките, радостта, плачът, мъката, опиянението, гневът, примирението, обичта? Един на друг ли са предадени тези чувства, или са ги отнасяли със себе си?

Старите дървета само шушнеха, мащерката ухаеше, но Гюла Лайош Ладо не разбираше това, Гергей Матула не го разбираше, никой не го разбираше. Това беше мекото докосване на живото тлеене, безтегловното въртене на колелото на времето, което може би носи нещо от безкрайния океан на миналите дни, както колелото на колата пясъка.

Не можеше да се узнае нищо. Дърветата шепнеха, гълъбът гукаше, слънцето вече слизаше надолу, а над остатъците от трапезата се спусна безмълвието.