Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tüskevár, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Ищван Фекете

Заглавие: Крепост от тръни

Преводач: Борис Ников

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Унгарски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Роман

Националност: Унгарска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“

Излязла от печат: август 1981

Редактор: Мария Герасимова

Редактор на издателството: Жела Георгиева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Ралица Станоева

Коректор: Стефка Бръчкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1708

История

  1. — Добавяне

Обядът беше вкусен и обилен.

— Само двамата ще бъдем — каза старата жена.

— А вуйчо Ищван?

— Нареди да му изпратя обяда на полето. По това време често се случва така. Вътре ли да сложа да ядем?

— Ще ядем тук, лельо Нанчи! Може ли да ям направо от тавата?

— Може! Щом си толкова изгладнял, позволено ти е. Но само след супата…

— Супата не е важна!

— Без супа няма друго ядене — каза строго леля Нанчи, — кой обядва без супа?

И така нашият приятел Салджията изяде супата, после второто, и призна, че леля Нанчи — честна дума — готви по-добре от майка Пири.

Общо взето той се чувстваше чудесно в кухнята, в която липсваше миризмата на газ, и тази кухня в сравнение с тяхната приличаше по-скоро на голям салон.

И Салджията ядеше като истински салджия.

— Мога да ти дам и чашка вино.

— Дай да си кръкна!

— Мислех, че в Пеща говорят по-изискано…

Гюла се изчерви.

— Извинявайте.

Виното му хареса и Гюла почувства, че старата жена не разбира езика, с който в къщи майка Пири вече беше свикнала. Леля Нанчи бързо се обиди, но скоро й мина.

— Малко вино е полезно, защото се превръща в кръв.

След това Гюла поиска още месо и вино. И се чувстваше отлично. Лицето му се зачерви, очите му светнаха.

— Благодаря ви, лельо Нанчи, така сладко още не съм ял никога в живота си…

— Полегни си, момчето ми, аз ще се погрижа за теб, не се плаши!

Нашият Салджия не се плашеше, напротив, изпитваше дори излишна решителност в себе си, което се дължеше на двете чаши вино. Да спи обаче не искаше. Взе книга и започна да чете, в повишеното настроение очите му попаднаха на кутията с пури.

„Ето ги пурите — каза виното, — ето го удобният случай…“

„Вуйчо Ищван ще разбере“ — възпираше се сам Салджията, извади една пура и я заразглежда.

„Захапи края й, това е толкова мъжествено…“

„Ще го захапя, но няма да я запаля“ — каза и потърси кибрит, после отвори прозореца, завлече стола до него и запали, както беше виждал да правят възрастните.

„Адски готино“ — въодушеви се Гюла Лайош и вече виждаше как пушат пури заедно с Матула…

Издухваше дима през прозореца. Приятното усещане ставаше все по-силно и Гюла почувства, че би било хубаво да си пийне още малко вино. Вино обаче нямаше, имаше само ракия.

Салджията опита ракията и пурата му хареса още повече.

„Четиринадесетгодишен съм — помисли си високомерно, — Бика вече от две години пуши. И то не пури, а цигари, пък хартията е вредна. Пури? Това вече е друго! Ще кажа на вуйчо Ищван и следобед ще изпушим по една пура…“

В този момент това му се видя възможно.

„Божествено!“ — въздъхна Гюла, макар че пушекът ставаше все по-горчив, и си помисли, че вуйчо Ищван може би няма да му позволи да пуши.

После хвърли пурата в печката и почувства, че е ял твърде много. Вече не му се пиеше вино, нито ракия, а и пура не му се искаше… Виеше му се свят.

„Развалих си стомаха“ — помисли си. В същото време стаята се разклати, започна да се люлее и нашият Салджия се хвана за стола, който искаше да избяга от него.

— Лошо ми е — пошепна, — майко Пири, лошо ми е… — Но го каза по навик и се ослуша. Някъде дрънкаха малки звънчета, които по-късно бяха заменени със силно биене на камбани. — Ох!… О-о-х… къде ли е тук банята? О-о-х!

Сега всичко в стаята се въртеше в кръг или тръгваше напред и в такъв момент подът се огъваше.

Нашият Салджия попадна в буря. Ужасни вълни люлееха цялата къща, а дръжката на вратата отскачаше, когато искаше да я хване.

— О-о-х… ще умра!

Но не умря, накрая дръжката на вратата от само себе си се намери в ръката му.

— Свършено е с мен… само леля Нанчи да не влезе…

Когато отвори вратата, Гюла едва не падна с главата напред в банята, защото подът й тръгна като асансьор, а и стомахът му изведнъж се раздвижи…

— О-о-х… свър… а-а-а… а-а-а…

Корабът на Гюла сега така се мяташе, че корабокрушението беше неизбежно. Бурята стигна кулминационната си точка, в това нямаше нищо чудно, защото в същото време изригна и един вулкан… Гюла Лайош имаше късмет, че можа да остане сам до вечерта, защото през този паметен следобед предпочиташе най-вече уединението. Освен това искаше да не го боли главата и стомахът му да се успокои; вярно е, че голямата буря беше стихнала, но нашият Салджия беше в много окаяно състояние.

Трябва да се признае, че макар с много усилия той „постави в ред“ банята и така заличи окончателно следите от бурята. Но след всичко имаше толкова сила, колкото да се вмъкне в стаята и да се просне на дивана. Небосклонът — тоест таванът — наистина още се движеше, но той затвори бързо очи и също така бързо заспа.

Когато се събуди, слънцето вече бе се издигнало над покривите на къщите, а врабчетата се бяха събрали на следобедно събрание в храстите под прозореца, където с оглушително чуруликаме изказваха мнението си.

Нашият Салджия само обърна глава нататък и се опита да мисли, което му се удаде малко трудно. Лесно си припомни всичко до обеда, после обаче… изведнъж всичко потъна в мъгла и непосредствено след това се чу чуруликането на врабчетата.

В устата му горчеше, а когато стана, беше слаб — както се казва — като майска роза.

Но откъде се взе тази блудкава миризма? Пурата!

В пепелницата се търкаляше остатък от пура, от който вонеше на тютюн.

„Аха“! — каза Гюла, и с отвращение изхвърли през прозореца остатъка от пурата. След това мислите му се подредиха. Изплуваха липсващите подробности: виното, ракията и пурата.

„Б-р-р — побиха го тръпки, — ако Кенгел беше видял това…“ При тази мисъл влезе отново в банята, изми се и облече нова риза, а ако беше възможно, щеше да свали и кожата си, за да се освободи от лошите спомени. Но спомените могат да бъдат измити само от времето, така че Гюла Лайош трябваше да се задоволи само с ризата.

— Какво искаш да закусиш, момчето ми?

— Нищо — отговори Гюла, защото само при мисълта за ядене стомахът му взе да се бунтува, — нищо, лельо Нанчи, на обяд ядох много.

— Младият стомах понася всичко — възрази му старата жена, — хапни поне малко кисело мляко.

Нашият Салджия може би щеше да й каже, че и младият стомах невинаги понася всичко, но нямаше как, седна като мъченик до млякото, като се надяваше, че леля Нанчи ще излезе или нещо ще се случи.

— Започвай, момчето ми! Това е лекарство.

И леля Нанчи излезе права. След първите няколко лъжици кисело мляко силно му се повдигна, но после бунтуваното престана и нашият Салджия почувства отново твърда земя под краката си.

— Вие бяхте права, лельо Нанчи, сега се чувствам много по-добре.

— Виждаш ли? Това е резултатът от многото учене и слабата градска храна.

„И от пурата“ — помисли Гюла, но не сметна за необходимо да допълни мнението й. Но не забрави и майка Пири.

— И майка Пири готви добре, лельо Нанчи.

— Добре готви, добре готви, не казвам, че не готви добре, ама няма такива продукти, каквито имам аз. Но ако за теб храната в Пеща е била по-добра…

Нашият Салджия почувства, че е стъпил отново на нездрава почва и се насочи към по-тиха вода.

— Как ще е по-добра! Майка Пири каза, че само храната на леля Нанчи може да ме оправи.

— Така ли каза?

— Да, така… Сега ще отида малко в градината.

— Върви, момчето ми, но не яж круши, защото за вечеря ще има пържени пилета.

Богатите багри и аромат помогнаха на Гюла да забрави пурата. Синкавото виене на дима се стопи като някакъв кошмар и вместо него нахлу тежкият следобеден аромат на дърветата и цветята. Гюла седна на скамейката до пчелина и в жужащата тишина си спомни за училището, празната класна стая, Кенгел, Индия и Мазола.

Да, на Мазола трябва да разкаже за приключението с пурата; единствено на Мазола, подробно — и то веднага.

Така се роди следното писмо:

Скъпи Мазол!

Пиша ти на скамейката в градината, защото не искам никой да ме пита какво пиша. Бях много зле, изпуших една пура, мислех, че ще умра, но не умрях, само малко… после, след като изхвърлих всичко, заспах и се измих, леля Нанчи не забеляза нищо и ме излекува с кисело мляко.

Сега съм в градината. Колко щеше да бъде хубаво, ако и ти беше тук!

В зори ще дойде старият пазач и ще отидем в мочурището, при развалините на Крепостта от тръни. Мазол, ще пиша и в къщи, майка ти е пенсионерка, тук наблизо има една баня, в нея специално лекуват болни крака. Лекарят в поликлиниката ще ти каже как майка ти може да получи карта. През това време ти ще бъдеш при мен.

Ще говоря и с вуйчо Ищван, той е много добър човек (той също не знае за пурата… и за всичко друго, защото аз измих банята).

Когато дойдеш, ще копаем при развалините!

Донеси снимката на чичо Гейза, за да повярвам. Довечера за вечеря ще има пържено пиле, но когато дойдеш, ще ядем риба.

Очаквам отговора ти, обичащият те приятел:

Гюла Лайош Ладо

Салджията

Гюла Лайош прочете още веднъж писмото и понеже не намери нито една правописна грешка, бързо го затвори.

Здрачът вече беше пуснал дълги сенки в градината. Един кос беше кацнал на сухия клон на старата круша, там пееше, може би само така на себе си, на градината или на малките си, които не се виждаха — бяха напуснали гнездото.

Пчелите се прибраха, но жуженето не престана, защото работата в кошерите продължаваше неуморно и наоколо се носеше сладка миризма на восъчни пити.

Върховете на тополите край градината пламнаха в червения блясък на залязващото слънце, но стволовете им посивяха, а корените им сред храстите потънаха в тъмнина.

Беше още топло, но откъм рекичката повя хлад и цветята изведнъж повдигнаха глави и изпуснаха още по-силен аромат.

Гюла гълташе този чист влажен въздух и отпаднал мислеше за утрешния ден, за къщи и за какви ли не още безполезни неща, но мислите му си отиваха така, както идваха. Не се задържаха, не събуждаха любопитството му, не го занимаваха. Това беше някаква кротка замечтаност, едва ли не сън, макар че не му се спеше. Не виждаше нито едно дърво, нито едно цвете, нито кошер, а чувстваше цялата градина в себе си, цялата вечерна тишина и едновременно се чувстваше част от тази ароматна самота. Ако сега отсечаха някое дърво, щеше да го заболи, а ако някой се опиташе да смачка онзи малък сечко на пътя, сигурно щеше да му попречи. Нашият Салджия се сля със здрача, с градината, с тишината, с цялата безгранична, дишаща, жива вселена.

Преди малко един дъбов рогач избръмча над главата му като малък самолет, но сега Гюла не помисли за кутията за насекоми, където дни наред се гърчеха полуумъртвените бръмбари. Освен това смяташе за глупаво събирането на насекоми. Защо човек трябва да убива бедните насекоми, за да ги опознае? Добре, добре, разбира се, че трябва да събира за училище, но нека събират онези, които мислят да станат учители по естествена история, които искат да станат изследователи, а останалите? Този мъртъв сечко вече няма да каже нищо, от него не можеш да научиш какво е правил, когато е бил жив, как е живял, как се е размножавал. Това го има в учебника, а тези, които са го написали, са го наблюдавали, докато е бил жив, и ако са го погубили, направили са това, защото са искали да видят вътрешните му органи под микроскоп. Ясно, но защо един милион ученици събират, убиват, намесват се безполезно в работата на природата — това Гюла не разбираше и не одобряваше. Разбираше, че човек има право с научна цел да унищожава вредните животни и да размножава полезните за своя полза, но безсмисленото избиване сега, в тоя вечерен час, смяташе за престъпна глупост.

Ако Ерней сега беше тук с въздушната си пушка, сигурно щеше да убие този кос и да се похвали: „Улучих мършата, падна като парцал“…

Защо „парцал“ и защо „мърша“? Косът е полезна птица, работи даром на човека, почиства градината от червеите, реколтата на плодове ще бъде по-богата, и тогава идва Ерней — който мирише постоянно на пот, чиито колене треперят, когато Кенгел го извика, — идва с въздушната си пушка и убива безплатния работник, вечерната песен, малкия пернатко.

Защо? В този момент Салджията помисли с отвращение за Ерней и за това не му попречи дори косът, който се радваше на най-добро здраве там на сухия клон и за стотен път изсвири една и съща песен, която сякаш винаги беше друга.

Тогава по пътеката в градината леко като сянка се промъкна една котка. От време на време тя се спираше, дебнеше, душеше, после погледна към дървото и видя коса.

— Шт! Твойта кожа! — изшътка Гюла и котката със скок метър и половина изчезна в картофите.

— Какъв идиот съм — пошепна Гюла, — прашката е в джоба ми, а аз се вайкам, вместо да я перна в слабините.

Това неочаквано движение върна към действителността замечтания Гюла и той си тръгна, защото реалният аромат на пърженото пиле сякаш се смеси с поетичния аромат на резедата и розите.

В двора и в къщата цареше тишина.

Момчето още веднъж огледа банята дали е в ред, „сякаш нищо не се беше случило“, после се приготви за другия ден. Постави в раницата всичко, което щеше да му бъде нужно, сложи новите сандали, риза и дълго мисли за сакото.

През това време влезе леля Нанчи.

— Не зная да чакаме ли вуйчо ти. Понякога се връща късно…

— Да го чакаме, лельо Нанчи. Чудя се дали да взема сако.

— Да не би да искаш да тръгнеш гол?

— Топло е…

— А ако завали дъжд или изгориш на слънцето? Без сако не бива да ходиш, защото ще изгориш.

— Имам масло против слънце!

— То не струва нищо, ако слънцето изведнъж те опърли. След като почернееш, няма защо да се страхуваш, но от сако винаги може да имаш нужда.

Вуйчо Ищван не се разтревожи много, когато Матула му каза, че „детето иска да дойде със сандали“…

Преваляше пладне, когато колата на главния агроном спря за миг в края на мочурището, където Матула наглеждаше косачите на острица.

— Чичо Матула, не трябва да мислиш, че сега всичко се върти около детето…

— Тези — посочи Матула към косачите — днес-утре ще свършат. Работата си ще върша както винаги, независимо от това дали е тук, или не малкият Гюла. Ще ходим, където трябва да отида.

— Умно! А ако иска да ходи със сандали, остави го… Нека се учи. Ако си изкълчи глезена: да го изкълчи. Не е дошъл тук да се изнежва, а да заякне. Пусни го да върви където иска, а ако му се случи нещо, втори път няма да припари там.

— Разбирам ви — усмихна се Матула, — ще го пазя, защото не знае много неща.

— Не знае нищо! Ако вас ви заведат в онова градско училище, ще пропаднете, а детето доведохме тук, да опознае този живот, то има голямо желание. Накрая вие ще кажете издържало ли е изпита, или е пропаднало.

— Няма ли да стане инженер като баща си?

— Той ли? Ще стане инженер, когато аз стана псалт, а такава вероятност няма, нали?

— Не ми се вярва…

— Поверявам го на вас, чичо Матула.

— Разбрано. Гумени ботуши могат да се купят от кооперацията…

След това главният агроном се сбогува, Матула побутна края на шапката си и колата се понесе…