Ищван Фекете
Крепост от тръни (4)

— А сега ще отидем да поскитаме, докато уважаемите ти родители се приберат — Ищван отряза края на пурата, — умирам за един хубав сладолед.

Това не беше истина. „Но — помисли си той, — дяволите да ме вземат, за хатъра на Гюла ще ям сладолед, въпреки че ако студеният сладолед влезе в дупката на зъба ми, ще обърна масата от болка.“ Накрая си поръча кафе и предпочете да гледа как момчето яде сладоледа.

През това време един младеж застана до масата, започна да говори с някого, а после дори се облегна на нея. Ищван погледна въпросително Гюла, после гърба на весело опрелия се момък, после отново момчето.

— Кажи, това какво е?… — И почука по гърба младежа. — Приятелю, тази маса е моя!

Момъкът се обърна леко и го погледна през рамо.

— Какво от това?

Лицето на Ищван стана лилаво и той тежко се изправи.

— Това е моята маса и… — изръмжа с такъв глас, че стъклените чаши се чукнаха на полицата, макар това да не се чу. Нищо не можеше да се чуе, само онзи заплашителен грохот на възмущение, при който облегналият се младеж се отдалечи бързо, макар че направи движение, сякаш искаше да се нахвърли върху агронома Ищван.

Само това липсваше.

Гюла побледнял наблюдаваше вуйчо си, който грабна една дебела водна чаша и каза мнението си за възпитанието и личността на противника и „за такива нагли, лентяйстващи кенгури“ въобще, което няма смисъл да повтаряме. Може би е достатъчно да кажем, че изпрати целия специален запас на селския си речник след достойния младеж и дори на улицата продължи известно време да мърмори.

— Почакай, момчето ми, ще изпия една чаша бира и от нея ще се успокоя.

Така и стана.

— Трябва да кажа — добави, след като изпи бирата, — такъв тип е за съжаление и по-скоро човек трябва да набие баща му… Стой, обущарски магазин! Ще влезем тук. Моля, дайте ми здрави сандали за момчето… — После в друг магазин каза: — Искам да купя едно хубаво ножче! Да има отварачка за консерви, тирбушон и пила за нокти.

После влязоха в една книжарница, а след нея в спортен магазин.

— Моля комплект въдици за момчето!

— Заповядайте — продавачът извади чудните съоръжения, — сигурно си е взел изпита. И с отличен успех…

— Пълен отличник!

Вуйчо Ищван беше склонен да преувеличава малко, а нашият приятел Салджията се изчерви до ушите.

— Когато ги опаковате, имайте пред вид, че ще ги носим в провинцията.

На улицата Гюла Лайош, заеквайки, благодари.

— Заслужаваш, повече нито дума.

— Не зная дали ще ме пуснат.

— Ще те пуснат! Защо да не те пуснат, че нали… тоест, разбира се, че ще те пуснат. Остави тая работа на мен.

Вуйчо Ищван насмалко щеше да се издаде, че във връзка с летуването на Гюла се води обширна кореспонденция, с условия и обещания, които той въобще нямаше намерение да изпълни. Според добрите родители, детето им не трябва да влиза в яхър, където има ритащи и бодящи зверове, да не се приближава до машини, да не се качва по дървета, да не влиза в дълбока вода, да не отива в тръстиката, в гората — дворът и градината са достатъчно големи, а малката рекичка край градината е достатъчна за къпане.

— За щастие не са се сетили за пчелина, за кладенеца с кобилицата и за ножицата за рязане на хартия… — ядосваше се той и писа, че желанията им са напълно естествени и че „синът ви ще бъде в добри ръце, това можете да ми вярвате. Ако е нужно, да донесе и учебници със себе си…“.

— Виждаш ли, нали ти казах — Терка подаде писмото на мъжа си, — дори не е забравил и учебниците. Може да се доверим на Ищван!

В този момент надеждният Ищван каза на сигурния Салджия:

— Дай ми дългия пакет.

— Аз ще го нося…

— Дай го на мен. Трябва да се внимава с такива дълги канцеларски линии!

— Какво?

— Магаре! Ако добрият ти баща научи, че съм ти купил въдица, може да провали летуването ти или да побелее от страх, че ще те лапне някоя грамадна щука. Значи в този пакет има канцеларски линии и ска̀ли…

— Точно така: канцеларски линии и ска̀ли — повтори Гюла.

— А и ножчето не показвай много. Със сандалите и книгите не може нито да се боде, нито да се реже, нито пък да се лови риба, така че можеш да ги покажеш.