Ищван Фекете
Крепост от тръни (30)

Вечерята започна мълчаливо. Известно време вуйчо Ищван яде, без да проговори. Поглеждаше от време на време двете деца и видимо доволен ги преценяваше. По-късно нещо се усъмни и започна да души.

— Каква е тази отвратителна миризма!

— Може да се свикне с нея — протестира леля Нанчи. — Намазах главата на Бейла с масло от лилия.

— Дяволите да я вземат твоята лилия, по-скоро мирише на пилешки черва.

— До сутринта няма да остане и следа от подутината.

— Възможно е, но старецът хубаво ви е оскубал.

— Нищо, вуйчо Ищван — отговори му тихо Мазола, — аз бих искал да благодаря.

— Добре! След като свършихте това… Салджийо, моля те, ти също не искай да произнасяш речи, а напълни чашите. Важното е, че сте се чувствали добре и че ми доставихте много по-голяма радост, отколкото аз на вас. Край! Укрепнахте външно и вътрешно, в къщи няма да ви познаят, но това дължите по-скоро на Матула.

— Чичо Гергьо е ангел — каза Мазола.

— Възможно е, но истинските ангели сигурно биха се разбягали с писък по света, ако старецът се появи сред тях с лулата си и с двуседмичната си брада.

— Не е прилично да се шегуваме с това.

— Лельо Нанчи, това не е шега. Матула не е ангел, а е човек, и то човек на място. Искам да кажа още, че за Коледа ви чакам и винаги когато идвате, се чувствайте като у дома си. Не ме прекъсвай, Мазол… Зная всичко и нямам нищо против. Ако доживеем, и аз ще танцувам на сватбата…

— Ехе… това… — изчерви се милото момче до ушите си, — не мислех за това.

— По-добре е, ако не мислиш, Мазол. Искате ли да ви кажа още нещо? Ще наредя да построят кирпичена къща за Коледа. Обещах на Матула. Но, Мазол, сложи нещо на главата си, защото ще ми призлее от тази миризма на скъсани цървули. Препи ми се от нея.

— Ще получите удар — предупреждаваше го старата жена, — ще има да плача тогава.

— Ще живеем до сто години, лельо Нанчи, но за това трябва да спим много. Идете да приберете багажа си, защото ще ви вдигна в зори. Бързият влак тръгва в седем часа.

Момчетата дълго се суетяха с опаковането на багажа и още по-дълго време си приказваха. Така че на другата сутрин им се стори, че ги събуждат много рано. Може би щяха да заспят отново, но вуйчо Ищван отвори широко вратата, запали лампата, премина шумно през стаята им, изпълни такава храчеща, сърбаща, хъркаща, пляскаща симфония, докато се миеше, че ако я чуеше някой модерен композитор, щеше да я запише веднага на плоча и оркестрирана с помощта на два тимпана, да я изпълни като собствена композиция.

Нашите калени момчета обаче трудно се поддаваха на такова виеше музикално удоволствие, а в този час още по-малко.

— Ох-ох — прозя се Салджията и така се протегна, че креватът заскърца в знак на протест срещу такова насилие. Но само раздвижването беше трудно, в следващия миг пътническата треска вече ги обхвана и като преминаха през шумните целувки на леля Нанчи и яките прегръдки на вуйчо Ищван, колата потегли и колелетата започнаха да говорят.

— Пишете! — провикна се толкова силно едрият агроном, че врабчетата прекъснаха краткото си събрание на тополата.

Салджията махаше с ръка, а Мазола с шапката, с известната шапка, която вече не ставаше за друго. Преминаха бързо през събуждащото се село, после песента на спиците се разнесе в утринните ливади. Това вече не беше товарна каруца и не караше двама номади за бързия влак, а двама добре облечени, истински осмокласници, двама момци с вратовръзки, с току-що изгладени дрехи, които не се вайкаха само защото нямаха такъв обичай. Два месеца не са много време, но през тези два месеца те така израснаха, че не беше възможно да закопчеят празничните си дрехи, а ръкавите на сакото на Салджията едва покриваха лактите му.

— Гюла — каза Мазола, — тези панталони се свиха, не смея да се помръдна в тях, защото ще се спукат.

— Тогава не мърдай, Мазол, внимавай особено при слизането. Гледай там! — и Гюла посочи към изток.

Огледалото на Балатон пламтеше в розово, защото далече, някъде зад Кенеше, изгря слънцето, някъде грачеше врана. Побеляващото платно на стелещата се мъгла се раздвижи над голямата вода, а при докосването на светлината бели чайки се издигнаха от бляскавата й длан.

Колата трополеше по пътя на настъпващата есен. Наближаваха моста, когато Салджията погледна на другата страна, за да се сбогува с мочурището и реката.

— О! — извика той и скочи, скочи и Мазола и може би и през ум не им мина, че тази картина ще ги придружава през целия живот.

— Чичо Гергьо! — изкрещя Салджията. — Чичо Гергьо! — и не можа да каже друго, а Мазола само размахваше шапката си с такива широки движения, сякаш искаше да скочи от колата.

— Пиши… чакам… Пиши! — извика накрая, защото до Матула в лодката стоеше неподвижно едно момиче, вдигнало ръка с онова древно движение, с което хората са се благославяли.

Колата обаче, гърмейки, премина по моста, а когато видението изчезна, двете момчета се отпуснаха.

— О, чичо Гергьо — каза по-късно Гюла.

— Катица… — въздъхна Мазола, в отговор на което Салджията каза:

— Сега вече започвам да те разбирам, защото дори и аз се влюбих в нещо, само че не зная в какво.

Мазола се замечта. Колата фучеше под тях като човек, който мърмори недоволно и този глас на пътя забули мислите им.

Пътниците във влака бяха малко, но отпусналите се момчета намериха, че са много. Настаниха се в един ъгъл и веднага заспаха. Когато Салджията се събуди, Мазола вече беше буден и разтваряше пакета, приготвен от леля Нанчи.

— Не си ли гладен?

— Боли ме главата.

— Хапни нещо и ще ти мине.

— Къде сме?

— Минахме Фехейрвар.

— Покажи го!

Мазола най-после разгъна пакета, а когато след половин час изхвърли хартията през прозореца, каза:

— По нищо не пролича, че те боли главата, изядохме едно пиле за нула време… като чинка…

— Мазол, чинката се храни със семена, но не яде пилета, а главата ми наистина вече не ме боли.

През тава време преминаха край езерото Веленце, но не го забелязаха, а на Салджията така му се искаше да види дали е там онази стара лодка, която сънува. Все едно, лодката е там и докато е жив, ще бъде там. Надеждата не е птица с пречупени криле, никой не може да му забрани да сънува действителни неща, дори е необходимо.

Когато влакът най-после спря на Южната гара, Мазола спусна прозореца.

— Носач! — извика той. — Носач, елате тук, моля — и махна с ръка, — ще ви подам багажа през прозореца.

— Мазол, полудял ли си! Все някак щяхме да го занесем…

— Нали спечелих пари — Мазола удари джоба си, — човек печели затова, за да спечели и друг!

— Почакайте тук, ще докарам количката. Пет пакета — каза носачът, а когато качи пакетите, Мазола се провикна:

— Моля, качете ги в такси.

Салджията просто се смая.

— Бейла — и се опря на вагона от смях, — Бейла, пиян махараджа… Бейла…

— Не се смей, Салджийо! С пет пакета нямаше да можем да се справим, освен това панталонът ми се спука отзад. Представи си… — и той се обърна, дори направи няколко крачки, а панталонът при всяка крачка се отваряше една педя и се виждаше бельото на Мазола на сини райета.

На Салджията му потекоха сълзи от смях.

— Да почакаме, докато се изтеглят хората, после върви близко зад мен — разпореди се Мазола. — Много ли се вижда?

— Ааа — измънка Гюла, — ааа… — и като избърса очите си, тръгна след Мазола, за да прикрие „гледката“. Но когато таксито потегли, все пак призна, че разпорежданията на Мазола във всички случаи бяха правилни, като се изключи трагедията с панталона.

— Салджийо, следобед ще дойда. Да ти помогна ли да занесеш пакетите?

— Няма нужда. Чакам те.

Гюла Лайош Ладо метна на гръб раницата, взе куфарите в двете ръце и придружен от Бикфиц, позвъни и се намери в обемистата прегръдка на майка Пири.

— Господи, Гюла, станал си цял мъж… а как ти стоят тези дрехи?

И след вечеря, когато родителите останаха сами, след продължително мълчание Гюла Акош Ладо каза:

— Мила, ако не знаех, че е нашият син… по държането му бих помислил, че е чужд. Това дете не е същото, което отиде. Детето е станало възрастен човек! Купи му някакви дрехи, защото така не може да излезе на улицата. Ищван все пак е прекрасен човек.

Но в този момент Салджията не мислеше точно за вуйчо си. Той седеше до масата в малкия си ъгъл, а пред него лежеше писмо.

Скъпи, добри ми чичо Гергьо!

— Гюсика — влезе майка Пири, — е, разказвай!

— Майко Пири, щом като свърша това писмо, ще ти разказвам. Заповядай след четвърт час.

— Я виж ти! Тайна?

— Всяко писмо е тайна, майко Пири, но ще ти се обадя, щом го свърша.

Майка Пири смаяна затвори тихо вратата и очите й се напълниха със сълзи.

„Значи, така — пошепна, — има да чакаш, докато прекрача прага ти…“

А след половин час седеше на леглото на Гюла и милваше големите ръце на нашия Салджия.

— Сега вече ще ми разкажеш, нали?

— С удоволствие, но първо вие, майко Пири, разкажете какво се е случило през лятото тук, в къщи. Толкова отдавна заминах…

— Да, малкото ми момче… — и майка Пири тръгна по пътеката, по която я насочи хитрият Салджия, защото майка Пири обичаше да разпитва, но много повече обичаше да говори.

Салджията се разположи удобно, а майката възпитателка си пое дълбоко въздух.

— Най-добре да започна от момента, когато замина…

И започна. Приказките й лека-полека изпълниха стаята и от всичко Гюла запомни само как с трамвая се случило нещастие, как портиерката си извадила зъба и как обущарят от партера улучил дванадесетка от тотото.

— Нещастник, купи си мотоциклет…

— Защо да е нещастник, майко Пири?

— Как да не е, за какво му е мотоциклет на един обущар? Впрочем цялата тази работа е шмекерия, кръщелницата на обущаря е продавачка в тотото… И Бикфиц изяде пържолите на леля Плашинка, защото ги оставила на ниския прозорец…

— Хайде де! — каза Салджията и не зададе повече въпроси, защото гласът на майка Пири бръмчеше приспивно, отдалечаваше се все повече; и все повече приличаше на онзи тих ромон вечер в колибата, които вятърът донасяше от застоялите води, където сто хиляди птици се готвеха за сън.