Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tüskevár, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Ищван Фекете

Заглавие: Крепост от тръни

Преводач: Борис Ников

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Унгарски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Роман

Националност: Унгарска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“

Излязла от печат: август 1981

Редактор: Мария Герасимова

Редактор на издателството: Жела Георгиева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Ралица Станоева

Коректор: Стефка Бръчкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1708

История

  1. — Добавяне

Когато се събудиха, вече беше късен следобед. Небето бе покрито с облаци, а над голямата тръстика се беше спуснала рядка мъгла. Събудиха се, но продължиха да лежат мълчаливо. Мислите преди заспиването и след съня се срещнаха и отлетяха с пушека на лулата на Матула в пустотата.

— Смятам да прибера рибарските пръти и да ги пазя до следващото лято.

„До следващото лято…“ — помислиха момчетата, но следващото лято беше много далеч.

— Ще ги посмажа с масло, за да не се изкривят, макар че и по Коледа може да се лови щука…

— По Коледа ли?

— Тогава я! Дори и под леда. Това е вече истински риболов! Човек прави дупка в леда, сяда до нея на тръстиков сноп, после следи тапата. По това време щуките са гладни, защото малките риби спят в тинята, но щуката не спи. Тя не… Освен това може да се дебнат и гонят лисици.

— Да се гонят ли?

— Разбира се. Тогава мочурището е твърдо. Понякога не идва лисица, а дива котка… Тук са убили една голяма колкото тигър… само трябва да се внимава, докато не се просне, защото лесно може да обезобрази човека.

Мислите на момчетата оставиха тук настоящето, колибата, неприятното прибиране на багажа и под вещото ръководство на Матула потеглиха към зимата.

— Четири месеца — каза Гюла, — още четири месеца.

— Нищо — махна с ръка Матула, — нищо. До гората отива шейна, а Нанчи слага достатъчно одеяла, може би повече, отколкото трябва.

— Ще дойдеш ли, Мазол?

Мазола опипа главата си (подутината се беше доста смалила) и направи такова движение, сякаш този въпрос беше напълно излишен, дори нещо повече — безсмислен. Той да не дойде? Той?!…

— Вуйчо Ищван също ме покани за лятото… с редовна заплата, на практика.

Също? — усмихна се Гюла.

— Да, той също! — И Мазола погледна войнствено приятеля си, който още не беше пролял кръв в тръстиковото мочурище на любовта.

— Санядиеви имат такава чиста стая, че дори на пода може да се яде — опита се да смекчи настроението Матула, — и ако приемат с удоволствие Бейла, никой не може да попречи…

— Не съм и искал да се меся, това Бейла го знае.

— … никой — продължи Матула, — приятелството ще си остане приятелство. Ако е истинско.

— Истинско! — Мазола кимаше с подутата си глава и сложи ръка върху ръката на Гюла. — Гюла не искаше да каже това, Гюла никога не ме е обидил… и майка Пири… а също и вуйчо Ищван… Вярно е, че баща ми беше локомотивен машинист на бърз влак, но майка ми е само една бедна перачка…

В колибата настъпи тягостна тишина, сякаш мълчаливата майчинска саможертва се понесе в летния шепот и в сърцата. И тази сърцераздирателна, предизвикваща сълзи тишина ставаше все по-дълбока и по-дълбока. Притисна дори и старото сърце на Матула.

Чикас влезе и излезе.

Накрая Гюла стана, сякаш малко се огъна, лицето му се изкриви, после каза пресипнало:

— Никога, никога повече няма да говорим за това… и за нищо подобно, което би ни разделило… Никога! — извика и излезе от колибата.

Излезе, но думите останаха там. Разгърнаха се и обвиха момчетата в най-святото човешко единство, издигнаха ги на такава висота, където няма перачки и инженери, а има само хора.

Очите на Гюла бяха червени, когато се върна, опита се да се усмихне, но лицето му стана сурово.

— Никога, Мазол, нали?

А Бейла Пондораи само наведе глава в знак на съгласие.

През този ден се свечери рано. Мочурището стана необичайно бдително, шумът на птиците стихна, превърна се в далечно бучене, а когато се стъмни съвсем, звездите някъде закъсняха. Облаците не дойдоха, а се появиха изведнъж, сякаш се бяха родили над мочурището. Пушекът се виеше колебливо над огъня, после се плъзна ниско и навлезе в храсталака от жълтуги. Червените пламъчета не подскачаха весело и врязвайки се остро в тъмнината, само подхвръкваха леко, като осветяваха облаците и вътрешността на колибата, където никой вече не говореше за онова, което е било, а за това, което ще бъде.

— И утре можете да ловите риба, да ловувате или да правите каквото искате, а аз ще прибирам — каза Матула, — макар че времето гледа на дъжд. Пушекът се спусна много ниско…

— Не чувствам — размишляваше Гюла, — сега не чувствам.

— Не, това вече не е лятна буря, а есенна. Ще дойде мирно и тихо, защото истинските горещини вече отминаха и тези облаци вече не са буреносни. В тях и мълнията ще се намокри. Но — старецът погледна Мазола — наистина бихте могли да покажете онази снимка.

— Забравих, чичо Гергьо — заизвинява се Мазола, — толкова пъти вече споменавам за нея, а не я показвам.

Матула разгледа продължително чичото, от огняр станал доктор, възпитател и главен ловец.

— Красив, порядъчен човек — това ли са всекидневните му дрехи?

— Мисля, че да…

— Значи всеки се облича, както си иска — Матула подаде обратно снимката, — никой не може да му се бърка.

— Има и снимка, седнал на слон, но не я донесох.

— Жалко, на нея навярно е истинският.

— Изпраща и пари…

— Защо да не изпраща, щом като има слон. Не ви ли вика да отидете при него?

— Как да не ме вика, но щом като ще ставам агроном, все пак бих искал да съм си в родината.

Матула се усмихна само с очи и каза: „Разбира се“, но Гюла погледна някъде в празното пространство. Погледна, но не каза нищо, защото Мазола този ден беше необичайно чувствителен.

Мълчаха, но мислите им придобиха определена форма и написаха върху черната дъска на тъмнината една дума:

Кати!

— Да, така е — отвърна Матула, но без да уточнява какво значи това. Той чувстваше, че няма смисъл да се говори за това, защото така е било и така ще бъде, докато има поли и панталони на света, и че това няма да се промени, дори ако момичетата облекат панталони.

Седяха, всеки зает с мислите си, а нощта настъпваше. Мъглата ставаше по-гъста, после започна да ръми.

— Ще запаля огъня — каза Салджията, — вече не се виждаме.

Тази вечер за пръв път се усети миризмата на огъня, а после се видя цветът му. Пушекът пълзеше изпод мокрите клони, сякаш се срамуваше заради безкрилието си и започна да се издига едва когато новородените пламъци развиха ефирните си пелени. Пламъците прогониха мъглата и направиха голямо светло кълбо в меката възглавница на вдигналата се пара. Докато влажните дървета цвърчаха и се оплакваха в огъня, подобно на муха, заплетена в паяжина, лятото премина с блестящите си спомени покрай вратата на колибата.

— Ами — Матула почеса брадата си, — да бяхме похапнали.

Мазола извади известната дъска, Салджията приготви трапезата, Матула печеше сланина. А когато мъката от наближаващата раздяла се смеси с ленива ситост, Мазола спомена, че в Индия не познават снега и че там няма никога зима.

— Не е хубаво — каза Матула, — защото кой би се радвал, ако стомахът му винаги е пълен? Кой би се радвал, ако винаги носи нови дрехи, ако винаги грее слънце? Не може да е хубаво.

— Чичо писа, че когато започне да вали, цял месец вали непрекъснато.

— Виждате ли? Макар че тамошните хора — смятам, са свикнали, защото никога не са клали прасета в хубав студ.

— Те не ядат свинско месо.

— Мършав народ — махна с ръка Матула, ликвидирайки цялото индийско общество, — разбира се, ако винаги е лято… но — вече толкова пъти съм казвал на господин Ищван — тук би трябвало да направим една голиба от кирпич. Няма да струва нищо: но по Коледа щяхме да си живеем тук като графове.

— Ще му кажа, чичо Гергьо — обеща Салджията, — ще му кажа и ще искам да даде честна дума, защото иначе ще забрави.

— Правилно, защото на мен двадесет години вече ми обещава, а все отлага от година на година. В стопанството има стари врати и излишни прозорци, а аз ще скова три легла. Три, не повече, защото вече свикнахме помежду си…

Момчетата не му отговориха, но почувстваха много по-дълбоко кратката констатация на Матула. „Ние вече свикнахме помежду си“ — каза старецът, но зад тези думи момчетата усещаха, че те не само са научили, но и знаят! Не само гледат, но и познават, не само чуват, но и разбират, не само пипат, но и хващат, и че цялата им формираща се индивидуалност е изпълнена с действителността и с обич към природата. Пораснаха, укрепнаха и сега вече не само приемат, но и желаят неизбежното, сурово величие на действителността.

Действителността в този момент е сбогуването, но действителност е и надеждата за Коледа, за което трябва да работят, дори и да се борят, а основата на тази действителност е волята.

— Не е лошо, че ще си отидем малко по-рано в къщи — каза Салджията, — трябва да попрегледаме математиката и някои други неща…

— Ай-ай — въздъхна Мазола, — да, трябва! Ще поканим Янда, предпочитам да понеса високомерието му, но да ни обясни тези пропорции и… бедният Ацейл, представи си, цяло лято се е „упражнявал“. Може да не е издържал…

— Стига, Мазол, аз ще си легна.

— И аз исках да кажа същото — прекъсна го Матула. — Ще притуря на огъня няколко пъна, може да си говорите и легнали, ако искате.

Дебелите дървета усмириха пламъците и светлата жар потъмня, но момчетата вече не говореха.

Мислите станаха лениви, свиха постепенно криле, седнаха върху прашните краища на подпорните греди и оставиха съня да затвори очите им.

Пред колибата блестеше само огънят, а безкрайната тръстика беше утихнала като надеждата за зората.