Ищван Фекете
Крепост от тръни (10)

Нашият Салджия — да си кажем откровено — не разбираше много от риболов с въдица, а още по-малко от риби. Той вече беше ловил риба тук-там по детски, но това не беше въдичарство, а сега се надяваше, че и Матула не разбира много от модерното въдичарство, от използване на макарата и от тактиката на изморяване, но с общи усилия ще се справят…

Имаше нещо у Гюла, което не можеше достатъчно да се оцени, това беше непосредственото въодушевление, обичта към водата — което се беше превърнало в опиянение — и нечуваното постоянство да опознае всичко, което живееше и се движеше около него.

Понякога Гюла седеше мълчаливо на брега на Дунава зад някой въдичар и се вълнуваше, и забавляваше, сякаш в неговите ръце беше въдицата, макар да нямаше причини за вълнение, защото на Дунав в Будапеща само по изключение се хваща риба в тъмните нощни часове, когато по-голяма част от хората спят.

На теория нашият Салджия знаеше всичко и говореше така за лъжицата на Фарлоу, сякаш като бебе беше ял от нея каша от грис и така добре познаваше използването на различните видове червейчета, цвета им, миризмата им — може би и вкуса им — сякаш майка Пири му беше приготвяла от тях закуска с масло и зелени пиперки.

Теоретически! Ала на практика беше ловил риба главно с мухи за невинните уклеи, които имат още десет имена, само веднъж хвана една платика, голяма колкото длан, която с времето растеше, нещо повече — стана килограм и половина шаран, който с последни сили успя да изтегли…

Тук обаче не играеше голяма роля нито теорията, нито фантазията. Тук на брега съществуваше само действителността. Истинска вода, истинска тръстика, истински комари и най-истински от всичко Матула.

— Монтирайте въдицата на плувката, а после, ако не върви, ще опитаме да им хвърлим нещо тежко.

Нашият Салджия познаваше двата вида въдичарство, но само теоретически, и започна да се черви пред чичо Матула. Матула го наблюдаваше безмълвно и неумолимо и Гюла си спомни за Кенгел.

„Ладо, правилото знаете, сега решете задачата.“

Тогава наставаше тишина, а Кенгел го гледаше в ръцете как пише с тебешир несигурни знаци на черната дъска.

— Това не става така — каза Кенгел, тоест Матула, — дайте онова влакно. Къде е плувката? Оловото? Това е голямо, дайте по-малко… това е добро. Гледайте тук, защото повече няма да ви показвам! — И в грапавите, груби ръце на Матула финият найлонов конец се подчиняваше по чуден начин, плувката, оловото, чевермето и всичко отидоха на мястото си.

— Така! Червеите?

— В онази кутия са.

— Набоди един.

Гюла направи това много умело, но отказа да вземе пръта.

— Първо опитайте вие, чичо Матула.

— Нямам нищо против. Може би там до тръстиката. — Плувката отхвръкна и спря точно до тръстиката върху водата.

— Ох, чичо Матула, какви са тези птици? Бели чапли ли?

— Лопатари, не виждате ли човките им? Но сега не гледайте небето, а водата. Чапла ли искате да ядете на обяд? Мирише, колкото и да е красива, бяла… Гледайте!

Плувката започна да играе върху водата, после потъна. Матула дръпна внимателно пръта, после хвана макарата. Рибата се мяташе насам-натам под водата, старецът я остави да се умори, после изтегли на повърхността силно дърпащия се каленик.

— Циганка, но е вкусна. Вземете кепчето и го мушнете бавно под нея. Въдицата се е забила съвсем в края на устата й. Ако я издърпам с конеца, може да се откъсне. Така… сложете я в живарника!… Хубаво, сега го направете вие. Спокойно, внимавайте.

Вярно е, че плувката не попадна там, където Гюла искаше, но Матула беше доволен.

— И там е на хубаво място.

Риба тук имаше много, плувката едва беше застанала и вече започна да танцува, Гюла с такава сила засече, че плувката отхвръкна далеч назад, а въдицата се закачи в тръстиката.

— Още веднъж — каза търпеливо Матула, — но леко, това не е ратайски камшик. Казах ви, внимателно. Първо да се закачи въдицата. Ще усетите колко голяма риба е клъвнала. Когато е малка, може да се повдигне, а когато е по-голяма, се привлича по-близо с макарата, за да може да се достигне с кепчето.

Сега настъпи затишие. Изглежда, че при силното хвърляне рибите са се разбягали и плувката стоеше неподвижно, сякаш нямаше риба във водата.

Над реката танцуваха водни кончета, над тръстиката потрепваше мараня и една голяма кафява птица, клатейки се, кръжеше безцелно, ниско над нея.

— Ястреб кокошар — посочи с глава Матула, — голям разбойник.

В този момент избръмча макарата. Гюла засече.

— Ох, че е тежка!

Макарата с бръмчене отпусна конеца. А Матула пое рибарския прът.

— Дай аз… — и спря трудно макарата, после започна да навива обратно конеца, но рибата не се остави. Мяташе се насам-натам в реката и Матула трябваше да отпусне конеца.

— Бих могъл да я спра, но се страхувам да не скъса влакното. Ще се умори. Дяволите да те вземат, няма да ме излъжеш… ама че мотор има в нея!

Гюла трепереше от вълнение. Матула обаче беше реалист.

— Ако не се лъжа, такъв обяд ще стане от нея. Див шаран, може да ми повярвате, че е див шаран. Той прави такива демонстрации. Хайде, приятелю! Приготви кепчето.

Най-после Матула издърпа рибата във въздуха.

— Спокойно, бавно, да не избяга. Нали ти казах, че е див — наричат го мършав шаран — но въпреки това има два килограма… бавно, сега вече е наш!

Матула най-после издърпа рибата.

И Гюла изтегли хубавата риба на брега.

— Чичо Матула, чудесна е! Такава още не съм виждал!

Матула се усмихна.

— Ще хванете и вие… Поставете я в живарника при каленика. Обядът вече е осигурен, аз ще ви оставя тук, защото имам работа. Играй си, учи се, но не бъди припрян. След около един час ще се върна.

Гюла остана сам и вълнението постепенно го напусна. Шаранът вдигна такъв шум във водата, че останалите риби избягаха коя накъдето види, плувката висеше в безнадеждна неподвижност…

Вече беше много топло. Слънцето печеше сякаш едновременно от небето и от водата и Салджията свали и ризата си. Бялата му кожа като на момиче се белееше на брега.

„Хубаво ще почернея“ — помисли си и следващата минута лесно, по всички правила издърпа една малка платика от водата.

„Жалко, че Матула не видя, жалко, че Мазола не видя, жалко, че целият клас не видя…“ — И в радостта си забрави слънцето, издрасканите си крака, мястото, където беше убол стъпалото си, забрави всичко. Следващата платика вече извади с кепчето, сякаш беше голяма риба, като държеше пръта в лявата си ръка.

„Трябва да се упражнявам“ — зарече се, и наистина се упражни; докато се върна Матула, рибите в живарника бяха с пет платики повече.

— Извадих ги с кепчето.

— Умно! — кимна старецът. — Но сега облечете ризата си, защото ще изгорите така, че после има да ревете до небето. Разбира се, ако вече не е късно… е, все едно. Трябва да приготвим обяда. Облечете ризата!

— Чичо Матула, може ли и следобед да дойда тук?

— Следобед ще поспим малко, после ще отидем на друго място. Светът не се състои само от риболов, ако човек яде постоянно щрудел с мак, накрая няма да иска да го види…