Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tüskevár, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Ищван Фекете

Заглавие: Крепост от тръни

Преводач: Борис Ников

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Унгарски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Роман

Националност: Унгарска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“

Излязла от печат: август 1981

Редактор: Мария Герасимова

Редактор на издателството: Жела Георгиева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Ралица Станоева

Коректор: Стефка Бръчкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1708

История

  1. — Добавяне

Листата на календара един след друг падаха в кошчето, най-сетне настъпи денят на годишния акт, на раздаването на свидетелствата.

Този ден нашият приятел Гюла Лайош — Салджията, се събуди със силно главоболие. Погледна часовника, но понеже беше рано, само шест и половина, спомни си вчерашните съмнения или по-скоро те го нападнаха.

Четворка или петица? Всичко зависи от това…

Честната дума на Мазола натежаваше на едната страна на везната, но на другата стоеше Кенгел, и ту едната се наклоняваше, ту другата. Подобно на везните се колебаеха и чувствата на Гюла между Матула и града с миризмата на зеле. Явно беше, че това вълнение не подейства добре на главата му.

„Ще поспя още малко — помисли си, — тогава ще ми мине главоболието.“

Наистина главоболието му беше преминало, когато майка Пири го събуди:

— В колко часа трябва да бъдеш в училище, детето ми?

— В осем, майко Пири.

— А аз смятах, че в девет, защото сега е осем часът…

Главата на Салджията отново го заболя.

— Ох, ох, само това ми липсваше! Защо не ме събуди, майко Пири? Така ме болеше главата…

— Болен си и толкова. Помоли ги да ми се обадят по телефона. Аз ще им кажа…

След това Гюла се изми и облече бързо, сякаш покривът беше обхванат от пламъци, а улиците залети от наводнение.

— Не се тревожи, детето ми. Нека ми се обадят по телефона, а свидетелството и без това не може да се промени.

При тези думи Гюла трепна, както благороден дивеч, когато го мушнат с нож в слабините. Не каза нищо, само изпъшка. Да — помисли си, — свидетелството вече не може да се промени. Четворката…

И така се спусна надолу по стълбата, че насмалко щеше да събори леля Чалинга, която се изкачваше и с двете си кошници я беше преградила изцяло. Едрата жена остави кошниците, за да каже мнението си за тичащата и невъзпитана младеж.

— Ще кажа само… — толкова чу Гюла, защото вече беше на улицата, и леля Чалинга можа да каже на себе си това, което мисли, и което никой не беше любопитен да научи, най-малко кучето на монтьора. Бикфиц изразяваше одобрението си с опашката, но Бикфиц имаше слаб характер, винаги даваше право на всички. (Вървеше смирено дори и след контрольора по газовите уреди, който винаги пристигаше преди получаването на заплатите, и с това предизвикваше тревога в цялата къща.)

Гюла вече тичаше, потънал в пот, накрая на улицата купи билет за трамвая, защото си беше забравил картата в къщи и стигна до училището като човек, който няма нищо общо с образцовия институт. Връхлетя във входа и се сблъска с портиера, тоест с чичо Кочиш, който носеше едновременно три стола.

— Да ви помогна ли, чичо Кочиш…

— Аха — каза портиерът с големите мустаци, — аха! Значи закъсняхме… но не възразявам, тези двата може да ги вземете. Единият тъкмо трябва за госта на господин учителя Кенгел. Тъкмо на Кенгел… — и смигна на Салджията като човек, който знае всичко за късащите нервите минути на последния час по математика.

— Там наляво — разпореди се портиерът, — до голямото дърво. Там е Кенгел с една жена със сламена шапка. За жената е — добави той, сякаш се страхуваше да не би Гюла да сбърка Кенгел с жената със сламената шапка.

Гюла заобиколи привидно дисциплинирано стоящите младежи и постави двата стола до голямото дърво. Дамата наистина беше със сламена шапка, подобна на плитка чиния, но действително беше красива. Нашият Салджия забеляза това въпреки притеснението си.

— Заповядайте, господин учителю.

— Заповядай, скъпа — каза Кенгел на дамата и погледна към Гюла, който се смути много, защото досега за него Кенгел беше човек без сърце.

— Благодаря, Салджия — каза Кенгел, а Гюла се поклони, за да не падне по гръб.

„Значи и това вече знае? Ужасно!“ — Два пъти се препъна, докато се смеси с приятната компания на своя клас.

Тържеството беше организирано в градината, тъкмо един осмокласник се сбогуваше, твърдейки в собственото си стихотворение, че никога няма да забравят незабравимите дни прекарани тук.

— Идиот! — каза Юриста, тоест Елемейр Аваш. — Разбира се, че са незабравими дни. Може ли едно такова стихотворение да се забрави?… В един такъв хубав ден…

— Не ме ли търсиха? — попита Гюла развълнуван. — Никой ли не ме търси?

— Как не — пошепна Юриста, който се беше ядосал от стихотворението, — врабчетата те търсиха в боклукчийската кофа, по-късно ще се върнат.

Бълхата се изкашля в шепата си, за да прикрие смеха си, и издаде някакви врякащи звуци, а Дубовански оправи вратовръзката си. На годишните актове Дубовански винаги идваше с вратовръзка.

— Деца, добре ли ми стои вратовръзката?

— В такова горещо време нормален човек не слага вратовръзка — каза Шош, който беше с бели шорти и дори не предполагаше, че някой с химикалка беше нарисувал пирамида отзад на панталоните му…

— Кой каза, че Дуб е нормален, кой беше този престъпен тип — попита Юриста, но не получи отговор на въпроса си, защото всички заръкопляскаха силно (а по-късно вече само осмокласниците) и завикаха:

— Бей-ки… Бей-ки… Бей-ки!

Бейки беше „поетът на осмокласниците“.

— Бих искал да зная само какво ще има още? — попита някой. — Влакът ми тръгва след един час.

— Нищо — сопна му се Юриста, — остава само Кенгел. Концерт по собствено композиран траурен марш. Ще се спре специално на четворката на Салджията…

— Юристе, искаш ли да получиш една плесница за сбогом — каза му Гюла, който беше страшно нервен, но за това не остана време, защото тържеството свърши. Знатната младеж тръгна към класните стаи и по изключение млъкна, тъй като на катедрите седяха класните ръководители, а пред тях онези „познати“ книжки.

Чичо Лайош, класният ръководител, гледаше така кротко класа, че и разтревожените момчета се успокоиха. Ами ако?!… Защото чичо Лайош беше вписал с такова ведро съчувствие и най-мизерната тройка, че немарливците просто чувстваха, че са получили петица, а тройката на чичо Лайош се посрещаше по-добре, отколкото четворката на Кенгел.

— Сега, скъпи деца, се спотайвате и смятате, че през нощта в учителската стая е дошла една фея и е поправила лошите бележки… За съжаление — старият учител разтвори ръце, — за съжаление, не видях никаква следа, защото и феите вече знаят, че това е фалшификация на документи… — и взе в ръце първата книжка. — Ацейл! Доста хубаво свидетелство — и подаде книжката на късогледото, бледо момче. — След такава тежка болест не може и да бъде по-добро. Момчето ми, през ваканцията не се занимавай с нищо, остави книгите настрана, яж, разхождай се, възстанови здравето си, за да можеш през септември с една ръка да повалиш Чилик. (Чилик се усмихна снизходително.)

Тогава стана Йанда.

— Чичо Лайош, моля, господин учителят Кенгел ми каза през ваканцията да инструктирам Ацейл…

— Какво да правиш?

— Да го занимавам по математика.

— Не възразявам, но само, при условие че Ацейл се занимава с теб по унгарски език, защото, който използва излишно чужди думи, не заслужава да има отличен по унгарски. За съжаление вече не мога да поправя бележката ти, така че и по унгарски имаш шестица. Значи, че си отлично унгарско магаре.

— Да живее чичо Лайош! — провикна се Карой Шош, който отново забрави неприятните последици от такива обаждания. Това „да живее“ не беше подето от ехото, защото златната младеж искаше да приключи с последните изпитания на учебната година. Калмар, влакът на когото тръгваше след половин час, извади мастилницата от мястото й.

— Ако някой се обади, ще го цапна с мастилницата!

— Какво смяташ да правиш с тази мастилница, Калмар?

— Беше се наклонила, господин учителю… а влакът ми тръгва след половин час… исках да я наместя…

— Влакът ти ли? Какъв е този словоред? И на такъв човек съм писал шестица?! Щом като се натискаш толкова за една книжка, тогава заповядай.

Бележките на Калмар бяха хубави, затова той пое весело книжката и се поклони.

— Желая ви приятно летуване, чичо Лайош! — И изтича от класа.

— Балог! Бенце! Биркаш!…

Гюла Ладо с разяждащо безпокойство и диво вълнение на страх и надежда чакаше да дойде неговият ред. Ръцете му бяха свити в юмруци, а под мишниците му сякаш се разхождаха бълхи.

— Какво се чешеш? — запита го Мазола.

— Ще изляза от кожата си.

— Бъди спокоен… — каза му Мазола малко несигурно.

Хорват, Илонтаи, Керчарик…

— Ух — изпъшка нашият Салджия, — ще полудея. Четворка е. Ще видиш, писал ми е четворка…

— Кинчеш, Ковач, Ладо!

Гюла Лайош сравнително бодро отиде за книжката си, макар че усещаше как споменатите преди малко насекоми сега пълзят по коленете му. Ръцете му затрепериха, когато пое отворената книжка, за миг затвори очите си и книжката с твърдите корици. После седна на мястото си и постави пред себе си присъдата, която не знаеше.

— Покажи я! — побутна го Мазола.

— После, когато останем сами…

— Ще полудея от любопитство!

Салджията погледна слисан приятеля си.

Нали каза, че му е писал петица… дори даде честна дума…

— Дори я видях! Но нали знаеш какъв е Кенгел…

— Микич, Ормош, Покош, Пондораи!

Мазола се измъкна от чина и Салджията остана сам с книжката си. Да. Кенгел е коварен и жесток… не е изключено да е написал само във въздуха петицата, за да ги заблуди…

— Пусни ме да вляза!

Мазола се върна на чина, но и той не погледна книжката си.

— Ваги, Ваш, Валенберг…

Чичо Лайош огледа класа, после стана. В тишината тук-там шумяха листата на книжките.

— Така, момчета, сега бих могъл да произнеса и една хубава, дълга реч, но…

— … няма да произнесе чичо Лайош! — изрева Шош.

— Да, както скъпият ви съученик нахално забеляза: няма да произнеса. И така — доколкото зная — прякорът на Шош[1] е „Геврек“, тоест той е от солените гевреци (макар че всъщност това е фамилното му име). Аз бих предложил прякора „Махленска клюкарка“, защото геврекът не се бърка в нищо, а махленската клюкарка — във всичко.

— Да живее чичо Лайош, да живее „Махленската клюкарка“ — крещеше целият клас, само Карой Шош мълчеше, той чувстваше, че вече никакъв химикал няма да може да заличи новото му име.

— Това е — вдигна ръка чичо Лайош, — а сега вървете си и се радвайте на младостта си и на лятото.

Излизането на чичо Лайош беше последвано от прощални крясъци, тропане по чиновете и шум от съборени столове. После и учебната стая се изпразни. Бръмчеше цялата сграда, но това бръмчене се насочваше към изхода, а по-късно из коридора се чуваха само отделни закъснели стъпки.

— Мазол, отвори я — въздъхна Гюла, — а после и аз ще…

— Да видим поотделно всяка бележка — предложи другарят му и отвори книжката си, но веднага я закри със спортния вестник, та бележките да се показват една след друга.

— Хайде, дръпни го.

— Поведение — промълви Мазола, — това не е важно… унгарски: много добър. (Вестникът се плъзгаше бавно надолу.) Аз не се страхувах от чичо Лайош и мен ме интересува това куче Кенгел…

— Вие какво правите тук?

На вратата се показа Кенгел, а до него хубавото момиче.

Двете момчета останаха като вцепенени.

— Такова… — започна Мазола и натисна силно вестника върху неизвестните още бележки, — знаете ли… такова… сега ние ги разглеждаме една по една…

Салджията помисли, че ще припадне, защото в очите на Кенгел се появи злорада радост.

— Ева, елате, ако момчетата разрешат, да ги видим и ние.

И той застана зад момчетата.

Ушите на Мазола бяха червени както слънчев залез, предвещаващ вятър, а Гюла Лайош чувстваше, че по гърба му лази армия от мравки.

— Хайде, Мазол, дърпай! — разпореди се Кенгел и Мазола с треперещи ръце дърпаше вестника все по-надолу.

— По география: отличен — каза Кенгел, — по-нататък! Любопитен съм да видя онзи страшен Кенгел…

Момичето изхълца, сякаш го бяха погъделичкали.

— Математика — каза Кенгел, — математика: отличен…

— Господин учителю — обърна се към него Мазола, — господин учителю… аз наистина… — и дръпна вестника, — такова… Можеше да бъде и по-лоша.

— Виждаш ли!

После сложи ръка върху рамото на Гюла.

— Хайде, Салджия! По-хубаво е, когато човек вече знае.

И сега вестникът започна да се плъзга по книжката на Гюла.

— Ладо, недей нервничи. Нямаш никакво самообладание! Човек трябва да „изпита удоволствие“ от такова разглеждане. Бавно! Унгарски: отличен, география: отличен… чичо Лайош има меко сърце, но… това ме изненадва. По математика отличен?!

— Господин учителю! — и Салджията едва не се разплака, а Кенгел му подаде ръка.

— Поздравявам те, Ладо! Този Кенгел!… Едва сега ми дойде наум, дори не ви представих на дамата. Този тук е Гюла Лайош Ладо — Салджията, а този е Бейла Пондораи — Мазола. А тази дама е Ева Баркоци, учителка по математика и физика. Моя годеница…

— Това не е вярно — промълви Гюла, но мравките бяха напуснали вече гърба му.

Момчетата й целунаха ръка.

— Аз също ви поздравявам, момчета. (Колко е мека и как ухае ръката й — помисли Гюла.)

— Да вървим, скъпа — каза Кенгел, а студените му очи приличаха на покрита с пара, тайнствена далечина.

Добро и красота се понесоха между съборените столове, и на Гюла му се стори, че малката сламена шапка с форма на чиния е като ореол над главата на учителката по математика и физика.

Стъпките вече се чуваха отвън, когато Мазола най-после можа да проговори:

— Не ти ли казах?! Само ако някой каже нещо лошо за Кенгел, ще му счупя костите… Макар че… не вярвам годеницата му да е учителка по математика. Тази Ева е толкова хубава, че не може да бъде учителка по математика.

После почти не говориха. Скитаха се по блесналите в слънце улици, където се беше разляло лятото и сякаш се беше разкъсала далечината, и изведнъж пространството и времето са станали безкрайни.

Два месеца!

Свободни, свобода!

Усмихваха се, от време на време се поглеждаха и бяха слаби като новите филизи на върбата.

— Следобед ела у нас, ще се уговорим за всичко.

— Разбира се — каза Мазола, — ще дойда. Трябва да се уговорим.

Нито един от тях не знаеше за какво трябва да се уговарят, но бяха изпълнени с нещо галещо, с топъл блясък и за щастие все още не знаеха, че щастието не може да се уговаря, не може да се дели и не може да се запази.

Този предобед познатите улици се бяха сякаш променили, изглеждаха чисти. Не се усещаше миризма на зеле, хората бяха приветливи и дори кучетата бяха жизнерадостни и игриви, не като сутринта, когато Гюла мина оттук с натежала глава, а те го съпроводиха с отегчен поглед и едно от тях дори изръмжа.

Сега всичко беше хубаво и добро. Регулировчикът на движението даде веднага свободно, когато стигнаха до него, сякаш им каза: „Заповядайте, момчета! За ученици с такива книжки… онази кола със сода може да почака!“.

А този милиционер беше същият, който сутринта върна строго Салджията на отсрещния тротоар, защото беше тръгнал при жълта светлина…

— Далтонист ли сте, млади приятелю? — Оставаше само да каже: който има четворка, да не подскача много.

Но всичко това беше само лош сън. Милиционерът сега така разтвори ръце, сякаш искаше да даде благословия на минувачите, и на първо място на Мазола и Салджията.

Сърцето на Мазола беше изпълнено с такава радост, че вдигна измачканата си жокейска шапка и поздрави милиционера, за да му благодари за вежливостта, на което — да, това видяха всички, дори и зяпащите врабчета, накацали по електрическата жица — милиционерът отдаде чест.

В крайна сметка този предобед не може нито да се опише, нито да се разкаже.

— Кога да дойда? — попита Мазола, който досега не беше питал, но сега чувстваше, че такова внимание е необходимо и на Салджията, и на него самия.

— След четири, ако ти е удобно — отговори му Гюла със същото внимание, вече бяха в осми клас, а това изискваше известно достойнство.

После Мазола — вече за втори път — повдигна шапката си, козирката на която беше счупена и като стреха на къща засенчваше челото му, и която държеше по-често в джоба си, отколкото на главата.

Гюла бързо се скри в сянката на входната врата, но на стълбището, където беше по-светло, извади отново книжката, защото чувстваше нужда да я види отново.

„Да — каза си, — да, Кенгел е чудесен човек и онази дама, онази Ева, с плоската сламена чиния на главата е чудно красива жена.“

Салджията гледаше унесено книжката си, когато почувства, че и него го гледат.

На стъпалото, на завоя, стоеше Бикфиц и весело развяваше опашката си като знаме.

— Не е прилично да дебнеш хората, Бикфиц — смъмри го Гюла и почеса около ухото малкото рошаво куче.

bigfic.png

От благодарност Бикфиц го придружи до дома, но в момента това придружаване не беше безкористно. Зад кухненската врата се чуваше цвърченето на мас, а пред вратата се носеше миризма на заклана птица.

Бикфиц седна пред вратата, защото беше невъзможно да се откъсне от тази миризма. А Гюла натисна звънеца и вдигнал високо книжката си, падна в прегръдките на майка Пири.

Майка Пири лесно и с удоволствие се просълзяваше, така че няколко пъти трябваше да изтрива очите и очилата си, докато премине през „морето“ от шестици.

— Виждаш ли, виждаш ли, колко е хубаво така… ах, пуйката ще изгори! Ела, момчето ми, в кухнята, Ищван изпратил пуйката от гарата… грамадна е като щраус, не зная дали ще бъде достатъчно крехка. Но колко измъчен изглеждаш, Гюлушка, почини си, миличък. Полегни на дивана, сега вече наистина нямаш никаква работа…

Да, и Гюла чувстваше това, но щеше да бъде уморително като в безкрайния космос, ако в него не беше се появила неочаквано една опорна точка: вуйчо Ищван!

За всеки случай сложи книжката под малката възглавница и опиянен от щастие, загледа стаята, стените на която все повече се разширяваха и замъгляваха, после светнаха, малката бърлога се разшири в грамадно хале, стъкленият покрив на което беше посипан от лятото с блясък.

Тази стая беше само една малка дупка, на късото легло в нея нашият Салджия задряма, което не е чудно след преживените вълнения през миналите дни и главоболието сутринта.

Тази стая приличаше на дупка, но тази малка бърлога имаше едно чудно качество — беше изцяло негова. И когато Гюла случайно забиваше гвоздеи в стената или поставяше хранилка за птичета на прозореца, никой не му се бъркаше.

— Оставете го! — казваше майка Пири. — Момчето не разхвърля. По-добре е да се занимава с нещо, отколкото да скита.

Тази стая знаеше всички тайни, беше пазител на всички мечти, слушател на всички планове. Защото тук имаше грамада от мечти, планове и тайни.

От време на време Мазола идваше с грамадни карти — разбира се, на Индия. Един от чичовците на Мазола, човек с авантюристична кръв, живееше в двореца на някакъв махараджа, но не се знаеше точно като какъв. Това дори и майката на момчето не знаеше, но че беше така, е сигурно. По един-два пъти в годината пристигаше писмо или снимка. Друго не, защото роднината заемаше важен пост, а това струваше много пари…

Според Мазола някога чичото бил главен ловец и възпитател на младите махараджи, а също и лекар, който спасил живота на махараджата.

— А как е попаднал там? — попита го Гюла.

— Знаеш ли, като огняр… който на кораба станал главен механик — добави Мазола, като видя смайването на Гюла. — Закарали някакви машини на махараджата и никой не могъл да ги монтира, само чичо Гейза…

— Но как станал и лекар? — продължаваше да разпитва Гюла.

— Изучил медицината между другото. Има страшна глава!

И нашият Салджия можа да види тази страшна глава на една снимка. Подпрял се на една кола, Гейза Пондораи, облечен в приказна парадна униформа гледаше в очите този, който го разглеждаше. Чичо Гейза имаше по-големи мустаци и от брадата си, засукани към ушите, и носеше тюрбан, защото там обичаят е такъв…

— Виждаш ли тази кола? Ролс-ройс…

— Негова ли е?

— Разбира се! С нея ходят на лов…

След това нямаше никакво съмнение, че чичо Гейза е главен ловец, възпитател и лекар и в това не можаха да ги разколебаят дори и непочтените думи на леля Пондораи, когато каза, че по-хубаво би било този световен скитник да прати пари, отколкото снимките с тези дрехи на плашило.

— Възможно е да работи в някой цирк — добави тя и от нейните думи Мазола съвсем помръкна.

Гюла се сбогува набързо, защото лелята ядосано пляскаше чаршафите в коритото и в лошото си настроение можеше да каже и такива неща, които да очернят окончателно Индия и чичо Гейза, заедно с колата му.

И така Мазола идваше от време на време с картите, което беше добре и поради това, че ако някой от родителите надникнеше да види „какво правят децата“, забелязваше картата и веднага се успокояваше.

Сега вече бяха стигнали до въпроса къде да се качат на кораба, когато дойде ред за това. Мазола предложи Триест, докато Гюла смяташе, че би трябвало да се спуснат по Дунава, да минат през Черно море, да разгледат Цариград и в Суец да се качат на същия кораб.

— Чичо Гейза е тръгнал също от Триест и навярно така ще изпрати билетите. Триест — Бомбай — каза Мазола и Гюла се отказа от Цариград заедно с тъжния спомен за крепостта Йедикуле със седемте кули.

Неотдавна преживените бурни дни сякаш изтласкаха на заден план съкровищницата Индия и чичо Гейза. Блестящите възможности на близката ваканция замъглиха далечната земя и сега, когато тежката, мила и главно действителна личност на вуйчо Ищван се появи на арената — да си признаем — Салджията престана да мисли за махараджите. В съня му се появи Матула с приятната си миризма на тютюн и Гюла Лайош реши, че ще „набави“ пури на стария полски пазач — последния потомък на рибарите и ловците.

При тази мисъл Гюла се усмихна, може би защото почувства, че малката му стая ще премълчи и това, и вече виждаше как старецът крие съкровището си в торбата при ножчето, лулата, канапа, тапата, кесията с тютюн, кърпата за хляб, зелените пиперки, лука, сланината и червените домати.

„Благодаря ви, искрено ви благодаря“ — протегна ръка Матула и ръката му сега беше толкова мека, като на учителката Ева, защото — чудно — вместо Матула вече стоеше тя, а зад нея Кенгел, заради когото Мазола е готов да счупи кокалите на когото и да било…

„Господин учителю, моля“ — искаше да каже Гюла, но тогава небето изтрещя и някакво земетресение помете Кенгел, в този момент се появи вуйчо Ищван, и то не насън, а в действителност.

— Къде е хлапакът да го прегърна, искам да видя книжката му!

— Шш, спи горкият…

— Искам да го видя! — крещеше навън най-дълбокият бас на донските казаци. — Пирошка, залей тази пуйка с много мас, за да не стане твърда като подметка.

Полубуден, Гюла първо помисли, че всичко това е сън, заедно с книжката, после, че е уморен след „толкова много учене“ и дори при такъв голям шум не се събужда, не отваря очи.

— Факт е: спи! — застана на вратата Ищван. — Няма нищо чудно, след като сега изискват толкова много от тези нещастници, това дори за един вол е много. Пирошка, ангеле мой, мога ли да се окъпя?

— Разбира се, а през това време ще изгладя дрехите ти. След това може и да си починеш малко, Акошови ще си дойдат към пет часа. Ще обядвате двамата с Гюла.

Гюла чу още как грохотът отмина към банята, после шумът на водата се смеси с кашляне, силно пръхтене и накрая с далечен говор, след което отново заспа.

— Пири, и аз ще легна за няколко минути. Подремнах само във влака, а и детето още спи. Вече свърших със служебните работи, ще обядваме, после ще излезем с момчето да му купя това-онова. Не знаеш ли какво иска?

Майка Пири се замисли.

— Купи му някаква книга, в която пише за животни, някакви истории с животни и птици, после някоя по-проста въдица, това е мечтата му, макар Акош да смята, че е глупост.

— Акош смята всичко, което не е пара, газ и зъбчати колела за глупост. Глупости! Друго?

— Купи му един чифт здрави сандали с подходящи чорапи.

— Ами! На тази възраст аз ходех бос. Сандали ще купя, но чорапи няма да купя. Ножче има ли си?

— Няма.

— Виждаш ли! Полезни неща са му нужни.

— Слънчеви очила…

— Няма да купя! Да си затваря очите, когато слънцето е силно, да не ги изнежва. Детето трябва да се калява. Пораснало е толкова високо, като картофи, когато покарат в мазето, но в него няма кръв и първият вятър ще го събори. Аз обаче ще се заема с него…

Този разговор щеше да достави голямо удоволствие на Гюла, но той отново сънуваше, така че не можа да чуе нищо, тоест малко по-късно в съня си попадна в гора, където режеха грамадни дъбове с най-големия горски трион. Разбира се, и това беше само сън. Нямаше трион, нито гора, само вуйчо Ищван хъркаше в съседната стая.

Бележки

[1] Шош — солен. — Б.пр.