Ищван Фекете
Крепост от тръни (17)

Нашият Салджия не сънува нищо през този следобед. Дългото му слабо тяло сякаш потъна в сеното и той не се събуди и тогава, когато една упорита муха избра носа му за наблюдателна кула. Там сучеше предните си крака, после чисти хоботчето си и въобще се държеше като у дома си. За щастие тя не принадлежеше към сектата кръвопийци на хапливите мухи, беше само една обикновена, но нахална кухненска муха, която скучаеше, а когато видя Чикас пред колибата, излетя веднага да дразни малкото куче. Така Гюла остана сам, потънал в дълбокия си сън. Спеше и не знаеше нищо за това, че стомахът му сега запълва изхабените предобед сили и че месото на щуката се превръща в негово месо, дори в мускули, нерви, кръв и кости, от които имаше голяма нужда. Сега Гюла не се питаше за нищо, не проявяваше никакво любопитство, дишаше спокойно и дълбоко; бензинът на въздуха — кислорода, изгаряше от тялото попадналата в кръвта шлака — въглеродния двуокис.

Само мъртвите спят така дълбоко — макар че и те горят в огромната лаборатория на земята — но тях вече не ги събужда нито авлигата, нито Чикас, на когото му омръзна самотата и със студения си нос мушна увисналата ръка на Гюла.

— Аз вече се наспах — означаваше това предупреждение, — бихме могли да отидем нанякъде…

Чикас беше егоист без съмнение, но не искаше кръвта на Гюла, докато един женски комар я искаше. В първия миг изглеждаше, че крилатата девойка има само крака, но по-късно стана ясно, че има и корем, тоест търбух, защото този фин резервоар започна да се червенее. Девойката заби смукалото си в брадата на нашия Салджия и в прозрачния резервоар потече кръв, която преди това беше собственост на Гюла. С едно инстинктивно движение момчето смачка на брадата си лакомата дама и отвори очи.

Отвори очи и в първия момент се почувства като човек, който се събужда в тунел, защото сега беше паднал от влака.

В колибата вече беше мрачно, а пред входа на тунела — тоест колибата — грееше слънце. Гюла почеса повторно брадата си, но при движението на ръката почувства, че само болезнени телени нишки свързват крайниците към тялото му и че тези крайници го болят. Да, войводското тяло на Гюла не беше свикнало на осем-десет километрова разходка, вълнуващ риболов, гребане с лопата, рязане на дърва, въобще на физическия труд, който изисква този скитнически живот. С една дума, имаше силна, макар и начална мускулна треска.

Но къде е Матула? Чикас не можа да отговори на този въпрос, но мозъкът на Гюла започна бавно да работи.

„Занесъл е рибата, а аз дори не се събудих. Ще закъснея.“ Той трепна, защото успиването в досегашния му живот означаваше закъсняване за училище, но после се усмихна. Над него стоеше тръстиков покрив, под него ароматно сено, пред него отворът на колибата, като някой огромен далекоглед, а отвъд нея лятото покриваше света със синята пола на небесата.

Обгърнат от мекото спокойствие на следобедната тишина Гюла потъна в здрав, укрепителен сън. Толкова далечен беше всеки шум, всяко напрегнато тичане, всичко — дори часът по математика, че момчето се почувства неразделна част от диханието на безкрайната гора от тръстика, дори забрави болезнено усилващите се болки в мускулите.

Чикас се обади отново. Протегна се силно и се спря до леглото, като опашката му описваше непознати знаци във въздуха.

— Какво да правим, Чикас?

Малкото куче впери очи навън, сочейки посоката, където светът е по-широк, но може би погледна птицата, която прелетя над храстите от жълтуга — блесна като видение, сякаш сграбчи нещо, после, докато летеше, повдигна крака към човката си и изчезна от кръгозора.

— Какво може да е?

Гюла взе спокойно книгата и силния далекоглед на вуйчо Ищван.

Птицата не беше голяма, с тъмен цвят, но коремчето й беше жълто. По-късно тя кацна върху сухия клон на една отсрещна върба и с бинокъла можеше да се види черната й глава с черна ивица на бялото й личице.

— Не мърдай, Чикас!

После още две също такива птици кацнаха на сухия клон, едната от тях кълвеше нещо. Отгоре бяха тъмносиви, а коремите им жълти с черни пера, крилете им — както на лястовиците — бяха по-дълги от опашките.

„Може да са соколи — помисли си Гюла, — но какво ли ловуват? Изглежда, че са цяло семейство.“

Той разлисти книгата при соколите и взе да чете:

— Орко, Сокол орко! „Голям колкото вечерна ветрушка, върхът на затворените криле достига края на опашката, ясно очертана черна, извита надолу ивица върху бяло поле. Краката му са жълти. Най-бързата наша хищна птица. Гушата му обикновено е пълна с насекоми, хванати във въздуха… След жътва ловува заедно със синовете си, хвърчи със скоростта на влак и изплашените птици попадат отново в ноктите му…“ — Тук обаче няма влак — помисли Салджията, — значи правилно насочи нататък далекогледа; птиците ловяха водни кончета. Но понеже има достатъчно водни кончета, и при това те са вредни насекоми, защото ларвите им живеят във водата, дишат с хриле и опустошават много риба, соколите с кривите крила в този момент вършат полезна работа.

— Сега вече можем да вървим, Чикас. — Гюла стана. Едва се държеше на краката си. В краката му сякаш бяха опънати телове, които искаха на всяка цена да се скъсат, на гърба му изгорелите места се опъваха, на дланта му се беше вдигнал грамаден мехур от лопатата. — Да — въздъхна той, — трябва да свикна с това.

Окачи далекогледа на врата си, взе въдицата и тръгна на път.

Преди смяташе, че соколското семейство ще избяга, когато излезе от колибата, но соколите дори не му обърнаха внимание, само малко се отдръпнаха. Сега Салджията можа да види защо в книгата пише, че е „най-бързата ни птица“. Защото и водното конче може да хвърчи, но това, което соколите правеха, беше нещо много повече. За миг голямото насекомо беше в ноктите им, и хвърчейки, го изяждаха.

Чудни бяха и — сега вече познати.

С Чикас вървяха към Зала. Храстите, които на тясната пътека галеха лицето му, бяха от жълтуга.

„Нещо като върбите — махна с ръка Матула, когато го попита какви са тези храсти, — не струват много. Кошници не могат да се плетат от тях, защото се чупят, не растат като дърво, така че само съществуват, но са добри като лятно топливо.“

Все едно. Бяха познати.

Позната беше и водата, която течеше бавно към Балатон, позната беше и местността. Някъде много далече се виждаха сините върхове на Шомогските хълмове и от крякането на тръстиковите свирци едва можеше да се чуе свирката на един далечен влак.

Беше топло, затова Гюла остави багажа си и тръгна нагоре по брега. Старата лодка се поклащаше във водата, а на седалката една водна жаба се приличаше на слънце.

— Нахална си, чуваш ли! — каза й Гюла със смях, защото не се сърдеше на певеца с изпъкнали очи. Той се изкуши да покара малко лодката, но един вътрешен глас го предупреди: „Не отивайте във водата, защото още не знаете да гребете…“.

„Добре е да се приемат съветите на Матула — помисли Гюла и си спомни за сандалите, които щяха да бъдат добри за някое курортно място, за пясъка на плажа или за посипаните с чакъл пътища на алеята, но тук не струваха нищо. — Тук трябват гумени ботуши, с които може да се гази през острицата, във вода, в кал, навсякъде.“

Чикас обаче не знаеше, че им е забранено да се разхождат с лодката и с един скок се намери в старото корито, от което нервите на жабата не издържаха. Тя дори не изчака Чикас да стъпи в лодката, скочи от дъската и с едно чудесно салтомортале цамбурна във водата.

— Хайде, Чикас, ще вървим пеша.

— И така е добре. — Малкото куче скочи на брега и като се завъртя край Гюла, затича игриво пред него, но от време на време се извръщаше назад, да види дали новият му приятел няма да му даде някакъв знак.

Тогава Гюла се усмихна и тежкият следобед изведнъж се изпълни с мила, лека радост, защото на отсрещния бряг се появиха малките водни кокошки. Чикас погледна също нататък, после към Гюла и завъртя опашка, сякаш казваше:

— Познати…

— Пиу-пиу — обади се едно от малките черни птичета, — ние само тук събираме храна.

— Здравейте, деца — любезничеше Салджията, но в същия миг изтръпна, защото тъмна сянка профуча край него и малките водни кокошки бързо се гмурнаха под водата. А над водата се издигна една черна каня. Канята направи един кръг над разпенената вода и дори не обърна внимание на размахващото юмрук момче. Ловът не успя, това беше сигурно, така че след един нов кръг тя отлетя над тръстиката.

— Негодница — каза Гюла. — Мисли му! — Той каза още няколко думи, които майка Пири определено щеше да окачестви като неприлични.

Чикас обаче се развълнува и изджафка:

— Сбърка, но това се случва.

Малките водни кокошки едва по-късно се подадоха от водата, но на двадесетина метра по-нататък.

— Пиу — огледаха се те, — отишъл ли си е? — И спокойно продължиха да кълват насекоми по листата на острицата. — Всеки ден се опитва да ни грабне…

Гюла реши, че нервите на малките водни кокошки са здрави. Техният живот е постоянно в опасност, а не може постоянно да се нервират, постоянно да се страхуват, защото тогава биха умрели от глад. Но постоянно трябва да бъдат нащрек. Нервната мрежа, антената на сетивата е напрегната, това обаче е така свързано с техния живот, както храненето, хвърченето или плуването.

Навярно такъв е бил първобитният човек, когато се е криел в защитната пещера от тигъра. Щом се е намирал вътре, ужасът му изчезвал.

„Не успя — засмивал се, — но насмалко щеше да ме сграбчи.“

— Можем да вървим, Чикас, канята едва ли ще се върне, но ние и без това не можем да пазим малките птичета. Те ще се пазят сами.

Приближаваха се към застоялата вода. Шумът се засилваше, но беше по-слаб, отколкото сутринта. Птиците се скитаха навсякъде, отлитаха и долитаха. Някои от тях Гюла вече различаваше по хвърченето, но повечето не познаваше, както и много от тревите и дърветата, а да не говорим за хвърчащите и пълзящите насекоми.

Общо взето обаче момчето се чувстваше като у дома, а и мускулната треска сякаш затихна. Местността сега вече му беше позната. Отдалече се виждаше големият бряст накрая на ливадите, хълмът с крепостта от тръни сред тръстиката, зад него завоя на реката. Момчето усещаше къде се намира колибата. Не я виждаше, но я усещаше и можеше да тегли права линия между старата лодка и колибата. Имаше чувството, че стои на единия ъгъл на един триъгълник, другите две точки на който са брястът и колибата.

Салджията се ориентираше инстинктивно, макар и да не си даваше сметка за това. От дълбочината на инстинктите и нервите се протягаха пипала, незабелязано се приспособяваше към околната среда, в която мечтаеше да живее. От време на време се спираше и поглеждаше сянката си, която досега не му беше нужна за измерване на времето, но сега си помисли: навярно е пет часът. Впрочем стомахът му — въпреки сития обяд — също сигнализираше, че времето е напреднало.

Салджията, разбира се, имаше часовник, но по съвета на Матула го остави в къщи.

„Първо — каза Матула, — какво значение има колко показва часовникът? Колкото е, толкова. Второ: ще го ударите в нещо, може да го намокрите, с една дума нямате нужда от него, но можете да го носите, ако искате.“

Така часовникът остана в къщи, но и не му липсваше. Тук не трябваше да дебне звънът на будилника, но и минутите на ставането не трябваше да се отлагат. Досега не беше забелязал, че става с три-четири часа по-рано, отколкото у дома, но и следобед веднага заспиваше, което в къщи почти не му се случваше.

— Дррр. (Нашият Салджия едва не седна от уплаха) — дрънчеше един великолепен мъжки фазан пред Чикас и кучето тичаше възбудено по пресните следи на птицата.

— Тук беше — дишаше то тежко, — тук беше!

— Чикас, ще ти ритна един, ако продължаваш да ме плашиш — ядосваше се Гюла, но Чикас погледна невинно младия си приятел.

— Хубава птица, нали — размахваше късата си опашка, — хубаво би било да хапнем от нея! — И все пак се скри в тревата.

— Хайде, Чикас!

Когато стигнаха до брега на голямата застояла вода, птиците дори не трепнаха. Вярно е, че бяха доста по-далече от тях, отколкото сутринта, но сега не показаха никакъв признак на уплаха.

„Защо?“ — попита се Гюла, но едва по-късно размисли, че птиците, прекарващи нощта във водата, в тръстиката и край тръстиката, цяла нощ безпомощно дебнат тъмнината, изложени на опасностите на слепите сенки. Птиците нямат обоняние, често нямат полза от слуха си и чудните им очи — с изключение на бухалите — не им служат много в тъмнината. Значи спят неспокойно и непрекъснато се будят, защото ту тук се чуе мъчително мятане, ту там нещо изписка: нощните ловци са тръгнали за плячка.

Във водата — видрата, в тръстиката — лисицата, порът, невестулката, хермелинът, а когато мишките са малко и майските бръмбари са се свършили, някой по-голям бухал посяга на спящите вън.

Това напрежение продължава до зори, докато светът може да се види отново, и тогава при първото съмнително движение изчезва вцепенението и крилете се издигат във въздуха.

Но сега беше ленив, спокоен следобед; един човек и едно куче вървяха по брега и сладкодумните птици не им обръщаха внимание. Вярно е, че човекът се спираше, но далечината беше успокоителна, така че чаплите продължаваха да възпитават младите, лопатарите сърбаха вода, патиците се препъваха, а морските рибарки с пресипнал вой се спускаха във водата и се издигаха с някоя невнимателна рибка в човката.

„Как може рибата да не забележи птицата?“ — попита се Гюла. Той още не знаеше, че рибата не вижда нагоре, както и човекът не би видял, ако не вдигне глава нагоре. За това обръщане обаче е нужна шия, каквато рибата няма. Значи рибата не може да вижда нагоре, впрочем тя е и късогледа. Докато забележи опасността, която идва отгоре като падащ камък, вече е късно…

Гюла не сваляше далекогледа от очите си и с благодарност мислеше за оптика, който е изгладил лещата. В неподвижната вода стърчеше неподвижен кол, а върху него стоеше една неподвижна черна птица.

„Прилича на позеленяла черна бронзова статуя — помисли момчето, — за гъска е малка, за патица е голяма, какво може да е това? Аха, а онази другата къде беше досега?“

До кола се появи също такава птица, с голяма риба в устата. Кацналата на кола птица сякаш само това чакаше, скочи във водата с главата надолу и изчезна, а другата хвръкна на нейното място. В клюна й се виждаше ясно мятащата се риба и стичащата се вода по блестящите й пера. Птицата се настани, после с малко усилие погълна рибата, голяма колкото длан.

„Я виж ти! — чудеше се Салджията. — Глътна я! Но какво може да е? А рибата още се движеше… дали и в гушата й продължава да се движи?“ Това обаче не можеше да се види, защото по гърдите на статуята не личеше никакво движение. Не можеше да се види и защото назъбената човка схруска главата на рибата; ако все още е била жива (някои риби, изчистени и изкормени, още се движат), попаднала е в такава силна стомашна киселина, където е изключено каквото и да било подскачане.

— Гарвана ли гледате?

Гюла насмалко щеше да изпусне бинокъла от ръцете си.

Този никаквец Чикас беше изчезнал и далече зад гърба му подскачаше около стопанина си.

— Много ловка птица.

— Гарван ли е? — съвзе се момчето, като се надяваше, че старецът не е забелязал уплахата му.

— Морски гарван; казват му и корморан. Плува като риба, гмурка се като видра, но и хвърчи добре. Дяволски вид, но е забранено да се закача, защото в цялата страна се среща само тук и още на едно-две места. Близките ви ви целуват; не искаха да повярват, че вие сте уловили рибата.

— Ами, разбира се, че не я улових аз.

— Вие я уловихте! Това е истината, но аз я издърпах, което е съвсем друго, но за това вече не питаха. Нанчи изпрати щрудел, пиперки, месо, хляб и други неща. Донесох и едно писмо.

— Къде е, чичо Матула?

— Някъде в раницата — и Матула въобще не се помръдна, за да потърси писмото. А Гюла не искаше да се издаде, че изгаря от любопитство.

— Смятам, че не е бързо.

— Не… — промълви Гюла, но в момента, в който го каза, се прокле. „Голям вол, учтив вол си, Салджия, сега ще се ядосваш до довечера. Езикът ти пак проработи преди ума!“

— Казаха, че го писал някакъв Бейла.

— Мазола! — извика Гюла.

— Не споменаха за Мазол.

— Но това е много бързо, чичо Матула. Майка му е болна, за това става дума…

— Тогава хайде — старецът свали раницата, — ето го.

Скъпи Гюла,

— и Салджията се засмя на познатите, малко завъртени букви.

Направо съм си изгубил ума, толкова се радвам. Докторът изпраща майка на бани, не струва нищо, дори й се скара защо не се е обадила досега. После, представи си! Получих запис със сто форинта, отзад на мястото на подателя е написано: „Ела, Мазол, комари изядоха приятеля ти Салджията и изгоря, иначе се чувства добре“ — подпис: вуйчо Ищван; какво ще кажеш за това? Мама сега вече пере и глади на нас и не се сърди дори на чичо Гейза, казва, че е толкова хубав човек, какъвто бил баща ми. Срещнах Кенгел, беше пак с онова хубаво момиче и се похвали: „Какво ще кажеш, Мазол, през идущата седмица ще сключим брак с тази дама“ — какво да кажа, а дамата така весело се засмя, че е изключено да е учителка по математика. След една седмица пристигаме с влака, с който си замина. Мама ще продължи за баните. Чакай ме в събота. Целуват те родителите ти, също и майка Пири, и аз, също и мама. Сърдечен поздрав на вуйчо Ищван и му благодаря за стотарката, после ще му я върна. Прегръща те верният ти приятел.

Мазола

P. S. Срещнах Дубовански, всеки ден трябва да решава по три задачи, докато се върне старият Дуб. Представи си…

Изведнъж сърцето на Гюла се изпълни с Мазола, с Кенгел и с всички букви на писмото. Започна отново да го чете.

— Е, бързо ли е?

— Не, не е толкова… разбира се…

— Тогава да вървим. Чикас, не души раницата, защото ще те цапна по носа.

— Мазола ще дойде, чичо Матула.

— Онзи Бейла ли? Значи името му е Бейла Мазол?

— Не, Бейла Пондораи, но ние му викаме само Мазола. Всички в класа си имат прякори.

— А вашият какъв е?

— Салджия… — призна Гюла и се разкая, защото в очите на стареца се появи някакъв злорад смях.

— Салджия ли? За такъв сте доста слаб, но — старецът стана сериозен — ще се погрижим да се съвземете. Да вървим. Върви напред, Чикас, винаги се мотаеш в краката.

Сега в гърбовете им грееше късното следобедно слънце и Гюла виждаше цялата местност съвсем друга, защото в джоба му беше писмото на Мазола. Мислено си представяше срещата на гарата, а когато разкаже на Мазола за сома…

— Колко тежка беше рибата, чичо Матула?

— Нанчи я премери, почти шестнадесет… живи ли сте още?

Този въпрос беше отправен към трите малки водни кокошки, които пристигаха в редица и блестящите им малки очи светеха доверчиво.

— Една голяма тъмна птица се спусна върху тях, но те се гмурнаха във водата — каза Гюла.

— Черна каня. Опашката й вилообразна ли беше?

— Да.

— Черна каня. Тук се скита всеки следобед, но по-скоро напада рибите. Голям разбойник, понякога вдига и риби по цял килограм. Но понякога си плаща за това, когато очите й са по-големи, отколкото устата.

— Как така?

— Така, сграбчва по-голяма риба, отколкото може да повдигне, после рибата я дръпва под водата.

— Тогава какво става?

— Нищо. Умира.

— Рибата ли?

— Ах! Канята. Задушава се. Рибарите хванаха един шаран двадесет килограма, на гърба му бяха сраснали един чифт крака до глезените.

— А другата част?

— Паднала е във водата, защото, когато забие ноктите си, канята трудно може да ги извади, толкова силно ги забива.

— Пиу-пиу — записукаха през това време малките водни кокошки.

— Отивайте вече да спите, хей сега ще залезе слънцето — каза им Матула.

— Нямате ли пушка, чичо Матула?

— Как да нямам, само че не я нося винаги. В къщи е, смазана. Да не би да искате да убиете канята?

— Хубаво щеше да бъде — надяваше се Гюла, защото колко хубаво би било да каже на Мазола: „… после улових един сом шестнадесет килограма и убих черна каня…“. Матула обаче не спомена повече за пушката.

Той се спря при лодката и след малко колебание каза:

— Знаете ли да плувате?

— Зная.

— Тогава аз ще занеса раницата и ще донеса въдицата, а вие закарайте лодката до окастрената върба и я завържете там, дето й е мястото. Ще видя как ще тръгнете.

Момчето с известно вълнение взе в ръце веслото, а Матула тласна лодката.

— Седнете на задната дъска.

Гюла седна на задната дъска, носът на лодката се повдигна малко и нашият Салджия — да става, каквото ще става! — с енергично движение натисна веслото във водата.

Матула го наблюдаваше, Гюла се червеше, а лодката започна да се върти весело.

— Това не е въртележка, чувате ли?

— Ей сега, чичо Матула.

Гюла натисна веслото от другата страна, но лодката само разтърси глава като някой жребец в хубаво настроение, подскочи и започна да се върти на обратна страна.

— Аз съм свикнал да греба с две весла…

— С две ли? Че вие не можете и с едно…

Гюла не разбра каква е работата, защото гребеше и когато уловиха сома, но беше забравил, че тогава сомът теглеше конеца и това държеше лодката права.

— Не разбирам — ядосваше се Салджията, — не разбирам…

— Това виждам. Дайте тук веслото. Гледайте: първо обръщате веслото настрани, и после, когато сте го дръпнали, гребете с ръба. Със страната го дърпате, а с ръба управлявате.

— Да, дайте го, чичо Матула!

Нашият Салджия подражаваше на стареца и сега вече лодката тръгна, но напредваше така, сякаш беше влюбена ту в единия бряг, ту в другия и не искаше да ги изостави.

— Не гребете толкова лошо — окуражаваше го старецът от брега, — но трябва да се научите хубаво, защото това прилича на гребане с лъжица. Хайде, Чикас, защото ще ти се завие свят, ако го гледаш по-дълго.

Гюла още усещаше на гърба си критичните очи на Матула, макар че старецът вече вървеше по пътеката към колибата.

— Гръм да удари тази лодка! — кълнеше Салджията; за щастие в това време лекомисленото момче не разполагаше с никаква мълния. А онази окастрена върба беше толкова далече, колкото близко изглеждаше. Гюла се потеше, стискаше здравата веслото и колебанието на лодката между двата бряга сякаш намаля, но пълзеше бавно, като някоя сънлива буболечка, ако си позволи такова сравнение за старата лодка.

— Квак — изкрещя една чапла, издигайки се неочаквано край тръстиката, и Гюла в уплахата си едва не изпусна веслото.

— Дяволите да те вземат, уплаши ме! — извика ядосан Салджията, в отговор на което чаплата изкрещя отново нещо и към крясъка се прибави шестметрово плюене. Храносмилането на чаплата беше напълно в ред, дори се уплаши и плю назад. Нашият Салджия примря от смях.

От този момент момчето сякаш започна да гребе по-добре, но въпреки това се зарадва, когато стигна при окастрената върба.

— Сега вече зная как трябва да се гребе, утре ще се упражня.

Завърза лодката и на връщане почувства, че той все пак е сухоземно същество, защото пешком стигна по-скоро при Матула, който му даде знак да не се движи, а да седне. После искаше да му даде рибарския прът.

— Не искам, чичо Матула, болят ме дланите.

— Добре. Ще ви минат. Направих такъв хубав удар, но избързах. Ето, сега! Готово! Кепчето! Колко лесно идва като че ли е пла… Да, платика е.

— Колко е голяма! — учуди се Гюла на голямата платика. — Цяла палачинка. — После пое рибата с кепчето и я постави в живарника. Беше вече свикнал. Хвана рибата откъм хрилете и гладко я спусна в мрежата.

Слънцето беше слязло ниско в тръстиката и можеше да се погледне червеното му лице. Реката се носеше в сянка, а чаплите се прибраха по домовете си. Комарите обаче сега започнаха да се роят и Гюла скоро прецени положението като неудържимо.

— Ще отида в колибата да се намажа, инак ще ме изядат.

— Умно. Нямам нищо против, ако след това отидете за дърва, дотогава аз ще уловя още риба.

Гюла намери за естествено това разпределение на труда, както си беше. Взе секирата и повика Чикас да дойде за дърва, ако иска.

Но понеже и около колибата беше пълно с комари, намаза се здравата.

— Хайде, Чикас.

Вечерната мараня се люлееше над голямата равнина, покрита с ливади. Птиците постепенно млъкнаха, само един мъжки фазан крякаше уплашено. Може би го беше изплашила лисица или някой голям ястреб кръжеше на това място, кавалерът с шпорите във всеки случай се беше уплашил. Той повтаряше: какат… какат… — и в това се съдържаше всичко. Обикновен език е фазановият, само трудно може да се разбере.

Високата трева в дъното вече беше покрита с роса, но гумените ботуши вършеха добра работа. Колкото пъти Гюла поглеждаше ботушите, спомняше си първо за вуйчо Ищван, а после за Матула. Или обратно, но винаги мислеше, че трябва да слуша Матула или както той казваше: „Хубаво е да има старец в къщи“ — подчертавайки с това, че старците имат мъдър опит.

Днес Гюла трябваше да отиде по-далече за дърва, защото вече беше отрязал сухите клони на познатата върба. Известно време Чикас подскачаше пред него във високата трева, после остана зад гърба на момчето.

— Защо не вървиш напред?

Чикас обаче весело му обясняваше с опашка, че така е по-удобно, а освен това не знаел къде отива Гюла. Впрочем повече обичал отъпканите пътеки.

Маслото против комари гонеше една част от тях, но останалите бяха достатъчно, за да замахва гневно с ръка. Тези презиращи смъртта амазонки, пеейки, пробиваха омагьосания кръг на лимоненото масло и забиваха смукалата си на най-неочаквани места.

— Болест да ви тръшне! — кълнеше нашият Салджия, но това не даваше голям ефект. Как можеше да се справи болестта с двеста милиарда комари? И какво можеха да направят двата малки прилепа, които пърхаха над главата на момчето, макар че и те хващаха по-големите хапки. Преди малко някакъв рогач избръмча над поляната и единият прилеп (Матула ги наричаше крилати мишки) така го сграбчи, че просто изшумя.

— Те вече могат да хвърчат! — Гюла кимна признателно и се спря, за да гледа лова на прилепите, което обаче се превърна за миг в смъртна опасност. Над поляната се появи един сокол орко. Прилепите пърхайки, побягнаха, но соколът вече избра един от тях и докато момчето схване феноменалните обрати на този лов, прилепът увисна в ноктите на сокола като безжизнено сиво парцалче.

— Главозамайващо! — възкликна Гюла. — Виждаш ли, Чикас? Но да вървим, кучето ми, да не ни грабне и нас нещо… трябваше да се намажа по-хубаво. — Той почеса коляното си и застана под набелязаната върба.

Отряза доста дебело стъбло и докато го завлече до колибата, комарите не го закачаха много.

Вечерната мъгла все повече очертаваше сенките на здрача, а в дълбоката тишина долитаха онези гласове и шумове, които през деня не можеше да се чуят.

Лумналият огън обаче образува светло кълбо на поляната. Наоколо се стъмваше и Гюла чувстваше, че без тъмнината светлината не би имала никакво значение.

Край огъня Гюла изведнъж се почувства като у дома си и в този дом влезе Матула, като глава на семейство, който се прибира в къщи.

— Хубав огън — кимна той, — но хвърли върху него зеленило, по-добре е, отколкото маслото срещу комарите. Дори една-две шепи трева ще свършат тази работа.

Гюла откъсна трева, а когато я хвърли в огъня, изведнъж от цвърчащата жар се издигна жълто-бял пушек.

— Това им трябва на тях! — каза старецът и изсипа рибата от живарника. — Ето, нали вече не ви хапят?

— Не — въздъхна момчето, защото от пушека едва дишаше и сълзите му течаха, — само че очите ми ще изтекат и ще се задуша…

— Помогнете ми да изчистим рибата, тук долу няма пушек.

Гюла седна до стареца, където наистина нямаше пушек, защото се издигаше нагоре, смесваше се с ранната вечерна мъгла и тровеше живота на околните комари.

— Виждаш ли? — усмихна се Матула. — Не хващай тази риба като дръжката на веслото…

Този намек за дръжката на веслото не се хареса на Салджията.

— Утре ще се упражнявам…

— Но огъня наистина го запалихте добре — смекчи натегнатата атмосфера старецът, — както виждам, след две седмици лодката ще се плъзга по водата като видра. Може ли да сложите котела?

Гюла с радост затвори ножчето и отиде за котела, защото с набитата си длан не можеше да хваща хлъзгавата риба, после приготви всичко, както беше видял от стария. Сол, пипер, чинии, хляб, прибори за ядене.

— Виждате ли, Гюла — премигна признателно Матула, — такъв бях и аз като ергенче. Можех ли да правя нещо, не чаках да ми нареждат, защото обичах да го правя…

Салджията забрави изведнъж намека за веслото, а похвалата погали сърцето му. Матула за втори път се обърна към момчето с малкото му име… от което около огъня стана още по-приятно.

— Сега си починете, че скоро ще ядем.

Стъмни се.

Небето бавно се обсипа със звезди, дърветата станаха по-високи в тъмнината, пламъците облизваха игриво котела, а и сянката на Матула беше така безшумна, както безшумните му движения.

Светлото кълбо на огъня не беше голямо, мислите на Гюла не можеха да се освободят от това кълбо. Тръгваха към събитията и хората от миналата година, но на границата на светлината се препъваха или се връщаха при огъня, при Матула, при големия сом, при набитите ръце, при самия него.

После момчето просто забрави всичко, гледаше само огъня, лумването на пламъците, багрите му — сини, червени, жълто-бели, тъмночервени, изгасването на жарта и раждането на пепелта. Сега не мислеше за физиката и горенето, за изразите и думите в учебника, които затваряха в научна клетка това живо чудо, което съблазнителният аромат на рибената чорба можа много трудно да смути. Може би древният човек е гледал така въпросително огъня и може би последният човек на изстиващата Земя ще гледа също така въпросително огъня, който ще изгасне, и след това в тъмнината на сляпата нощ няма да съществува никой, който да пита какво всъщност е огънят?

В мислите на Гюла трептеше изминалият ден, цялата година и всички отлитащи спомени на младия му живот. Но тези мисли не можаха да стигнат до остров, до твърда почва, останаха разпръснати в морето, леките вълни на което се губят в безкрайния хоризонт.

От време на време огънят пукаше, сякаш изстрелваше някаква недоволна искра в заточение, а и очите на стария човек изпращаха малката звезда в краткия й път. Защото и Матула гледаше огъня като Гюла, и в очите на стареца огънят пламтеше, както в зениците на момчето. Но и той всъщност не мислеше за нищо, защото огънят изгаряше всичко, дори и мислите.

По-късно се обади един малък бухал.

— Куу-вик! Куу-вик — каза учуден, защото и той почиташе силата на светлината, макар че може би не я обичаше. Дебнеше човека и огъня, но не се приближаваше до тях, защото нито огънят, нито светлината му даваха нещо.

Бухалът е птица на тъмнината, използва заблудата, че на тъмно не се вижда, така че може да си прави каквото си ще. Така смятат полевките, мишлетата и всичките други дребни гризачи, да не говорим за нощните пеперуди и насекоми. Бухалът, разбира се, не ги осведомява за тази им грешка, защото той и вижда, и чува и от това живее.

— Какво е това, чичо Матула?

— Малък бухал, дори си казва името, чувате ли го? Казва Ку-вик.

— Малък ли е?

— Колкото един дрозд, защото почти няма опашка. Крещи магарето, вместо да ходи на лов, всяка вечер крещи срещу огъня. Възможно е да не го обича… хайде, дайте си чинията.

Нашият Салджия едва сега се върна към действителността, а тази действителност се оплакваше от безмилостен глад. В къщи понякога Гюла ядеше само след молбите на майка Пири, но тук във всички случаи чувстваше, че стомахът му просто свири и се молеше за залък хляб. А след това потапяше лъжицата във вълните на насладата, които, вярно, се оказваха люти, но благословено топли, като огън и устата можеше да си казва каквото си иска, гърлото и хранопроводът можеха да кашлят колкото си искат, стомахът реалист въодушевено прегръщаше пристигащите заедно със супата парчета месо.

Цареше тишина, само лъжиците тракаха понякога в чугунените чинии, а Чикас кихаше тактично, защото според него старият стопанин беше сложил прекалено много пипер.

Чикас лежеше по корем между двамата, по-късно обаче с една по-голяма рибена глава изтича зад колибата.

Матула посочи нататък.

— Ще я скрие за утре…

— Няма ли да се вмирише в тази горещина?

— Разбира се, че ще усмърди, но на него му е все едно. Да ви дам ли още?

— Само месо, чичо Матула, ако има.

— Разбира се, че има, яжте, колкото можете, защото шията ви е толкова тънка, че можете да минете и за чапла.

Гюла не се разсърди, че подцениха тънката му шия и изгълта още две дебели филии рибешко месо и толкова хляб, колкото в къщи изяждаше за два дена.

После ядоха щрудел от колета на леля Нанчи, а след това ябълки. Матула с голям шум, но за няколко минути изми съдовете, а Гюла мълчаливо ги изтри, като мислеше за кревата, макар че преди малко беше решил да прочете още веднъж писмото на Мазола.

Матула покри котела.

— Мисля, че може да се оттеглим до утре.

И понеже и Салджията също „мислеше така“, след малко само сеното прошумоляваше, а навън, пред колибата, превръщащата се в пепел жар тлееше, после и тя угасна, сякаш и вечерният огън заспа.

В колибата лулата на стария пъдар тлееше, но димът й не можеше вече да се види. И никой не искаше да го види.

Салджията се сети за змиите, защото в тръстиковата стена сякаш нещо мърдаше, но тази мисъл беше мимолетна. В този момент грамадни змии можеха да се бият с леопарди в колибата и извън нея. Салджията не би се събудил, а и нямаше такъв оръдеен залп, който би могъл да изтръгне уморения, но сит осмокласник от дълбокия здрав сън.

Тогава луната изгря от нощта на безкрайната тръстика.

Чикас не обичаше луната, затова отиде зад колибата, откъдето не я виждаше. Когато не отиваше на тъмно, кучето чувстваше, че едрата луна просто ще го ухапе. Не можеше да откъсне очи от нея и едновременно и нервите му настръхваха. В такъв момент малкото куче или виеше, или лаеше, или и лаеше, и виеше на интервали. Но с часове.

Това не беше беда, когато Матула не спеше в тръстиковото си леговище, но когато беше там, той не обичаше това виене и извикваше:

— Млъкни!

Чикас млъкваше и след няколко минути започваше отново.

— Млъкни, Чикас, защото ще стане лошо!

Този глас вече беше строг и заплашителен, но грейналата луна непреодолимо го принуждаваше отново да лае.

— Чикас, ще те замеря с нещо! Не я гледай, щом като се страхуваш от нея.

Но Чикас не можеше да обясни, че това не е от страх, както и морските вълни не могат да обяснят привидно безпричинното си тичане по пътищата, предизвикани от приливи и отливи.

И продължаваше да вие.

— Ела тук!

Това беше гласът, който кучето не обичаше никак. Глас, който беше повече от заплаха и Чикас, предавайки се, отиде в ръцете на Матула. Първо получи една силна плесница, после на врата му увисна синджирът, който малкото куче мразеше и през деня.

— Ако чуя само едно скимтене, ще те разрежа на четири!

Не се знае защо Матула държеше на числото четири, но това вече не интересуваше Чикас. Той сложи тъжно умната си глава върху предните крака и мълчаливо продължи да мрази луната. Не забрави обаче наказанието. После, когато започваше пак да хули непонятния небесен скитник, достатъчно беше да се дръпне синджирът.

— Чикас! — И кучето тичаше зад колибата, където не чувстваше дразненето, което го принуждаваше да вие. По-късно и това вече беше излишно, защото, когато пълнолунието го нервираше, отиваше бързо на тъмно и изчакваше луната да се изкачи толкова високо, че вече не можеше да се види. Изглежда, малкото куче с очите си долавяше тайнствените лъчи, докато луната, пъшкайки, се изкачваше в полите на небето, но когато вече беше високо, излизаше от кръгозора на Чикас.

Но сега беше още ниско, затова кучето се занимаваше зад колибата. А какво друго можеше да бъде това занимание, ако не — ядене? Изрови рибените глави и грижливо изяде скритата резерва. После легна, ослуша се и затвори очи.

От колибата се чуваше спокойно дишане, далече в мочурището се обади бухал, в нощта на жълтугите изписка някаква уплашена птица — може би в съня си — и далече от неподвижните води се чуха неспокойни, предупредителни крясъци на водни птици. Познати гласове, които преминаваха през ситото на бдителността. Значи Чикас можеше спокойно да си спи.

Луната се изкачваше бавно нагоре и едва ли се интересуваше, че тревожи спящия земен свят. Странната й светлина не беше обичайната светлина, защото сребристото развиделяване бе красиво, но не и добро. Не беше достатъчно светло и не беше достатъчно тъмно. В такъв момент нощните хищници са по-предпазливи, защото имат сянка, по-предпазливи са и мирните животни, спящи на открито, защото може да се видят по-лесно. След лунните нощи дивечът през деня почива в най-гъстите шубраци, ако, разбира се, комарите и другите кръвопийци го оставят на мира.

Например Матула не го оставяха. Един-два комара свиреха край старите му уши, докато стана предпазливо, събра жарта и сложи върху нея дебели клони. После също така тихо си легна и запали лулата.

Колибата се изпълни с жълт пушек, от който комарите веднага избягаха, но пушекът се издигаше и над жарта. Дебелите клони не пламнаха, а само пушеха и този пушек заседна на поляната, защото въздухът беше толкова неподвижен, че и най-фините пухени перца биха паднали бавно отвесно на земята.

Едно-две малки облачета придружаваха луната, сякаш не можеха да се откъснат от красотата на нощната странница и явно се чувстваха добре в смразяващата височина. Въздухът обаче изстина и долу. Реката сънуваше мъгла, тръстиката издишваше студена пара, а сладкият, възгорчив, чист аромат на растенията надвиваше тежкото, разлагащото изпарение на дневния живот.

Гюла толкова дълбоко дишаше нахлулия свеж въздух, та можеше да се приеме, че въздиша и изобщо не подозираше, че такава дълбока въздишка е не само полезна за белите дробове, които са само преходен орган за освежаване на кръвта, но и за изгарянето на шлаката, голяма част от която се е образувала от бившата платика в стомаха на нашия Салджия.

Не, сега момчето не мислеше за тялото си, не мислеше за нищо, дори и не сънуваше, защото цялото му същество бе потънало дълбоко в приятно безжизненото състояние на съня.

На разсъмване обаче по-често взе да сменя мястото си, дори се опита лекомислено да се протегне, но тялото му и мускулната треска запротестираха толкова силно, че едва не се събуди. Но и това не стигна до съзнанието му.

Тогава луната плуваше по западното небе, затова Чикас се беше настанил пред колибата до огъня и сега вече и той наистина спеше.

Храсталаците се бяха слели с нощната мъгла. Разсъмването, нежната вестителка на пробуждането, развяваше над облаците своята пепелява наметка.

— Каар-каар^[1] — каза тогава от елшите една врана с глас на тромпет, но не беше ясно каква всъщност беше вредата. Дали защото край огъня не остана нищо за ядене, а Чикас пазеше това нищо?

Не, само друга врана можеше да разбере точно сивата врана, но и тя не можеше да каже друго освен „Каар“ — така че не заслужаваше да се занимават с този въпрос.

Гюла се събуди от нейния крясък, ала и при най-добро желание не можеше да се каже, че нашият Салджия погледна смислено развиделяването. Да признаем: в първия момент дори не знаеше къде се намира или как е попаднал тук в ранни зори, в които една стара врана служи за будилник.

Той затвори очи, докато мислите му, скърцайки, се задвижиха и опипаха колебливо краищата на прекъсналите се вечерта нишки. Когато отвори отново очи и най-после се върна към действителността, не разбра изведнъж какво става с ръцете, краката, раменете и гърба му.

— Ссссс… добро утро, чичо Матула!

— Още е ранина — каза Матула, който държеше за точните констатации, — отпочинахте ли си? Доколкото виждам, движите се трудно.

— Сякаш са ме счукали в хаван.

— Това е хубаво! А сега: хайде!

— Какво?

— Трябва да се работи… Ако сега се изоставите, всичко ще започне отначало.

Салджията погледна тъжно измъчените си длани и дори не посмя да протегне пръстите си. Върху дланта му имаше два плоски, бели мехура, но и иначе бяха набити, издраскани, избодени и нарязани.

— Ще бъде трудно, чичо Матула.

— Разбира се — каза старецът, — разбира се. — И не спомена повече за това. Щом ще бъде трудно, да бъде трудно. — Сега ще хапнем нещо хубаво, каквото не сте яли.

Замъглените мисли на Гюла се разпръснаха по въображаемите криволици и той си представи, че Матула вече се е върнал от риболов и ще поднесе пържени яйца от калугерица или леля Нанчи е изпратила нещо.

— Да запаля ли огън?

— Не. Ще ядем студена закуска.

„Тогава все пак леля Нанчи“ — помисли си Гюла и седна.

— Няма ли да се окъпете? Дотогава аз ще приготвя закуската.

Гюла се смая и забрави болката си. Трябва да признаем, че Салджията си представяше този номадски начин на живот така — от време на време да се къпе, но много-много да не се мие. Особено в зори… В дрезгавото утро всички стръкове трева се бяха огънали под тежестта на росата, откъм реката подухваше хладен ветрец и той не можеше да си представи как ще потопи измъченото си тяло във водата.

— Не съм си донесъл дори бански гащета… Леля Нанчи е забравила също…

— Жалко, макар да не предполагах, че банските гащета имат нужда от къпане. Но щом като се страхувате от водата… Или се срамувате от жабите…

— Съвсем не… но може и да изстина.

— Тук беше дошъл един научен работник — Матула ровеше излишно огъня, — по това време скачаше с глава надолу от лодката във водата, после казваше, че се чувства толкова добре, че би могъл да обърне света. Сутрин водата е съвсем хладка.

Салджията обу ядосано ботушите и прокле каления изследовател. В къщи доброто сърце на майка Пири разрешаваше само нещо като котешко миене, а тук… да скача с главата надолу…

С мъка се изправи на крака, но Матула не му позволи да изрази мислите си.

— Вземи си пешкир.

Нашият Гюла стоеше сред колибата в елегантни ботуши, но по долни гащи и дори и щръкналите му ребра трепереха. Матула с нескрито пренебрежение изгледа от горе до долу прекалено високата слаба фигура на момчето.

— Няма да счупите кантара, това е сигурно… макар че след баня човек има голям апетит. Докато се върнете, аз ще приготвя закуската. Няма нужда да бързате.

Гюла взе пешкира под мишницата и тръгна към реката.

„Целият клас би се смял — ядосваше се в себе си, — майка ми би плеснала с ръце, майка Пири би получила удар, баща ми би ударил по масата… ако разкажа…“

И той си представи междучасието в двора, в обичайния приятелски кръг.

„Представете си, в зори изтичах до реката, скочих от лодката с главата надолу, плувах няколко минути… после цяла къща можех да обърна.“

Тази мисъл толкова му хареса, че спря да й се наслади и сякаш видя големите овчи очи на Дубовански. Но забрави, че на света има и комари.

— Ох, проклетници! — спусна се да тича Гюла, като остави там забележителните си приятели заедно с комарите, които обаче, ликувайки, последваха утринния си пир.

Да, Гюла си въобразяваше, че Матула в крайна сметка не вижда до брега, макар че старецът щеше да се засмее на тази детска мисъл. Матула знаеше, че на света има и комари, знаеше, че изненаданите в жълтугените храсти певци ще изпохапят доброто момче, ако не влезе във водата, а в знанията на Матула нямаше грешка.

Салджията събу бързо ботушите, свали единствената си дреха, и макар да не скочи с главата надолу, все пак се потопи във водата.

Реката изклокочи и покри главата на неразумното момче.

„Какво говедо съм — Гюла се издигна над пяната, — старецът ми каза, че водата става изведнъж дълбока“ — и обидено преплува до другия бряг.

Но водата беше наистина топла и Гюла почувства, че реката пое лечението на разкършеното му тяло. А щом веднъж беше във водата, поплува малко надолу и нагоре, после се качи на лодката, избърса се грижливо и му се прииска, ако не да обърне къща, то поне да направи нещо. Изтича до колибата, като се бранеше с пешкира от застаналите в засада комари.

— Е, как беше банята? — заинтересува се Матула.

— Какво ще ядем, чичо Матула.

— Пача. Чорбата, дето остана в котела, през нощта се е желирала и с препечен хляб… — Матула с широк жест показа, че това е шедьовърът на кулинарното изкуство и не може да се намери в готварските книги.

Препеченият хляб имаше лек вкус на пушек, но месото! Тлъстата пача! Сосът, разтапящ се върху топлия хляб!

Ядяха мълчаливо.

— Има ли още, чичо Матула?

На Матула му стана приятно от тази неизречена похвала.

— Виждате ли, какво ви казах?

— Чичо Матула… нямам думи! Леля Нанчи и майка Пири не могат да се мерят с вас.

— Да си остане между нас… — Старецът вдигна мазолестия си пръст, за да покаже, че това е тайна, защото жените са много чувствителни, когато стане дума за кулинарното им изкуство. После наля ракия на себе си и на Гюла, но на момчето я разреди с вода.

— Хайде да я полеем!

— Не-е… — промълви Гюла — не съм свикнал да пия.

— Изпийте я спокойно. След тази тлъста пача не бива да се пие чиста вода.

Отвращението на Гюла от лошия спомен трая, докато течността стигна спокойно до стомаха му и се разположи над пачата; после той погледна отново в котела.

— Може ли още?

— Затова е.

— Няма ли да ми се развали стомахът?

— С месо от риба още никой не си е развалил стомаха.

Гюла яде, пи и дори не забеляза, че дърветата вече хвърлят дълги сенки, защото далече над тръстиката се издигна огненочервеното слънце.

Матула събра нещата в торбата.

— Окачете далекогледа на врата си, а маслото срещу комарите сложете в джоба си. Ще влезем в тръстиката да поразгледаме малко. Кучето няма да вържа, сега може би вече знае, че не бива да се скита. Тук ще останеш! — заповяда на готвещия се да тръгне с тях Чикас. — Тук ще останеш, защото ще те нарежа на две…

Чикас се ужаси и от нарязването на две. Миналия път на четири, днес на две… Тежка е съдбата на бедното куче! Когато обаче получи целия остатък в котела, само с едно око поглеждаше след отдалечаващите се.

— Ще минем оттатък — Матула посочи към лодката, — при голямата вода има една малка голиба, от нея ще може да наблюдаваме.

Отвъдният бряг беше също като отсамния, но по-малко отъпкан, а пътеката можеше да се напипа само с крак. Хвръкналата нагоре с голям шум птича армия сега вече не изплаши Гюла, той по-скоро търсеше познати сред птиците.

На едно място завиха от дигата. Навътре в тръстиката течеше малко поточе, а за върбата беше вързана лодка. Матула не посегна към веслото, а взе дълъг прът.

— С него върви по-добре. Мястото е тясно, а и водата е плитка.

С помощта на пръта потеглиха по криволичещата вода.

— Добре ще е да се намажете.

Гюла го послуша. През всичкото време чувстваше, че въпреки непрекъснатото криволичене се движеха в една посока. Всичко тънеше все още в сянка, виждаше се само на няколко крачки, а водата беше толкова плитка, че лодката понякога се плъзгаше в тинята. Комарите обаче без желание се връщаха на позициите си, след като установяваха, че човек с такава неприятна миризма не им доставя удоволствие, и Гюла спокойно можеше да се наслаждава на утринната разходка с лодка.

Тук-там малки птици се мяркаха в тръстиката, но не изхвръкваха, а на едно място имаше прекрасни цветя с месести листа във водата.

— Водна тиква — посочи Матула към чудните цветя.

Нашият Салджия намери това название за кощунство.

— Такова прелестно цвете!

— Някои му казват вълшебна роза, но листата му са като на тиква. Дори и стъблото му.

Гюла не можа да му отговори.

— Краа-ракака — изтръби над тях една чапла и уплашено хвръкна от голямата върба.

— Гръм да удари тънките ти крака! — пожела й Матула. — Да не смяташ, че сме се уплашили?

По-нататък диви патици изхвръкнаха от тръстиката.

— От тук вече трябва да се движим внимателно, защото скоро ще слезем.

— Тук ли?

— Ами къде? Може да си събирате нещата. Само че тихо.

До лодката сякаш се виждаше път, но и по този „път“ блесна вода.

— Вървете след мен, но не се спирайте никъде, защото това не е място за разходка.

И Гюла се увери предварително, че пътят в тръстиката не е място за разходка. А по-късно разбра колко несигурно беше това ходене пеш. Провирайки се между тръстиката, на някои места потъваха до глезени във вода, на други — до колене и все пак напредваха бързо.

— Не вдигайте шум, за бога, вече се ослушват!

Гюла дори не знаеше къде се намират и кои се ослушват. Шумът обаче стихна, а Матула едва ли не пропълзя в някакъв гъсталак, за който се разбра, че е наблюдателна колиба.

Дишайки тежко, Гюла се сгуши до своя баща възпитател с миризма на тютюн.

— Може би не ни забелязаха, не мърдайте!

Момчето се вцепени, но очите му свикнаха с мрака.

Матула извади ножчето си и започна да реже тръстиковите листа, покарали вътре, но самите тръстикови стъбла дори не се поклатиха.

— Не съм идвал тук вече две седмици, а тръстиката заема веднага това, което е нейно. Ще почистя и дупките, после се примъкнете внимателно тук напред.

Подът на колибата беше покрит с дебел пласт от сухи листа на острица.

— Не е ли мокро, чичо Матула?

— Не, разбира се. Цялата колиба е върху колове. Подът е скован от дъски, но не може да се види, защото е обрасъл с тръстика.

А отвън се вдигна отново страшна врява.

Гюла се плъзна предпазливо до стареца, а когато за миг погледна навън, дъхът му спря. Пред него беше цялото езеро, защото колибата беше направена над водата. В ранната утрин изплува чудният птичи свят, целият му привидно безгрижен живот.

И колко близо!

— Ох, чичо Матула — промълви Салджията и само с ръка посочи, че няма думи за това, което вижда.

Непосредствено пред отвора стоеше една сива чапла, неподвижно като войник на почетна стража, макар че не пазеше никого, и не отдаваше чест. Студените й жълти очи гледаха втренчено, а след няколко минути дългият й клюн удари във водата, но така светкавично, че Гюла видя само рибата, сребърния й блясък, мятащата се опашка и следващото движение на главата на чаплата, с което постави рибата в право положение. След това последваха две гълтания и чаплата отново се вдърви, сякаш нищо не я интересуваше на тоя свят.

— Сивата чапла улови една риба — каза Гюла, но Матула не му отговори, защото подреждаше торбата, а според него фактът, че чаплата уловила риба, бе толкова естествен, че не заслужаваше внимание.

Но Гюла не очакваше отговор, защото хилядите движещи се по водата птици, блясъкът на изгряващото слънце, неподвижната и все пак шепнеща тръстика, хилядите нюанси в гласовете, съскащото хвърчене на дивите патици, появата на някоя птица, където преди още нямаше нищо, плавното летене на някой ястреб кокошар, пресипналите провиквания на морските рибарки, надбягванията на дивите кокошки по водата… заеха мислите му така, че отговорът на стареца и без това щеше да закъснее.

— Я виж, чичо Матула, какво е това? Носи малките си… Ай! — Гюла изпъшка от удоволствие, а Матула погледна през друг отвор.

— Гмурец, качулест гмурец. Когато малките му се уморят, качват се върху майка си.

Гюла почувства, че тази гледка не би могла нито да се фотографира, нито да се нарисува, нито да се опише. Естествената красота на живота беше изразена в това меко движение, в предпазливото плаване на майката и в блясъка на очите на петте малки пухкави топчета, както бяха седнали в майчината ложа, която носеше на разходка дребосъчетата в това безкрайно лятно утро. Едно от дребосъчетата дори се прозя, а това беше толкова мило и весело, че Гюла налапа мръсните си пръсти, за да не се разсмее. После… брр… видението изчезна, и предишният ястреб насмалко щеше да грабне един от малките пътници от гърба на гмуреца, но само закачи водата, защото междувременно семейството изчезна под нея.

— Да пукнеш дано! — удари се Гюла по коленете. — Малките няма ли да се задушат?

— Не се бойте. Старият вече ги събра. Малко обучение няма да им навреди.

— Чичо Матула, защо не донесем пушката?

— Щяхте ли да застреляте ястреба?

— Може би…

— Може би! При един изстрел всичко ще се разбяга. После дори и да го убиете, заради него трябва да излезете, да изпомачкате тръстиката пред колибата, и две седмици ще са нужни, докато съберат кураж и се върнат. Не си заслужава.

— Вярно, вярно, но все пак, ами ако майка им не внимаваше…

— Да внимава! Затова е майка, това й е работата.

— … после ястребът все пак щеше да хване само едно от тях.

— Ако може, да хване. Това му е работата.

Гюла трудно се съгласи с това.

— Този гмурец все пак е невинен.

— Разбира се, не яде хора, но ако рибите можеха да говорят, навярно щяха да кажат друго… събира с дузина малки рибки.

В този момент над водата се вдигна голям шум. Две сиви врани с бясно грачене преследваха една по-голяма птица, която привидно не се интересуваше от тях.

— Носи нещо — каза разтревожен Гюла. Той имаше чувството, че острите нокти на птицата се бяха забили в собствените му слабини.

— Каня. Като че ли носи малка водна кокошка?

Момчето погледна уплашено стареца.

— Да не е от нашите малки водни кокошки?

— Дявол знае къде я е хванала, тръстиката е голяма, а водни кокошки има достатъчно много.

У Гюла се надигна отново някакъв протест.

— Все пак би трябвало да вземем онази пушка.

— Възможно е. Може и да я донесем, после може и да застреляме канята. Ама и тя има три-четири малки, които ще умрат от глад. Ще писукат известно време — може би две-три денонощия, докато млъкнат…

Гюла се замисли дълбоко върху това, а Матула се готвеше да запуши.

— Знаете ли — каза той, докато пълнеше лулата си, — по-добре е, ако ние не се намесваме в работата на тези птици. Когато бях дете, птиците тук бяха сто пъти, а може би и хиляди пъти повече. Разбира се, имаше и кани, и орли, и все пак не се виждаше какво хващат. Сигурно е, че са унищожавали слабите. Но после дойдоха тук хората от Зоопарка, изловиха всичко, дори и белите чапли. Тогава птиците намаляха. Редките птици дори не се върнаха обратно. За едно лято хората от Зоопарка нанесоха по-голяма вреда, отколкото каните и другите грабливи птици за двадесет години. Тогава мочурището беше още собственост на херцога.

— А той позволи ли?

— Не го интересуваше. Инспекторът пък живееше в Пеща и не разбираше много от тези работи. Тукашните хора напразно се вайкаха, а ние не можехме да се обадим, защото скоро щяха да ни изхвърлят. Да, така беше.

— Да ги вземат дяволите — изруга Салджията, — но сега вече не могат ли да дойдат?

— Тук ли? Нито един човек, ако няма писмено разрешение. Милиционери с моторни лодки изловиха рибарите бракониери, а ние — скитниците. А съдилищата сега не затварят за три дена нарушителите на закона. После — както виждате — върнаха се и белите чапли, и другите, щом като настъпи ред в мочурището.

Гюла се замисли и върху това, но после очите му отново се впериха в отвора, който се оказа феноменално кино, с действащи лица от действителността върху платното на безкрайността, с оригинални, цветни снимки. Защото никога не се случваше това, което можеше да се очаква и никога не можеше да се знае кое действащо лице ще излезе на сцената, кога ще стане главно действащо лице, кога ще изчезне или кога ще го убият не само според неволно играната роля, а в действителност.

И наистина тази роля не беше игра, а самият живот. Тук не си играеха с дървени саби, изкуствено осветление и корона от хартия, тук не господстваше никой, а цялата драма беше направлявана от някакъв невидим ред.

Всеки живееше за себе си и все пак всичко — времето, местността, движението и природата — принадлежеше към единството с милиони нюанси.

Нашият Салджия си мислеше подобни работи или искаше да мисли, но винаги нещо смущаваше тези мисли.

Сега например друга сива чапла мина пред отвора и Гюла се разсмя почти с глас, защото тази птица, състояща се само от крака и шия, беше толкова несръчна, толкова безпомощна, такава смотана глупачка, каквато можеше да бъде само една малка чапла, на която й е омръзнало гнездото, братята й, и е тръгнала да открива света. А сега само стоеше, изкрякваше по нещо и не знаеше какво да прави с голямата вода. После тръгна към другата сива чапла, като се поклащаше и крякаше жално.

— Навярно е майка й — пошепна Матула, — ще видим.

— Гладна съм! — крещеше хлапачката. — Глааадна!

Другата чапла стоеше неподвижно като кол. В очите й нямаше и следа от сантименталност, от нежност и ако изразяваха нещо, то беше:

— Кой ти разреши да напуснеш гнездото?

— Гладна съм, глааадна… — протягаше шия малкият изследовател и дори удряше с криле в такт на крякането. Птицата майка се обърна внезапно към нея, в отговор на което малката отвори човката си. Двете човки се прегърнаха.

— Какво правят?

— Храни я… не виждате ли?

Изглежда, че уловената преди малко риба смени мястото си, защото можеше да се види как в гушата на старата чапла се изкачи някаква топка, после тя я спусна в устата на малката и топката тръгна надолу по гушата й.

— Ех, че отвратително — плю Гюла инстинктивно.

Матула повдигна рамо.

— Какво да правят, като нямат чинии? Щом като е добре за малката чапла, всичко е наред.

А на малката чапла, изглежда й беше много добре, защото щом майка й повдигна човката си, тя веднага изкряка.

— Още… ощеее…

Тогава майка й тръгна бързо към тръстиката.

— Още… ощеее… — тичаше след нея малката, но старата не й обърна внимание. А и от тръстиката се чуха нови искания, но остатъка в гушата си тя пазеше за другите малки.

— Дори ще я набие, ако много настоява — посочи след тях Матула, но по-нататък не можеха да ги видят и едва след няколко минути малките млъкнаха. След известно време майката стоеше отново вън и следеше рибите.

— Ще започне отново — каза Матула и вдигна глава, защото във въздуха се чу такъв глас, сякаш свистеше пара, а после някакво съскане.

— Сега, сега гледайте навън… бързо!

Свистенето се превърна едва ли не в бучене. Гюла видя как над отвора профучаха две малки топчета, а подире им — една сиво-жълта птица с ластовичи криле. После водата изплющя, топките изчезнаха, а преследвачът се спря и в лека дъга се понесе отново нагоре към висините.

— Ловджийски сокол. Вижте го добре! Но успява да хване зимните бърнета, само когато ги изненада. И те знаят да хвърчат. Нали видяхте?

Соколът кръжеше над водата, където изчезнаха малките зимни бърнета.

— Можеш да си отиваш, защото няма да постигнеш нищо — присмя се Матула на сокола, — от тях няма да си хапнеш.

Соколът послуша съвета на Матула, отиде си и навсякъде по пътя му птиците се спуснаха бързо във водата. Настъпи тишина. Гюла се изпоти от вълнение и страх за малките зимни бърнета, но после се успокои, защото изведнъж от водата се появиха две малки глави, след това предпазливо изплуваха кафявите, на точки, дребосъчета с блестящи пера.

— Мислех, че са се задушили.

— Тези ли! На гърдите си имат месо като желязо… но въпреки това са вкусни за ядене.

— Чаплата дори не се уплаши.

— Това не се знае, в такъв момент по-скоро не се плаши онзи, който се намира на земята или във водата. Соколът властва само във въздуха, на земята би се убил. Но във въздуха убива птицата, на която е хвърлил око, после се спуща върху нея, когато падне. Да, дори и на голямата сива гъска счупва врата.

Соколът вече беше далеч, водата се успокои и сякаш движението на птиците стана по-мързеливо, защото лятото беше прекалено щедро на знойна горещина. Старата чапла реши да се оттегли на сянка, където щеше да бъде скрита от колибата; само патиците се поклащаха неуморно, а един лопатар сърбаше водата, но и той в сянката на тръстиката. Сянката обаче навсякъде постепенно намаляваше и въздухът в колибата започна да се нагрява.

Матула изтърси лулата си.

— За днес може би е достатъчно.

Гюла се задъхваше от горещината и избърса изпотеното си чело.

— Ще дойдем ли и друг път?

— Разбира се, само че по това време всичко живо се оттегля и едва ли ще видите нещо ново. В зори се наблюдава хубаво и по здрач, но по това време птиците вече се движат само когато се налага. Да се измъкнем тихо навън.

Около лодката искреше нагорещената вода, Матула погледна към небето.

— Буря се задава, не усещате ли?

— Нищо не усещам.

— Не усещате ли как припича слънцето?

— Да, припича.

— Това означава, че до два-три часа ще има буря. Както виждам, голяма буря се задава, само град да няма. Като излезем на открито, ще огледаме по-добре.

От Гюла течеше пот, макар че Матула буташе лодката, а когато се изкачиха на дигата, дишаха тежко в горещия влажен въздух. Ризата на стареца беше залепнала на гърба му.

— Е, и сега ли не усещате?

— Усещам, чичо Матула, но едва сега разбрах какво значи това. Сякаш нещо притиска гърдите ми, потя се и тази топлина е съвсем различна от онази, която беше вчера по това време.

— Добре го казахте! Но погледнете нагоре: небето е безцветно и съм готов да се обзаложа, че Чикас вече ни чака на брега. Много го е страх от гръмотевиците, инак не се страхува от нищо. Кучето усеща много по-рано промяната на времето.

Те крачеха в задушната горещина. Салджията чувстваше отново костите си като разкъсани, набитите длани пак го заболяха, започна да го смъди и изгорялата кожа — нещо, което сутринта почти не усещаше.

— В такова време се чувствам толкова тъп — каза Матула, — сякаш са ме ударили по главата. Дори и лулата не ми трябва, което не означава нищо добро… Вижте там!

На отвъдния бряг Чикас подскачаше със скимтене.

— Елате, елате, защото ще изляза от кожата си!

— Нали ви казах! Друг път щях да го накажа, че е оставил колибата, но в такова време няма да му се карам, защото няма да бъде справедливо.

Когато преминаха с лодката на другия бряг, Чикас застана веднага до Матула, но първо с един-два лая разказа, че има зловещи предчувствия за атмосферните условия.

— Добре, добре — отстрани Матула увъртащия се около него малък пазач, — и ние го знаем. Върви напред!

И Чикас застана начело, но непрекъснато се обръщаше назад, сякаш контролираше дали идват господарите.

Гюла чувстваше, че околността на колибата и цялата местност се бяха променили. Потискаща задуха тегнеше във въздуха. Храстите и дърветата като че ли се бяха свили, тревата не потрепваше, сякаш върху всичко се беше спуснала суха пара.

Във въздуха не можеше да се види нито една птица, само щръклиците бръмчаха и жилеха безмилостно.

— Да ядем ли? — попита Матула.

— Не ми се яде — призна си Гюла, — нямам никакъв апетит.

— В такова време най-умното е да полегне човек, макар че не може да заспи. Чувствам, че бурята ще започне по-скоро, отколкото мислех. Чувате ли я?

— Чувам нещо, но досега смятах, че е самолет.

— Погледнете кучето.

Чикас седеше неподвижен, но двете му уши бяха щръкнали, обърнати на югозапад, като две малки слушалки.

Навън вече започна да подухва лек ветрец, който скоро утихна и отново всичко се смълча в напрегнато очакване.

— Чувате ли я?

Тогава вече небето ясно измърмори някъде далече, толкова далече, сякаш земята се сърдеше, и — съвсем тихо и все пак страшно — безкрайната тръстика се разбунтува.

Слаба вихрушка разбърка пепелта в огнището, възкръсналият вятър вдигна по някой лист и тревата полегна под равномерния му натиск.

— Да не донесе само град — въздъхна Матула, — овесът още не е окосен, половината от пшеницата е на кръстци, царевицата е слаба…

Гюла мълчеше и наблюдаваше напрежението в себе си и във въздуха.

— Голяма буря иде — каза Матула, — но няма да трае дълго. Както внезапно идва, така и ще си отиде.

Елшите също започнаха да шумолят, а и небето посивя, сякаш парата, превърнала се на прах, плуваше под слънцето. Тръстиката вече бучеше с най-дълбокия си глас и онова далечно, ужасно напрежение все повече се приближаваше.

— Ще погледна навън — каза Гюла.

— Добре, погледнете.

Когато момчето излезе от защитата на колибата, вятърът насмалко не го събори. А този вятър идваше на вълни и не си поемаше дъх. Препускаше като водата на водопад, за която няма препятствия. Тръстиката съвсем полегна, дърветата въздишаха горчиво и едно силно изпращяване показа, че някъде се е счупил дебел клон. Гюла едва държеше очите си отворени, защото въздухът беше пълен с прахоляк, но това, което виждаше, бе страшно красиво.

На югозапад небето почерня, сякаш тъмни планини растяха от дълбините зад хоризонта, светкавици кръстосваха сивите урви на долините, като совалката на тъкача. Дантелените гребени на облачните планини бяха жълтеникавобели като гъст пушек от мокра слама, зад който чезнат земята и небето. Вятърът сега вече ревеше. Цели клони, тръстикови стъбла, листа лудо препускаха във въздуха и изглеждаше, че тази ужасна, подвижна стена в следващата минута ще се стовари върху света. Но най-страшното в тази адска драма беше акомпаниращата я музика, онова сърцераздирателно гърлено хриптене, онзи постоянен ропот, искрящата заплаха на ужасното напрежение, че още миг и целият свят ще се пръсне.

Момчето стоеше смаяно, разтреперано в този ураган. Тръпнеше, но не се страхуваше, трепереше, но не му беше студено и дори не забелязваше, че около него тупаха едри дъждовни капки; слънцето беше изчезнало, планини от облаци преминаха над него, а когато вече чувстваше, че тази задушаваща безкрайна сила ще смачка и неговия гръден кош, една ужасна, пращяща, подрязваща цялото небе светкавица разреши всичко.

Нашият Салджия заслепен се спусна в колибата, защото мълнията сякаш разпука от край до край дъното на небесния океан: дъждът рукна като из ведро.

Матула напълни лулата си, а Чикас се изтегна сънливо до леглото на Гюла. Момчето също полегна върху сеното и така гледаха плющящия дъжд извън колибата. Гледаха мълчаливо, но във всяко тяхно движение се чувстваше облекчение.

Сега не можеше да се види надалече, но те не искаха да виждат, защото вътрешният им хоризонт се беше разширил и стаеното в сърцата им спокойствие се лееше. Гюла видя, че старецът сложи до себе си лулата, после се чуваше само шумът на дъжда върху колибата, който постепенно отслабваше.

По-късно вече и това престана…