Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tüskevár, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Ищван Фекете

Заглавие: Крепост от тръни

Преводач: Борис Ников

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Унгарски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Роман

Националност: Унгарска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“

Излязла от печат: август 1981

Редактор: Мария Герасимова

Редактор на издателството: Жела Георгиева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Ралица Станоева

Коректор: Стефка Бръчкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1708

История

  1. — Добавяне

Събуди се, когато вуйчо Ищван го дърпаше за ръката, а хладният въздух нахлуваше през прозореца.

— Хайде, момчето ми, „конете ще изядат овеса“!

Гюла бързо скочи. Нямаше я лелята, нямаше я носната кърпа, нещо повече, нямаше ги и пакетите…

— Не се тревожи, пакетите ги подадох през прозореца. Хайде, че „ще изстинат конете“.

Гюла беше сънен и в обърканите му мисли нямаше място за конете, които ту отиваха в овеса, ту щяха да изстинат. По-късно обаче разбра, че пазачът на пасящите коне не бива да заспива, тогава конете отиват в овеса, тоест в забраненото. А това, че конете ще изстинат, означава, че коларят е свалил завивките от тях и те трябва да тръгнат, за да не изстинат.

Утринта беше влажна, хладна. Слънцето обещаваше да изгрее и обагряше с червено само върховете на тополите, но и те трепереха от студ, не само Гюла.

— Наметни се с това яке. Леля Нанчи е помислила и за теб.

След това и Гюла започна да мисли за леля Нанчи, защото голямата кръгла яка беше много топла и докато конете препускаха, мислите му отново го споходиха. Навлязоха в малка гора, а след като излязоха от нея, се появи безкрайното, спокойно, зелено бляскаво огледало на Балатон.

Тръстиката край брега не се помръдна, на една от тополите грачеше врана и сърцето на Гюла се изпълни с древната красота на чудната местност.

— Спиш ли?

— Не… гледам. Аз обичам това…

Ищван сложи ръка на рамото на детето.

— В него няма да се разочароваш, можеш да бъдеш сигурен. Не говори, значи не лъже; не обещава, но дава всичко, каквото има; не говори, но казва повече, отколкото някога човек е казвал.

В един от заливите на голямото езеро върху дребните вълни се люлееха чайки и когато някоя от белите птици политаше нагоре, сякаш вятърът повдигаше голям бял пух.

— Чайки с бели криле и червени човки и крака.

— Казват, че били вредни, защото ядат риба.

Вуйчо Ищван махна ядосано с ръка.

— Изглежда не обичат козунак, няма и да получат, но прочистват стопанството от всякакви червеи, които плугът изхвърля. У нас им казват снежни гълъби. Новият закон забранява да се убиват. Умно решение безспорно.

Колата с тропот се носеше в утринния блясък и Гюла доволен мислеше, че вече не е позволено чайките да се убиват.

Хълмовете вляво изостанаха и сега цялата област се откриваше като длан. Вдясно се простираше мъгливият Балатон, вляво — безкрайна тръстика с по някое грамадно дърво, с храсталаци, а далече, към средата се издигаше зелен хълм.

— Това там остров ли е? — посочи Гюла възвишението, приличащо на гора.

— Крепост от тръни.

— Крепост ли?

— Казват, че някога там имало крепост и остров. Балатон стигал дотам, но рекичките засипали с наноси големия залив и сега водата е плитка и целият е обрасъл с тръстика. Сигурно е, че крепостта от тръни не е попадала във вражески ръце, защото ако някой се е отбивал в тази безкрайна тръстика, щастлив бил, ако можел да излезе жив. Мисля, че по-скоро е служила за скривалище на граничарите, на бедните момци и на бедния народ, който е живял във вечен страх.

— Чудесна е!

— Знаеш ли, аз само няколко пъти съм ходил нататък, но насмалко щях да си оставя панталоните. Страшен гъсталак, тръни, повет, според мен три четвърти от комарите в света са там… Така ме бяха изпохапали, че леля Нанчи не ме позна.

— Имам масло против комари… — рискува да каже нашият приятел Салджията с надеждата, че вуйчо Ищван ще лапне въдицата. — Като се намажа с него, комарите няма да ме жилят.

И вуйчо Ищван повярва.

— Ще поговоря с Матула. Той познава всяка тръстика и всички комари са му приятели… Наистина така мирише, че ако комар кацне на него, не може да го ухапе, защото веднага се отравя от никотина.

— Вуйчо Ищван, вие не ловите ли риба с въдица?

— Не говори глупости! Нямам време дори да умра, освен когато спя. Ставам в три часа в зори и вечер често не мога да вечерям, само се просвам на леглото. Това държавно стопанство е повече от тридесет хиляди декара, отговорността е страшно голяма… но смятам, че е по-хубаво да не говориш със заобикалки, а ми кажи направо какво искаш, тогава и аз ще ти кажа какво може.

Гюла се изчерви.

— Вуйчо Ищван, ще ти кажа всичко. Искам да пообиколя малко…

— Гората на крепостта от тръни ли?

— И там…

— И тръстиката ли?

— И там…

— И да ловиш риба с въдица ли?

— Да…

— И на лов ли да ходиш?

— Ами…

Гръмогласният полски великан замислено се загледа някъде напред, а Гюла почувства, че ръката на вуйчо му притисна силно раменете му.

— Слушай добре, момчето ми. Доведох те тук, за да укрепнеш и да се радваш на ваканцията. Няма да те ограничавам, ти си вече достатъчно умен, за да пробиеш стена с главата си. Ако си счупиш главата, твоя работа, ако изпаднеш в беда, сам трябва да се измъкнеш, защото може да се случи да няма никой край теб. Прави каквото можеш да направиш, напразно ще ми ревеш, когато порежеш ръката си или си развалиш стомаха. Твоя работа. Смятам, че само така ще се научиш да бъдеш самостоятелен, и ще разбереш какво може и какво не може. Например пури може да се крадат, но не е позволено…

— Вуйчо Ищван — и Гюла Лайош се изчерви като мак, — мислех…

— Добре, добре, недей да мислиш само, че аз броя пурите си… но очите ми са свикнали да забелязват всичко, иначе не бих могъл да се справям с това стопанство. Бедата би била голяма, ако не забелязвах, когато някой кон окуцее, когато плугът не оре на предписаната дълбочина, когато овцете се чешат, защото са крастави, а враните се събират на блока с рапицата, защото там има червеи, и някои от хората ми са с подпухнали лица, защото не навреме вадят болните си зъби… С това ще свикнеш и ти, всяка промяна има своето значение, а това може и да е добро, и да е лошо… впрочем Матула ми е по-стар приятел, отколкото на тебе.

— Каза ли ти за пурите? — вълнуваше се Гюла.

— Не каза нито дума, но пред мен запали една пура, каквито той не купува… „Пушиш като заможните“ — погледнах го. „Младежта не се променя“ — засмя се старецът, но не се разсърдих, защото и аз крадях от същата кутия пури за Матула, както ти, докато баща ми един ден не се ядоса. Тогава той ми каза, че не му се свидят пурите, но ако смятам, че той е сляп, ще ме набие така, че няма да мога да стана. Така престанах да крада. Казвах му, когато исках да взема, той никога не проверяваше колко съм взел, а аз си правех сметка колко мога да взема. С това трябва да свикнеш, момчето ми. Аз няма да те набия, само те моля да не криеш от мен и да не ме лъжеш, защото наистина ще ти простя, но ако не ме слушаш и ме измамиш, с първия влак ще те пратя в къщи. Това ти обещавам!

Колата се движеше с голям шум по пътя, но въпреки това около тях цареше тишина. Гюла се притисна силно до вуйчо си и не чувстваше тежката му ръка.

— Вярно е, че заблудих родителите ти — ако мислиш за това — но то беше необходимо и аз го направих заради тебе. Те ще се страхуват за теб и ще те глезят, и на тридесет години да станеш, пак ще правят същото, което е глупост. Още нещо: на Матула може да се доверяваш, както и на мен или на баща си. Старецът е недодялан, но ще свикнеш с това, аз ще те предам на него и — когато е свободен — правете каквото искате. Това е всичко, което исках да ти кажа.

— Няма да се случи нищо лошо, вуйчо Ищван…

— Дай си ръката!

Мъглата вече се беше вдигнала, слънцето грееше топло и Салджията сложи тънката си бяла ръка в страшната лапа на вуйчо си. Сърцето на Гюла се изпълни с щастие и храброст, макар че по-късно заговори с известно безпокойство:

— Вуйчо Ищван, такова… аз донесох от къщи пури на Матула…

— Много хубаво! Сега, след като го каза, всичко е наред, момчето ми. Добрият ти баща няма да умре от това — и весело махна с ръка, после и самият той запуши, — а Матула ще им се зарадва, той ги заслужава.

Гюла Лайош обаче не даде веднага пурите, макар планът му в къщи да беше такъв. Вуйчо Ищван слезе по пътя и гостът пристигна сам в къщи. Старият пазач не се виждаше никъде. След любезното посрещане и закуската на леля Нанчи, Гюла поспа малко, после постоя в кухнята, отиде отново в канцеларията, но къщата беше така тиха, както селските къщи по време на жътва.

Настроението му малко се понижи, защото смяташе, че е добре да поговори с Матула, пък и се надяваше, че старецът го чака.

А сега не го виждаше никъде.

После разопакова нещата си, сглоби въдицата и понеже нямаше на кого друг — показа я на леля Нанчи. Старата жена не прояви голям интерес.

— Хубава е — рече тя — и колко е права… внимавай да не закачиш лампата. Да! — сети се по-късно. — Не искаш ли да говориш с Матула? Той отиде в градината, каза да го потърсиш там, ако ти трябва, но аз забравих.

Нашият Салджия — да си признаем — с най-голямо удоволствие щеше да закачи с въдицата полата на старата жена. Той остави бамбуковата пръчка и изтича в градината.

— Чичо Матула, защо не ми се обадихте, че сте тук?!

— Казах на тази Нанчи.

— Тя забравила!

— Забравила е, разбира се… а иначе как сте?

— Добре, чичо Матула, особено сега, след като ви видях.

Матула погали едноседмичната си брада, при което се чу шум, сякаш миеха пода с четка.

— Няма нищо за гледане у мен, макар че някога и аз бях ерген.

— Да влезем вътре, чичо Матула! Ще ви покажа пръта на въдицата, а освен това съм ви донесъл нещо.

Старият полски пазач стана.

— Вижте, получих и джобно ножче.

Матула се спря и разгледа сериозно ножчето. Отвори го, затвори го, опита острието му на нокътя си.

— Можеше да бъде и по-голямо, освен това сметнах желязото за стомана. Ще го занеса в работилницата да го наострят. Богнар е голям майстор на тази работа.

— Аз смятах, че е достатъчно остро…

— Това ли? — и Матула се усмихна. — Това? Дори и топла вода не може да разреже.

— А ако си порежа ръката?

— Да я порежете ли? Защо ще я порежете… който е умен, внимава. Или ще е нож, или не. Само с остро ножче може да се чисти риба или да се дялка нещо, а не с някаква костура.

Разгледа продължително и пръта на въдицата.

После попита само:

— Макара, конец?

Досега Гюла смяташе, че въдицата е чудесна и старецът ще ахне, като я види; но от начина по който я взе в ръцете си, личеше, че разбира и от въдици.

— Добра е! — каза Матула. — Може да изтеглите с нея и десеткилограмова риба.

— Не искам да хвана толкова голяма риба, чичо Матула, но такава риба навярно и няма в реката или в езерата.

— Няма ли? При хвърлянето на хайвера видях една, която беше най-малко двадесет кила. И нея можете да хванете.

— С тази въдица ли?

— С тази. Разбира се, трябва да се знае как… но за това, разбира се, още има време. Тогава какво да се уговорим? Трябва да се отиде навреме в храсталаците край реката, но сега вече е късно. Два часа отиване, два часа връщане, освен това нощес сте пътували.

— Ще поговоря с вуйчо Ищван.

— Няма нужда. Той има достатъчно работа. Каквото трябва да зная, зная го, и той израсна някога в моите ръце. Наша работа е кога да отиваме, ще те събудя в зори.

— Чичо Матула, донесох ви няколко пури.

— Благодаря ви, че сте се сетили за мен.

— Много често, чичо Матула, много често! Щях да умра, ако не ме бяха пуснали.

— Разбира се, човек само така казва. Това обаче трябва да се остави за по-късно. Утре сутринта ще ви дам ножчето.

— Какво да взема за ядене?

— Вече казах на Нанчи. А там има много вода, де да имаше толкова вино. Ботуши донесохте ли си?

— Ботуши ли? За какво са ми през лятото? Донесох сандали, за ботуши е топло по това време.

— Говоря за гумени ботуши. Има и вода, и комари, и коприва… а и пиявици.

— Ще внимавам, чичо Матула.

— Добре! — Старецът си тръгна. — Сбогом.