Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tüskevár, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Ищван Фекете

Заглавие: Крепост от тръни

Преводач: Борис Ников

Година на превод: 1981

Език, от който е преведено: Унгарски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: Роман

Националност: Унгарска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“

Излязла от печат: август 1981

Редактор: Мария Герасимова

Редактор на издателството: Жела Георгиева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Ралица Станоева

Коректор: Стефка Бръчкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1708

История

  1. — Добавяне

След една седмица, когато Салджията и Мазола влязоха в училището, този ромон се превърна в диво бучене.

— Чуваш ли, както в мочурището сутрин — каза Гюла и те тръгнаха спокойно към класа, където се вдигаше такъв шум, сякаш някой вулкан се готвеше да изригне.

Мазола пристъпваше тромаво до Салджията.

— Чичо Гергьо сега закусва със сланина — каза той.

При тези думи те се поспряха, дори забравиха непривичните нови дрехи, защото нашите момчета носеха нови дрехи в чест на откриването на годината.

— А Чикас го гледа — каза Гюла, после влезе в класа.

Вулканът изригна, но на първо време изхвърли само Тимар, защото някой го блъсна от първия чин, където, кой знае защо, беше седнал.

— Салд… — извика при падането, после се просна по корем пред Мазола. — Кой беше този подлец?

— Аз — каза Чилик, Бика, — искаш ли още нещо? Е, знаменитости — спря той нашите момчета, — казват, че сте застреляли грифон и сте видели тристръка тръстика.

— Видяхме четиристръка, Бик — каза Салджията, — но би ли ни пуснал на мястото ни.

— Може, но първо ще ви опипам дали сте направили малко мускули.

И тогава Мазола, кроткият и добродушен Мазол застана пред страшилището на класа. Отметна едрата си глава и облиза края на устата си.

— Слушай, Бик, нямам желание да се бия, защото това са единствените ми хубави дрехи, но ако посегнеш към Салджията — не се хваля — с лопата ще те изнесат.

И тогава вулканът стихна, само чиновете се блъскаха тук-там, както се рушат тронове.

— Край на Бика, да живее Мазол I! — извика Елемейр Аваш, Юриста, а Бика се зарадва, че може да излее гнева си върху него. Гюла обаче сложи ръка на рамото му.

— Остави, Бик, и ако искаш, опипай мускулите ми, но по-скоро кажете: какво ново има?

Чилик, който искаше на всяка цена да се бие, при тези думи загуби окончателно почва под краката си. Гласът на Салджията звучеше кротко, много спокойно и съвсем не предразполагаше към бой.

— Ами, моля ти се — заекна той, — вместо Кенгел идва някаква жена…

Бурята утихна и сега започна сравнително тих разговор, но всички седнаха по местата си, защото Валенберг погледна часовника.

— След четири минути и тридесет секунди звънецът ще бие.

— Жената на Кенгел — продължи Бълхата отчета.

— А чичо Лайош излиза в пенсия.

— Много жалко, макар че жената ми харесва — прекъсна ги Юриста и поправи вратовръзката си пеперуда, каквато само той носеше в класа.

— Идиот — каза някой.

— Кой беше? — стана Елемейр Аваш, като огледа класа.

— Аз! — вдигнаха едновременно ръка двадесет момчета и шумът започна отново, но тогава иззвъня звънецът и гласът му бавно се извиси над шума. Накрая се чуваше само звънецът и всичко занемя, както когато някой владетел се обърне към народа.

— Идват — пошепна някой и шепотът прозвуча отчетливо.

Когато се отвори вратата, класът вече стоеше прав.

Катедрата изскърца. Върху нея стъпи жената на Кенгел с чанта под мишница и чичо Лайош в тъмни дрехи. Той изглеждаше малко по-стар, отколкото при сбогуването, но весел както винаги.

— Момчета, лекарят ми каза, че вече трябва да почивам, но въпреки това аз не дойдох да се сбогувам. Когато искате, можете да идвате при мен — и заповядайте — защото колкото и лекомислен да съм, аз ви обичам.

— И ние, чичо Лайош, и ние, и ние!

— Добре, с една дума — дойдох не да се сбогувам, а да ви предам на новата ви класна, която едновременно преподава и математика, и физика. Тя е съпруга на господин учителя Кенгел и е съгласна да й казвате просто лельо Ева. Надявам се, че ще отговорите с благодарност и уважение на тази обич…

— Разбира се — каза Елемейр Аваш.

Чичо Лайош млъкна за миг и очите на учителката стрелнаха Юриста.

— И… — продължи старият учител — и ще се държите така, поне така, сякаш мъжът й се намира на катедрата. Успех, момчета!

Той се ръкува с учителката, вдигна ръка за сбогом и излезе.

Настъпи дълбока тишина.

Учителката седна и докато извади списъка от чантата си, класът започна да шуми тихо. Валенберг погледна отново часовника си.

Тогава жената на Кенгел разгъна списъка и огледа класа.

— Момчета — започна тя, — нищо особено няма да ви кажа. Ще кажа само едно: аз ще бъда към вас точно такава, каквито ще бъдете вие към мен.

— Ще бъдем добри! — обеща възторжено Елемейр Аваш.

— Ще кажа обаче предварително нещо, което трябва да запомните добре: докато съм в час, мога да говоря само аз и онзи, който пита нещо във връзка с урока или когото аз питам. Сега ще прочета списъка, защото искам да се запознаем.

— Ацейл! Оправи ли се вече след операцията?

— Да, моля…

— А Янда идваше ли при тебе?

— Всеки ден — каза Ацейл малко тъжно.

— Упражнявал го е! — извика Шош.

Очите на учителката се спряха на момчето, което ги прекъсна.

— Как се казвате вие, момчето ми?

— Карой Шош.

— Може да си седнете.

След това никой повече не се обади, защото някаква студенина надвисна във въздуха. Само Юриста шумолеше с един спортен вестник, а Шош питаше със знаци Валенберг колко е часът, като сочеше часовника.

Валенберг го показа бързо, защото той вече следваше по ред, последен.

— Валенберг!

— Заповядайте! — и стана.

— Доколкото зная, вие имате точен часовник…

— До секунда!

— Да. Моля ви, преди всеки мой час слагайте часовника си на катедрата. Моят не е точен…

— Ссс… — въздъхна Дубовански, — сс… лошо започва.

— Ще изпълня нареждането ви — промълви Валенберг и се отпусна.

— Само ви помолих — каза жената на Кенгел и погледна класа така, сякаш едновременно виждаше всички. Учителката имаше топли сини очи — Салджията си спомняше — но сега тези топли очи се спираха върху момчетата като замръзнали езера.

— Ацейл, момчето ми, ти ще седнеш на мястото на Шош, а Янда на мястото на Елемейр Аваш. Тези две момчета обичат да говорят много и тук, на първия чин, ще имат тази възможност.

Смяната на местата стана при мъртва тишина.

— Говори ни ту на „ти“, ту на „ви“ — пошепна Дубовански, — както мъжът й. Край на всичко.

— Благодаря ви, момчета, сега вече се запознахме. Пондораи и Ладо да останат, другите са свободни.

И момчетата умърлушени, свили криле един по един излизаха, като се покланяха почтително пред катедрата. Навън се събраха на групи. Накрая Юриста изказа общото мнение, като вдигна двете си ръце към небето:

— Деца, добре се наредихме!

А вътре, в класната стая Салджията намери, че очите на учителката пак са като кадифе.

— Момчета, не мога да ви позная. Приключения и здраве лъха от вас. Ще ми разкажете ли? Салджийо, беше като вейка, а сега си като острие на сабя. Хубаво сте прекарали…

— Беше много хубаво, лельо Ева.

— Елате в събота следобед към пет часа, защото и мъжът ми иска да ви види.

— Ще дойдем.

— Чакаме ви — кимна с глава жената на Кенгел и двете момчета продължиха да стоят и след като тя излезе.

После седнаха, без да говорят. Едва по-късно Мазола каза:

— Салджийо, ти трябва да им разкажеш…

Гюла Лайош Ладо мълчеше. Как може да се разкаже за това лято? Всичко не може да се разкаже, а като погледна навън ранното есенно слънце, пред очите му започна да се вълнува водата, малките водни кокошки заплаваха край острицата, изгърмя пушката, падна птицата, бръмчеше макарата, свистеше бурята, бушуваше градушката. Под краката на Мазола се разтвори земята, усещаше маслото от лилия на леля Нанчи, огънят пламтеше, зората се губеше в блясъка на разсъмването, в лодката стоеше Матула и до него Кати, вдигнала високо малката си ръка, сякаш държеше сърцето си в нея.

Но зад тях вече валеше сняг и вятър свиреше между клоните, отнасяйки пушека някъде към пролетта.

„Ще им разкажа“ — реши, но като погледна приятеля си, помисли, че времето може да минава, но красотата и добротата, обичта и справедливостта не изчезват с вековете, с хората, а са вечни и от тях всеки получава толкова, колкото заслужава.

Край