Ищван Фекете
Крепост от тръни (27)

Когато Гюла изтича, известно време Мазола се чувстваше много самотен и си помисли какво ли ще стане, ако Матула се прибере едва вечерта. Но не се занимава дълго с тази мисъл, защото очите му свикнаха с тъмнината и след като се огледа наоколо, установи, че по-голяма беда вече не може да се случи. Вярно е, че лявата му ръка се поду доста и единият му пръст се изкриви, но не го болеше особено много. А когато пипна главата си, извика:

— Ах!

На главата на Мазола беше се появила подутина колкото кокоше яйце и това яйце дори кървеше.

„Защо ми трябваше да подскачам?“

Не, на този въпрос не отговори никой и Мазола започна да рови пръстта, която не беше паднала отгоре, а някога беше влязла през отвора на една от стените.

— Какво е това твърдото? — запита се смелият момък, защото сякаш седеше на остър камък.

Разбира се, това беше кирката!

Мазола издърпа кирката изпод себе си, но съобрази, че с нея не бива много да рови, защото нещо може да падне върху му, колкото и добре да са строили старите.

Земята обаче можеше да се чопли и с ръка и желанието му за търсене на съкровище надви първоначалната уплаха.

Кирката иззвънтяваше ту тук, ту там и ровенето започна да става вълнуващо, макар че откриваше само парчета камъни. Дребни и едри камъни. А на едно място се появи ухото на някакъв глинен съд.

„Ако беше цял — въздъхна момчето, — и в него жълтици…“

От време на време поглеждаше към високото небе и се ослушваше, но с промъкващия се в дупката слънчев лъч слизаше само горският шепот. „Мирише като в някоя крипта“ — помисли момчето. Мазола още не беше влизал в крипта и не желаеше да влезе в това тайнствено място на човешките останки, но чувстваше, че само там може да има такава миризма и беше напълно прав.

Пръстта и тъмнината, корените и химията на самотата бяха работили тук няколкостотин години, а сега, след като нахлу светлината и топлината, миризмата на разложението изведнъж се понесе. Мазола изрази това така: „Смърди, дяволите да го вземат!“. Но засега не намери нищо.

„Поне Салджията да беше дошъл!“

И той продължи да рови, макар че ръката го болеше, а подутината на главата му го безпокоеше.

„Може би ще трябва да отида на лекар… защо ми трябваше да подскачам!“

Мазола отчаян седна, после извади портмонето и преброи парите си. В него имаше абонаментна трамвайна карта и една бележка за прането.

„Майка би се изплашила до смърт, ако знаеше… горката, сега сама разнася дрехите по къщите…“, момчето почувства известно угризение на съвестта, макар че Пеща, майка му и трамваите бяха така далечни.

Една сойка вдигаше шум в гората, но крясъците й идваха толкова отдалече, че Мазола се почувства като затворник, какъвто всъщност беше.

В този момент погледът му се спря на стената.

Някакъв ръждясал кръг висеше на каменната стена, сякаш беше залепен там. Беше голяма желязна халка. Значи, мисълта че е затворник, беше правилна: навярно това помещение някога е било затвор. Времето — този невидим разрушител — вече беше разяло част от желязото. Когато момчето хвана халката, тя падна лесно заедно със забития в стената клин.

„Това вече е нещо — помиели Мазола, — Салджията ще се зарадва…“ — и той започна да огъва халката, ръждата по която беше толкова дебела, че се ронеше.

По стената не се виждаше нищо друго, затова той започна да дърпа с кирката отново пръстта от единия ъгъл към другия, като вече преглеждаше всяка шепа отломъци.

Така откри едно метално копче, счупена тока, остро, плоско парче желязо, което може би беше от нож или сабя, и някаква тъкан с тежка миризма, която се разпадаше като пръст, но навярно някога е била дреха…

„Може би одеяло — помисли си Мазола, — завивка на затворника…“ Макар от самия затворник да нямаше и следа, момчето не съжаляваше, че не се е срещнало с няколкостотин годишни човешки останки.

„Изглежда, е бил освободен“ — зарадва се момчето и дори през ум не му мина, че затворникът тук е могъл да бъде само турски. То се почувства негов другар по съдба и сметна, че да бъдеш турски или унгарски затворник е все едно и еднакво мъчително. Мазола виждаше само човека в някогашния турчин, лишен от слънцето, прикован във вериги към стената, без никаква надежда да дойде Салджията или Матула.

„Сигурно вече е пладне“ — погледна той през дупката, където слънцето грееше отвесно и вековната тъмнична влага просто се изпаряваше от топлината.

Сега ръката го болеше повече, но въпреки това продължаваше да придърпва с кирката пръстта и тъкмо когато удари отново в някакъв метален предмет, нещо сякаш тропна от външния свят.

— Мазол — прозвуча като че ли от небесата, — тук сме с чичо Матула. Как си?

— Боли ме ръката, намерих обаче едно метално копче, парче от сабя и една желязна халка, към която са завързвали затворниците… и ухото на някакво гърне… Къде е чичо Гергьо?

— Прави ти стълба. Сега ще отреже едно младо дърво и ще го остави с клоните. По него ще се изкачиш… дотогава потърси още нещо в пръстта. Дано…

Мазола намери още топка на боздуган, няколко по-малки и по-големи железни парчета, но — трябва да признаем — археологическият му копнеж се изпари и той се зарадва много на гласа на Матула.

— Завържете за това въже кирката и всичко, което сте намерили, да изтеглим първо тях.

Когато свършиха с това, спуснаха дървото с клони от ляво и отдясно, по което Мазола трябваше да се изкачи.

— Завържете въжето под мишниците си, че ако се подхлъзнете, да не паднете.

Бейла Пондораи ще си спомня до края на живота това изкачване. Той можеше да се държи само с дясната си ръка и да стои само на единия си крак, защото „стълбата“ имаше „стъпала“ ту на едната, ту на другата страна.

— Не бързайте — окуражаваше го Матула, — а когато се уморите, почивайте спокойно.

И Мазола „почиваше“ с една ръка и на един крак — „спокойно“, но Матула държеше здраво въжето.

После се появи една окървавена глава с подутина, голяма колкото яйце… но тогава вече го изтеглиха навън.

— Дяволите да я вземат тази дупка — каза Матула, — можеше и да загинете в нея! За това едва ли ще премълчим…

А Мазола лежеше на хълбока си и се усмихваше.

— Салджийо, можеш да слезеш, ако искаш.

— Не иска! — каза старецът. — Тази година вече не иска, но за идущата ще си помислим. Бейла, покажете ръката си. Аха, изкълчил се е безименият ви пръст. Ще видим какво ще го правим. Първо ще му направим компрес.

Когато това беше направено, старецът взе водна чаша и почти догоре я напълни със сливова ракия.

— Затворете си очите и я изпийте до дъното, но бързо.

Мазола се подчини и почувства, че дъхът му спря.

— Ах… — каза след това — край.

Това беше грешка, защото Мазола не само че не умря, напротив, по-късно заяви, че в крайна сметка, все пак някой трябвало да слезе…

Момчето беше вече забравило ранената си глава, ръка и всичко неприятно, което се случи, а когато Матула каза: „Е, я да видя пръста“ — безгрижно подаде ръката си на стареца, дори без да го погледне. Гледаше Салджията.

— Моля ти се, Салджийо, халката беше на стената, а когато, моля ти се, я дръпнах… О-о-о-х! — изкрещя, но толкова силно, че ехото доста време си игра с мъжествените викове и дори кълвачът спря дърводелската си работа.

— Наместих го — обясни му Матула, — сега вече трябва да му се правят само компреси.

Тръгналият по лош път пръст сега вече стоеше прав, но Мазола гледаше доста накриво света, нещо повече; виждаше криви дори някои дървета, които при идването им бяха прави.

— Може да се прибираме — предложи старецът, — аз ще нося инструментите, а вие, Гюла, хванете Бейла под ръка. В такъв момент човек върви по-трудно.

— Чичо Гергьо, на Катица няма да кажем, нали? — безпокоеше се раненият. — Ще се уплаши.

— Не, разбира се!

— Тя има слабо сърце, много слабо сърце.

— Разбира се.

— Къде ме дърпаш, Бейла?

— Не те дърпам наникъде, Салджийо. Не казвай такова нещо, защото ще се разсърдя. И не се дръж за мен, сам мога да вървя.

Салджията пусна пияния си приятел, който направи такова движение, сякаш упражняваше стъпките на чардаша „Двойката Калаи“.

— Не ме блъскай, Салджийо! Това не е шега… изглежда, че някаква тухла ме е ударила по главата, но не ме боли. Горката ми майка, сега сама разнася дрехите… свинщина, Салджийо, колкото и добър приятел да си ми. Свинщина! Няма да кажем на Катица, нали, чичо Матула? Сърцето й ще се скъса… може ли?

Мазола залитна и хвана под ръка Матула.

— Чичо Гергьо и без това ми е роднина, вярно ли е? Ох, че съм жаден!

— Хей сега ще стигнем до Зала — усмихна се Матула, — в нея има достатъчно вода…

Мазола погледна с укор стареца.

— От онази, от другата няма ли вече?

— Нито капка!

— Жалко! Наистина жалко, но въпреки това ще ви покажа портрета, чичо Гергьо. Този Салджия забравя всичко… снимката на моя чичо, който е махараджа… И с Катица ще се снимаме.

— След сватбата — каза Матула много сериозно, а Салджията остана назад, защото чувстваше, че ще припадне от смях. Той вече познаваше въздействието на ракията и настръхваше дори само от миризмата й, но стомахът на Мазола като че ли беше по-здрав.

Вече се движеха по дигата на Зала, но вървяха бавно, от една страна Мазола имаше много неща за казване, от друга, искаше на всяка цена да се вози на лодка.

— Когато стигнем в къщи.

— Прав сте, чичо Гергьо, винаги сте прав, но този Салджия… „мълчанието е злато… наистина не ме боли главата“, чичо Гергьо… Защо да ме боли?

При тези думи Мазола се спря и започна да мисли защо го боли главата, но понеже не намери никакво обяснение, каза:

— А какво ще кажете за това, чичо Гергьо, жената на Кенгел ще ни учи!

Матула не знаеше какво да отговори, затова измърмори:

— Хей сега ще стигнем в къщи…

Мазола се хвана за джоба.

— Трамвайният ми билет! Имаш ли пари у себе си, Салджийо? Абонаментната ми карта остана там, в затвора… ужасно!

Но накрая все пак стигнаха в къщи. Матула направи отново компрес и на ръката, и на главата на Мазола и го сложи да си легне.

— Ще си починете малко, а после ще отидем да се возим на лодката.

— Аз ще греба — каза Мазола и лодката веднага тръгна, нещо повече, започна да се клати силно и храброто момче през нощта няколко пъти „слезе от нея“…

После заспа дълбоко, а когато се събуди на сутринта, намери целият свят безмерно мръсен, отвратителен и едновременно досаден. Главата му тежеше като олово, а стомахът му започна отново да се вълнува.

Той погледна навън ранния блясък на късното лято и с отвращение помисли за себе си.

— Спиш ли, Салджийо?

— Как си, Мазол?

— Като човек, когото са смлели на кайма, а после са го изхвърлили на сметта. Ужасно!

— По-добре е да се отвратите от ракията, отколкото да я обикнете — каза Матула, — а и пръстът ви трябваше да се намести. Зная от собствен опит, че много боли. Възможно е да съм ви сипал малко повечко ракия, но сега всичко мина, а това е важното. Днес остани в леглото да си починеш. Ей сега ще ти направя нов компрес, а на обяд такава рибена чорба, че и мъртвите ще се вдигнат от нея.

Гюла стана, донесе студена вода. Матула, придружен доброволно от Чикас, отиде за дърва, а след смяната на компреса Мазола заспа отново.

— Сега вече ще се оправи — пошепна старецът, — хванете няколко риби, аз ще отида в селото, но ще се върна скоро. През това време наглеждайте голибата, може би на Бейла ще дотрябва нещо. Когато се събуди, да си сложи нов компрес.

— Добре, чичо Матула.

Старецът замина, Гюла тихо събра нещата си, окачи пушката на рамото си и отиде на брега, на обичайното място.

Беше тихо августовско утро, когато росата остава продължително време по паяжините, а във въздуха плува мълчалив размисъл.

Далеч някъде се чуваше пухтенето на влак и Гюла — днес за пръв път — си спомни за дома. Безкрайната тръстика беше там, зад гърба му, но отвъд миризливото мочурище препускаше влак към града и септември.

Той хвърли въдиците, сложи пушката до себе си, погледна водата и помисли за стаята си, за майка Пири, за Бика, за Бълхата, за чичо Лайош и за Юриста.

„Ще има какво да се разказва“ — помисли за миг, но после почувства, че всичко може да се разкаже само с няколко думи. Защото не се е случило почти нищо. Дреболии… ще ги разкаже Мазола, разбира се, трябва да се уговорим какво може да се разкаже вкъщи и какво не.

— Пии… пии — показаха се малките водни кокошки, — ние само тук събираме храна.

— Здравейте, деца — кимна им Гюла, когато малките птици минаха пред него и сърцето му се развесели. Той почувства дълбоко колко близък му е станал волният околен свят, свободата на който обаче е ограничена от безмилостни закони. Сега вече този свят не му беше непознат и той не смяташе, че съществува толкова голяма пропаст между живота в мочурището и живота по улиците, къщите и училището. Нещо повече, животът и тук, и там има своите изисквания, на които трябва да се подчиняваш. Който не се подчинява, загива или най-малкото изостава.

Хоп! — конецът се дръпна и Гюла пое в кепчето мятащата се каракуда.

Сега вече не се вълнуваше и не беше припрян. Матула иска риба, значи трябва да се улови. Мазола също ще огладнее дотогава. Той хвърли пак въдицата и почувства глад.

„Хубаво би било да има сега една соленка, колко отдавна не съм ял… соленка с кимион… Ще дам книгите си да ги подвържат и, разбира се, ще седна отново до Мазола. Чичо Лайош ще разреши, а класът ще го намери за естествено. Класът!“

Салджията просто усещаше онази характерна миризма на класа от дрехите, от момчетата, от прясно намазания под и сякаш катедрата изскърца.

„Ацейл!“

Тогава въдицата се дръпна отново, но той закъсня.

„Ако продължавам да мечтая, няма да ядем рибена чорба. Бъди умен, Салджийо!“

По-долу, при завоя на реката, една чапла крякаше уплашено, а водата се пенеше. Когато погледна нататък, Гюла изведнъж остави рибарския прът и грабна пушката. Някаква голяма птица удряше с криле по водата и се клатушкаше насам-натам, после извади една доста голяма риба.

Гюла застана зад храста.

— Ах — пошепна той, — само да ми дойдеш! Черна каня…

Птицата се издигна тежичко заедно с рибата, отдалечи се, но после се обърна назад и както изглежда, нямаше да отиде надалече. Хвърчеше към храстите от жълтуга.

— Чикас, легни!

Птицата летеше бавно насам. „Стреляй пред нея… стреляй пред нея… не се вълнувай… един метър, не, и половин метър е достатъчно…“

Стреля, гърмежът се понесе в тръстиката, а канята, като сви криле, падна сред храстите.

— Кар-каар — подплаши се една сива врана, но не се показа, а Гюла погледна стъблото, което птицата удари, като падаше. Стъблото още се клатеше.

„Добре — помисли Салджията, — добре!“

Той изпразни пушката и потърси птицата, която и мъртва държеше рибата в ноктите си.

— Какво става, Гюла?! — извика Мазола, който дойде, като чу изстрела.

— Черна каня. Чакай, Мазол, да изляза от този гъсталак. Гледай!

Красив момент! Мазола, верен на лошия си навик, облиза края на устата си.

— Рибата е още в ноктите й! Салджийо… — и нашият приятел с болна глава, болен стомах и болна ръка само с едно красноречиво движение показа, че това вече е върхът на всичко, което може да се случи в мочурището.

— Закачи я на хладно, Бейла, после си легни. Нека да я види и чичо Матула.

— Ще я закача, но няма да легна. Ще се окъпя!

— Не върши глупости, с болната ръка ли?

— Няма да плувам, но поне ще се измия.

Мазола отнесе канята, Гюла изтича обратно при въдиците, където вълнението от изстрела вече беше утихнало. Момчето извади още една-две риби, после каза на връщащите се малки водни кокошки, че не трябва вече да се страхуват от канята.

— Пии-пии… — похвалиха го малките птици и преплуваха на отсрещната страна, защото по-горе в реката Мазола киснеше ръката си, поливаше главата си и въобще се лекуваше. После се облече и седна до Салджията.

— Отвратителна отрова е тази ракия, повярвай ми, Гюла; колко болен бях само.

— Сега вече добре ли си?

— По-добре, но ако някой ми предложи напитки…

— Жената на Кенгел няма да ти предложи, Мазол, ще ти предложи алгебра.

Мазола се замисли и след малко каза, че дори и това ще приеме.

— Би ли могъл да донесеш дъската, Мазол, та докато чичо Гергьо се върне, да изчистим рибите. Аз ще ги чистя, а ти ще следиш въдиците, защото с една ръка и без това не можеш да работиш.

Мазола донесе споменатата дъска, разбира се, придружен от Чикас, който знаеше добре, че тази плоска вещ означава винаги ядене; и се настани по-близо до нея.

— Чикас, следващия път ще седнеш върху дъската — смъмри Гюла неспокойното куче, — наистина ставаш нахален. Ако беше тук стопанинът ти, сигурно щеше да спазиш почетното разстояние.

— Не го мъмри, Салджийо, кой знае кога ще бъдем отново с него…

— Да, така е… — и Салджията чакаше някаква тъга да обхване сърцето му, но тя не идваше. Изминалите седмици заличиха от градския дом това, заради което той искаше да го напусне. Заличиха еднообразието, сивотата, подлостта и шума. Заличиха се ненужните въпроси на майка Пири, излишните му отговори, а когато културно подредената маса с бяла покривка се появяваше пред него, чувстваше, че ще е добре да седне там, с родителите си, които с всеки изминат ден му ставаха по-близки, отколкото когато беше между тях.

Трудно щеше да бъде да изрази всичко това смислено, затова късо, на цветист език само каза:

— И онова куче Бикфиц си го бива.

— Мен винаги ме придружаваше до вратата.

После се замисли. Над дъската се събраха мухи, Чикас ядосан посягаше към тях, а момчетата не предупредиха малкото куче да се държи прилично. Късната августовска горещина ги беше изтощила и те му обърнаха внимание едва тогава, когато Чикас скочи и затича по брега.

— Чичо Гергьо — каза Мазола, — кара лодката. Просто не зная защо вчера не се върнахме с лодката в къщи.

Салджията не му отговори, тъй като смяташе за излишно да му казва, че дори на широката дига едва се държеше на краката си. Добре че момчето не си спомняше за това. Какъв смисъл имаше да се споменава лошото, когато вече е минало?

Матула спря лодката, а когато погледна момчетата, разбра, че има нещо ново.

— Не танцувай, Чикас, не е бален сезон. Добър ден. Нямаше ли да бъде по-добре да полежите още малко?

— Измих се, чичо Гергьо. Киснах и ръката си, ще поспя следобед — каза Мазола, — благодаря ви, че ме излекувахте, чичо Гергьо.

— Виждам, уловили сте достатъчно риба — каза уклончиво Матула, — сега ще запаля огън, дотогава и вие се приберете.

Матула тръгна придружен от Чикас, а Гюла тъкмо това искаше. Ще се изненада старецът… да почакаме още малко.

— Я виж! — каза по-късно Матула, Чикас заведе стопанина си право при висящата на сянка голяма птица. — Я виж — и се усмихна, — значи сте я убили… но би било жалко за рибата!

Когато момчетата дойдоха, той издърпа рибата от ноктите на канята и усмихнат я изчисти.

— Трябваше да я фотографираме — каза той, — толкова голяма и аз не съм виждал. И Гюла щеше да застане с пушката до нея. Едно е сигурно, че пораснахте тук, в мочурището. Бяхте пилета, когато дойдохте тук, а сега вече сте момци! Аз ви казвам това…

Момчетата не отвърнаха нищо на похвалата, но им стана много приятно, защото Матула беше скъперник на похвалите. Когато той кажеше за нещо, че е добро, човек можеше да бъде сигурен, че по-добро не може да бъде.

Дойде време за обяд.

Матула с голямо старание приготви обяда, защото забеляза вълчия глад на двамата „момци“, разширяващите им се ноздри и че обикалят около котела, както нощните пеперуди около светлинното кълбо на лампата. А мъдрият Матула знаеше, че апетитът не идва от гозбата, а от глада и че желанията на стомаха понякога са по-големи, отколкото на сърцето.

Напълни бавно чиниите и като ги помириса, каза:

— Няма да се посрамя с нея…

— Балсам! — изпъхтя Мазола и едва след втората чиния каза: — Досега стомахът ми сякаш беше само рани, а сега като че ли го мажат с топло масло. Може ли да получа още малко, чичо Гергьо?

— Има достатъчно — каза Матула, но си личеше, че похвалата му достави удоволствие.

— Няма ли да ти навреди, Мазол? — безпокоеше се Салджията.

— Тази ли? — Старецът погледна Салджията. — Та-а-зи?

— Слушай, Салджийо, да стреляш, знаеш, но в това не се бъркай. Преди половин час бях болен червей, а сега, ако те хвана за гушата, край!

— Пиперът! — каза Матула.

— Затваряй си устата, Мазол, че ще те грабна под мишница като ученическа чанта.

— Младост — лудост — усмихна се Матула, — но хубава лудост. Кой иска още?

Момчетата не искаха, само Чикас се яви, като гледаше с благоговение стопанина си, а после котела.

— Тебе не те питах, но въпреки това ще получиш. Да не кажеш, че ми се свиди. А ние ще си полегнем малко.

— Хайде, Салджийо, този разкошен обяд може да се понесе само в легнало положение.

Матула само това чакаше. Старецът мислеше, че ситите младежи са по-малко склонни към тъгуване, а сънливите не се занимават с утрешния ден.

— За малко не забравих: нося ви и писмо.

— От кого? — оживи се Мазола.

— От вуйчо ви Ищван.

Мазола разочарован си легна обратно и трябва да признаем, че отличният изследовател на развалините не мислеше за майка си…

А Салджията извади писмото от торбата на Матула.

— На глас! — разпореди се Мазола. — Обичам стила на вуйчо Ищван.

Скъпи Мазол и Салджийо!

— прочете Гюла.

Изглежда, че в мочурището няма календар, защото се държите така, сякаш искате да остареете там. Но в Пеща има календар и обичащите ви уважаеми ваши родители искат да ви видят, а и училището започва след десет дена. Така че сбогувайте се с вашия баща възпитател и елате при заместник баща ви (преди да сте си счупили окончателно главите), за да ви изпратя при истинските ви родители. Утре вечер в шест часа колата ще бъде при моста. Закарайте там с лодката всичките си неща и в събота ще ви кача на влака. И тук може да останете малко, леля Нанчи да ви поизмие и зашие копчетата на панталоните ви.

Радвате се, нали?

Обичащият ви вуйчо

Ищван

Пред колибата Матула подреждаше това-онова, но вътре настъпи дълбока тишина.

Край!

Местността, която се откриваше пред колибата, се отдалечи. Далеч останаха рошавите перчеми на старите дървета, и шумолящото дишане на тръстиката.

Край!

Времето премина. Донесе, каквото можеше да донесе и отнесе, каквото можеше да отнесе.

Мрачната далечина стана тайнствена и тъжна, а крясъците на летящите нависоко птици не се отнасяха вече за тях. Колибата повече не беше тяхна. Матула беше по-друг, отколкото досега, защото старецът ще остане, а те ще си отидат.

— Край, край на лятото!

Салджията сгъна писмото и го даде на Мазола.

— Прибери го за спомен, Мазол, ти обичаш неговия стил…

После и той легна по гръб и загледа покритите с паяжини подпорни греди, жълтеещия тръстиков покрив и осата, която си търсеше място, може би за зимата. За зимата, когато лисици се шмугват в заснежената тръстика и северни птици шумят във водата. В Пеща тогава чистят тротоарите пред къщите, а в двора Бикфиц наблюдава сипещия се сняг. Провира главата си през перилата и киха, когато върху носа му падне снежинка.