Умберто Еко
Тайнственият пламък на кралица Лоана (9)

9. Но Пипо не знае

Имаше още дни (пет, шест, десет?), спомените за които се сливаха и може би така е добре, защото това, което ми остана, беше, как да кажа, квинтесенцията от един монтаж. Слепих разпръснати свидетелства, като режех и свързвах — ту следвах естествената поредност на мислите и емоциите си, ту ги противопоставях. Това, което остана в главата ми, не е вече онова, което съм чул и видял през тези дни, нито онова, което бих могъл да съм видял и чул като дете: остана догадката, хипотезата, изработена на шестдесет години за онова, което може би съм мислил на десет. Малко, за да мога да кажа „знам, че това се е случило така“, много, за да ексхумирам върху листове папирус онова, което вероятно съм изпитвал тогава.

Бях се върнал на тавана и започвах да се плаша, че от училищните ми неща може да не е останало нищо, когато погледът ми попадна върху един голям кашон, залепен със скоч — на кашона беше написано: „Начално и средно училище Ямбо“. Имаше още един, с надпис „Начално и средно училище Ада“, но не се налагаше да реактивирам паметта на сестра си. Стигаше ми, че трябва да се разправям с моята.

Не исках да изкарам още една седмица с високо кръвно. Извиках Амалия и я помолих да ми помогне да пренесем кашона в кабинета на дядо. После си помислих, че началното и средното училище трябва да съм ги карал между тридесет и седма и четиридесет и пета година, и свалих долу и кашоните, на които пишеше „Война“, „Четиридесетте години“, „Фашизъм“.

В кабинета извадих всичко и го подредих на различни полици. Учебниците от началното училище, учебниците по история и география от прогимназията, и после много тетрадки с моето име, годината и класа. Имаше и много вестници. Май дядо беше запазил важните броеве от войната в Етиопия насам: с историческата реч на Дучето за завладяването на Империята, с обявяването на войната на 10 юни 1940 г., и един по един чак до хвърлянето на атомната бомба над Хирошима и края на войната. Освен това имаше картички, афиши, брошури, списания.

Реших да процедирам по метода на историците — да проверявам свидетелствата, като ги сравнявам едно с друго. Т.е., ако четях учебници и тетрадки от четвърто отделение, 1940–1941 г., прелиствах вестниците от същите години и, доколкото беше възможно, пусках и плочи с песни от същите години.

Казах си, че ако книгите са били на режима, на режима е трябвало да са и вестниците, а се знае например, че „Правда“ от времето на Сталин не е съобщавала на добрите съветски граждани истинските новини. Но се наложи да променя мнението си. Колкото и да са били пропагандистки, италианските вестници, дори по време на войната, са давали възможност да се разбере какво се случва. От разстоянието на времето дядо ми даваше голям урок, едновременно граждански и историографски: човек трябва да знае да чете между редовете. И е четял между редовете, като е подчертавал не толкова заглавията с големи букви, а бележките с отпратки, справките, каретата, информациите, които е можело да не се забележат при първия прочит. В един „Кориере дела Сера“ от 6–7 юни 1941 г. заглавието гласеше: „На фронта в Бардия битката продължи с голямо ожесточение“. В половин колонка военният бюлетин (излизал е по един на ден и в него се отбелязвал бюрократично дори броят на свалените самолети) съобщаваше безразлично, че „други укрепления паднаха след твърда съпротива от страна на нашите войски, които нанесоха на противника значителни загуби“. Други укрепления? От контекста се разбираше, че Бардия, в Северна Африка, е паднала в ръцете на англичаните. В полето дядо беше отбелязал с червено мастило, както в много други броеве: „РЛ, завладяна Б. 40000 пленени“. Явно РЛ значеше Радио Лондон и дядо е сравнявал информацията на Радио Лондон с официалната. Не само бяхме изгубили Бардия, но четиридесет хиляди наши войници са били принудени да се предадат на противника. Както се вижда, „Кориере“ не лъжеше, само смяташе за сигурно това, което премълчаваше. В същия „Кориере“, от 6 февруари, стоеше заглавието: „Контраатаки на нашите войски на северния фронт в Източна Африка“. Кой беше този северен фронт в Източна Африка? Докато в много броеве от предишната година, когато се даваха сведения за началото на проникването ни в Британска Сомалия и в Кения, имаше точни карти, за да се разбере къде навлизаме победоносно, към тази информация за северния фронт нямаше карта и едва след като се провереше в атласа, се разбираше, че англичаните са проникнали в Еритрея.

„Кориере“ от 7 юни 1944 г. беше сложил победно заглавие над девет колони текст: „Огнената маса на германската отбрана залива войските на съюзниците на брега на Нормандия“. Какво са правели германците и съюзниците по бреговете на Нормандия? Работата е там, че 6 юни беше прочутият D-Day, началото на настъплението, и вестникът, който със сигурност не можеше да е говорил за това предишния ден, представяше събитието като подразбиращо се, само дето не уточняваше, че маршал фон Рундщет със сигурност не е чакал да го изненадат и брегът е бил пълен с неприятелски трупове. Не можеше да се каже, че не е вярно.

Можех да продължа методично и да разбера последователността на реалните събития благодарение на фашистката преса, четена така, както трябва и както вероятно са правели всички. Включих радиото, пуснах грамофона и се върнах към тогавашния живот. Естествено, все едно че живеех живота на друг човек.

 

 

Първата ми училищна тетрадка. По онова време са учили децата най-напред да пишат ченгелчета и към четенето на азбуката се е преминавало едва когато учениците са били в състояние да изпълнят цяла страница с добре подредени и прави редове.

Възпитание на ръката и на китката, краснописът е бил важен, когато пишещи машини е имало само в учрежденията. Преминах към „Учебник за първи клас“, „съставен от госпожица Мария Дзанети, илюстрации от Енрико Пиноки“. Държавна книжарница, година XVI.

 

 

На страницата с първите дифтонги, след ио, иа, аиа, имаше Ея! Ея! И изображение на снопа пръчки. Азбуката се е учила под звуците на Ея, ея, алала!, доколкото знам, призив, измислен от Д’Анунцио. „Б“ беше илюстрирана с думи като Бенито, а една страница беше посветена на Балила. Точно когато моето радио пееше едни други срички — ba, ba, baciami piccina^[95]. Как ли съм научил „Б“, след като внукът ми Джанджо го смесва още с „В“ и казва „врат“ вместо „брат“?

Балила и Децата на Вълчицата. Една страница с момче в униформа, с черна риза и нещо като бели презрамки, кръстосани на гърдите с едно М в средата: „Марио е мъж“, казваше текстът.

Дете на Вълчицата. 24 май е. Гулиелмо облича хубавата си нова униформа, униформата на Дете на Вълчицата. „Татко, и аз съм войниче на Дучето, нали? Ще стана Балила, ще нося знаменцето, ще имам пушка, ще стана Авангардист^[96]. И аз искам да тренирам като истинските войници, искам да съм най-добрият от всички, искам да заслужа много медали…“

 

 

Веднага след това една страница, която приличаше на „Images d’Epinal“, но не бяха изобразени зуав, нито френски кирасири, а униформите на различните младежки фашистки организации.

За научаването на мекото „л“ учебникът привеждаше примерите gagliardetto, battaglia, mitraglia^[97]. За деца на шест години. За онези, дето пролетта идва, пеейки. Към средата на буквара обаче ме учеха на нещо за ангела пазител:

Виж, крачи детенце по дългия път,

пред него далече голям кръстопът…

Детето е малко, а пътят е сложен —

но ангел го пази, недей се тревожи.

Къде е трябвало да ме заведе ангелът? Там, където пее картечницата? Доколкото знаех, между църквата и фашизма отдавна е било подписано Помирението, и значи вече е трябвало да ни възпитават така, че да станем балила, без да забравяме за ангелите.

И аз ли съм марширувал в униформа по улиците на града? Искал ли съм да отида в Рим и да стана герой? Радиото сега пееше един боен химн, който извикваше образа на манифестация от млади Черни ризи, но веднага след това картината се сменяше и по улицата минаваше някой си Пипо, не особено надарен от майката природа, нито разхубавен от личния си шивач — носеше ризата си над жилетката. Помислих за кучето на Амалия и видях този пътник с посърнало лице, с клепачи, спуснати над две воднисти очи, с глупава беззъба усмивка, с два криви крака и дюстабанлия. Но след като е с крака и ходила, трябва да е друг Пипо, май имаше нещо общо със съкровището на Кларабела, но не успявах да го видя. И каква връзка имаше между Пипо и Пипето?

Пипо от песента носеше ризата си върху жилетката. Но гласовете от радиото не произнасяха „риза“ а „ризааа“ (върху балтона носи сако, а върху жилетката — ризааа…) Сигурно беше така, за да съвпаднат думите с музиката. Имах усещането, че съм правил същото, но в друг контекст. Изтананиках си отново „Младост“^[98], която бях слушал предишната вечер, но казвах: „За Бенито и за Мусолини, ея, ея, алала“. Не пеех: „За Бенито Мусолини“, а „За Бенито и за Мусолини“. Явно това „и“ беше за благозвучие, за да придаде по-голяма енергия на Мусолини. За Бенито и за Мусолини, ризата върху жилетката.

 

 

Огън на Веста,

които бликва

от храма,

с крила и пламъци лети младежта!

Пламтящи факли

над олтари и над гробове —

ние сме надеждата

на новото време.

 

Дуче, Дуче,

кой няма да иска да умре?

кой ще се откаже от клетвата?

Извади меча!

Когато поискаш,

с развети знамена

всички ще дойдем при теб.

С оръжия и знамена

на древните герои,

за Италия, о, Дуче,

изгрява слънцето.

 

А животът върви, върви

и ни носи със себе си,

и ни обещава бъдещето.

 

Мъжествена младеж

ще се бие е римска воля.

 

Ще дойде, този ден ще дойде,

великата ни Майка

отново ще ни призове.

За Дучето, Родино,

за краля

ний слава ще ти донесем,

империя отвъд морето!

 

 

Но Пипо, Пипо не знае,

че като минава, се смее целият град

и шивачките

от витрините

му се присмиват.

 

А той, съвсем сериозен,

поздравява всички, покланя се и отминава,

и се мисли за красив

като Аполон,

и подскача като петле.

Над балтона си носи сакото,

а над жилетката — ризата,

Чорапите му са обути върху обувките,

няма и едно копче

и панталоните му са вързани

с връзки за обувки.

 

Но Пипо, Пипо не знае,

и обикаля сериозен из града,

мисли се за красив като Аполон

и подскача като петле.

Но кой минаваше по улиците на града, младежите балила или Пипо? А хората, които се смееха? Може би режимът е усещал в историята на Пипо някакъв лек намек? Дали това не е била народната мъдрост, която ни е утешавала с почти детски брътвежи заради многословието на героизма, което е трябвало да изтърпяваме всеки миг?

 

 

Докато мислех за нещо друго, стигнах до мъглата.

Един образ: Алберто и баща му, две сенки, които изпъкват на фона на други сенки, всичките черни, заедно очертани срещу сивото небе, върху което се появяват, в малко по-тъмносиво, очертанията на градските къщи. Текстът ми казваше, че в мъглата хората изглеждат като сенки. Такава ли е била мъглата?

Тази сивота на небето не е ли трябвало да обвие като мляко или като мастика с вода и човешките сенки? От това, което казваше моят сборник с цитати, в мъглата сенките не изпъкват на, а се появяват от, сливат се със — мъглата извиква сенки там, където няма нищо и нищо, там, където после ще се появят сенките… Значи учебникът за първи клас ме лъжеше и за мъглата. Всъщност свършваше с един призив към хубавото слънце, което да дойде да разсее мъглата. Казваше ми, че мъглата е фатална, но нежелана. Защо са ме учили, че мъглата е лоша, щом после у мен е останала тъмна тъга по нея?

Тъмна, затъмнение. Думи, които извикват други думи. По време на войната, беше ми казал Джани, градът потъвал в мрак, за да не могат да го видят неприятелските бомбардировачи, и от прозорците на къщите не трябвало да прониква навън дори и лъч светлинка. Ако е било така, значи са благославяли мъглата, която е разстилала над нас защитна покривка. Мъглата е била добра.

Естествено учебникът за първи клас, на който стоеше датата 1937 г., не можеше да ми говори за затъмнение. Говореше само за досадната мъгла, като онази, която е изпълзявала по настръхналите хълмове. Разгледах учебниците за следващите класове, но нямаше нищо за войната, дори и в учебника за пети клас, който беше от 1941 г., значи войната е била започнала от една година. Беше издание от предишните години и в него се говореше само за героите от войната в Испания и за завладяването на Етиопия. Не е добре да се говори в учебниците за неудобствата на войната и в тях настоящето се избягваше, за да се говори за славата на миналото.

В учебника за четвърти клас, 1940–1941 г., това е било есента на първата година от войната, имаше само текстове за славните дела от Първата световна война, с илюстрации, на които се виждаха нашите пехотинци в Карсо, голи и мускулести като римски гладиатори.

 

 

Но за да се съвмести Балила с Ангела, на други места в учебника имаше разкази за Коледната нощ, изпълнени с нежност и доброта. Тъй като сме щели да изгубим цялата италианска Източна Африка чак в края на четиридесет и първа, там още бивакуваха нашите горди колониални войски и това, което виждах, беше един сомалийски дубат^[99], с хубавата си униформа, подходяща за обичаите на тези диваци, които сме цивилизовали, с голо тяло, само с една бяла превръзка на слабините. Стих за коментар: Орелът на легионите литва, само Бог ще го спре. Но през февруари Сомалия вече е била в ръцете на англичаните и може би тогава съм четял за първи път тази страница. Дали съм го знаел, докато съм я четял?

Във всеки случай в същия буквар съм чел и използваната отново „Кошничка“: „Отмина тътенът гръмовен — и облаците отлетяха, — и всички птички пак запяха, — небето ясно е отново. — Всичко лошо си отива, — утешена е земята, — засиява ведрината, — нищо слънцето не скрива“.

А продължаващата война? В учебника за пети клас имаше по-скоро разсъждения върху расовите различия, с малка глава, посветена на евреите и на вниманието, което трябва да се отдели на това невярно семе, което „след като се е внедрило с хитрост сред арийците… е заразило северните народи с меркантилизъм и жажда за печалба“. В кашоните бях видял няколко броя от „Защита на расата“, списание, основано през 1938 г., и не знам дали дядо би допуснал то да попадне в ръцете ми (знае се обаче, че аз все пак съм ходил да ровя навсякъде). Вътре имаше снимки на аборигени, сравнени със снимки на маймуни, други, които показваха ужасяващия резултат от кръстоска между китайка и европеец (но ставаше дума за явления на израждане, които май са ставали само във Франция). Говореше се добре за японската раса и се разкриваха недостатъците на английската раса, които не могат да бъдат пренебрегвани: жени с тлъсти гуши, червендалести благородници с носове на пияници, а и беше нарисувана жена с британски шлем, безсрамно разголена и покрита само с няколко листа от „Таймс“, във форма на пачка на балерина. Жената се оглеждаше в едно огледало и огледалният образ на „Times“ даваше „semiT“. Що се отнася до истинските евреи, оставаше само да избираш: имаше поредица от криви носове и рошави бради, свински и сластни уста с издадени зъби, брахицефални черепи, подчертани скули и тъжни очи като на йерусалимски Юда, с огромни търбуси на акули във фрак, със златна верижка на часовника върху жилетката, с хищни ръце, протегнати към богатствата на пролетарските народи.

Дядо, мисля, беше пъхнал между страниците на списанието една пропагандна картичка, на която един отвратителен семит на фона на Статуята на свободата протягаше свитите си в юмруци ръчища към онези, които печелят. Във всеки случай имаше за всекиго по нещо, защото на една друга картичка имаше гаден пиян негър с каубойска шапка — мачкаше с ноктестите си ръце белия пъп на Венера Милоска.

 

 

Художникът беше забравил, че сме обявили война и на Гърция, и тогава какво ни интересуваше, че това животно опипва една осакатена елинка, чийто мъж обикаля с поличка и с пискюли на обувките?

Като контраст списанието показваше чистите и мъжествени профили на италианската раса и ако Данте и някои кондотиери не бяха с малки и прави носове, в тези случаи се говореше за „орлов нос“. Ако пък случайно призивът за арийска чистота на моите сънародници не беше подействал, в читанката ми имаше едно силно стихотворение за Дучето (твърда челюст, и твърди гърди — крачи като колона. — Гласът му е глас на орел, литнал в небосклона) и сравнение между мъжествените черти и характерите на Юлий Цезар и на Мусолини (това, че Цезар е спял с легионерите си, щях да го науча по-късно от енциклопедиите).

Италианците бяха всичките красиви. Красив беше Мусолини на корицата на един брой на илюстрованото списание „Темпо“, на кон и с вдигната сабя; красива беше черната риза, която обявяваше ту „Мрази врага“, ту „Ще победим!“; красиви бяха римските мечове към очертанието на Великобритания, красива беше селската ръка, с палец, наведен към обгърнатия в пламъци Лондон, красива беше гордостта на легионерите над развалините; на разрушения Амба Аладжи, с напомнянето: „Ще се върнем!“

 

 

Оптимизъм. Радиото продължаваше да ми пее: височък дебеланко беше, наричаха го Бомболо, играеше на томбола. Веднъж реши да потанцува, залитна, падна, търколи се в канавката, ала изплува — така било му писано.

Но най-красиви бяха, в толкова списания и по толкова рекламни афиши, момичетата от чистата италианска раса, с едри гърди с мека извивка, блестящи машини за раждане на деца, точно обратното на кокалестите и слаби английски мис и на кльощавите жени, идеал на плутократското общество. Красиви бяха госпожиците, показани как участват ангажирано в състезанието „Пет хиляди лири за една усмивка“, красиви бяха дръзките госпожи, с добре очертан от съблазняващата пола задник, които пресичаха с бръснеща походка един рекламен афиш, докато радиото ме уверяваше, че може да са красиви черните очи, може да са красиви сините очи, но краката, но краката на мен ми харесват повече.

 

 

Игрива, понапудрена,

грижливичко накъдрена,

ти носиш новости,

о, малка хубавице,

сред шумната тълпа.

Подскачаш, тананикаш,

направо чуруликаш,

хитруша си голяма,

хубавице.

Дори се изчервяваш,

щом чуеш нещо мило

от някой господин;

а после продължаваш

през шумното гъмжило,

изпращана от поглед не един.

* * *

Къде отиваш, малка хубавице,

със лъскавото колело?

Педалите въртиш със плам,

проблясват спиците

и вече знам:

плени ме стройният изваян крак,

развятата от вятъра коса,

усмивката чаровна,

и как педалите въртиш…

Не искаш ли на любовта

да стигнем до щастливия финиш?

 

 

Когато видим хубаво момиче,

се втурваме след него, даже тичаме.

И я зяпаме отвсякъде, горката,

цяла — от главата до краката.

Да, красиви са си черните очи.

Да, красиви са и сините очи,

но краката,

да, краката

ми харесват повече.

Да, красиви са и светлите очи

и красиво е и чипото носле,

но краката,

да, краката

ми харесват повече.

* * *

Сутрин, щом слънце огрей планините

на злато Абруцо,

слизат снажни моми в долините,

скърцат каруци.

О, красива си — съща царица,

селска ми хубавице.

Очите ти теменужени

райски копнежи събуждат.

Запееш ли сладка песен,

се спуска покой чудесен.

Щастлив, и благат, и честит е

животът във планините.

Момичетата от песните бяха изключително красиви, стига да ти харесва селската италианска хубост — снажните селски моми; ако искаш градска хубост, като „мъничката хубавица“ от Милано, с напудрено личице, която обикаля по най-многолюдния булевард, или красавиците на колело, символ на смела и необуздана женственост със стройни изваяни красиви крака.

 

 

Естествено враговете бяха грозни и в някои броеве на „Балила“, седмичното списание за деца на Италианската фашистка младеж, се появяваха картинки от Де Сета с истории, който подиграваха неприятеля, винаги животински карикатурен. „От страх Джорджчо — крал английски — чак вежди е сбърчил. — Търси помощ и закрила — от министър Чърчил.“

Англичаните бяха лоши, защото си говореха в учтива форма в 3 лице, италианците трябваше да използват единствено и само най-италианското „вие“, дори и в междуличностните си отношения. От малкото, което се знае за чуждите езици, точно англичаните и французите използват „вие“ (you, wous), а учтивата форма за 3 лице „Lei“ е изключително италианска, най-много да е остатък от испанското владичество, но с испанците франкисти вече бяхме дупе и гащи. От друга страна, немското Sie и италианското Ler или Loro не е „вие“^[100]. Както и да е, може би поради слабо познаване на чуждите езици е било решено така горе и дядо е запазил много ясни и много точни изрезки по този въпрос. Беше запазил хитро и последния брой на едно списание за жени със заглавие „Леи“ — „Тя“, което от следващия брой щяло да се казва „Анабела“. Беше ясно, че заглавието на списанието не е обръщение към идеалната читателка (да извинява Тя, госпожата), а се отнася към женската публика (говорим за Нея, не за него). Но това Lei, дори и с друга граматична функция, беше станало табу. Питах се дали случилото се е разсмивало и тогавашните читателки, но станалото беше факт и всички го бяха преглътнали.

После имаше колониални красавици, защото негроидните типове приличаха на маймуни и абисинците бяха болни от всякакви болести, но се правеше изключение за хубавата абисинка.

Радиото пееше: „О, прекрасна абисинке, сладка малка мандаринке, с краля носим на жените нов закон и дни честити“.

Какво е трябвало да се прави с хубавата абисинка казваха цветните картички на Де Сета, онзи с Чърчил, където италиански легионери купуват полуголи негърки на един пазар за роби и ги изпращат на приятелите си по пощата.

 

 

Но за женската хубост на Етиопия се е мечтаело още от началото на завоевателната кампания с една тъжна и монотонна, и определено керванджийска песен: „Звездите светят над кервана за Тиграй, по-ярко свети любовта ми, знай“.

 

 

А аз, сред този вихър от оптимизъм, какво съм мислел? Казваха ми го моите тетрадки от първите пет години в училище. Стигаше да погледна кориците им, още те подтикваха към мисли за пламенност и победа. С изключение на някои, от бяла плътна хартия (сигурно са били най-скъпите), в средата на които стоеше образът на някого от Великите (кой знае колко съм си блъскал главата над енигматичния и усмихващ се образ на един господин, наречен Уилям Шекспир, и със сигурност съм произнасял името, както се пише, след като съм го преписвал буква по буква, сигурно за да ги запомня наизуст). На останалите бяха образите на Дучето на кон, на смели бойци с черни ризи — хвърляха бомби срещу врага, на крехки торпедоносци, които потапят огромни вражески линейни кораби, на вестоносци с върховна готовност за саможертва, които, с ръце, откъснати от граната, продължават да тичат под пукота на вражеската артилерия, като стискат съобщението със зъби.

Учителят (защо учител, а не учителка? Не знам, текна ми да кажа „господин учителю“) ни беше диктувал най-важните откъси от историческата реч на Дучето в деня на обявяването на войната, 10 януари 1940 г., като бе включил в тях, според писаното във вестниците, и реакциите на неизброимата тълпа, която го е слушала на площад Венеция:

Бойци на сушата, в морето и в небето! Черноризци на революцията и на легионите! Мъже и жени на Италия, на Империята и на Кралство Албания! Слушайте! Един час, белязан от съдбата, чука на небето на нашата родина. Часът на неотменимите решения! Обявяването на войната е вече връчено (викове на одобрение, силни викове: „Война! Война!“) на посланиците на Великобритания и на Франция. Отиваме да се бием срещу реакционните и плутократски западни демокрации, които винаги са пречили на напредъка и често са заплашвали самото съществуване на италианския народ…

Според законите на фашисткия морал, когато имаш приятел, вървиш с него докрай (викове: Дуче! Дуче! Дуче!). Това сме правили и ще правим с Германия, с нейния народ, с нейните чудесни въоръжени сили. В навечерието на това събитие с епохално значение изпращаме нашата мисъл към Негово величество краля император (тълпата избухва във възхвала на Савойската династия), който, както винаги, разбра душата на Родината. И поздравяваме бодро Фюрера, главата на съюзника ни Велика Германия (въодушевени приветствия на народа по адрес на Хитлер). Пролетарска и фашистка Италия е изправена на крака за трети път, силна, силна и обединена както никога досега (множеството извиква като един: „Да!“). Паролата е една-единствена, категорична и задължаваща за всички. Тя вече лети и разпалва сърцата от Алпите до Индийския океан: да победим! И ще победим! (Народът избухва в неудържим възторг).

Сигурно точно през тези месеци радиото е пуснало в обръщение „Да победим“, като ехо на думите на Вожда:

Закален в хиляди страдания

отекна гласът на Италия!

„Центурии, кохорти, легиони,

вдигайте се, часът удари!“

Напред, младежи,

всяка пречка ще преодолеем!

Да разчупим робството,

което ни задушава,

пленници в нашето море!

Да победим! Да победим! Да победим!

Ще победим по въздух и по суша, по море!

Това е паролата

на върховната воля:

Да победим! Да победим! Да победим!

На всяка цена, нищо няма да ни спре!

Сърцата ни ликуват

от желание да служим!

Устните ни се кълнат:

Ще победим или ще умрем!

Как ли съм преживял началото на войната? Като хубава авантюра, започната заедно с германския другар по оръжие. Той се казваше Рихард и радиото ми говореше за него: „Другарю по оръжие Рихард, добре дошъл…“ Как съм гледал през онези славни години на другаря по оръжие Рихард (явно метриката ни е задължавала да го произнасяме като на френски, Ришар, а не като на немски, Рихард) ми обясняваше една картичка, където той беше изобразен до италианския другар по оръжие, и двамата в профил, и двамата мъжествени и решителни, с поглед, втренчен в крайната победа.

Но моето радио след „Другаря по оръжие Рихард“ (вече бях убеден, че слушам пряко предаване) предаваше вече друга песен. Тя беше на немски, тъжна протяжна мелодия, почти погребален марш, сякаш в ритъм с едва доловимото потрепване на вътрешностите ми. Пееше я дълбок дрезгав женски глас, отчаян и греховен: „Vor der Kaserme vor dem grossen Tor — stand eine Laterne und steht sie noch davor…“

 

 

Дядо имаше тази плоча, но не е възможно тогава да съм я слушал на немски.

И наистина, чух веднага плочата, преводът беше всъщност повече преразказ или адаптация.

Старата казарма беше край града,

близо до фенера, що свети и сега.

Там да се срещнем искам пак,

под тоз фенер, щом падне мрак.

С теб, Лили Марлен,

с теб, Лили Марлен.

 

Нашите две сенки се сливаха в една,

когато те прегръщах в нощната тъма.

Там ще те чакам тази нощ,

при тоз фенер, щом падне мрак.

Ела, Лили Марлен,

Ела, Лили Марлен.^[101]

Там, където италианският текст не го казваше, немският изправяше тоя фенер в мъглата, Wenn sich die späten Nebel drehn, докато мъглата дими. Но във всеки случай по онова време не е било възможно да разбера, че този тъжен глас в мъглата под фенера (много вероятно е моят проблем да е бил единствено как е възможно да се запали фенер по време на затъмнението) е гласът на тайнствената пачавра, онази, дето сама се продава. Затова години по-късно щях да си отбележа при Корацини:

Тъжно и унило в уличката пуста —

мъждука фенерът на публичен дом —

въздухът е мътен от мъглата гъста.^[102]

„Лили Марлен“ се беше появила много след екзалтирания „Другар по оръжие Рихард“. Или сме били по̀ оптимисти от германците, или междувременно се е случило нещо, на горкия другар по оръжие му е домъчняло и уморен от краченето в калта, е мечтаел единствено да се върне под онзи фенер. Но си давах сметка, че същата поредица от пропагандни песни можеше да ми каже как от мечтата за победата се е стигнало до топлата гръд на проститутката, отчаяна като клиентите си.

След първоначалния ентусиазъм хората свикнали не само със затъмнението и предполагам и с бомбардировките, но и с глада. Защо иначе през 1941 г. е трябвало да се съветва малкият балила да насади на балкона си военна градинка, ако не за да може да си откъсне два домата и от най-малкото пространство? И защо балила не е получавал вече новини от баща си на фронта?

Мой любими татко, с това писъмце

искам да ти кажа колко те обичам.

Толкова ми липсва милото лице,

че чак се задъхвам, все едно съм тичал.

 

Сълзите, що бликат по моите бузки,

са сълзи на гордост, а не на тъга —

вече съм балила със хубава блузка,

във жарка прегръдка те стискам сега.

 

Аз също воювам, моята война е

със вяра и чест, с много дисциплина

да отгледам малка хубава градина,

та да върже плод — целта ми това е.

 

Военна градина!

Богу аз се моля

да те спаси, тате,

от зло и неволя.

Моркови за победата. От друга страна, прочетох в една тетрадка друга страница, където учителят ни е накарал да запишем, че нашите врагове англичаните са народ, който яде пет пъти на ден. Сигурно съм си мислил, че и аз ям пет пъти на ден, мляко с кафе с хляб с мармалад, закуска в десет в училище, обяд, следобедна закуска и вечеря, но може би не всички деца са били късметлии като мен и народ, който яде пет пъти на ден, сигурно е предизвиквал раздразнение у онези, които е трябвало да гледат домати на балкона.

А тогава защо англичаните са толкова слаби? Защо на една картичка, запазена от дядо, над надписа „Мълчете!“ се виждаше един злобен англичанин, който се мъчеше да разбере военни тайни от невнимателен италиански другар по оръжие, който може би ги споделяше непредпазливо в кафето?

Но възможно ли е било, след като целият народ е грабнал оръжието като един? Имало ли е италианци шпиони? Не са ли били сломени занимаващите се с подривна дейност, както ми обясняваха разказите от читанката с Дучето и похода към Рим^[103]?

 

 

Топи се снегът,

мъгла, слана,

подлите англичани

се крият в мазетата,

с бутилки вода

и смучат хапчета,

питат плъховете

кога времето ще се оправи.

Април не идва,

с полета на гълъби —

хвърля от небето

дъжд от бомби,

пуска торпеда с точен прицел.

Това е италианският април,

който ни носи слава…

Подла Английо,

ще загубиш войната!

Нашта горда победа

ти виси над главата.

 

Сега идва хубавото,

сега идва хубавото!

Островче на рибари,

стой си на север.

Сега идва хубавото,

сега идва хубавото.

Английо, Английо,

краят ти е вече решен.

 

 

Бди над палмите луната;

само минаре високо

реже дюната дълбоко;

неподвижна е земята;

Гръм, машини, знамена,

изстрели и кръв; кажи ми

ний къде сме, що за име

носи славната страна?

 

Джарабуб.

 

Полковник, не искам храна,

нося си шепа пръст — ще ми стигне.

Дай ми куршуми — мигом!

Ние сме на война.

Полковник, не искам вода,

дай заградителен огън!

Кръвта си ще пия, бога ми,

от жажда за свобода.

Полковник, не искам смяна!

И смъртта да ме смачка,

не отстъпвам и крачка…

 

Полковник, не искам почетен салют.

Загинах за Родината с чест.

Но краят на Англия почва тук, днес —

от Джарабуб.

На много страници от тетрадките се говореше за вече настъпващата победа. Но докато четях, на грамофона попадна една страхотна песен. Разказваше за последната съпротива на едно наше укрепление в пустинята, Джарабуб, и историята на обсадените, победени накрая от глада и липсата на муниции, придобиваше епически измерения. Преди няколко седмици бях гледал в Милано по телевизията един цветен филм за отпора на Дейви Крокет и Джим Бауи в малкия форт Аламо. Няма нищо по-величествено от топоса на обсадения форт. Предполагам, че съм пял тази тъжна елегична песен с вълнението на момче, което днес гледа каубойски филм.

Пеех, че краят на Англия трябва да започне от Джарабуб, но песента би трябвало да извика в паметта ми „Марамао, защо умря“, тъй като отбелязваше едно поражение — и ми го казваха и вестниците на дядо: оазисът Джарабуб в Киренайка беше паднал след дълга съпротива именно през март четиридесет и първа. Да се опитваш да окуражиш един народ чрез поражение ми се струваше доста крайно средство.

А другата песен, от същата година, която обещаваше победа? „Сега идва хубавото!“ Хубавото се обещаваше за април, когато щяхме да загубим Адис Абеба. Във всеки случай „сега идва хубавото“ се казва, когато времето с лошо и има надежда нещата да се променят. Защо е трябвало (през април) да дойде хубавото? Знак, че през онази зима, през която песента е била изпята за първи път, е имало вероятност съдбата да се обърне.

Цялата героична пропаганда, с която са ни хранили, намекваше за някаква фрустрация. Какво означаваше припевът „Ще се върнем!“, ако не, че се е очаквало, че се е вярвало, че се е разчитало на това да се върнем там, където сме били разбити.

А откога ли беше химнът на батальоните М?

Батальони на Дучето, батальони

на смъртта, що носят живот,

иде пролет, започва играта,

В пламък и кръв ще разцъфти светът.

Напред към победа — лъвове милиони

храбро напред с Мусолини вървят.

 

Батальони на смъртта,

батальони на живота,

напред, иде ред нов.

Без омраза няма любов.

„М“ червено е съдбата,

черната ни лента свята

пък е знакът на смъртта —

с две бомби и с цвете в устата.

Според датировката на дядо трябва да е било 1943 г. и тогава още се е говорело за друга пролет, за след две години (през септември сме щели да подпишем примирието). Като оставим настрана образа на смъртта, който със сигурност ме е очаровал, с двете бомби и цветето в уста, защо играта е трябвало да се открие през пролетта, защо е трябвало да започва отново? Прекратена ли е била? Или са ни карали да пеем тази песен в дух на непоклатима вяра в крайната победа?

Единственият оптимистичен химн, който ми предложи радиото, беше „Песента на подводничарите“: „Да плува из безкрайното море и да се смее във лицето и на Смъртта, и на Съдбата…“ Но тези думи извикваха други и потърсих песента „Госпожици, не гледайте моряците“.

Тази нямаше как да са ме карали да я пея в училище. Радиото е предавало и химна на подводничарите, и призива към госпожиците, макар и в различни часове. Два свята.

 

 

В мрака черните вълни

във мрака непрогледен,

тревога в купата звъни,

зове ни към победа

Мълчаливи и невидими

тръгват пак подводничарите,

със сърца-мотори,

храбро да се борят

с всички врагове —

и новите, и старите.

 

Да плува из безкрайното море

и да се смее във лицето

и на Смъртта, и на Съдбата,

и да сразява, да погубва всеки враг,

когото среща —

това е то животът на моряка

далече сред ревящите вълни!

Не го е страх от враг и от опасност,

защото знае, че ще победи.

 

 

Не знам защо, по напоследък

девойките са луди по моряците.

Недейте да им вярвате, госпожици

едно говорят

друго правят

и после ви забравят.

 

Госпожици, не гледайте моряците,

защото,

о, защото

ще си докарате беля…

 

До един си те приличат,

лъжат ви, че ви обичат,

а после ни оставят да се давите…

 

Госпожици, не гледайте моряците,

защото,

о, защото…

Като слушах и другите песни, изглеждаше, че животът си върви по два коловоза, от едната страна военните бюлетини, от другата — непрекъснатият урок по оптимизъм и радост, раздаван с пълни шепи от нашите оркестри. Започвала е войната в Испания и италианците умирали и на едната, и на другата страна, а нима Вождът ни е изпращал пламенни послания, за да ни подготви за още по-голям и по-кървав конфликт? Лучана Доливер пееше (какъв сладък пламък) не забравяй моите думи, дете, ти не знаеш какво е любов, оркестърът Бардзица свиреше влюбено дете, тази нощ те сънувах, ти спеше върху моето сърце и се усмихваше, и всички са повтаряли ах, цвете мило, колко сладка любовта е. Режимът е възхвалявал селската хубост и плодовитите майки и е въвел ергенския данък. Радиото предупреждаваше, че ревността вече не е на мода, че е лудост, която вече не се използва.

Започвала е войната, трябвало е да затъмняваме прозорците и да стоим залепени за радиото ли? Алберто Рабаляти ни е шепнел намали радиото, за да чуеш ударите на сърцето ми. Започвала е зле кампанията, в която е трябвало да спукаме от бой Гърция, а нашите войски са измирали в калта. Няма страшно, хората не се любят, като вали.

Дали Пипо наистина не е знаел? Колко души е имал режимът? Под африканското слънце са продължавали жестоките сражения при Ел Аламейн, а по радиото е звучало иска ми се да живея, да се смея и да пея. Влизали сме във война със САЩ и вестниците са празнували японската бомбардировка над Пърл Харбър, а радиото е свирело под небето на Хавая, ако слезеш тази нощ, ще откриеш рая (а може би слушателите не са знаели, че Пърл Харбър е на Хаваите и че Хаваите са американска територия). Паулус се е предавал при Сталинград сред купища трупове и от двете страни, а ние, сме слушали ох, камъче в обувката ми влезе, ах, много ме боли.

Започвал е десантът на съюзниците в Сицилия, а радиото (с гласа на Алида Вали!^[104]) ни е напомняло, че не, че любовта не стапя се кат златото в косите. Падали са първите бомби над Рим, а Йоне Качали е чуруликала нощ и ден, сам-сами, чак до сутринта.

 

 

Влюбено дете,

тази нощ те сънувах…

 

 

Намали радиото…

Съюзниците са слизали в Анцио^[105], а по радиото е тържествувало; besame, besame mucho, станало е масовото убийство в Арденските пещери^[106], а радиото ни е развеселявало с „Крапапелата“^[107] и „Къде е Дзадза“^[108]. Милано е бил съсипан от бомбите, а Радио Милано е предавало „Девойката от Бифи Скала“.

 

 

А аз, аз, който съм живеел в тази шизофренична Италия? Вярвал ли съм в победата, обичал ли съм Дучето, искал ли съм да умра за него? Вярвал ли съм в историческите думи на Вожда, които ни е диктувал учителят: ралото прави браздата, но сабята я защитава, ние ще вървим напред, ако напредвам, следвайте ме, ако изостана, убийте ме?

 

 

Намерих една тема, писана в час, в тетрадката ми от пети клас, 1942, година двадесета от Фашистката ера:

ТЕМА — „О, деца, вие трябва да бъдете цял живот стражите на новата героична цивилизация, която създава Италия“ (Мусолини)

 

ИЗЛОЖЕНИЕ — Ето че по прашния път напредва колона деца.

Те са от организацията „Балила“, горди и напети под галещото слънце на раждащата се пролет, маршируват дисциплинирани и послушни под строгите команди, давани от офицерите им, това са децата, които на двадесет години ще оставят писалките, за да хванат пушките и да защитават Италия от вражеските капани. Тези балила, които манифестират в събота и прекарват другите дни в училище, наведени над чиновете, ще станат, когато пораснат, верни и неподкупни стражи на Италия и на нейната цивилизация.

Кой би си помислил, като гледа как маршируват легионите от Похода на младежта, че тези голобради момчета, много от които са още авангардисти, ще обагрят с кръвта си изгарящите пясъци на Мармарика? Кой би си представил, като гледа тези весели момчета, готови винаги да се шегуват, че след няколко години може и да загинат на бойното поле, шептейки името на Италия?

Мисълта, която никога не ми дава покой, е следната: като порасна, ще стана войник. И сега, като чувам по радиото за безбройните смели и геройски себеотрицателни постъпки, извършени от нашите смели войници, това желание обзема сърцето ми още по-силно и няма човешка сила, която да може да го изкорени.

Да, ще бъда войник, ще се бия и ако Италия поиска, ще умра за нейната нова, героична, свещена цивилизация, която ще донесе благоденствие на света и която Бог е пожелал да бъде осъществена от Италия.

Да! Веселите и шеговити балила, като пораснат, ще се превърнат в лъвове, ако някой враг посмее да оскверни нашата свещена цивилизация. Ще се бият като ранени зверове, ще падат и ще се вдигат отново, за да се сражават още, и ще победят, като прославят още веднъж Италия, безсмъртната Италия.

И с живия спомен за миналата, с резултатите от настоящата и с надеждата за бъдещата слава, която ще донесат балила, днес момчета, утре войници, Италия продължава славния си път към крилатата победа.

Дали наистина съм вярвал, или съм повтарял заучени фрази? Какво са казвали родителите ми, като са ме виждали да нося вкъщи отлични оценки с тези съчинения? Може би е трябвало да вярват и те, защото са попивали подобни изречения и преди фашизма. Както се знае, нали и те са били родени и израснали в националистическа среда, в която се е превъзнасяла Първата световна война като пречистваща баня, не са ли казвали футуристите, че войната е единствената хигиена на света? И сред книгите на тавана в ръцете ми беше попаднал един стар екземпляр на „Сърце“ на Едмондо де Амичис, където, заедно с геройската постъпка на малкия патриот от Падуа и геройствата на Гароне, бях прочел една страница, в която бащата на Енрико пише така на сина си, славейки Кралската войска:

Всички тези младежи, изпълнени със сила и надежда, могат всеки миг да бъдат призовани да защитават нашата Родина и за няколко часа да бъдат разкъсани от куршумите и откосите. Всеки път, когато чуеш да викат: да живее войската, да живее Италия, представяй си зад войските, които маршируват, едно бойно поле, покрито с трупове и напоено с кръв, и тогава възгласът „Да живее войската!“ ще излезе от дълбините на сърцето ти и образът на Италия ще се яви пред теб по-строг и по-велик.

И така не само аз, а и големите са били възпитавани да схващат любовта към родната земя като кръвен данък и да не се ужасяват, а дори да се възбуждат при мисълта за военни кампании, напоени с кръв. От друга страна, не е ли пеел преди сто години нежният Поет „О, смели, скъпи и благословени — онези древни времена, когато на смърт — за Родината са се стичали хората“?^[109]

Разбрах как и жестокостите от „Илюстрован вестник за пътешествия и приключения“ въобще не са ми звучали екзотично, защото сме били отглеждани в култ към ужаса. И не е ставало дума само за италиански култ, защото именно в разказите от „Илюстрован вестник“ бях чел за други превъзнасяни военни геройства и за спасение посредством кървава баня, представени от героични френски войници, които превръщат срама от Седан в свой гневен мит на отмъщението, както щяхме да направим ние с Джарабуб. Нищо не подтиква към убийства така, както разказът за някое поражение. Така са ни учили да живеем, бащи и синове, като са ни разказвали колко е хубаво да умреш.

Но колко ли съм искал да умра наистина и какво съм знаел за смъртта? Точно в читанката за четвърти клас имаше един разказ, „Лома Валенте“. Неговите страници бяха най-смачканите от цялата книга, заглавието беше отбелязано с кръст с молив, много откъси бяха подчертани. Ставаше дума за героичен епизод от Испанската война: един батальон на Черните стрели е залегнал срещу стръмен и непристъпен връх, loma на испански, и почти няма възможност да бъде превзет с атака. Но групата се командва от мургав атлет на двадесет и четири години, Валенте, който в родината си учел филология и пишел стихове, но бил и победител във Фашисткия шампионат по бокс, и се записал доброволец в Испания, където имало „място да се бият и боксьори, и поети“. Валенте командва атаката, като си дава сметка за опасността, разказът описва отделните фази на това героично начинание, червените (да бъдат проклети, къде са те? Защо не се показват?) стрелят с всичките си оръжия, куршумите валят като град, „все едно че хвърлят вода върху пожар, който се разпространява и се приближава“. Валенте прави още няколко крачки, за да завладее върха, и един внезапен изстрел в челото напълва очите му с кръв и ушите му с ужасен оглушителен грохот:

После мрак. Лицето на Валенте е на тревата. Сега мракът не е толкова непрогледен, сега е червен. Окото на героя, което е по-близо до земята, вижда две-три стръкчета трева, дебели като колове.

Приближава се един боец, прошепва на Валенте, че върхът е превзет. Сега авторът говори вместо Валенте: „Какво означава да умреш? Тази дума обикновено предизвиква страх. Сега, като умира и го знае, не усеща нищо, нито топлина, нито студ, нито болка“. Знае само, че е изпълнил дълга си и че върхът, който е превзел, ще носи неговото име.

От трепета, който изпитвах, като четях, разбирах, че тези няколко страници са ми разказали за първи път за истинската смърт. Този образ на стръкчетата трева, дебели като колове, изглежда, живееше от незапомнени времена в ума ми, защото докато четях, почти го виждах. Дори имах усещането, че като дете съм повтарял многократно, като свещен ритуал това да сляза в градината, да легна по очи с лице почти смачкано върху дъхавата трева, за да видя наистина коловете. Това четиво е било като падането на Савел по пътя за Дамаск^[110], то ме беше белязало завинаги. Тревожело ме е в същите месеци, когато съм писал темата. Възможна ли е такава двойственост? Или може би съм чел разказа след темата и от този момент всичко се е променило?

Бях стигнал до края на годините си в началното училище, които приключваха със смъртта на Валенте. Книгите от прогимназията не бяха толкова интересни, ако говориш за седемте римски царе или за полиноми, независимо фашистки или не, трябва да кажеш горе-долу едно и също. Но от прогимназията имаше тетрадки със заглавие „Дневник“. Имало е някаква реформа на програмите, вече не са давали теми с определен сюжет, явно са ни подтиквали да разказваме епизоди от живота си. Друга е била и учителката, която е четяла всяка тема и с червения молив не е пишела оценка, а критически коментар за стила и съдържанието. От завършеците на тези бележки („бях поразена от живостта, с която…“) ставаше ясно, че е жена. Със сигурност умна жена (може би сме я обожавали, защото като четях тези послания в червено, чувствах, че сигурно е била млада и хубава и че, един Господ знае защо, е обичала момини сълзи), която се е опитвала да ни накара да сме искрени и оригинални.

Едно от най-красноречивите съчинения беше следното, с дата декември 1942 г. Вече съм бил на единадесет, но съм го писал само девет месеца след предишната тема:

СЪЧИНЕНИЕ — Нечупливата чаша.^[111]

 

Мама беше купила една нечуплива чаша. Но от истинско стъкло и това ме удивляваше, защото когато стана тази случка, аз съм бил много малък и умствените ми възможности не са били още толкова развити, че да мога да си представя, че чаша, подобна на тези, които като паднат правят храс! (като ти докарват и някое шамарче), може да е нечуплива.

Нечуплива! Струваше ми се вълшебна дума. Пробвах един, два, три пъти, чашата пада, отскача с ужасен трясък и си остава цяла.

Една вечер дойдоха на гости познати и ги почерпиха с шоколадови бонбони (да се отбележи, че тогава тези лакомства още са съществували и са се раздавали). С пълна уста (не помня дали са били „Джандуя“ или „Стрелио“, или „Кафарел Проше“) отидох в кухнята и се върнах с прочутата чаша в ръце.

— Госпожи и господа — казах с глас на собственик на цирк, който призовава минаващите да влязат и да видят спектакъла — представям ви една вълшебна чаша, специална, нечуплива. Сега ще я хвърля на земята и ще видите, че няма да се счупи. — И добавям с тържествен и сериозен глас: — ЩЕ ОСТАНЕ НЕПОКЪТНАТА.

Хвърлям я… и чашата се пръсва на хиляди парченца. Чувствам как се изчервявам, гледам смаян парчетата, които блестят като бисери под светлината на лампата… и избухвам в плач.

Край на моя разказ. Сега се опитвах да го анализирам, все едно че е класически текст. Разказвал съм за едно предтехнологично общество, в което нечупливата чаша е била рядкост и се е купувала само една, за да се пробва. Това, че съм я счупил, не е било само провал, но и удар, нанесен на семейните финанси. Тоест история за едно поражение по всички фронтове.

Моят разказ представяше, през 1942 г., предвоенния период като щастливо време, в което са били достъпни шоколадовите бонбони, и то от чужда марка, и са се канели гости в салона или в трапезарията под светлината на абажур. Призивът ми към събраните не имитираше историческите призиви от балкона на Палацо Венеция, а имаше гротескния тон на продавач, който хвали стоката си, може би съм чувал продавачи на пазара. Говорех за облог, за опит за победа, непоклатима сигурност и после, с един хубав ход, обръщах ситуацията и признавах, че съм изгубил.

Една от първите наистина мои истории, не повторението на учебни клишета, нито извикването на образи от някой хубав приключенски роман. Комедията на една неплатена полица. В тези парчета, които блестяха (фалшиво) като перли под светлината на абажура, аз отбелязвах, на единадесет години, моята суета на суетите^[112] и проповядвах космически песимизъм.

Бях разказал един провал и бях неговото крехко обективно съответствие.

 

 

Излъчвах, макар и иронично, екзистенциална горчивина, радикален скептицизъм, неподдаващ се на никаква илюзия.

Как е било възможно да се променя толкова за девет месеца? Естественият растеж, разбира се — като пораснеш, захитряваш — но имаше и нещо друго: разочарованието от неизпълнени обещания за слава (може би и аз, още в града, съм четял вестниците, подчертавани от дядо), срещата със смъртта на Валенте, героичната постъпка, свършваща с тези ужасни колове с цвят на гниещо зелено, последна ограда, разделяща ме от света на мъртвите и от приключването на естествената съдба на всеки смъртен.

За девет месеца бях помъдрял и мъдростта ми беше саркастична и объркваща.

А всичко останало — песните, речите на Дучето и смъртта, видяна с две бомби и цвете в устата? Ако съдя по надписите на тетрадките от прогимназията, първи прогимназиален клас, когато съм писал този разказ, съм го изкарал в града, а другите два в Солара. Знак, че семейството е решило да се евакуира окончателно на село, защото и при нас са започнали бомбардировките. Бях станал жител на Солара, носен от спомена за онази счупена чаша, а другите съчинения, от втори и трети прогимназиален клас, са били само спомени от отминалото хубаво време, когато, ако си чуел сирена, си знаел, че е сирената на фабриката, и си си казвал „дванадесет е, татко се прибира“. Разкази за това колко ще е хубаво да се върнеш в един мирен град, мечти за Коледа от едно време. Бях съблякъл униформата на „Балила“ и бях станал малък декадент, вече обречен да тръгне по следите на изгубеното време^[113].

А как ли съм живял през годините от четиридесет и трета до края на войната, най-мрачните, с партизанските борби и германците, които не са били вече бойни другари? Нито дума в тетрадките, сякаш да се говори за ужаса в онзи момент е било табу и преподавателите са ни подтиквали да не го правим.

Липсваше ми още една брънка, а може би и повече. В един момент се бях променил, но не знаех защо.