Умберто Еко
Тайнственият пламък на кралица Лоана (15)

15. Най-после ти се върна, приятелко мъгла!

Преминавам през тунел с фосфоресциращи стени. Нося се към далечна точка, която ми изглежда приканващо сива. Това ли е смъртта? Доколкото се знае, който я е изпитал и после се е върнал, разказва точно обратното, минавало се през тъмен шеметен тунел и се излизало там, където тържествува ослепителна светлина. Хотелът „Трите рози“. Значи не съм умрял, или пък онези лъжат.

Вече съм почти на края на тунела, в него се вмъкват изпарения, които се сгъстяват от другата страна. Пека се в тях и почти без да усетя, преминавам в някаква нежна тъкан от плуващ дим. Това е мъгла: не прочетена, не разказана от други, а истинска мъгла и аз съм в нея. Върнал съм се.

Мъглата около мен се надига, за да погали света с мека ефирност. Ако се появят очертания на къщи, ще видя как мъглата пристига потайно и загризва покрива, като започва от ъгъла. Но тя вече е погълнала всичко. Или може би е мъгла по полята и хълмовете. Не разбирам дали набъбвам в нея, или вървя през нея, но и по земята е само мъгла. Все едно че газя сняг. Гмурвам се в мъглата, напълвам дробовете си с нея, издухвам я навън, гмуркам се в нея като делфин, както мечтаех някога да плувам в сметана… Мъглата приятелка ме пресреща, заобикаля ме, покрива ме, обгръща ме, гали бузите ми, после се напъхва между яката и брадичката ми и боде врата ми — и мирише на нещо силно, на сняг, на напитка, на тютюн. Вървя, както вървях под портиците в Солара, където никога не си направо под небето, а портиците бяха ниски, като дъгите на бъчва. Et, comme un bon nageur qui se pame dans l’onde, — tu sillonnes gaiement l’immensité profonde — avec une indicible et male volupté.^[106]

Срещу мен идват очертания, фигури. Появяват се най-напред като многоръки гиганти. Излъчват слаба топлина и при минаването им мъглата се разтапя, виждам ги като осветени от слабата светлина на фенер, отмествам се от страх да не паднат отгоре ми, надвесват се над мен, аз прониквам в тях, както става с призраците, и изчезват. Както когато си във влак и виждаш да се приближават сигнали в тъмнината и после виждаш как тъмнината ги поглъща и те изчезват.

Появява се една подигравателна фигура, сатанински палячо, увит в зелено-синкава туника, притиска към гърдите си нещо разплуто, приличащо на човешки дробове, и бълва пламък от широката си уста. Хвърля се върху мен, лизва ме като огнепръскачка и изчезва, като оставя лека следа топлина, която за няколко мига просветлява тази мъглявина^[107]. Кълбо се търкаля срещу мен, а на него стои огромен орел, а зад грабливата птица се появява посиняло лице, със сто щръкнали молива на главата, като коси, настръхнали от страх… Познавам ги, бяха ми приятели, когато лежах с температура и се усещах като потънал в паста реале, в гной с жълти мехурчета, които вряха около мен, докато се пържех в собствения си сос. Сега, както през онези нощи, съм в мрака на стаята си и изведнъж вратите на гардероба се отварят и от него излизат многобройни чичовци Гаетано. Чичо Гаетано беше с триъгълна глава с остра брадичка и къдрави коси, които образуваха две издутини на слепоочията му, изпито лице, мрачен поглед, един златен зъб в средата на другите проядени. Като човека с моливите. Чичовците Гаетано излизаха най-напред по двама, после се умножаваха и танцуваха из стаята ми с жестове на кукли на конци, като прегъваха ръцете си по геометричен начин и от време на време държаха като бастун една дървена линия, дълга два метра. Връщаха се при всеки сезонен грип, при всяка шарка, за да изпълнят с кошмари късните следобеди, когато температурата се качва, и аз се страхувах от тях. После си отиваха така, както бяха дошли — може би пак влизаха в шкафа, а после, като оздравеех, отивах плахо да го отворя и да разгледам вътрешността му педя по педя, но не намирах тайния вход, от който се появяваха.

 

 

След като оздравеех, срещах понякога чичо Гаетано на булеварда по обяд, усмихваше ми се със златния си зъб, погалваше ме по бузата, казваше ми браво, браво и си отиваше. Беше добър човечец и никога не разбрах защо идваше да ме плаши, като бях болен, нито пък смеех да попитам родителите си какво е това двойствено, лепкаво, леко заплашително нещо в живота и в самата същност на чичо Гаетано.

Какво бях казал на Паола, когато тя ме спря, за да не ме блъсне една кола? Че знам, че колите мачкат кокошки, че за да се избегнат, се натискат спирачките и се появява черен дим и после трябва двама мъже с якета и големи черни очила да запалят колата с манивелата. Тогава не съм знаел, но сега знам — те се появяваха след чичо Гаетано сред мехурчетата на бълнуването.

Те са тук, срещам ги неочаквано в гъстата мъгла.

 

 

Отмествам се с усилие, колата е антропоморфно ужасна и от нея слизат маскирани мъже, които се опитват да ме хванат за ушите. Ушите ми са станали ужасно дълги, астрономически магарешки уши, щръкнали и космати, не ти трябва носът на Пинокио, стигат ти ушите на Мео! Защо книгата я нямаше в Солара? Аз живея в „Ушите на Мео“.

Паметта ми се върна. Само че сега, прекалено благоволение, спомените ми се носят около мен като прилепи.

Сега температурата ми спада, след последното хапче хинин: баща ми е седнал на леглото до мен и ми чете една глава от „Четиримата мускетари“. Не тримата, четиримата. Радиопародия, която държеше цялата нация залепена за радиоапаратите, защото беше свързана с един рекламен конкурс: трябваше да се купи шоколад марка „Перуджина“, във всяка кутия имаше цветни фигурки, свързани с предаването, после се събираха в един албум и се участваше в състезание за множество награди.

 

 

Но само който беше имал късмета да му се падне най-рядката фигурка, Свирепия Саладин, печелеше „Фиат Балила“ и цялата страна се тровеше с шоколад (или го раздаваше на когото падне — на роднини, любовници, съседи, шефове) само и само да открие Свирепия Саладин.

 

 

В случката, която ще ви разкажем, ще видите шапки с пера, шпаги, ръкавици, дуели и засади — и красиви жени и любовни срещи… Бяха публикували и книгата, с множество остроумни картинки. Татко четеше, а аз се унасях, виждах фигурките на кардинал Ришельо, заобиколен от котки, или на красивата Суламит.

Защо в Солара (кога? вчера? преди хиляда години?) имаше толкова следи от дядо и нищо от татко? Защото дядо е търгувал с книги и списания и аз съм четял книги и списания, хартия, хартия, хартия, а татко е работел по цял ден и не се е занимавал с политика, може би за да запази мястото си. Когато бяхме в Солара, той идваше както можеше в края на седмицата, през останалото време стоеше в града под бомбардировките и се появяваше бдящ до мен само като бях болен.

 

 

Бам, крак, клам, спам, бър, мър, тър…

От прозорците на Солара, когато бомбардираха града, се виждаха далечни отблясъци и се чуваше нещо като тътен на гръмотевици. Ние гледахме този спектакъл и знаехме, че може би в този миг татко го затрупва някоя рухнала сграда, но нямаше как да узнаем какво е станало преди събота, когато той щеше да се върне. Понякога бомбардираха в сряда. Чакахме четири дни. Войната ни беше направила фаталисти, бомбардировката беше като буря. Ние децата продължавахме да си играем спокойно в сряда вечерта, в четвъртък и в петък. Но дали сме били наистина спокойни? Не сме ли били поразени от мъка, обзети от печал, смесени с облекчение, които изпълват човек, бродещ жив сред поле, осеяно с трупове?

 

 

Едва сега разбирам, че съм обичал баща си, и виждам отново лицето му, белязано от тежък живот — беше работил до скъсване, за да купи колата, с която щеше да се убие, може би го е правел, за да се чувства независим от дядо, който си е живеел весело без финансови притеснения, дори обвит с ореол заради политическите си преживявания и заради това, че е отмъстил на Мерло.

Татко е до мен и ми чете приключенията на д’Артанян, който в книгата е с панталони, вързани под коленете, като играч на голф. Усещам дъха на мамината гръд, когато отивах да легна на леглото, и мама, толкова време, след като ме беше кърмила от тази гръд, оставяше молитвеника със заглавие „Филотея“ и ми тананикаше тихо един химн, посветен на Богородица, който за мен беше хроматичното възнасяне от прелюдията на „Тристан“^[108].

 

 

Как така сега си спомням? Къде съм? Преминавам от мъгливи гледки към съвсем живи образи от домашна обстановка и виждам царстваща тишина. Не чувам нищо около себе си, всичко е вътре в мен. Опитвам се да помръдна пръста си, ръката, крака, но все едно че нямам тяло. Все едно че плувам в нищото и се нося към пропасти, които напомнят ада.

Да не би да са ме упоили? Но кой? Къде бях последния път, който си спомням? Човек, като се събуди, обикновено си спомня какво е правил, преди да си легне, дори че е затворил книгата и я е сложил на нощното шкафче. Но се случва и да се събудиш в хотел, или дори в собствената си къща, но след дълго пребиваване на друго място, и тогава търсиш ключа на лампата отляво, а той е отдясно, или се опитваш да станеш от леглото от обратната страна, защото мислиш, че си още на другото място. Спомням си, все едно че е било снощи, как татко ми чете „Четиримата мускетари“, знам, че това е нещо отпреди поне петдесет години, но ми е трудно да си спомня къде съм бил, преди да се събудя тука.

Не бях ли в Солара, in-folio-то на Шекспир в ръцете? А после? Амалия ми е сложила LSD в супата и сега се нося тука, в мъглата, бъкаща от фигури, които изникват от всяка гънка на миналото ми…

 

 

Колко съм глупав, толкова е просто… В Солара съм получил втори инсулт, помислили са, че съм умрял, погребали са ме и сега съм се събудил в гроба. Живият погребан, класическа ситуация. Но в такива случаи човек мърда, движи крайниците си, блъска стените на цинковия ковчег, задушава се, обзема го паника. Нищо подобно, не се чувствам като тяло, върховно спокоен съм. Преживявам само спомените, които ме завладяват, и им се радвам. Човек не се буди така в гроб.

Тогава значи съм умрял и Оня свят е това място, монотонно и спокойно, в което вечно ще преживявам миналия си живот, толкова по-зле за мен, ако е бил ужасен (това ще е адът), иначе ще е раят. Хайде сега! Ами ако си се родил гърбав, сляп и глухоням или пък онези, които си обичал, са измрели като мухи около теб, родители, съпруга, дете на пет годинки и Оня свят няма да е друго освен повторението, различно, но общо, на страданията, които си преживял? Адът не са другите^[109], а шлейфът смърт, който сме оставили, докато сме живели, така ли? Но дори най-злият от боговете не би могъл да измисли за нас такава съдба. Освен ако не е прав Граньола. Граньола? Май го познавах, но спомените ми се лутат и трябва да въведа ред, да ги подредя в редица, иначе ще се изгубя отново в мъглата и пак ще се появи палячото от Терможен.

 

 

Може би не съм умрял. Иначе нямаше да изпитвам земни страсти, обич към родителите си, притеснение заради бомбардировките. Да умреш означава да се измъкнеш от цикъла на живота и от трепетите на сърцето. Колкото и да е адски адът, щях да мога да видя от звездно разстояние това, което съм бил. Адът не е да ти се отпори кожата от врящия катран. Съзерцаваш злото, което си извършил, не можеш вече да се освободиш от него, и го знаеш. Но ще си само дух. А аз не само си спомням, а и участвам, изпитвам кошмари, чувства и радост. Не чувствам тялото си, но пазя спомена за него и страдам, все едно че още го имам. Както става с онези, на които са ампутирали крака, а те още усещат болката в него.

 

 

Да започнем отначало. Получил съм втори инсулт, този път по-силен от първия. Бях прекалено възбуден, най-напред от мисълта за Лила, а после пред in-folio-то на Шекспир. Сигурно кръвното ми се е качило до непоносима стойност. Изпаднал съм в кома.

Отвън Паола, дъщерите ми, всички, които ме обичат (и Гратароло, който си блъска главата с юмруци, задето ме е оставил да си тръгна, вместо да ме държи под жесток контрол поне шест месеца), мислят, че съм в дълбока кома. Апаратурите им казват, че мозъкът ми не дава признаци на живот, и те са отчаяни и се питат дали да изключат захранването, или пък да чакат, може и с години. Паола ми държи ръката, Карла и Николета са пуснали дискове, защото са чели, че и в кома един звук, един глас, един какъвто и да е стимул може неочаквано да те събуди. И могат да продължат така с години, докато аз лежа закачен на една тръбичка. Човек с минимум достойнство би казал да приключваме веднага, за да може тези горките да се почувстват накрая отчаяни, но свободни. А аз мога да помисля, че трябва да изключат захранването, но не съм в състояние да го кажа.

И все пак в състояние на дълбока кома, това го знаят всички, мозъкът не дава признаци на живот, а аз мисля, чувствам, спомням си. Да, обаче това го разказват хората отвън. Мозъкът дава гладка енцефалограма според науката, но какво знае науката за хитростите на тялото? Може мозъкът да изглежда гладък на техните екрани, а аз да мисля с вътрешностите си, с върха на пръстите на краката си, с тестисите си. Те си мислят, че нямам мозъчна дейност, но аз имам още вътрешни дейности.

Не казвам, че с гладкия мозък душата действа още някъде. Казвам само, че техните апаратури регистрират мозъчната ми дейност само донякъде. Под този праг аз все още мисля, а те не го знаят. Ако се събудя и го разкажа, ще взема Нобелова награда по неврология и ще пратя на боклука всичките им апаратури.

Да мога да се появя от мъглата на миналото и да се разкрия, жив и могъщ, на хората, които са ме обичали, и на онези, които са искали да съм умрял. „Погледни ме, аз съм Едмон Дантес!“ Колко пъти граф Монте Кристо се появява пред хора, които мислят, че го няма вече? Пред благодетелите си от едно време, пред любимата Мерседес, пред онези, които са заповядали нещастието му, „погледни ме, върнах се, аз съм Едмон Дантес“.

 

 

Или пък да мога да изляза от това мълчание, да се нося безплътен из болничната стая, да виждам близките ми, които плачат над безжизненото ми тяло. Да присъствам на собственото си погребение, без плътта да ме затруднява. Две желания от всичките, осъществени изведнъж. Но мечтая, пленник на неподвижността си.

 

 

Всъщност няма отмъщение, за което да мечтая. Ако има причина за мъката ми, то е, че се чувствам добре, а не мога да го кажа. Да можех да мръдна пръста си, клепача си, да изпратя някакъв сигнал, дори по Морзовата азбука. Но аз съм само мисли и никакво действие. Никакво усещане. Бих могъл да съм тука от една седмица, от един месец, от една година и не чувам сърцето ми да бие, не усещам глад или жажда, нямам желание да спя (може би ме плаши това, че съм непрекъснато буден), не знам дори дали се облекчавам (може би посредством маркучи, които правят всичко сами), дали се потя, дори дали дишам. Доколкото знам, отвън и около мен няма дори въздух. Страдам при мисълта за страданието на Паола, на Карла и Николета, които мислят, че не ставам за нищо, но последното нещо, което бих направил, е да се предам на това страдание. Не мога да поема върху себе си мъката на целия свят. Нека да ми е разрешен дарът на един жесток егоизъм. Аз живея със себе си и за себе си и зная това, което след първия инцидент бях забравил. Това засега, а може би и завинаги, е моят живот.

И така, не ми остава нищо друго, освен да чакам. Ако ме събудят, ще е изненада за всички. Но може и да не се събудя никога и трябва да се приготвя за това непрекъснато извикване на спомените. Или ще изкарам още малко така и после ще свърша — и значи трябва да използвам тези моменти.

Ако изведнъж спра да мисля, какво ще стане после? Ще започне друга форма на отвъден живот, подобна на изключително затвореното отсам, или пък ще е мрак и безпаметност завинаги?

Сигурно съм луд да си губя времето, което ми е останало, за да си задавам тези въпроси. Да се възползваме. Ако ще има нещо, за което да се разкайвам, ще го скъся. Но за да се разкайвам, трябва най-напред да си спомня какво съм правил. За дребните подлости, които си спомням, Паола или вдовиците, които съм измамил, сигурно вече са ми простили. И в крайна сметка се знае, ако адът съществува, е празен.^[110]

 

 

Преди да изпадна в този сън, в Солара бях намерил една тенекиена жаба, с която се беше свързало името на Анджело Орсо и изречението „бонбоните на доктор Озимо“. Това бяха думи. Сега виждам.

Доктор Озимо е аптекарят от булевард Рома, с гола като яйце глава и синкави очила. Всеки път, когато мама ме води с нея, като има някаква работа и влиза в аптеката, доктор Озимо, дори тя да купи само една опаковка марля, отваря един много висок стъклен буркан, пълен с бели дъхави топчета, и ми подарява едно пакетче бонбони лакта. Знам, че не бива да ги изям всичките веднага и че трябва да ми останат поне за два-три дни.

Не бях забелязал — бил съм на по-малко от четири годинки, — че мама има корем, по-голям от обикновено, но след последното посещение при доктор Озимо един ден ме накараха да сляза на долния етаж и ме оставиха на господин Пиаца^[111]. Господин Пиаца живее в една голяма стая, която прилича на гора, пълна с животни, които приличат на живи — папагали, лисици, котки, орли. Обясниха ми, че той препарира животните, но само като си умрат сами, вместо да ги погребе. Сега ме сложиха да седна при него и той ме забавлява, като ми обяснява имената и характера на различните животни, и прекарвам не знам колко време в този чуден некропол, в който смъртта изглежда мила, египетска, и мирише на миризми, които усещам само там, сигурно са били химически препарати, заедно с миризмата на прашни пера и на щавена кожа. Най-хубавият следобед в моя живот.

Когато някой слиза да ме прибере и ме отвежда вкъщи, разбирам, че докато съм бил в царството на животните, ми се е родила сестричка. Донесла я акушерката, намерила я в една зелка. От сестричката се вижда само, сред белите дантели, една посиняла топка, в която се отваря една черна дупка, от която излиза сърцераздирателен плач. Не е зле, ми казват: когато се роди, сестричката прави така, това е нейният начин да каже, че е доволна, че сега има мама и татко, и братче.

Аз съм превъзбуден и предлагам да й дадем веднага един от бонбоните на доктор Озимо, но ми обясняват, че току-що роденото бебе няма зъбки и суче само мляко от майка си. Щеше да е хубаво да хвърлям белите топчета и да ги вкарвам в тая черна дупка, можех да спечеля червена рибка.

Тичам до шкафчето с играчките и вземам тенекиената жаба. Сестричката може току-що да се е родила, но жаба, която квака, като й натиснеш корема, може само да я зарадва. Нищо; оставям и жабата и се оттеглям премалял. За какво ми е тогава нова сестричка? Не беше ли по-добре да си стоя със старите проскубани птици на господин Пиаца?

 

 

Тенекиената жаба и Анджело Орсо. На тавана ми бяха дошли в ума заедно, защото Анджело Орсо е свързан със сестричката, вече като съучастничка в игрите ми и лакома за бонбони лакта.

„Престани, Нучо, Анджело Орсо не издържа повече“. Колко пъти съм молил братовчед си да престане с мъченията. Но той беше по-голям от мен, бяха го пратили да учи при монасите, през целия ден сдържан, с униформа, и като се върнеше в града, си го изкарваше. В края на дълга битка между играчките хващаше Анджело Орсо, връзваше го за облегалката на леглото и го подлагаше на неописуеми мъчения.

Анджело Орсо, откога ли го имах? Споменът за неговото идване се губи там, където, както ми казваше Гратароло, още не сме се научили да координираме личните си спомени. Анджело, плюшен приятел, жълтеникав, с подвижни ръце и крака, като куклите, така че можеше да стои седнал, да върви, да вдига ръцете си към небето. Беше голям, внушителен, с кафяви блестящи и много живи очи. С Ада го бяхме избрали за цар на нашите играчки, на войничетата и на куклите.

Старостта го позахаби, но го направи още по-почитан. Беше придобил своеобразен куцукащ авторитет и той се увеличаваше постоянно, след като, като герой от много битки, Орсо беше изгубил едното си око и едната си ръка.

Обръщахме табуретката и тя ставаше кораб, пиратски кораб с платна или кораб с квадратна палуба и нос: Анджело Орсо седеше до руля и пред него на кораба се качваха за далечни пътешествия и приключения войничетата от Бенгоди, с капитан Патата, по-важни заради размерите си, макар и по-смешни от сериозните си бойни другари, войничетата от ронлив материал, още по инвалиди и от Анджело, някои без глава или без крак, и от телата им от пресован материал стърчаха куки от метална тел, все едно че бяха десетки Дълги Джон Силвъровци. Докато корабът вдигаше славно котва от Морето на стаята, преминаваше през Океана на коридора и акостираше в Архипелага на кухнята, Анджело стоеше гордо сред поданиците си лилипути, но тази диспропорция не ни тревожеше, защото подчертаваше неговото Гъливерово величие.

С времето — заради всеотдайната му служба, заради склонността му към всякакви акробатики и заради това, че беше жертва на беса на братовчед ми Нучо — Анджело Орсо беше изгубил вече и второто си око, и другата си ръка, а после и краката си. Докато с Ада растяхме, от покритото му с рани тяло започваха да се подават снопчета слама. Майка и татко ни казваха, че в това проскубано тяло са се завъдили инсекти, дори бацили, и ни повтаряха да го махнем, с ужасната заплаха, че ще го изхвърлят в кофата за боклук, докато сме на училище.

На нас с Ада ни беше мъчно за този вече едва пълзящ приятел, толкова хилав, неспособен да се държи прав сам, подложен на бавно изкормване и на тъжно изсипване на вътрешните му органи. Бяхме приели мисълта, че ще умре — дори трябваше вече да го смятаме за умрял, така че трябваше да му направим достойно погребение.

Ранна сутрин е, татко току-що е запалил отоплението, котела, който подава топлина на всички радиатори в къщата. До котела са строени всичките оцелели играчки, под командата на капитан Патата. Всичките строени, за да отдадат чест, както се полага на падналите. Аз пристъпвам, нося една възглавница, на която е положен почти умрелият, а след мен пристъпват всичките членове на семейството, включително домашната помощница, обединени от болезнена почит.

С ритуална жал полагам Анджело Орсо в огнената паст на този горящ Ваал. Анджело, вече само тяло, пълно със слама, изчезва, превръща се в един-единствен пламък.

Пророческа церемония, защото само няколко месеца след това изчезна и котелът, който най-напред беше захранван с антрацитни въглища, а после, когато те изчезнаха, с брикети.

Но напредващата война беше направила с купони и брикетите и се наложи да сложим в кухнята една стара печка, много подобна на онази, която щяхме да използваме в Солара — тя можеше да поглъща дърва, хартия, картон и едни брикети от джибри, които горяха лошо, но бавно, с нещо подобно на пламък.

 

 

Смъртта на Анджело Орсо не ме натъжава, нито предизвиква у мен приливи на мъка. Може би съм изпитвал тези чувства в последвалите години, може би съм се връщал към тях, когато, шестнадесетгодишен, съм се занимавал с връщането към близкото си минало, но сега не. Сега не живея в течението на времето. Стоя, блажен, в едно вечно сегашно. Анджело е пред очите ми, в деня на погребението му, както и в дните на неговата слава, мога да се местя от един спомен на друг и да изживявам всеки като hic et nunc^[112].

Ако това е вечността, тя е чудесна, защо трябваше да чакам шестдесет години, преди да я заслужа?

А лицето на Лила? Сега би трябвало да го видя, но сякаш спомените идват при мен сами, един по един, в реда, който те са си избрали. Стига с това чакане. Нямам друга работа.

Седнал съм в коридора, до телефункена. Предават комедията. Татко я слуша цялата, а аз съм седнал на коленете му и съм си лапнал палеца. Не разбирам нищо от тези истории, семейни трагедии, изневери, сдобрявания, но далечните гласове ме приспиват. Отивам да си легна, като моля да оставят отворена вратата на стаята ми, за да мога да виждам светлината в коридора. Станах изключително хитър още като съвсем малък и усетих, че коледните подаръци и подаръците в нощта на Богоявление ги купуват родителите. Ада не вярва, не мога да я излекувам от заблудите й на малко дете, и през нощта на пети януари отчаяно се мъча да остана буден, за да чуя какво става оттатък. Чувам, че подреждат подаръците. На следващата сутрин ще се правя на радостен и удивен пред чудото, защото съм лицемер и не искам тази игра да се прекъсва.

Много работи знам аз. Проумях, че децата се раждат от корема на майка си, но не казвам. Мама говори с приятелките си за женски работи (онази е в положение, е… деликатно или пък има срастване там, е… на яйчниците), една от тях й прави знак, детето е тука, а мама казва: няма значение, на тази възраст те са глупачета. А аз дебна зад вратата и прониквам в тайните на живота.

От кръглата поличка в нощното шкафче на мама извадих една книга, „Не е вярно, че това е смъртта“, от Джовани Моска, една написана с вкус иронична елегия за красотата на живота в гробищата и за сладостта да лежиш под гостоприемния покров на земята. Харесва ми тази подкана към смъртта, може би това е първата ми среща с нея преди зелените колове на героя Валенте. Но една сутрин, пета глава, нежната Мария, която след миг слабост е била приета от гробаря, усеща в корема си трепкане на крило. До този момент авторът се държеше срамежливо, беше едва намекнал за една нещастна любов и за едно създание на път. Но сега си разрешаваше едно реалистично описание, което ме ужасяваше: „Утробата й, от тази сутрин, се оживи от трептене и пърхане, като клетка, в която са затворени врабчета… Детето се движеше“.

За първи път чета, в непоносимо реалистичен тон, за бременността. Не се удивлявам на това, което научавам, то само потвърждава нещо, което вече съм разбрал сам. Но съм уплашен от мисълта, че някой може да ме изненада, докато чета този забранен текст, и да разбере, че съм разбрал. Чувствам се като грешник, защото съм нарушил забрана. Връщам книгата в шкафчето, като се старая да залича всякаква следа от делото си. Зная една тайна, но се чувствам виновен, задето я зная.

Това се случва много преди да съм целунал лицето на красавицата от „Новела“, свързано е с откровението за раждането, не с това за секса. Като някои първобитни племена, които, казват, не били успели никога да видят пряка връзка между половия акт и бременността (девет месеца са цял век, казва Паола), и аз карах дълго време така, преди да разбера загадъчната връзка между секса, нещо, с което се занимават възрастните, и децата.

Нито пък родителите ми са се притеснявали, че може да изпитам объркващи усещания. Вижда се, че тяхното поколение ги е изпитвало със закъснение, или пък са забравили за детството си. С Ада вървим, държим за ръка родителите си, срещаме един познат, татко казва, че отиваме да гледаме „Златния град“^[113], човекът се усмихва лукаво, гледа към нас, малките, и прошепва, че филмът „е малко пиперлия“. Татко отговаря безгрижно: „Значи ще гледаме да не ни залюти“. И аз, със спряло сърце, гледам прегръдките на Кристина Зондербаум.

В коридора на Солара, докато мислех за израза „раси и народи на земята“, се бях сетил за космата вулва. И наистина, ето ме тук с няколко приятели, може би като съм в прогимназията, в кабинета на бащата на единия от тях, където са томовете на „Раси и народи на земята“ от Биасути. Разгръщаме бързо, за да стигнем до страницата, където има снимка на голи калмушки жени и се вижда половият им орган, или по-точно космите му. Калмучки, жени, които се предлагат.

 

 

Отново съм в мъглата, която царува над мрака на затъмнението, а градът се мъчи да изчезне за небесните очи на вражеските самолети, и във всеки случай изчезва за моите, които го гледат от земята. В тази мъгла продължавам с образа на първата ми прочитна книга, държа татко за ръка, със същата шапка борсалино като господина от книгата, но балтонът му не е толкова елегантен, по-износен е и раменете му са отпуснати, ръкавите са реглан — а моето е още по-износено, с печата на илиците от дясната страна, знак, че е ушито от старо обърнато палто на татко. В дясната си ръка татко не държи бастун за разходки, а електрическо фенерче, но не от тези с батерии: това е така наречената „жабка“, като фара на велосипеда, стиска се с ръка. Чува се леко жужене и фенерчето осветява тротоара, колкото да се види някое стъпало, някой ъгъл, началото на кръстовище, после пръстите охлабват натиска и светлината изчезва. Продължава се така десетина крачки, разчита се на малкото, което се е видяло, като в сляп полет, после фенерчето отново светва за миг.

В мъглата се срещат други сенки, понякога се прошепва поздрав или извинение и ми се струва, че е правилно да се шепне, макар че, ако човек помисли добре, бомбардировачите биха могли да видят светлината, но не и да чуят звука, и значи в тази мъгла може да се върви и да се пее с цяло гърло. Но никой не го прави, защото все едно че нашето мълчание окуражава мъглата да закриля крачките ни, да ни прави невидими, нас и улиците.

 

 

Наистина ли е необходимо това жестоко затъмнение? Може би то само действа успокояващо, защото когато поискаха да бомбардират, дойдоха през деня. Посред нощ завиха сирените. Мама плаче и ни събужда — нас, децата — плаче не от страх от бомбите, а защото трябва да прекъсне съня ни — облича ни по едно палто върху пижамите и слизаме в скривалището. Не в скривалището на нашата къща, което е едно мазе, подсилено с греди и торби с пясък, а в отсрещната къща, строена през тридесет и девета, когато войната вече се чакаше. Дотам стигаме не през дворовете, които са разделени със стенички, а като заобикаляме сградата, тичаме и се уповаваме на това, че сирените са завили, когато самолетите са били още доста далеч.

Противовъздушното скривалище е хубаво, циментените стени са набраздени тук-там от сълзяща вода, светлината е бледа, но топла, всички големи са седнали на пейки и бъбрят, ние децата ходим насам-натам в средата. Изстрелите на противовъздушната отбрана стигат дотук омекотени, всички са убедени, че ако върху сградата падне бомба, скривалището ще издържи. Не е вярно, но помага. Собственикът на сградата обикаля с участващ вид, това е учителят ми от началното училище Моналди, унижен поради това, че не е успял навреме да облече униформата на стотник от Милицията. Тогава всички участвали в Похода към Рим бяха все едно ветерани от великите Наполеонови битки — и едва след 8 септември четиридесет и трета дядо ми обясни, че тоя поход бил просто разходка на кокошкари, въоръжени с бастуни за разходка, и че ако кралят бил дал заповед, няколко групи пехотинци щели да ги разпердушинят много преди да стигнат до Рим. Но кралят беше Плюй си на петите и предателството беше в кръвта му.

И така, учителят Моналди се разхожда между съкварталците си, успокоява ги, притеснява се за бременните, обяснява, че това са малки неудобства, които трябва да се понесат в името на крайната победа. Свири сирената и обявява края на тревогата, семействата се пръскат по улицата. Един господин, когото никой не познава и който се е скрил при нас, защото тревогата го е настигнала на улицата, пали цигара. Учителят Моналди го сграбчва за ръката и го пита саркастично дали знае, че сме във война и че има затъмнение.

— Дори горе да има още някой бомбардировач, няма как да види пламъчето на една кибритена клечка — казва човекът и дръпва от цигарата.

— Така ли?

— Точно така. Аз съм капитан, пилот, и летя на бомбардировачи. Вие бомбардирали ли сте някога Малта?

Истински герой. Учителят Моналди се изнизва, запенен от злоба, весели коментари на съседите, аз ви казвах, че е надут пуяк, всичките са такива тия, дето командват.

Учителят Моналди, героичните му теми. Виждам се вечер, с татко и мама, надвесени над мен. На следващия ден в училище ще пишем тема за участие в Състезанията по култура.

Каквато и да е темата — казва мама, — ще е за Дучето и за войната. И значи приготви си хубави фрази, които имат ефект. Например верни и неподкупни стражи на Италия и на нейната цивилизация е изречение, което става за всичко, каквато и да е темата.

— Ами ако темата е за битката за зърното?

— Пак ще го вкараш това изречение, с малко повече фантазия.

— Помни, че войниците обагрят с кръвта си жежките пясъци на Мармарика^[114] — подсказва ми татко. — И не забравяй, че нашата цивилизация е нова, героична и свещена. Това винаги има ефект. Дори и да е битката за зърното.

Искат син, който да получи добра оценка. Правилен стремеж. Ако искаш да получиш добра оценка, знаейки постулата за успоредните прави, се готвиш по учебника по геометрия; ако трябва да говориш за „Балила“, научаваш наизуст това, което трябва да мисли един балила. Въпросът не е дали е правилно, или не. Всъщност моите родители не знаеха, но и Евклидовата теорема важи само за гладки равнини, толкова идеално гладки, каквито не съществуват в действителността. Режимът беше гладката повърхност, с която вече всички бяха свикнали. Без да държат сметка за криволинейните водовъртежи, в които успоредните прави изгарят или се раздалечават безутешно.

 

 

Виждам една кратка сцена, която сигурно се е случила няколко години по-рано. Питам:

— Мамо, какво е революция?

— Едно нещо, когато работниците вземат властта и отрязват главите на всички чиновници като баща ти.

 

 

Но точно два дни след темата стана случката с Бруно. Бруно, с две котешки очи, с остри зъби и глава в миши сив цвят, по която се виждаха бели петна, като от алопеция или импетиго. Бяха белези от струпеи. Бедните деца имаха винаги струпеи по главите, и защото живееха в мръсни места, и заради авитаминозата. В началното училище с Де Кароли бяхме богатите в класа, така се мислеше тогава. Наистина, нашите семейства принадлежаха на социалния кръг на учителя, аз, защото баща ми беше чиновник и ходеше с връзка, а майка ми с шапка (и значи не беше обикновена жена, а госпожа), и Де Кароли, защото баща му имаше малък текстилен магазин. Всички останали бяха от по-долни класи, говореха на диалект с родителите си и значи правеха правописни и граматически грешки, а пък най-бедният от всички беше Бруно. Бруно носеше изтъркана черна престилка, нямаше бяла якичка, или ако имаше, беше мръсна и раздърпана, и естествено не носеше синя панделка като децата от добри семейства. Имаше струпеи и затова главата му беше обръсната, единственото средство, което семейството му познаваше срещу въшките, и с бели белези от вече зарасналите струпеи. Белези на малоценност. Учителят беше общо взето добър човек, но тъй като бил скуадрист, се чувстваше длъжен да ни възпитава по мъжки и плющеше яки шамари. Но никога не удряше мен и Де Кароли, защото знаеше, че ще кажем на родителите си, които бяха негови равни. Тъй като живееше в моя квартал, беше предложил да ме води всеки ден до вкъщи след излизане от училище, заедно със сина си, за да не се притеснява баща ми да идва да ме взема. И защото майка ми беше братовчедка на една от зълвите на директорката и знае ли човек…

А пък Бруно ядеше бой всеки ден, защото беше буен, значи имаше лошо поведение, и идваше в клас с омазнена престилка. Все го пращаха наказан зад дъската, там беше позорният стълб.

Един ден Бруно дойде на училище след неизвинено отсъствие и учителят точно си запряташе ръкавите, когато Бруно се разплака и сред хлипанията му успяхме да разберем, че баща му е умрял. Учителят се развълнува, защото и скуадристите носят сърце. Естествено той разбираше социалната справедливост като милостиня и ни помоли да съберем пари за Бруно. Сигурно и нашите родители са имали сърца, защото на следващия ден всеки беше донесъл по някоя монета, някоя износена дрешка, бурканче мармалад или килограм картофи. Бруно получи своя миг солидарност.

Но същата сутрин, докато марширувахме по двора, той тръгна на четири крака и всички решиха, че е наистина лош, щом прави така, след като е умрял баща му. Учителят му изкрещя, че му липсва най-елементарно чувство за признателност. Сирак от два дни, току-що подпомогнат от другарчетата си и вече обрекъл се на престъплението: като се има предвид от какво семейство беше, вече не можеше да бъде спасен.

Аз, второстепенен актьор в тази малка драма, бях обзет от известно съмнение. То се беше появило още сутринта след темата, когато се събудих неспокоен и се питах наистина ли обичам Дучето, или съм лицемер, който само го пише. Като видях Бруно, който ходеше на четири крака, разбрах, че неговото е тръпка на достойнство, начин да реагира на унижението, което тъпата ни щедрост го беше принудила да понесе.

Разбрах го по-добре през следващите дни, на едно от събиранията на фашисткия съботник, където бяхме строени с униформи, нашите блестящи, а Бруно с всекидневната си престилка и със зле завързана синя панделка, и трябваше да произнесем Клетвата. Стотникът казваше: „В името на Бог и на Италия, заклевам се да изпълнявам заповедите на Дуче и да служа с всичките си сили, и ако е необходимо, и с кръвта си, на каузата на Фашистката революция. Ще се закълнете ли и вие?“ И всички трябваше да отговорим: „Кълна се!“ И докато всички викахме: „Кълна се!“, Бруно, който беше до мен и го чух отлично, извика: „Влека се!“ Той се бунтуваше. Тогава за първи път присъствах на акт на бунт.

По собствена инициатива ли се бунтуваше, или защото баща му беше пияница и социалист? Но сега разбирам, че Бруно е бил първият човек, който ми е показал как да се реагира на празнословието, което ни задушаваше.

Между темата на десетгодишна възраст и съчинението на единадесет, в края на четвърто отделение ме е променил урокът на Бруно. Той анархист революционер, а аз едва-едва скептичен; неговото „Влека се“ беше станало моята нечуплива чаша.

 

 

Ясно е, че сега, в тишината на комата, разбирам по-добре какво е станало. Дали това не е просветлението, което други получават, когато дойде последният миг и тогава, като Мартин Идън, разбираш всичко, но в момента, в който го узнаеш, преставаш да го знаеш? Аз, който още не съм стигнал до последния миг, имам една точка преднина пред онези, които умират. Разбирам, знам и дори си спомням (сега), че знам. Дали това е привилегия?