Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La misteriosa fiamma della regina Loana, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, форматиране и корекция
NomaD (2014-2017)

Издание:

Автор: Умберто Еко

Заглавие: Тайнственият пламък на кралица Лоана

Преводач: Нели Раданова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо издание

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: Италианска

Печатница: „Багра“ ЕООД, Пловдив

Редактор: Иван Тотоманов; Дария Карапеткова

ISBN: 954-585-668-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1647

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Втора част
Книжна памет

5. Съкровището на Кларабела

Въобще не можех да разбера защо като възрастен не съм искал да ходя в Солара. Мислех си за това, докато се приближавах към местата на детството си. Не толкова към самата Солара, малко градче, край което се минаваше и после то оставаше назад, в своята долчинка сред лозята по ниските хълмове, а после, като се тръгнеше нагоре. По едно време, след много завои, Николета подкара по едно селско пътче и се движихме така поне два километра, по едно било, широко колкото едва да се разминат две коли. От двете страни се разкриваха две различни гледки. Отдясно се виждаше Монферато, с меки била, покрити с редове лозя, които постепенно се умножаваха, изправени зелени срещу ясното лятно небе, в часа, в който (знаех) излизат обедните демони. От другата страна се виждаха подстъпите към Ланге, с по-рязко очертан релеф и не толкова нагънати, като редица вериги, подредени една след друга, всяка обагрена в различен цвят, чак докато не изчезнеха в синевата на най-далечните.

Откривах тази гледка за първи път и въпреки това я чувствах моя, и имах усещането, че ако се затичам лудо надолу през долчинките, ще знам къде да стъпя и накъде да вървя. В известен смисъл беше като когато излязох от болницата и успях да подкарам колата, която виждах за пръв път. Чувствах се у дома си. Бях обзет от безкрайна радост, от безпаметно щастие.

Пътят лазеше нагоре по хълма, който изведнъж се озоваваше над него и след една алея с кестени се показа къщата. Спряхме в нещо като двор, изпъстрен с лехи цветя, зад постройките се виждаше хълм, по който се катереше малкото лозе на Амалия. Беше трудно да се разбере формата на тази голяма къща с големи прозорци на първия етаж. Имаше голяма централна част с хубава дъбова врата, вградена в арка под балкона точно срещу алеята, и две по-къси крила с по-скромни входове. Но не можеше да се разбере докъде стига къщата от задната страна, откъм хълма. Дворът се простираше зад гърба ми, обърнат към двете гледки, на които се бях възхищавал преди малко, на сто и осемдесет градуса, защото алеята, по която бяхме дошли, се издигаше постепенно, а пътят изчезваше надолу, без да пречи на изгледа.

Това беше кратко впечатление, защото с високи радостни викове изникна една жена, която можеше да е само Амалия, с къси крака, доста набита, на неопределена възраст (както ми беше казала Николета, между двадесет и деветдесет), с лице като спаружен кестен, греещо от несдържана радост. Въобще церемонията на посрещането, целувки и прегръдки, срамежливо суетене, последвано веднага от ново възклицание, заглушено от ръката й, която бързо покри устата (помните ли, млади господине Ямбо, това и онова, сигурно го помните, и така нататък, с Николета зад гърба ми, която сигурно й правеше знаци с очи).

Направо вихрушка, нямаше време да помисля или да попитам нещо, само свалихме багажа и го занесохме в лявото крило, където се беше настанила Паола с момичетата и където можех да спя и аз, освен ако не съм бил искал да се разположа в централната част, където били живели баба и дядо и където било минало детството ми, но там го държали винаги затворено, като параклис. („Ходя там често да бърша прах, и да проветрявам понякога, но само понякога, колкото да не замирише на застояло, но без да пипам стаите, за мен там е като в църква“.) Но на партера големите стаи ги държали отворени, защото там слагали ябълките, доматите и разни други хубави неща, да стоят на хладно и за да правят зимнина. И наистина, след няколко крачки в тези големи помещения се усещаше острият мирис на подправки и на плодове и зеленчуци, имаше вече и смокини, първите откъснати, и не можах да се сдържа да не опитам една и да кажа, че това дърво е направо чудо, но Амалия извика:

— Как това дърво, тези дървета, пет са, знаете много добре, едно от друго по-хубави! — Извинявай, Амалия, бях се разсеял, ама моля ви се, с всички тия важни неща, дето са ви в главата, господин Ямбо — благодаря, Амалия, де да имах наистина толкова неща в главата, лошото е, че всичко се е изпарило, ех, една априлска сутрин и една смокиня или пет смокини за мен е все същото.

— Гроздето вече узряло ли е? — попитах, за да се покажа с действащи мисли и чувства.

— Гроздето е още на малки чепчици, прилича на малко детенце в корема на майка си, макар че с горещините тази година всичко узря по-рано от обикновено и дано да вали. Ще имате време да го видите гроздето, защото няма начин да не останете тук поне до септември. И така, били сте малко болен, госпожа Паола ми каза, че трябва да ви гледам и да ви храня с хубави неща. За довечера съм сготвила каквото обичахте като момче, салата, полята със зехтин, и доматен сос с парченца целина и счукан лук и всичките нужни подправки, както му е редът, и от оня хляб, дето го обичате, ония хубави залци, да си ги топите в соса. И после една ярка от моите, не от ония от магазина, дето ги угояват кой знае с какви боклуци, или пък ако искате заек с розмарин. Заек ли? Добре, заек, ей сегичка ще клъцна врата на най-хубавия, горкото хайванче, но какво да правиш, живот. Ох, божке, наистина ли Николета тръгва веднага, язък! Нищо, ще останем тука ние двамата и вие ще си правите каквото искате, аз не си навирам носа дето не ми е работа. Ще ме виждате само сутрин, като ви нося кафето с млякото, и като ядем, през останалото време ще правите каквото си знаете.

— И така, татко — каза Николета, докато товареше багажа, който беше дошла да вземе — Солара изглежда далеч, но зад къщата има една пътечка, която води право долу в селото, като сече всичките завои на пътя. На едно място е доста стръмна, но има нещо като стъпала и после веднага си в равнината. Четвърт час, за да слезеш, и двадесет минути да се върнеш по стръмното, но винаги си казвал, че ходенето е добро за холестерола. В селото ще намериш вестници и цигари, а ако кажеш на Амалия, ще ходи тя в осем часа, тя и бездруго ходи в селото всеки ден по нейни си работи и на църква. Обаче трябва да й напишеш на едно листче имената на вестниците, и да го правиш всеки ден, защото иначе има опасност да ти носи все същия брой на „Дженте“ или „Стоп“ седем дни подред. Наистина ли не ти трябва нищо друго? Иска ми се да остана с тебе, но мама каза, че за теб ще е добре да останеш сам сред твоите стари неща.

Николета замина. Амалия ми показа нашата стая с Паола (миришеше на лаванда). Подредих нещата си, преоблякох се в стари удобни дрехи, които намерих там, обух едни подпетени обувки, които бяха поне на двадесет години, точно като на земевладелец, и стоях половин час на прозореца да гледам хълмовете откъм страната на Ланге.

 

 

На масата в кухнята имаше вестник от дните преди Коледа (идвали сме значи за последен път тук по коледните празници) и седнах да го прочета, докато си наливах една чаша мускат, изстуден в една кофичка с ледена вода от кладенеца. От края на ноември Обединените нации бяха разрешили употребата на сила за освобождаването на Кувейт от иракчаните, току-що бяха заминали за Саудитска Арабия първите пратки с американско оборудване, говореше се за последен опит от страна на САЩ да преговарят в Женева с министрите на Саддам и да го убедят да се изтегли. Вестникът ми помагаше да възстановя някои събития и го четях, все едно че това бяха последни новини.

Изведнъж се сетих, че сутринта, от притесненията около заминаването, не съм ходил по голяма нужда. Отидох в банята, отлична възможност да допрегледам вестника, и от прозореца видях лозето. Порази ме една мисъл, по-точно едно старо желание: да отида по нужда сред лозите. Сложих вестника в джоба си и отворих, не знам дали случайно, или благодарение на някакъв мой вътрешен радар, една вратичка от задната страна. Пресякох много добре поддържаната зеленчукова градина. От мляскането и грухтенето, които се чуваха зад дървената ограда, разбрах, че там е птичарникът, зайчарникът и кочините. В дъното на зеленчуковата градина беше пътечката, която водеше нагоре в лозето.

Амалия имаше право, листата на лозите бяха още малки, а зърната на чепките си бяха още ягорида. Но се чувствах в лозе, с буци пръст под износените подметки и троскот между редовете. Потърсих инстинктивно с поглед прасковите, но не ги видях. Странно, бях чел в някакъв роман, че между редовете — но трябва да ходиш бос и петите ти да са загрубели още от малък — има праскови, които растат само в лозята и се цепят, като ги натиснеш с пръст, и костилката излиза почти сама, чиста, все едно че е химически обработена, с изключение на някое дебело бяло парченце от плода, останало закачено. Можеш да ги ядеш почти без да усетиш кадифената кожица, от която ти минават тръпки по езика чак до корема. За миг усетих тръпка в долната част на корема.

Клекнах, в пълната следобедна тишина, нарушавана само от гласовете на птиците и песента на щурците, и си свърших работата.

Silly season. He read on, seated calm above bis own rising smell[87]. Човешките същества обичат миризмата на собствените си екскременти, но не и миризмата на чуждите. Всъщност те са част от тялото ни.

Изпитвах някакво древно удовлетворение. Бавното движение на сфинктера сред цялата тази зеленина извикваше в главата ми объркани предишни преживявания. Или това е инстинктът на вида? В мен има толкова малко индивидуално и толкова много от вида (имам памет на човечество, не на човек), че може би просто изпитвах удоволствието, вече изпитано от неандерталците. Те сто на сто са имали по-малко памет от мен, не са знаели дори кой е Наполеон.

Като свърших, се сетих, че би трябвало да се избърша с листа, това беше сигурно автоматизъм. Но носех вестника, откъснах една страница с телевизионните програми (бездруго бяха отпреди половин година, а пък и в Солара нямаше телевизор).

Изправих се и погледнах фекалиите си. Хубава навъртяна купчинка, още димяща. Боромини. Явно стомахът ми беше в ред, защото е известно, че човек трябва да се притеснява само ако фекалиите му са много меки или пък течни.

За първи път виждах лайното си (в града сядаш на тоалетната чиния и после веднага пускаш водата, без да гледаш). Наричах го вече лайно, както мисля, че казват хората. Лайното е най-личното и най-тайно нещо, което имаме. Останалото могат да го знаят и познават всички: изражението, погледа, жестовете. И голото ти тяло също, на морето, при лекаря, докато се любиш. Дори мислите ти, защото обикновено ги изразяваш, или пък другите ги отгатват от това как гледаш или когато показваш, че си смутен. Разбира се, има сигурно и тайни мисли (Сибила например, но после се бях издал отчасти пред Джани и кой знае дали и тя не е усетила нещо, може и да се омъжва именно заради това), но обикновено и мислите се показват.

А лайното не. Освен за един много кратък период от живота, когато е още „ако“ и майка ти ти сменя пелените, а после си е само твое. И тъй като моето лайно в момента сигурно не е много различно от това, което съм произвеждал през отминалия си живот, ето че в този миг се сливах със самия себе си от забравените времена и преживявах за първи път нещо, което можеше да се слее с безброй други такива предишни преживявания от времето, когато като дете съм ходел да акам в лозето.

Може би, ако се огледах внимателно, щях да открия остатъци от изсъхнало ако от онези времена и ако се ориентирах правилно, можех да открия и съкровището на Кларабела.

Но спрях. Акото все още не беше моят липов чай — и се зачудих как може да си мисля, че ще осъществя търсенето си със сфинктера? За да се открие изгубеното време, не бива да имаш диария, а астма. Астмата е пневматична, тя е дишане (макар и затруднено и тежко) на духа: тя е за богатите, които могат да си позволят стаи, тапицирани с корк. Бедните, в нивите, не ходят „по душа“, те ходят по нужда.

Въпреки това не се чувствах беден, чувствах се доволен, наистина доволен, по начин, който още не бях изпитал след събуждането си. Неведоми са пътищата Божии, казах си, дори когато минават през дупката на задника ти.

 

 

Денят завърши така. Пообиколих лявото крило, видях стаята, която сигурно е на внучетата ми (голяма стая с три легла, с разхвърляни кукли и велосипеди с три колела в ъглите), в спалнята видях последните книги, които бях оставил на нощното шкафче, нищо особено важно. Не посмях да вляза в старото крило. Спокойно, трябваше да свикна с мястото.

Ядох в кухнята на Амалия, между старите нощви и маси и столове още от времето на родителите й, с миризма на чесън от окачените на гредите плитки. Заекът беше много вкусен, а салатата си струваше цялото пътуване. Харесваше ми да топя залци в розовия сос, прошарен с петна олио, но удоволствието идваше от откритието, не от спомена. Не трябваше да чакам никаква помощ от вкусовите си рецептори, знаех го. Пих доста: виното по тези места е хубаво колкото всичките френски вина, взети заедно.

Запознах се с животните в къщата: едно старо проскубано куче, Пипо, страхотен пазач, както отбеляза Амалия, макар че не вдъхваше особено доверие, беше сляпо с едното око и оглупяло, както изглеждаше, и три котки. Двете бяха диви и келяви, третата беше ангорска, черна, с гъста мека козина и знаеше да си иска храна, като се отъркваше глезено в панталоните ми и мъркаше нежно. Обичам всички животни, мисля (нали съм бил записан в лигата против вивисекцията?), но инстинктивната симпатия е неуправляема. Давах й най-хубавите хапки. Попитах Амалия как се казват котките, тя каза, че нямат имена, защото не били човеци като кучетата.

Попитах мога ли да кръстя черната котка Мат у и тя каза, че мога, щом не ми стига да й викам пис-пис-пис, но изражението й говореше, че на тия от града, дори и на господин Ямбо, главите им са пълни с бръмбари.

Бръмбарите и щурците (истинските) вдигаха голям шум навън и излязох на двора да ги послушам. Погледнах небето, като се надявах да различа познати фигури. Съзвездия, това са съзвездия за астрономически олтар. Разпознах Голямата мечка, но като нещо, за което съм слушал много да се говори. Бях дошъл чак тук, за да разбера, че енциклопедиите имат право. Rede in interiorem hominem и ще намериш „Ларус“.

Казах си: „Ямбо, ти имаш книжна памет. Не от неврони, а от страници. Може би един ден ще измислят някоя електронна дяволия, която да дава възможност на компютъра да се разхожда сред страниците, написани от началото на света до днес, и да минава от една на друга само с едно натискане на мишката, без вече да разбираш къде се намираш и кой си ти, и тогава всички ще са като теб“.

В очакване на всичките тези другари по нещастие отидох да спя.

Едва бях заспал и чух някой да ме вика. Викаше ме на прозореца, с едно настоятелно и провлечено „псст, псст“. Кой можеше да ме вика отвън, залепен на капаците? Отворих ги рязко и видях в нощта да се отдалечава една белезникава сянка. Както ми обясни Амалия сутринта, било бухал: когато къщите са необитаеми, тези птици обичали да живеят в подземията или в улуците, но щом усетели хора наблизо, сменяли убежището си. Жалко. Защото този бухал, изчезващ в нощта, ме беше накарал да почувствам отново онова, което бях нарекъл пред Паола тайнствен пламък. Този бухал, или някой от неговата общност, явно ми принадлежеше, будел ме е и през други нощи, и през други нощи е изчезвал в мрака, смешен и недодялан. Недодялан? И тази дума нямаше как да съм я прочел в енциклопедиите. Значи идваше ми отвътре, от едно време.

Спах неспокойно и по едно време се събудих от силна болка в гърдите. Най-напред помислих, че е инфаркт — знае се, че така започва — после станах и без да мисля, отидох да извадя лекарствата, които ми беше дала Паола, и взех един малокс. Малоксът е за гастрит. Гастритна криза се получава, когато човек е ял нещо, което не бива. Всъщност просто бях ял много: Паола ми беше казала да се сдържам, докато тя беше край мен, ме пазеше като куче пазач, сега трябваше да се науча да се пазя сам. Амалия нямаше да ми помогне, според селското разбиране да ядеш много е винаги добре, човек е зле само когато няма какво да яде.

Колко неща трябваше да науча още.

Бележки

[87] „Тъпоглави времена. Продължи да чете, спокойно настанен над собствените си лъхащи изотдолу смрадища“. — Цитат от „Одисей“ на Дж. Джойс, превод Иглика Василева.